Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (8)

Нощ в Каза дел венто

— И така — с тия думи започна следната вечер разказа си ел капитан Алессандро, — най-после бях в Каза дел венто, при гроба на стария конквистадор Себастиян Гарсиа Еспера. Това беше една безлунна и тъмна нощ. А там, в каменния двор на замъка, мракът беше непрогледен. Само високо над главата ми, между зъберите на стените, се провиждаше късче звездно небе, но така то изглеждаше неизмеримо високо и пораждаше у мен чувството, че съм на дъното на кладенец. Наистина пламъчето на кандилото хвърляше все така равно своята искрица, но от това мракът ставаше още по-непроницаем, а тишината — още по-потискаща. За мен, морякът, преживял почти целия си съзнателен живот сред необгледните простори на океана, тези няколко часа при гроба на стария конквистадор бяха истинско изпитание. Сигурно подобно чувство са изпитвали затворниците, хвърлени в каменния кладенец на средновековната тъмница. Като че цялата неизмерима тежест на каменния зид лежеше върху плещите ми, сякаш бях жив заровен. Изпитвах желание да крещя с всички сили, да скоча и да търча из тесния двор до пълна изнемога, но казвах си: „Не трябва! Не трябва! Не трябва!“, хапех пръстите си до болка и притисках пламнало чело към студената каменна плоча на вековния зид.

Внезапно някъде там, съвсем наблизо, като че изпод земята, се разнесоха звуци. „Боже мой, нима полудявам?…“ — помъчих се да се уверя, че всичко е плод на разгорещеното ми въображение, че това, което чувам, е свистенето на вятъра из зъберите на крепостните стени. Но не — звуците ставаха все по-ясни и по-мощни, сега вече те изпълваха със своята мрачна тържественост простора. Техните могъщи акорди отекваха сред каменните стени, разказваха за нещо, което не можех да разбера, издигаха се все по-високо и по-високо. Понякога ми се струваше, че някакъв гигант зида огромна сграда и реди блок върху блок, а ехото от неговия титаничен труд разтърсва стените на замъка.

Изведнаж, като прерязана с нож, музиката заглъхна и последният акорд отекна сред каменните стени на моя гроб. Настъпи тишина — тревожна и напрегната. С трясък се отвори врата и на черковната стена се проряза светла ивица. Все още запленен от мрачното очарование на музиката, аз стоях неподвижен, със замряло сърце. Тъмна сянка закри светлината и през вратата бавно излезе човек със запалена свещ в ръка. Беше слаб и невероятно висок — истински исполин. Той сякаш плуваше безшумно сред мрака, а трепкащата светлина на свещта му придаваше призрачен, нереален вид.

Никога не съм бил суеверен и винаги съм се надсмивал над измислиците за привидения. Но в тази мрачна фигура, която бавно приближаваше към мен, имаше нещо, което накара косите ми да настръхнат. Притиснал гръб към стената, аз не смеех да мръдна и само с поглед следях всяко нейно движение. А тя идваше, светлият кръг от свещта по каменния двор се изместваше, настъпваше, приближаваше към мен, още миг и аз щях да попадна в него… В този момент пламъкът на свещта освети лицето и магията свърши: срещу мен идваше човек, наистина необикновено висок, при това наметнат с черно наметало с изострен нагоре капюшон, който му придаваше исполински вид, но все пак човек! От плът и кръв, вероятно монах. И нищо свърхестествено нямаше във всичко това — вероятно той беше свирил на орган в черквицата и неговата вдъхновена музика бях чул преди малко.

Моята въздишка беше тиха, съвсем тиха и все пак монахът я долови. Той спря, каменно неподвижен, обърна лице към мен и само трепкащото пламъче на свещта оживяваше образа му. Очите му бяха широко отворени, но мъртви и аз разбрах: монахът беше сляп и напрягаше слух, за да се увери, че пред него стои друг човек.

— Кой е там? — запита най-после той с глух глас.

— Странник — отговорих. — Потърсих подслон между тези стени, които мислех за необитаеми. Прощавай, ако съм нарушил покоя ти, отче!

— Мир вам! — без повече да запита каквото и да е, монахът приближи, постави пипнешком свещта в нишата под кандилото и все така бавно се прибра обратно. Вратата се захлопна зад него и отново тъмнината се спусна над мен. Но странно: мисълта, че близо до мен, макар и зад каменната стена, има живо човешко същество, ме успокои и възвърна самочувствието ми. Легнах на дрехата си върху каменните плочи, поставих ръка под главата си и се загледах в небето — поне в него имаше нещо близко, познато и родно на моето моряшко сърце.

Сигурен съм, че бях буден и все пак не долових ничии стъпки, затова неволно трепнах, когато видях право срещу мен човешка фигура. Някой стоеше от другата страна на нишата, изправил целия си огромен ръст, и в първия момент това ме заблуди — помислих, че монахът неусетно се е върнал и се моли над гроба. Но почти веднага видях, че от продълговатото сурово лице на непознатия втренчено ме гледат две блестящи строги очи.

— Сеньор — бавно изрече непознатият, отделяйки думите една от друга, — вие ли запалихте тази свещ над гроба на дон Еспера?

„Най-после, най-после.“ Изпълнен с ликуване, аз се изправих и му отговорих също така членоразделно:

— Не, аз винаги запалвам по две свещи. Тази не е моя!

Втренчените очи на непознатия продължиха да се взират изпитателно в моето лице.

— Изпратен съм да посрещна ел капитан Алессандро! — бавно и внушително изрече той.

— Да, това съм аз! — казах с вълнение и гордост: сега вече имах това право! — А с кого говоря? — попитах.

— Педро. Мулатът Педро! — последното той каза натъртено, бих казал предизвикателно, после извади от джоба си свещ, запали я от свещта над гроба на дон Еспера и кимна: — Следвай ме!

Странно беше това шествие из мъртвия замък. Ние — моят водач, вдигнал високо в ръка свещта, и аз — вървяхме бавно и все пак стъпките ни кънтяха из дългите коридори, из залите, в които някога е кипял живот, и из стълбите, изтъркани от нозете на хора, отдавна вече потънали в праха на историята. Те, строителите и стопаните на замъка, бяха изчезнали, но суровият им войнишки дух все още повяваше от строгата линия на каменните корнизи, от тесните врати и от още по-тесните прозорци-бойници. Дори и тук, във вътрешния замък, строителят беше мислил най-напред за опасността отвън и съвсем малко за красотата и изяществото отвътре. И ако имаше някаква красота, тя беше строга, войнишка красота.

Докато вървяхме из замъка, изведнаж през ума ми мина: пропуснах да запитам за съдбата на Фернандо, което всъщност ме беше вълнувало през цялото време, докато стигна до Каза дел венто. Засрамен в себе си, забързах да се изравня с Педро, но почти веднага се досетих, че моят водач ме нарече капитан Алессандро! Отде би могъл той да знае името ми, ако не от Фернандо? Това откритие ме изпълни с радост и аз престанах да усещам земята под краката си: „Фернандо е жив!…“

Най-после Педро спря пред една врата и с известна тържественост почука три пъти по нея. Вратата рязко се отвори и още преди очите ми да привикнат към силната светлина, която нахлу през нея, намерих се в обятията на Фернандо!

 

 

Тук Алессандро замълча, като че заслушан в чуруликането на птичките, които се боричкаха из клоните на близкия дъб отсреща.

— Няма, а и да искам не бих могъл да ти разкажа по-подробно за нашата среща с Фернандо! — поклати глава той. — Едно мога да кажа: това беше щастлив час за нас! И ние забравихме, че все още сме в коридора и че Педро ни чака до вратата с димящата угарка от свещ в ръка. Когато най-после се успокоихме, Фернандо ме прегърна през рамо и ме поведе напред. Така, заедно, преминахме през вратата.

Озовахме се в доста просторна зала, осветена от яркоблестяща петромаксова лампа, закачена на желязна халка точно в средата на извития като свод каменен таван. Залата беше почти гола, само в единия ъгъл бяха натрупани в живописен безпорядък пътни чанти, раници и одеяла, а в другия се издигаше грижливо подредена пирамида от бойни пушки. Прозорците — по-скоро прорезите в стените — бяха внимателно затъмнени с дъсчени капаци, но така че в помещението не се чувствуваше задуха или спарен въздух. Сред залата в почти пълен кръг стояха десетина мъже и мълчаливо ни наблюдаваха. Бяха най-различни по възраст — от младежи с едва наболи мустачки, до зрели мъже — и по раса — от бялата, черната и червената — но общо взето преобладаваха тези с тъмна кожа. Разнообразно беше и облеклото им. И все пак имаше нещо общо у всички: това беше печатът на слънцето и на физическия труд, това беше малко твърдият, но открит и прям поглед, това бяха най-после техните силни, мускулести ръце. Фернандо ги изгледа един след друг и с глас, на който напразно се стараеше да придаде безстрастност, обяви:

— Ел капитан Алессандро е между нас! Заповедта на старейшините е изпълнена! — веднага след това той ми даде знак да снема ризата, внимателно отви от кръста ми знамето и го издигна високо с две ръце над главата си, за да го видят всички. — Капитан Алессандро — обърна се той към мен, — на теб се пада честта да предадеш светинята на нашия народ в ръцете на старейшините!

Този жест на Фернандо ме трогна, но аз нямах право да го приема.

— Аз съм един от мнозината — казах, — които помогнаха, за да достигне този свещен трицвет до Каза дел венто. Но честта да го предаде в ръцете на старейшините се пада преди всичко на ел капитан Фернандо, когото с гордост ще смятам за свой най-добър приятел до края на живота си!

Никой от мъжете не възрази. Тогава Фернандо се усмихна и отново ме прегърна с една ръка през рамо. Така, един до друг, със знамето в ръце, ние отново тръгнахме напред.

Точно пред нас стоеше един от старейшините, който още отначало ме порази с мъжествената си осанка. Макар и не много висок на ръст и не в първата си младост, той беше стъпил здраво на яките си нозе и правеше впечатление на несъкрушима сила. Умното му волево лице излъчваше интелигентност, увереност и самообладание. Когато спряхме пред него, той бавно пое знамето и го целуна.

— Слава на всички, които помогнаха да се върне този свещен трицвет при своя народ! — каза развълнувано той, поклони се и излезе през един страничен вход, който едва сега забелязах.

Веднага след това в залата избухна весела глъчка. Всички се струпаха около мене и ме накараха да им разкажа моите изпитания. Слушаха ме внимателно, с участие, нахраниха ме и тогава започна едно чудно веселие, неподготвено и непредвидено от никого, но затова пък толкова по-естествено и живо. — Каква сила е това народът, Николай! — възкликна Алессандро. — Това бяха хора груби, дошли направо от морето или плантациите за захарна тръстика, но от песните и танците им лъхаше завладяваща сила и от китарните им акорди бликаше затрогваща нежност…

… Любов моя, не ме завеждай

толкова рано в полето…

Студено е, гърми и вали,

а хижата е тъй далечна.

Запя Педро своята хота^[1] с неочаквано чист бас и цялата суровост на лицето му изчезна, разтопи се в нежността на песента, избликнала от сърцето на незнайния народен певец. Педро пееше под страстния акомпанимент на китарите, а танцьорите с готовност наскачаха и подеха ритъма на древния испански танец.

Но щом хотата свърши, Фернандо стана. Всички се струпаха около него смълчани. И тогава под каменния свод зазвучаха пламенните слова на Хосе Марти^[2].

Сбъдна се мечтата ми… Изправи снага моя народ.

Народът на моята страна, народът на любима Куба!

Три века той страда, до болка стиснал зъби,

три века той търпя насилие и черен гнет.

От ескамбрийските скали до буйните води

на беловласия Кауто — гърмът на бурята

звучи в едно с гърма на нашите оръдия…

И днес, строшил веригите, народът мой

крачи величаво към свободата и победата.

Сбъдна се мечтата ми —

най-прекрасна от прекрасните мечти!

Ел капитан Алессандро замълча за момент и бавно поклати глава.

— Какви хора, какви хора само бяха това, Николай — каза той тихо. — Те декламираха стихове — нищо, че са били писани за Куба: кой и кога е успял да окове песента? — пееха и танцуваха, и се кълняха да дадат и последната си капка кръв в битката за свободата на своя народ, за която — сега вече те не криеха това! — се готвеха. Защото скоро — сега вече скоро! — знамето на техните деди щеше да се развее над кулата на Каза дел венто, сигнал за целия народ, за да се вдигне срещу диктатора Перейра.

Това беше нощта на големите мечти и на големите надежди за тези мъже. До изгрев слънце те пяха и танцуваха, декламираха и мечтаха за бъдещето. А тя, тази кратка нощ, се оказа последна за мнозина, които не можаха да дочакат залеза. Защото, когато развиделя, вратата с трясък се отвори и в залата се втурна един юноша, бледен от вълнение и умора.

— Еухенио! — възкликна някой.

В миг веселието стихна.

— Жандарми! — изкрещя Еухенио. — Настъпват откъм запад!

— На оръжие! — викна Фернандо. Гласът му прозвуча неочаквано ясно и властно.

Всички се спуснаха към пирамидата, сграбиха оръжието си и се строиха в една редица, проверявайки в ход затворите на пушките си. Почти веднага страничната врата се отвори, влезе възрастният мъж.

— Какво става тук? — попита той тихо, но гласът му изпълни притихналото помещение.

— Мигуел — развълнувано докладва Фернандо, — дойде Еухенио. Откъм запад настъпват жандарми! Часът дойде!

— Часът дойде! Часът дойде! — подкрепиха го и останалите.

Без да отговори нито дума, Мигуел измъкна от раницата си голям морски далекоглед, дръпна един от капаците на прозорците и внимателно се взря навън.

— Ще се изтеглим! — все така тихо, но властно нареди той.

— Мигуел! — възкликна Фернандо.

Мигуел се обърна и го изгледа.

— Ще се изтеглим! — повтори той, без да повиши тон. — Никой стопанин не започва сафрата, преди тръстиката да е узряла! Сега започната битка — когато врагът иска това! — за нас е загубена битка! А ние трябва да победим! Затова ще дадем сражение тогава, когато това е удобно за нас!… Ще се изтеглим, докато все още не е късно!

— Късно е, Мигуел! — каза изведнаж някой.

В залата отново стана тихо. До вратата стоеше един мъж на средна възраст, едър и енергичен на вид, когото виждах за пръв път. Целият в кал и прах, той буквално се олюляваше от умора.

— Хосе! — сепна се Мигуел. — Ти тук?

— Да… тук! — кимна Хосе. — Тази нощ бе обявено обсадно положение в града. Арестувани са всички! — той изведнаж посърна и бавно огледа смълчаните мъже. — Аз съм последният, който успя да премине кордона. Замъкът е обсаден!

— Предателство? — устреми се към него Мигуел.

— Предателство!

Гневни викове и яростни закани изпълниха помещението, но Мигуел вдигна ръка.

— Алфонсо да Силва! — каза той, отделяйки сричките една от друга. — Алфонсо да Силва! Само той липсва между нас!

— Да — потвърди Хосе, — Алфонсо да Силва!

Отново избухнаха гневни закани, но Мигуел и този път вдигна ръка.

— Ще се бием! — извика решително той. — На оръжие!

— На оръжие! — всички се струпаха около него, вдигнали оръжието в ръка, и го гледаха с пламнали от вълнение очи.

— Санчо! — властно каза Мигуел.

Един нисък, набит мъж, който ме беше поразил през изминалата нощ с буйната си игра по време на танците, се изправи пред него.

— Разпредели хората на четири групи, по кулите. Никой да не стреля, докато не дадеш заповед! Пестете патроните! Пазете се!

— Разбрано, другарю председател!

— Вървете!… Фернандо, Педро и Хосе — при мен. И ти, Алессандро! — допълни Мигуел.

Щом Санчо изведе бойците, Мигуел се обърна към нас.

— Ние ще се бием! — повтори той, после ме погледна и в очите му просия добра усмивка. — Но… преди да заговорят оръжията, трябва да се погрижим за нашия приятел и другар — ел капитан Алессандро. Ние нямаме право да разполагаме с неговия живот!

Кръвта заблъска в слепите ми очи. Нима трябваше да се разделя с тези хора, да ги изоставя пред самата битка?

— Не, другарю Мигуел, не мога!

Мигуел бавно се приближи и сложи ръка на рамото ми.

— Алессандро — каза той с неочаквано ласкав глас, — ти направи за нашия народ повече, отколкото имахме право да искаме и да се надяваме. А сега… иди! Фернандо ще те заведе при отец Мариано. Той е предупреден и ще се погрижи да достигнеш невредим до града и до кораба.

На кораба! „Мистрал“ беше единственото място в света, където аз имах дом и приятели, където в този момент ме очакваха с тревога. Изпълни ме лудо желание да се озова отново на палубата на кораба и да видя радостното пламъче в очите на Луи, да се прибера в малката си каюта там, под самото стълбище, по което денем и нощем бумтят стъпките на моите приятели. Нека бумтят — това е моят дом!… Дом!… Някакъв глас ми нашепваше: „Иди, приятелю, ти наистина направи за тях повече, отколкото те имаха право да искат и да се надяват! Ти даде своето! А сега… иди при отец Мариано, върни се на кораба!“ — той беше примамлив и ласкав, този глас, но около мен стояха мъжете, които бях обикнал тази нощ и очакваха моят отговор със сурови и строги лица. И аз разбрах, че този глас е подличък и че в него се спотайва моят страх пред неизвестното, пред писъка на куршумите, пред трясъка на битката, която предстоеше…

— Не, другарю Мигуел — повторих, — не мога! Сега вече не мога!

В далечината проечаха първите пушечни изстрели и няколко нервни картечни откоси. Мигуел неволно се ослуша, взря се в очите ми и отсече:

— Да бъде! Фернандо, дай на Алессандро оръжие! — после махна с ръка към Педро и Хосе да го последват и бързо излезе навън от залата.