Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (4)

В Карибско море

Алессандро беше прав: аз винаги съм имал слабост към необикновените истории. А сега, след като се бях докоснал до една истинска светиня и бях получил обещание, че ще чуя нейната история, няколко дни живях с мисълта само за това.

Кой знае защо, бях си наумил, че Алессандро ще ме повика още на следния ден. Обаче времето минаваше, а поканата все не идваше, докато най-после, макар и със съжаление, престанах да я очаквам. Не се разсърдих на Алессандро — за един тежко болен човек винаги има неща много по-важни, отколкото разказването на стари истории! Затова се постарах да направя всичко, което беше по силите ми, за да облекча положението му, без да се мяркам пред очите му. И все пак поканата дойде! Работното ми време в болницата беше изтекло, стягах се да си вървя. Но изведнаж притъмня, задухата стана непоносима, изтрещя ужасен гръм и от почернялото небе ливна пороен дъжд. Само за няколко минути лятната буря превърна алеите на болничния парк в кално блато. Тогава именно телефонът иззвъня: сестрата от изолационното кратко ми съобщи, че болният от стая номер три ме моли да отида при него. Изкрещях, че идвам, сграбчих бялата си престилка и изтичах навън. Докато пробягам стотината метри до изолационното, на гърба ми не остана сухо място. Сигурно съм бил доста странен на вид, защото сестрата ме погледна изненадано, не каза нищо, само ми подаде суха кърпа.

Знаех вече какво ме очаква в стая номер три и все пак неестествено бледото лице на моя приятел върху бялата възглавница ме порази така болезнено, както и първия път. Но ето: Алессандро отвори очи и като че болничната стая в миг оживя!

— Седни, Николай! — каза той тихо и ми посочи с очи свободния стол до леглото си. — Аз съм свикнал да изпълнявам обещанията си, а ти си един от малкото хора, за които винаги съм си спомнял с добро чувство. Не зная защо, но никак не мога да забравя щастливото ти хлапашко лице, когато се беше зазяпал в кокосовия орех на нашия прозорец.

— Нима наистина помниш всичко това?

— Да, помня го! Бях нещастен и гладен през оня ден, а не бях сигурен дори дали баща ми вечерта ще донесе парче хляб! Но когато те видях на улицата, изведнаж разбрах, че и аз притежавам нещо, което бих могъл да дам, че имам нещо, с което бих могъл да направя някого щастлив! И това ме успокои.

Ел капитан Алессандро замълча, загледа се през прозореца в бурята навън, въздъхна и продължи:

— Винаги съм обичал часовете, когато природата се гневи. Признавам, в морето това са страшни часове. Вълните подмятат кораба като треска, едвам се крепиш на крака от умора, сърцето ти бие лудо; но… вярвай ми, всичко бих дал, само и само отново да се върна там!

Ел капитан Алессандро се замисли, после тъжно се усмихна:

— Прощавай, размечтах се! Спомних си всичко това, защото всичко започна след една лятна буря в Карибско море.

Тогава бях матрос на кораба „Мистрал“. „Мистрал“ пътуваше под френско знаме. Това беше един голям товарен параход, но на предната му палуба имаше няколко пътнически каюти. За райони като Карибско море, където разстоянията, рядко се покриват за повече от едно денонощие, това ни позволяваше да вземаме и пътници.

Пътувахме към остров Сан Хозе. Бурята ни връхлетя насред пътя. Дойде внезапно и също така внезапно си отиде. Вятърът се беше поуспокоил, но вълните все още размахваха белите си гриви. Целият стоманен корпус на „Мистрал“ потрепваше под ударите им. Понякога, разколебан, той спираше за миг, като че да събере сили, после отново и отново се хвърляше напред, пухтеше и изхвърляше цели облаци от черен дим през комина си. Да! Един изморен, но все още як мърльо беше този „Мистрал“!

Ние — моят приятел Луи и аз — бяхме свободни от вахта и стояхме на предната палуба. Облегнати на фалшборда^[1], почивахме и пушехме. Пред нас, сякаш направо от вълните, бавно се издигаше двугърбият връх на остров Сан Хозе — целият зелен, чист и умит от дъжда. Само в подножието му се белееше пристанището Санта Круц — крайната цел на нашето пътуване. Оставаше ни малко повече от час път, но изведнаж Луи се наведе напред и се взря.

— Военен катер! — изръмжа той и запрати недопушената си цигара в морето. — Да пукна, ако това не са полицаи!

Луи е човек, на когото може да се вярва. Когато той подуши наоколо и каже: „Проклет да бъда, ако греша: нещо се мъти!“ — излишно е да гледаш барометъра. Можеш да бъдеш сигурен, че до края на вахтата бурята ще ни споходи. А начинът, по който възкликна „полицаи“, не предвещаваше нищо добро.

Сирената на катера бясно виеше, а един матрос на носа сигнализираше с байрячета да спрем. Старецът^[2] се подчини и нареди да спуснат щормтрапа^[3]. След минута на палубата се изсипаха цял куп полицаи. Още преди да се огледаме, окупираха кораба. Старецът направо побесня: документите му бяха в ред, а „Мистрал“ все още се намираше в свободни води! — започна да протестира и да размахва под носа на полицейския офицер връзка книжа, но оня дори и не ги погледна. Затова пък с какво настървение бяха проверени документите на екипажа! А корабът — претърсиха го буквално от кила до върха на мачтите! Да не говорим пък за пътниците: струпаха ги на палубата, съблякоха ги едва ли не голи, провериха багажа им парче по парче.

Луи, който през цялото време беше наблюдавал погрома с присвити очи, изведнаж се изправи, поразкърши рамене и промърмори:

— Да пукна, ако греша: тези плъхове не търсят контрабанда! Душат за друго, нещо съвсем определено! — После плю и прибави: — Аз се махам! Тук мирише лошо!

Друг път и аз бих се прибрал в каютата, за да подремна, но сега останах; признавам, въпреки че това не ме засягаше, изпитвах злорадство от напразните усилия на полицаите. Видимо раздразнен, командирът им се принуди да отстъпи пред настояванията на капитана и най-после „Мистрал“ отново потегли напред. Обаче полицаите не си отидоха: останаха на борда дори и след като корабът акостира в пристанището.

Познавах отпреди Санта Круц. Това е весел град, лениво излегнат по полегатите склонове на Сиера Гранде. Денем той като че замира в маранята и само палмите по крайбрежния булевард оживяват пейзажа. Но щом слънцето се спусне зад двугърбата Сиера Гранде, градът се събужда от дневната летаргия, заблестява с неоновите си реклами и радостното човешко множество изпълва булевардите му. Глъчката затихва едва когато на изток зарозовее новият ден.

Този път обаче Санта Круц ни посрещна настръхнал, с полицейски постове и бронирани коли на всеки кръстопът. В канцеларията на пристанището бяха допуснати само капитанът, лекарят и други някои служебни лица, при това съвсем за кратко — колкото да се изпълнят най-необходимите формалности. Останалият екипаж трябваше да се задоволи само с гледката, която се разкриваше от палубата на парахода, и то под надзора на полицаите, които не напуснаха нито за миг кораба. Изобщо „Мистрал“ беше поставен под домашен арест.

Престоят ни в Санта Круц продължи три денонощия, но в спомените ми това е един от най-неприятните периоди в живота ми по море. Не си спомням някъде другаде да съм попадал сред по-изнервен и раздразнен екипаж! До известна степен ни успокояваше само това, че и другите кораби на рейда редом с нас бяха в същото положение: и на техните палуби стърчаха щикове! Ето защо, не е чудно, че когато рано призори на четвъртия ден „Мистрал“ вдигна котва, всички се развеселиха. Наистина полицаите напуснаха борда чак в открито море — там ги прибраха в катер — но все пак най-после бяхме свободни!

Изгрев слънце ни завари вече в открито море — само там някъде, на хоризонта, все още се тъмнееше Сиера Гранде. Чувствувах се изморен — едва дочаках края на вахтата, взех си от бюфета кифла и чаша мляко с шоколад и побързах към каютата си. Исках да закуся на спокойствие и да подремна час-два на любимия си стол-люлка, с който никога не се разделях.

На „Мистрал“ имах обикновена моряшка длъжност и по щат ми се полагаше легло в общото помещение за матросите. За мое щастие обаче една от самостоятелните каюти остана свободна. Тя беше разположена под желязното стълбище, по което почти непрекъснато бумтяха стъпките на моряците или пътниците. Точно тази беше причината, че никой от командния персонал не бе пожелал да се настани там. Тогава аз помолих да ми я дадат. Макар и шумна, самостоятелната каюта дава възможност на човека да се разположи по свой вкус и разбирания, без да се съобразява с навиците и желанията на останалите моряци, както това е в общите спални помещения. Наистина през първите дни бумтенето на желязното стълбище ме будеше и ми пречеше да спя, но бързо свикнах и престанах да му обръщам внимание. С течение на времето обикнах това малко помещение, единственото в целия свят, което можех да нарека свой дом.

Топлата чаша приятно пареше ръцете ми и аз бързах към каютата, предвкусвайки малкото удоволствие, което ми предстоеше след нощното бодърствуване. Вървях и си подсвирквах весела мелодия, обаче още щом затворих вратата след себе си, доброто ми настроение отлетя. Изпълни ме странна тревога. Не зная отде дойде това: всичко в каютата беше в пълен ред — така, както я бях оставил преди няколко часа! — и все пак можех да се закълна, че в каютата има чужд човек.

Обстановката в една моряшка каюта е твърде скромна. В нея няма нито една излишна вещ. Затова веднага разбрах, че оня, „другият“, се е притаил зад завеската на умивалника. Мисълта ми трескаво заработи: приятел или враг? Разбира се, враг! — приятелят спокойно би изчакал връщането ми, без да се крие. А може би пътник без билет? Но… полицейският кордон правеше невъзможно проникването на външен човек на кораба. Тогава… оставаше само едно: таен агент!

Обзе ме силен гняв. Оставих кифлата и чашата на масичката и се спуснах към умивалника, за да изритам натрапника.

Сигурно видът ми е бил твърде заплашителен, защото човекът, който стоеше притаен зад завеската, изведнаж пребледня и се сви в очакване на удар. И точно това движение на беззащитен човек спря юмрука ми. Следния миг аз изобщо отпуснах ръце, защото непознатият можеше да бъде всичко друго, но не и полицейски агент. Просто е невъзможно човек с такива очи да бъде подлец!

Гневът ми утихна. Закачих завеската на куката и се отпуснах на стола люлка. Непознатият също се овладя, обаче напрегнатото изражение на подгонен човек нито за миг не изчезна от лицето му. Винаги щом нечии стъпки прогърмяваха по стълбището над нас, той неволно се свиваше и се притискаше в жалкото си укритие в ъгъла до мивката.

— Седнете! — посочих му малкото столче пред мен. Непознатият ме изгледа изпитателно.

— Благодаря, сеньор! — каза той на испански, но не седна.

Не съм голям познавач на испанския език, но все пак го владея достатъчно добре, за да мога свободно да водя един обикновен разговор. Това ми остана от службата на един испански кораб.

Дори и след втората покана, моят неканен гост не седна, но въпреки това в позата му не се чувствуваше принизеност. Напротив, в изправената му снага се долавяше естественото изящество на човек, свикнал да живее на открито. Той несъмнено схващаше, че силно износеното му моряшко облекло и тридневната четина по бузите му придават вид на съмнителен скитник; знаеше, че е достатъчно само да викна по-високо и ще бъде заловен, но въпреки това успя да запази гордостта и чувството си за лично достойнство.

— Все пак, може би ще споделите моята скромна закуска? — настоях аз и посочих масичката.

Този път непознатият неволно се издаде: олюля се и в очите му проблясна искра на нетърпим глад. Стори ми се, че ще скочи, ще сграбчи кифлата и ще я натика с ръмжене в устата си. Обаче само след миг той се овладя и на най-изтънчен испански език ми обясни, че вече е закусил и отклони поканата ми. Сега обаче за мен не беше тайна защо моят „гост“ се опира с рамо в стената.

— Слушайте, вас ли диреха ония? — казах аз след малко и посочих с глава навън.

Непознатият се смути и забави отговора си.

— Не е изключено! — потвърди най-после той. В края на краищата отрицанието с нищо не би облекчило положението му.

— Какво, да не сте откраднали нещо или убили някого? Случва се човек от глупост да сгреши!

Лицето на непознатия изведнаж пламна.

— Никой никога и никъде не е обвинил Фернандо Гомес Феличиа в нещо непочтено! — гордо изрече той. — Ако вие, сеньор, познавахте по-добре тази страна, щяхте да знаете, че никой тук не би си направил труд, за да преследва крадец или убиец, колкото и гнусен да е той!

Признавам, този отговор още повече ме заинтригува.

— Тогава… става дума за политика?

— Да, сеньор! — кимна Фернандо, като помълча за момент. — Става дума за политика!

— Да… Това наистина обяснява твърде много работи! Но… слушайте, Фернандо Гомес Феличиа, позволете и аз да ви кажа: ако познавахте по-добре матроса Александър, никога не бихте го нарекли сеньор, а компанеро^[4]!

— Компанеро! — очите на Фернандо блеснаха. Той бързо приближи и ми стисна ръката. — Компанеро Алессандро!

— Си, компанеро Фернандо! А сега… въпреки че скоро сте се хранили, може би ще споделите моята закуска? — поканих го отново и прибавих към млякото парче сух колбас и половин хляб, останали ми от миналия ден.

За момент Фернандо се поколеба, но изкушението беше по-голямо от силите му. Той кимна и посегна към храната. Веднаж започнал, моят гост не можеше да спре и насърчаван от мен, унищожи всичко до троха. Едва когато вече сдъвкваше последното парче колбас, той погледна смутено към празната маса.

— Не зная какво ще си помислите за мен…

— Нищо няма да си помисля! Излишно е да се говори за това! Иначе… ако не е тайна, бих желал да разбера как попаднахте тука? Кой ви насочи към мен?

— Кой ме насочи към вас? — Фернандо поклати глава. — Никой! Вашата каюта беше първата откъм морето. Забелязах, че в нея живее само един човек и че тази седмица той е на нощна вахта. При това каютата ви е под стълбището, а това я правеше невидима за поста, който стоеше на предната палуба. А другият пост, на средната палуба, извършваше една обиколка за четиридесет секунди. Към кърмата той обикаляше около спасителната лодка и тогава входът на вашата каюта оставаше закрит за него за около десет секунди.

— Така!… Удивителна наблюдателност!

Фернандо се усмихна и кимна.

— Когато човек е подгонен, той или става наблюдателен, или загива! А аз имах предостатъчно време, за да наблюдавам вашия кораб.

— А защо именно нашият?

— „Мистрал“ отива към Санта Лучия.

— Аха, и това отговаря на вашия маршрут?

— Да. Аз трябва да отида там!

Това „трябва“ той натърти по най-изразителен начин.

— Все пак за мен остава загадка как сте успели да се промъкнете на „Мистрал“ през полицейския кордон.

Фернандо сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко това е дребна работа и не заслужава никакво внимание, но накрая не устоя на моите настоявания и ми разказа одисеята си.

Той, Фернандо, бил известен предварително за „Мистрал“, очаквал и това, че корабът ще бъде охраняван. Затова предвидливо се укрил в един от храстите по крайбрежния булевард. Оттам се откривал свободен изглед към пристанището и Фернандо можел спокойно да наблюдава живота на кораба, без което не би могъл да осъществи изобщо бягството си. Дотук — всичко добре. Лошото започнало на втория ден. Полицейската охрана била усилена и станала толкова внимателна, че никой от другарите на Фернандо не можал да се приближи до скривалището, както се били уговорили, и да му донесе храна. Цели четиридесет и осем часа Фернандо прекарал само с кора хляб и с две манерки чай „мате“, които носел със себе си. А на десетина метра от него шуртяло градинското фонтанче, до което почивали и се хранели полицаите… Струва ми се, трудно би могло да се измисли по-неприятна ситуация от тая, особено пък в тропиците!

Последната нощ настъпва. В предутринните часове, когато мракът е най-непрогледен, а умореният полицай сънливо тътрел краката си по асфалта, Фернандо се промъкнал пълзешком към брега, до своята укрита лодка. Тя била крехка и лека — наглед трудно би удържала и дете! — но Фернандо познавал добре нейните качества. Морето било тихо и вълните едва-едва се плискали по пясъчния плаж. Като се огледал за последен път, Фернандо бутнал лодката във водата, легнал по корем в нея, измъкнал двете мънички като играчки весла и загребал безшумно навътре в морето.

Виждал съм подобни лодки. Това са истински черупки. Когато плува в морето, бордовете на такава лодка се издигат едва пет-шест сантиметра над морската повърхнина. Този, който е в нея, трябва да има здрави нерви: като че всяка по-голяма вълна ще я преобърне или ще я напълни с вода! Обаче това не се случва: лодката е лека като коркова тапа и неизменно остава на гребена на вълните. Поради ниските си бордове тя е трудно забележима дори и денем, а нощем е напълно невидима, особено пък ако гребецът е предпазлив и умее да действува леко с веслата.

И така, малката лодка се плъзва безшумно по вълните, избикаля каменния пристан и навлиза в пристанището. Там задълго се загубва в мастиленочерната сянка на пристана, докато най-после се изравнява със стоманения корпус на „Мистрал“. Всичко е извършено така тихо и ловко, че дори и най-острото човешко око не би различило нищо сред тъмните пристанищни води.

Веднаж достигнал до „Мистрал“, Фернандо напипва гумения маркуч на помпата, който моряците бяха спуснали през деня в морето и се покатерва на ръце по него до палубата. Остават някакви си два-три метра — един скок! — но Фернандо дълго изчаква, преди да направи този скок, защото тази част от палубата е силно осветена. Дори и котка трудно би се промъкнала през нея незабелязано! Полицаят не спи, бодърствува, непрекъснато обикаля. Ето, той приближава, все по-близко и по-застрашително гърмят тежките подковани обувки по дървената настилка на палубата, все по-силно бие сърцето на беглеца! Ако полицаят спре и погледне през перилата — край!… Но не: той прескача маркуча, продължава нататък, стъпките му затихват, достига до спасителната лодка, заобикаля я и пак се връща — равномерно, като махалото на огромен стенен часовник. Петнадесет секунди нататък, десет зад лодката и петнадесет насам. И точно в тия десет секунди, които полицаят губи, за да избиколи лодката, е последният шанс на Фернандо, сега те решават неговия живот!

Фернандо виси вкопчен с тръпнещи ръце и крака в маркуча и чака: една обиколка… втора… трета! — Не, няма грешка: за цели десет секунди палубата остава вън от погледа на полицая. Тогава… напред!

Фернандо пропълзява под желязното перило, плъзва се по дървената настилка… Бързо! Бързо!… Един поглед напред, последно усилие и той се пъхва под купчината стари платнища в ъгъла, до стълбището. Всичко пет или шест секунди. Когато полицаят излиза иззад спасителната лодка и тежките му стъпки приближават насам, Фернандо вече се е притаил. Само сърцето му все още бие като чук в слепите му очи и като че тези удари отекват по целия кораб! Но не: полицаят отминава.

Фернандо поема дъх. Само че… скривалището му е ненадеждно. Завари ли го тук утрото, той е загубен! Обаче не напразно Фернандо три дни е наблюдавал живота на кораба. Ето, бие часовникът, възвестявайки смяна на вахтата. Още преди да е затихнал неговият звън, вратата на кабинката под стълбището се отваря и оттам излиза моряк. Без да бърза, той се изкачва по желязната стълба, причесвайки с гребен мокрите си коси. Сега най-малко четири часа морякът няма да се върне в каютата, а през това време „Мистрал“ ще вдигне котва, ще отплува към Санта Лучия… Затова Фернандо отново изчаква спасителните десет секунди: щом полицаят преминава зад спасителната лодка, пришълецът се промъква напред, без да излиза от сянката на стълбището, и се скрива в каютата.

— Никой не ме забеляза! — с тия думи Фернандо завърши своя разказ. През цялото време той не повиши нито веднаж тона си, мъчейки се да подчертае, че не е извършил нищо особено, нищо необикновено, като че всичко е било едва ли не обикновена разходка. И само в последните му думи прозвуча гордост. Обаче аз достатъчно дълго бях живял из тези географски ширини и можех да си представя какво напрежение на волята и на силите е необходимо, за да издържиш три дни под яростните лъчи на екваториалното слънце, особено пък без достатъчно храна и вода! А да намериш в себе си сили след такова едно изпитание да се впуснеш в пътуване, което, само по себе си изисква огромно напрежение на волята и силите, това вече е подвиг! Представих си как този изтощен от глад и жажда човек е плувал с крехката си ладия из морето, как се е катерил по гумения маркуч и как е сдържал ударите на сърцето си, броейки секундите, и се изпълвах с все по-голямо доверие и възхищение към него.

— Никой не ме забеляза! — повтори Фернандо и ме погледна с ясния си открит поглед.

— Да, никой не те е забелязал! — потвърдих аз. — Иначе не би стоял тук, а някъде на хладно! Само че… знаеш ли, Фернандо, щом навлязохме в териториалните води на Сан Хозе, още в открито море, ни посрещна полицейският катер. Корабът беше претърсен. Започнаха най-напред от каютите на екипажа. Едва ли можем да очакваме по-друг прием и в пристанището на Перейра. Тогава?

Фернандо се обърна към мен и се взря в очите ми.

— Нима на целия кораб не ще се намери ъгълче, в което да се укрие някой отчаян човек, единствената вина на когото е, че твърде много обича родината си? — попита тихо той.

Беше ми неприятно да огорча този човек, който все повече ми харесваше, но друг изход нямах.

— Ако идването ти тук, на „Мистрал“, беше подготвено предварително, подобно ъгълче би се намерило — можеш да бъдеш сигурен в това, компанеро Фернандо! Но… помисли сам: още днес, преди залез слънце, ще бъдем пред пристанището на Перейра. А да тръгнем сега, денем, под погледите на десетки пътници и матроси, да търсим скривалище… не, приятелю, невъзможно!

— Невъзможно?

— Да! Ако се ослушаш внимателно, ще разбереш, че в този, момент най-малко половината от пътниците са на палубата пред нас. А между тях има поне един, който получава заплата именно за това: да следи кой се е качил на кораба и къде отива. Твърде много сили са хвърлени в тази хайка, компанеро Фернандо, за да остане без наблюдение кораб, който отива за Санта Лучия!

— И няма никаква възможност за мен да се промъкна незабелязано на сушата? — попита настойчиво Фернандо, взирайки се в очите ми в напразен опит да открие в тях поне искрица надежда, но аз свих рамене: нямах право да му създавам празни илюзии.

Фернандо стана и се поразходи из каютата, но изведнаж спря и отново ме погледна в очите.

— Остава само един път: морето! — каза решително той.

— Какво? Морето? Чрез плуване? — неволно трепнах. — Това не е разрешение. Наоколо гъмжи от акули!

— Зная това! — кимна Фернандо. — Но… ние, островитяните, сме стари познайници с тях. С акулите аз по-лесно ще се разбера, отколкото с ония! — допълни той с горчивина. — Аз мисля, че бих успял да стигна невредим до брега, ако…

— Какво е нужно за това?

— Един здрав и остър моряшки нож и възможността да скоча незабелязано в морето.

Мисълта, че някой би могъл да преплува невредим няколко километра до брега през море, пълно с акули, ми се стори безнадеждна. Имаше обаче нещо в мъжествената осанка на човека пред мен, което ме караше, напук на здравия разум, да мисля, че подобно начинание, въпреки огромния риск, крие надежда за успех. Постепенно у мен съзря малък план.

— Сериозно ли мислиш всичко това? — попитах за всеки случай.

— Да!

— Нож ще получиш. Дванадесет дюйма^[5] дълъг, остър като бръснач — гарантирам за това.

— Добре!

— А за останалото… изслушай ме внимателно: човекът по природа е любопитен, а по време на еднообразното морско пътуване това естествено чувство се изостря необикновено много. Достатъчно е на хоризонта да се появи кораб или… катер и това е вече сензация. Нужно е само някой да извика: „Гледайте: катер! Към нас идва катер!“ — за да се струпат всички моряци и пътници и да се взират там, където той сочи. Това става винаги, по всички морета и океани — можеш да ми вярваш! Наблюдавал съм го стотици пъти. А в тази суматоха един решителен мъж непременно ще намери своите десет секунди, за да успее да се измъкне незабелязано от каютата и да се върне в морето по същия път, по който се е качил на кораба. Особено пък ако маркучът е на същото място.

— Добре! — Фернандо кимна, но остана дълго време замислен и аз помислих, че съмненията все още го измъчват, но когато той отново ме погледна, разбрах, че съм бил несправедлив към него.

— Аз ще тръгна по този път, компанеро Алессандро! — продължи най-после той. — Има обаче нещо, което ти не знаеш. Нещо, което аз нямам право да предоставям като плячка на акулите. Най-после нещо, което трябва да достигне там, на брега, дори и ако Фернандо Гомес Феличиа престане да съществува!

Фернандо отново замълча и ме погледна изпитателна изпод вежди. Разбирах неговите колебания, но все пак се почувствувах засегнат.

— Знаеш ли, компанеро Фернандо — казах му най-после, — аз или вярвам на човека, или изобщо не му вярвам!

Фернандо изведнаж се обърна и се взря в очите ми.

— Да — повтори той, — или вярвам в човека, или изобщо не му вярвам! — После ми стисна силно ръката и без повече обяснения съблече блузата и фланелката си. Под тях се показа увит върху гърдите му пъстроцветен копринен плат. Като издърпа внимателно подгънатия край, той се завъртя така, че платът се разви. Беше знамето, което вече знаеш. Без да го остави да падне на пода, Фернандо го пое с две ръце и го притисна към гърдите си.

— Знамето на родината! — бавно каза той. — То носи цветовете на моя изстрадал народ, на трите раси, от които е съставен: червената, черната и бялата! Историята на тия цветове, това е историята и на самия народ. И ти, компанеро Алессандро, трябва да я чуеш!

Фернандо започна своя разказ със спомена за оная нещастна утрин, когато пред очите на неговите червенокожи прадеди, индианците кариби^[6], на хоризонта, заедно със слънцето, се появили платната на чудновати кораби. От тях слезли брадати, белокожи мъже, въоръжени със страшно огнеметно оръжие. Никой не знаел, защо идват пришълците. Обаче здравият разум подсказал на червенокожите стопанина острова, че този, който има добри намерения, не пристига въоръжен до зъби! А карибите били храбър и войнствен народ и не се поколебали да защитят родната си земя! Тъй започнала първата индианска война. Първата, а всъщност и последната, защото продължила дотогава, докато от многобройните индиански племена, останала само шепа жени, деца и старци — една жалка тълпа убити от скръб, окървавени и отчаяни хора! — които потърсили убежище из непристъпните планини във вътрешността на острова…

Вече нямало кой да се противопоставя на разбойническата армия. Тогава нейният вожд, конквистадорът Себастиян Гарсиа Еспера, скочил от своя бял кон и забил в пръстта меча си: знак, че е настъпило времето за мирен труд, за орача и копача. Само че… в битката били унищожени тия, които трябвало да орат и копаят земята. Затова корабите отново тръгнали на път, за към Африка, и се върнали оттам, натоварени с черни роби.

Испанците дошли на острова с мисълта да останат там завинаги и отначало това наистина изглеждало така: минавали век след век, а те, защитени от каменните стени на своите крепости, смазвали всеки опит за съпротива. Но постепенно на острова се появила нова сила: потомците на някогашните бели завоеватели, на мулатите^[7] и метисите^[8], а също и на замбо^[9], които се наричали с общото име креоли. Те именно, креолите, се считали истинските господари на Санта Лучия и мразели надменните испанци, дошли иззад океана, за да ги управляват, без дори да ги запитат за мнението им.

Дълга и упорита била борбата между испанците и креолите, но все пак в началото на двадесетия век последният испански губернатор трябвало да подпише декрет, според който испанската корона „дарява“ свободата на острова.

Това бил щастлив ден за народа на Санта Лучия, но още преди да заглъхнат топовните салюти, възвестяващи раждането на така горещо чаканата свобода, затворници от средите на испанската реакция подло нападат въстаниците и убиват орела на революцията Ернесто Гевара. Така водачът на заговорниците, Антонио Перейра, заграбва властта и се провъзгласява за президент на новата република. Всъщност това е диктатура и тя би била пометена още на следния ден от народа, ако не била подкрепена от ураганния огън на американските крайцери, заели през нощта позиция пред пристанището.

И така, индианска Санта Лучия си отива горда и непобедена, покрита с кръв и слава;, испанска Санта Лучия си заминава бита и с оплюти знамена; кога ще си отиде Санта Лучия на Антонио Перейра, Фернандо не знаеше, но беше пълен с увереност, че това ще стане скоро, твърде скоро! Защото, както каза той, никой не може да потъпква волята за свобода на един народ безкрайно!

— А може би, за да се осъществят надеждите на народа, необходимо е да се развее това знаме? — попитах, когато Фернандо завърши своя разказ.

Фернандо ме погледна, поколеба се за момент и кимна.

— Няколко десетилетия вече — каза той, — нито едно сражение не е започвало на Санта Лучия, преди да се развее този славен трицвет! Всички битки са се водили под знамето, на което някога дона Розариа Гарсиа със собствените си ръце е извезала: „Родина или смърт!“ Ето защо, компанеро Алессандро, дори и ако Фернандо Гомес Феличиа престане да съществува, свещеният трицвет на моя народ трябва да достигне невредим на острова, който някои наричат Остров на разстреляните!

— Вярвам в това!

— Никога — продължи вдъхновен Фернандо, — никога ръката на предател или враг не е успяла да се докосне до него! Тези, на които то е било поверявано, са жертвували своя живот, своята гореща младост, но са го спасявали!

 

 

Тук Алессандро замълча и замислено се усмихна.

— Ти знаеш, Николай, когато се срещнах с Фернандо, аз вече бях мъж, изпитал много горчивини в живота си. Защото ако някой ти каже, че пътят по широкия свят на младия и неопитен човек, лишен от дом и родина, е лек и радостен, не вярвай! Самият аз съм се питал неведнаж: как стана така, че въпреки всичко останах жив през ония години и никога не съм намерил отговор на този въпрос. Затова не така лесно бих повярвал в думите на когото и да било! Но през оная сутрин… като че пред мен не беше все същият зле облечен, гладен скитник с тридневна разбойническа брада, когото бях намерил скрит в каютата си. Това беше някакъв нов човек — вдъхновен и неповторим в своя чист порив! — който увличаше и покоряваше. Той говореше и думите му будеха в мен отдавна забравени спомени. В паметта ми изплуваха дъхът на Родината и песните за ония нейни синове, които с яростния зов: „Свобода или смърт!“ — са тръгвали на бой с тиранина. Аз скочих.

— Фернандо, вярвай ми: аз също съм готов, ако трябва, да загина под това знаме!

— Да загинеш? Не! — поклати глава Фернандо и ме погледна предизвикателно в очите. — Да достигне знамето невредимо до Каза дел венто, ето какво е нужно, Алессандро!

„Да достигне знамето до Каза дел венто!…“

— Прав си, Фернандо — казах му. — Понякога е наистина по-трудно да оживееш, отколкото да загинеш! А това за знамето е нещо, за което си струва човек да се потруди!

Все така, без да откъсва поглед от моите очи, Фернандо бавно каза:

— Това е нещо голямо, нещо много голямо, Алессандро! Помисли още веднаж! Все още можеш да останеш настрана, никой не би имал право да те осъди за това!

— Не, Фернандо, сега вече не мога, а и не искам да остана настрана!

— Тогава — помни: от момента, в който знамето премине в твоите ръце, ти — капитан Алессандро — нямаш право да загиваш!

— Капитан Алессандро?

— Всеки, който е имал честта да му бъде поверено това знаме, се счита за капитан от освободителната армия на моя народ!

Знаех, че в случая капитанското звание е само един символ, значението на който ще се загуби веднага, щом напусна тези води, и все пак думите на Фернандо ме трогнаха и развълнуваха. Трябва човек да е загубил родината си, за да може да почувствува какво означава това: да придобиеш родина, да придобиеш правото да те приемат за син на един героичен народ!

— Добре — кимнах, — а къде е това Каза дел венто?

— Каза дел венто е един замък, издигнат някога от конквистадора Себастиян Гарсиа Еспера като символ на испанското господство над Санта Лучия. Намира се на изток, на около половин ден пеша от града, който някога диктаторът Перейра нарече на своето име. Запомни това!

— Ще го запомня!

— Всяка нощ, точно в полунощ, при гроба на Себастиян Гарсиа Еспера отива пратеник на моя народ, за да посрещне този, който носи знамето. Паролата е: „Сеньор, вие ли запалихте тази свещ над гроба на дон Еспера?“, на което отговорът е: „Не, аз винаги запалвам по две свещи. Тази не е моя!“ Запомни ли го, капитан Алессандро?

— Не ще го забравя никога!

Тогава Фернандо ме прегърна силно, по братски, накара ме да съблека моряшката фланелка и внимателно уви около тялото ми знамето. От този момент аз, морякът Александър, станах ел капитан Алессандро!

Тия думи Алессандро произнесе тихо, почти с шепот и затвори уморено очи.

— Алессандро — казах му аз, след като почаках минута или две, — може би е по-добре да продължим някой друг ден?

— Да! — съгласи се той, без да погледне. — Някои ден ние ще продължим.