Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (3)

Пратеникът

Разговорът със Сашо (ел капитан Алессандро, както неволно го наричах в мислите си) и неговата странна молба разбудиха в мен противоречиви чувства. Някога за мен този човек беше нещо повече от приятел в детските игри и аз го обичах извънредно много. Мислех го за умрял, но това съвсем не означава, че съм го забравил. Затова, дори и след тридесет години, аз не можах да остана равнодушен към него. Преди всичко, обхвана ме желание да направя нещо, да му помогна, доколкото това беше възможно при неговото състояние. От друга страна обаче аз, като дългогодишен лекар, много добре знаех колко са мнителни понякога болните и до каква степен са склонни да възприемат трагично събития, всъщност незначителни и за тях, и за околните. Твърде възможно беше цялата тази история да е само плод на поразено от болестта съзнание.

Все пак, неусетно за самия себе си, аз заживях в очакване на нещо странно и необикновено. И може би точно затова една сутрин, на път за болницата, се спрях при тълпата, събрана на площада — нещо, което почти никога не бях правил преди. Позяпах и се поослушах, не забелязах нищо интересно и си тръгнах, но изведнаж се върнах: там, сред навалицата, се белееше едно сомбреро!

Повтарям, аз не мога да понасям стадното любопитство, с което тълпата наблюдава уличните произшествия, и ако само преди няколко дни не бях изслушал молбата на моя болен приятел, сигурно не бих се спрял, нито пък бих се втурнал напред при вида на едно протъркано и почти обезцветено сомбреро. Сега обаче го направих, поразблъсках тоз-оня с лакти и си пробих път.

Притежателят на сомбрерото се оказа висок слаб, изпит човек, по лицето на когото безпогрешно разпознах следи от хроничен глад. Облечен беше с характерната за Латинска Америка блуза и тесни, цепнати отстрани панталони, а през рамото си беше преметнал старо изгубило цвета си одеяло. Гладът беше придал съвсем аскетичен вид на този човек, а в очите му се долавяше мъка и отчаяние. Изглежда, моят втрещен поглед го изплаши, но човекът веднага се овладя и каза: „Ел капитан Алессандро?“

Това беше неочаквано и изненадващо. Най-после аз кимнах: „Си, ел капитан Алессандро!“

Непознатият пребледня и се олюля, но аз го подкрепих и когато се оправи, го поведох към болницата.

Да се въведе един човек в изолационното отделение на болница съвсем не е лесна работа. Мога да заявя смело, без да си приписвам несъществуващи заслуги, че без мен непознатият едва ли би успял да намери ел капитан Алессандро, а още по-малко, да проникне през санитарния кордон при него. През цялото време, докато водех преговорите с медицинския персонал, моят спътник търпеливо ме изчакваше. В същото време обаче в държането му нямаше нито сянка от потиснатост — той успя да запази достойнство. Гордото му мълчание неволно всяваше респект и вдъхваше доверие у околните. Въпреки необикновено изтърканите му и износени дрехи никой не би нарекъл този човек скитник или пропаднал тип. В дълбоките му тъмни очи се долавяше вътрешна сила, самоуважение и гордост, чувствуваше се боецът! Такъв видях аз човека, който вървеше през оная лятна утрин до мен. Поглеждах го крадешком и колкото повече го наблюдавах, толкова повече той ми харесваше и вълнуваше въображението ми.

Най-после и последната врата се отвори пред нас. Кимнах и казах: „Ел капитан Алессандро!“ Непознатият отново пребледня, погледна ме смутено, но след миг се съвзе, изправи се и понамести на раменете си белия халат, с който го бяха наметнали сестрите. „Аз съм готов!“ — каза той на испански и прекрачи прага. Каквито и да са били колебанията и страховете му, в стая номер три гостът влезе като мъж.

Алессандро лежеше отпуснат на кревата, като заспал. Не очакваше посещение или лекарска визитация, но щом затворихме вратата, той отвори очи и бавно обърна глава към нас. Погледът му беше тъжен и уморен. Следният миг обаче той викна от изненада, понадигна се от възглавницата и впи горящ поглед в неочаквания си посетител.

Непознатият се усмихна, направи крачка или две напред и тихо каза: „Поздрав на капитан Алессандро!“ — гласът му, ясен и звучен, изпълни притихналата стая.

— Чаках те! — кимна от леглото Алессандро.

Дълго останаха те така — единият изправен до вратата, а другият понадигнал с усилие глава от възглавницата — и се гледаха един друг. Най-после Алессандро се отпусна назад.

— Доктор Михайлов — каза той тихо, — моля те, извади вързопа и го отвори.

Без да разпитвам, измъкнах малкия пакет, поставих го на желязната масичка до леглото и го развързах. От него извадих стара, охлузена кожена чанта с дълга презрамка. Взех я в ръце и спрях нерешително.

— Отвори я!

Разкопчах ръждивите катарамки и отворих чантата. Вътре нещо се пъстрееше. Измъкнах го и го разгърнах.

Беше едно знаме от тежка коприна, със златни ресни по края, потъмняло, опушено и на много места продупчено.

В стаята стана тихо, толкова тихо, че се долавяше нежното шумолене на копринения плат. Не зная защо и как — може би някакъв тайнствен флуид се излъчваше от старото знаме, или пък и на мен се придаде вътрешното напрежение на двамата мъже! — но изведнаж ме изпълни странно вълнение: почувствувах се безкрайно слаб и необикновено силен в едно и също време, горд и примирен, щастлив и задавен от сълзи…

Когато и тримата се нагледахме на знамето, ел капитан Алессандро протегна бавно ръка и докосна плата с пръсти.

— Прибери го! — каза той.

Внимателно сгънах потъмнелия плат, поставих го в чантата и я закопчах грижливо.

— Предай го на Фернандо!

Фернандо мълчаливо се поклони, пое чантата с две ръце и с несъзнателен жест я притисна към гърдите си.

— Николай — каза след малко Алессандро, — имаш ли у себе си пари?

— Да, Алессандро! — потвърдих аз и назовах сумата.

— Тогава… бих те помолил да предадеш тези пари на Фернандо. Нито той, нито аз, уви, ще можем някой ден да ти ги върнем, но те са нужни на Фернандо, за да може той да се завърне там, на Острова! А това — да се завърне Фернандо! — е важно, извънредно важно, за много, за твърде много хора, за цял един народ!

— Капитан Алессандро — казах, — не само с тези пари, но и с всичко мое можеш да разполагаш всеки момент! — после извадих парите — за щастие, това беше доста значителна сума — и ги подадох на Фернандо. Той обаче дори не ги погледна и аз останах така, с пачка банкноти в протегнатата ръка. Алессандро ни погледна и се усмихна.

— Да, той е горд като дявол. Дай парите на мен, Николай!

Побързах да му предам банкнотите. Алессандро ги пое с ужасяващо отслабналата си ръка и ги подаде на Фернандо. Този път Фернандо без колебание се приближи и ги взе, като кимна величествено в знак на благодарност към двама ни.

— Довиждане, Алессандро!

— Сбогом, Фернандо! Щастливо плаване!

Фернандо отново кимна и си тръгна. Придружих го до изхода на болницата и го проследих с поглед, докато избелялото му сомбреро се изгуби сред навалицата. Тогава се върнах в стая номер три. Алессандро лежеше неподвижно, с угаснал и опустошен поглед. Но щом ме видя, чертите на лицето му се отпуснаха.

— Струва ми се, ти искаш нещо да попиташ? — позасмя се той от леглото.

— Да, Алессандро! Ако това не е мъчително за теб, бих те помолил да ми разкажеш за всичко: за Острова, за знамето, за Фернандо, и за… ел капитан Алессандро!

Алессандро отново се усмихна.

— Добре, Николай! Още като малък ти имаше слабост към необикновените истории. Някоя вечер, когато посъбера сили, ще ти се обадя. Тогава ще изпълня желанието ти…