Атанас Георгиев
Ел капитан Алессандро (2)

Сашо

Сашо беше по-голям от мене, при това живееше в друг квартал, затова не бях го срещал никъде в игрите си. Но веднаж, когато минавах по една тясна улица в крайния квартал, аз видях на един прозорец истински кокосов орех: кафяв, брадат, голям колкото глава на бебе. А аз винаги съм обичал морето и всичко, свързано с него. Затова спрях и се загледах. Колко съм стоял така и съм се взирал, не зная, но в миг почувствувах, че някой ме дърпа за ръката. Подскочих и свих юмруци — с момчетата от този квартал бяхме във вражда! — но почти веднага се успокоих. Момчето беше непознато, малко по-голямо от мен наистина, но необикновено слабо и аз почувствувах, че то трудно би ме победило. При това то съвсем нямаше враждебни намерения и сухото му луничаво лице беше приятелски усмихнато.

— Ела! — каза момчето.

— Къде?

— Ела в къщи. Стига си зяпал отвън!

Мина ми през ума, че това е клопка, но очите на момчето гледаха все така подкупващо открито и аз се успокоих.

Баща ми беше дребен служащ и нашата къща никога не се е отличавала с някакъв разкош в уредбата си — тя беше направо, бедна! Обаче стаята, в която ме въведе момчето, се оказа така оскъдно обзаведена, че в сравнение с нея нашият дом изглеждаше охолно и уютно подреден. Дървен небоядисан креват, покрит с излиняло одеяло, стара дъсчена маса и два разкривени стола — ето цялата покъщнина. Всичко това обаче аз забелязах по-късно. Още щом пристъпих прага, замрях от изненада: там, до кокосовия орех, блестеше с цветовете на дъгата една огромна мидена черупка. Но това, което порази най-силно моето въображение, беше една великолепна репродукция от картина с маслени бои на сражение между два крайцера: стоманените чудовища изригваха едно срещу друго облаци от огън и дим, а около тях в морето се издигаха гейзери зелена вода от попаденията на снарядите. Ярките й тонове силно контрастираха с белия фон на голата стена и това я правеше необикновено релефна и внушителна. Приближих и като омагьосан се изправих срещу нея.

Както разбрах по-късно, кокосовият орех, мидената черупка и картината с морския бой бяха единствените вещи, собственост на Сашов чичо — моряк. Отдавна вече нещастникът беше загинал при тайфун из просторите на Индийски океан, но неговото романтично наследство стана причина да се запознаем със Сашо.

Така започна нашето приятелство. Понякога Сашо идваше у дома, понякога аз отивах у тях, но винаги когато се намерех в бедната стаичка, картината ме привличаше неотразимо. Готов бях с часове да я съзерцавам! Сашо също я обичаше и се гордееше с нея.

— Когато порасна, ще стана моряк! — заяви веднаж Сашо.

Повярвах му — това беше и моя тайна мечта.

— И аз ще стана моряк!

Сашо ме погледна и поклати глава.

— Ти? Не, Коле, ти никога няма да станеш моряк!

— Защо? — казах засегнат.

Сашо отново ме погледна и ме прегърна през раменете.

— Не се сърди, не исках да те обиждам! — успокои ме той. — Но… майка ти няма да те пусне! Тя не би преживяла това! А аз… мен няма кой да ме спре!

Мама! Трудно бих могъл да си представя, че някоя майка не обича децата си. Обаче в любовта на моята майка имаше нещо болезнено. Достатъчно беше само за час-два да изчезна от погледа й и тя хукваше из квартала да ме дири, разпитваше всеки познат дали ме е видял някъде, викаше ме високо по име. Кой знае защо, това дълбоко ме засягаше. Струваше ми се, че тя ме унижава пред другите момчета, но не намирах сили да й се противопоставя. А да стана моряк и да тръгна по моретата… това сигурно би я убило. И тогава разбрах: Сашо беше прав. За мен морето щеше да остане само мечта от детските ми години. Щях да стана лекар, защото за моята майка лекарското звание беше върха на човешкия прогрес, символ на успеха и на щастието в живота. Това се повтаряше в нашия дом така често, че постепенно и аз самият повярвах. А виж, Сашо беше друго нещо: майка той отдавна нямаше, а баща му почти не се интересуваше от нищо друго, освен от чашката.

За своето намерение да стане моряк Сашо повече не заговори, макар че с настървение издирваше в библиотеките всички книги, в които се разказваше за живота по моретата. Обаче аз знаех, че непрекъснато мисли само за това. И ето, една вечер той, вече шестнадесетгодишен, дойде в къщи и тикна в ръцете ми продълговат пакет. Отворих го и зяпнах: в него бяха кокосовият орех, мидената черупка и картината, навита на руло.

— Вземи ги! Те са твои! — кратко каза Сашо.

— Мои?!… А ти?…

Сигурно видът ми е бил твърде объркан, защото Сашо се усмихна, прегърна ме през рамо и повтори:

— Твои са! Тази вечер аз заминавам!

— Заминаваш?… А за къде?

— Ти знаеш! — той махна неопределено с ръка на изток, към големия пристанищен град. — Ако някой тези дни запита за мен, кажи, че нямаш представа къде съм и че изобщо нищо не знаеш и отдавна не си ме виждал!

— Ще се върнеш ли?

— Не зная. Много са пътищата по морето, Коле! Прощавай!

Сашо силно ми стисна ръката и изтича навън, сякаш се боеше, че ще го спра. Поисках да го изпратя, но той затвори вратата под носа ми. Спуснах се към прозореца и за последен път го видях да минава под мъждеещата улична лампа на ъгъла — висок и слаб, облечен както винаги с окъсялото му, протъркано на лактите палто.

Дълго време след тази нощ минавах всеки ден по Сашовата улица — все ми се струваше, че някоя сутрин той ще се зададе иззад ъгъла. Напразно: времето минаваше, Сашо нито веднаж не ми се обади. И така, цели тридесет години. Споменът за приятеля от детинство избледня в паметта ми, сигурен бях, че той вече не е между живите. Но…

Една сутрин, когато бях започнал работата си, влезе една сестра и малко разтревожено ми каза:

— Доктор Михайлов, един от болните желае да говори с вас. Настоя да ви кажа, че бил моряк.

Не обичам да ме смущават по това време, но думата моряк, както винаги, ме накара да наостря уши.

— Поканете го тук!

Обаче сестрата поклати глава.

— Извинете, това е невъзможно. Той е болен, в изолационното! — бързо поясни тя. — Моли ви да отидете при него.

„В изолационното!“ — лоша догадка проблясна в съзнанието ми. В това отделение бяха поставени само неколцина нещастници, страдащи от редки за нашия климат болести, обикновено тропически. За съвременната медицина те бяха неизличими, и хората в това отделение бяха обречени на бавна и мъчителна смърт. Повечето от тях обитаваха отделението от много години насам, под грижите на един колега, възрастен лекар. Самият аз не бях намерил досега време да обиколя това мрачно ъгълче на болницата, освен при самото ми назначение, и то съвсем мимоходом.

Побързах след сестрата. Мисълта, която ме разтревожи, все не излизаше от ума ми и щом влязох в стаята, взрях се в болния. Но не: това не беше Сашо! Нищо в този измъчен, невероятно слаб човек не ми напомняше за моя някогашен приятел!

Болният лежеше със затворени очи и с ръце отпуснати край тялото. Побелелите му коси се бяха разпилели по възглавницата и това му придаваше приликата с мъртвец. Обаче, макар и едва забележимо, гърдите му се повдигаха под одеялото.

— Викали сте ме? — казах аз тихо.

При звука на гласа ми човекът отвори очи, погледна ме и в тях неочаквано трепна радостна искра.

— Николай — каза ласкаво той, — Николай, аз знаех, сигурен бях, че този доктор Михайлов, това си ти!

Неволно подскочих. Гласът: това беше неговият глас!

— Сашо! Я виж ти!… Откога, как попадна тука?

Той затвори очи за момент, после отново ме погледна и ми се усмихна ласкаво.

— Сигурно има вече шест години. Само че… стой по-настрана! Знаеш…

— От шест години? И да не ми се обадиш нито веднаж?

— А защо? Това само би те разтревожило, без полза за никого!

— Без полза!… А знаеш ли, аз винаги съм вярвал, че ме смяташ за приятел!

— Недей! Не ти се обадих, защото, казах ти, беше излишно. Сега обаче аз трябваше да те повикам. Никой друг не би могъл да ми помогне! Само стой по-настрана, съгласен ли си?

— Добре, добре, слушам те.

Той замълча за момент със затворени очи, като че събираше сили, после отново ме погледна.

— Тук, в шкафчето ми, има един пакет. Ако умра внезапно, ще го прибереш и ще чакаш.

— Ще чакам? Кого? Какво?

— Някой ден ще дойдат за него. Непременно ще дойдат! Ще търсят ел капитан Алессандро. Няма да го забравиш, нали?

— Бъди спокоен!

— Ел капитан Алессандро, това съм аз. По-право, бях! — допълни той с тъжна усмивка.

— Ел капитан Алессандро! — повторих механически.

— Когато дойдат, дай им този пакет.

— Добре, ще бъде изпълнено. Само че… сигурен ли си, че ще дойдат, Алессандро?

— Ще дойдат! Непременно ще дойдат!

— Добре. А… какво има в този пакет, ако не е тайна?

Моят приятел изведнаж понадигна глава от възглавницата и с глас, съвсем неочакван за човек в неговото състояние, ясно произнесе:

— Един символ! Една вяра, ако искаш! Разбираш ли ти това, доктор Михайлов?

— Да… капитан Алессандро, разбирам!