Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Културата
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The player of games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor(2015 г.)

Издание:

Йеин М. Бенкс. Играчът на играчите

Американска. Първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Линче Шопова

 

Iain M. Banks

The Player of Games, 1988

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 21

История

  1. —Добавяне

Четвърта част
Проходна пешка

24.

Бавно, лениво, корабът премина през единия край на дългото три милиона километра сензорно поле над стена от монокристал, после полетя през постепенно сгъстяващата се атмосфера на орбиталната станция. От височина петстотин километра в нощния въздух ясно се провидяха двете плоскости от земя и море — едната зад тях от сурова скала под дебел облак, другата зад нея от все още образуваща се земя.

Отвъд своята кристална стена най-далечната орбитална станция беше съвсем нова. Тъмна и празна за нормалното зрение, корабът виждаше на нея радарите на машини, създаващи ландшафта, които пренасяха своите товари със скала от космоса. Дори в момента на наблюдение един огромен астероид беше взривен и в тъмнината избухна фонтан от червена разтопена скална маса, която падаше бавно върху новата повърхност или беше хващана, задържана, формована във вакуума и след това пускана долу.

Орбиталната станция освен това беше тъмна, а облачната покривка от изпаренията на изсъхващата повърхност напълно я закриваше.

Другите две орбитални станции бяха много по-стари, осеяни със светлини. Чиарк беше в афелий[1], Гевант и Осмолон бяха бяло върху черно; острови от сняг върху тъмни морета. Старият боен кораб бавно навлезе в атмосферата, спусна се по гладкия като бръснач склон на стената на орбиталната станция до мястото, където започваше истинският въздух и се отправи над океана към сушата.

„Ограничаващ фактор“ мина на височина един километър над някакъв морски кораб — окичен със светлини океански лайнер, който наду рог и изстреля фойерверки. „Ограничаващ фактор“ отговори на поздрава като използва ефекторите си за създаване на изкуствени аури: бурни, преместващи се светлини в ясния, спокоен въздух. След това и двата продължиха пътя си в нощта.

Връщането мина безпроблемно. Гъге бе пожелал веднага да си легне, като каза, че не желаел да е буден по време на пътуването. Искал да спи, да почива, да забрави. Корабът беше настоял най-напред да премисли случилото се, но след десет дни се бе смилил и мъжът, който през това време беше станал още по-мрачен, с благодарност се бе потопил в дълбок сън със забавен метаболизъм.

През тези десет дни не беше изиграл нито една игра, почти не бе приказвал, дори не си направи труда да се облече и прекара по-голямата част от времето седнал и втренчен в стените. Летящият робот се бе съгласил, че сънят по време на пътуването вероятно е най-доброто, което могат да сторят за него.

Пресякоха По-малкия облак и се срещнаха с УТС „Толкова за коварството“, която се връщаше от главната галактика. Пътуването навътре бе продължило по-дълго, отколкото навън, но те не бързаха. Корабът напусна УТС близо до по-високите сфери на галактическия клон и слезе напряко покрай звезди, прашни полета и мъглявини, където се събираше водород и се образуваха слънца. В нереалния космос на кораба черните дупки бяха енергийни стълбове от пространствена мрежа.

Летящият робот събуди бавно мъжа на два дни от дома му.

Той седеше и гледаше стените. Не играеше игри, не слушаше новини, дори не преглеждаше пощата. По негово искане не бяха предизвестени приятелите му за пристигането. Само отправиха съобщение към Чиарк Хаб за приближаване.

Старият боен кораб се спусна неколкостотин метра и продължи покрай бреговата линия на фиорда, плъзгайки се мълчаливо между покритите със сняг планини. Лъскавият му корпус отразяваше слаба синьо-сива светлина над тъмната, спокойна вода. Малко хора на яхти или в съседните къщи видяха големия, тихо летящ кораб и наблюдаваха деликатните маневри между бреговете, водата и разкъсаните облаци.

 

 

Икрох беше тъмна и неосветена, звездната светлина засенчена от триста и петдесетметровия корпус на тихо плъзгащия се над нея кораб.

Гъге огледа за последен път каютата, в която бе спал последните две нощи на кораба, и тръгна бавно по коридора към купола с модула. Флер-Имсахо го следваше с малка чанта. Щеше му се човекът да си смени ужасната жилетка.

Той го видя в модула и слезе с него. Ливадата пред тъмната къща беше чисто бяла и недокосната. Модулът се спусна на сантиметри над нея и отвори задната врата.

Гъге слезе. Въздухът беше ароматен и остър. Осезаемо прозрачен. Снегът под краката му скърцаше. Той се обърна към осветената вътрешност на модула. Флер-Имсахо му подаде чантата. Гъге погледна малката машина.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане, Джъно Гъге. Предполагам, че няма да се срещнем отново.

— И аз така мисля.

Вратата започна да се затваря и той се отдръпна назад. Модулът бавно се издигна. Гъге видя летящия робот на края на вратата и извика:

— Само едно нещо ми кажи: когато Никозар стреля с пистолета и лъчът се отрази от огледалното поле и го порази, случайно ли стана или ти се прицели в него?

Мислеше, че няма да получи отговор, но точно преди вратата да се затвори и светлинният лъч над нея да изчезне, чу гласа на летящия робот:

— Няма да ти кажа.

Гъге стоеше и наблюдаваше как модулът лети към чакащия го кораб. Той влезе в него, куполът се затвори и светлините в „Ограничаващ фактор“ изгаснаха — по-тъмен от тъмнината на нощта. По дължината на корпуса се появи изписано със светлинни букви на марейнски: „Довиждане“. После корабът безшумно се издигна нагоре.

Гъге го наблюдава, докато светлинният надпис се превърна в мрежа от движещи се звезди и бързо изчезна в забуленото от тъмни облаци небе. Той погледна синьо-сивия сняг. Когато повдигна отново глава, корабът се беше изгубил.

Остана неподвижен за малко, като че ли чакаше. После се обърна и тръгна през побелялата ливада към къщата.

Влезе през прозорците. Къщата беше топла. Гъге неочаквано потрепери за секунда, видя как лампите внезапно светнаха.

— Да те вземат дяволите! — извика Йей Меристинокс и изскочи иззад канапето до камината.

От кухнята се появи Чамлис Амалк-ней с табла в ръце.

— Здравей, Джъно. Надявам се, че нямаш нищо против…

Бледото, измъчено лице на Гъге цъфна в усмивка. Той сложи чантата си на пода и ги погледна. Ией, свежа и усмихната, скочи от канапето. Чамлис, с оранжево-червени полета, остави таблата на масата пред камината. Йей се хвърли върху него, прегърна го, притисна го, смееше се. Тя го пусна и отстъпи крачка назад.

— Гъге!

— Здравей, Йей — каза й той, остави чантата и я прегърна.

— Как си? — попита тя и го притисна до себе си. — Добре ли си? Извадихме душата на Хаб, докато не ни каза определено, че пристигаш, но ти през цялото време си спал, нали? Дори не си чел писмата ми.

Гъге погледна настрана.

— Не съм. Получих ги, но не съм ги чел… — Той поклати глава и сведе поглед. — Извинявай.

— Вече няма значение. — Йей го потупа по рамото. Тя го хвана и го отведе на дивана. Гъге седна и ги загледа. Чамлис разрови влажните дървени трици в огъня, освободи пламъците под тях. Йей протегна ръце, показа късата си пола и жилетка.

— Променена съм, нали?

Гъге кимна. Както винаги Йей изглеждаше хубава и двуполова.

— Просто отново си смених пола — поясни тя. — След два месеца ще стана такава, каквато бях. Ах, Гъге, трябваше да ме видиш като мъж. Бях смела!

— Беше непоносима — обади се Чамлис и наля подсладено греяно вино от тумбеста кана. Йей се хвърли на дивана до Гъге, прегърна го отново и изръмжа. Чамлис им подаде пълни чаши.

Гъге пи с удоволствие.

— Не очаквах да те видя — каза той на Йей. — Мислех, че си заминала.

— Бях заминала. — Йей кимна и пи. — Но се върнах. Миналото лято. Координатор съм на група за далечната страна на новата орбитална станция.

— Моите поздравления. Ще има ли летящи острови?

Йей погледна за секунда с празен поглед и се засмя в чашата си.

— Не, няма да има летящи острови, Гъге.

— Ще има обаче много вулкани — подхвърли подигравателно Чамлис и отпи глътка вино от чашка с размери на напръстник.

— Може би един малък — кимна Йей. Косата й беше по-дълга, отколкото я помнеше. Синьо-черна. Все още къдрава. Тя го стисна нежно за рамото. — Радвам се да те видя отново, Гъге — промълви Йей, после замълча, загледана в горящите цепеници в камината.

— Всички се радваме, че се върна, Гъге — каза след малко и Чамлис. — Извинявай за думите ми, но не изглеждаш много добре. Чухме, че през последните две години си прекарал в сън, но има и нещо друго… Какво се случи там? Дочухме различни неща. Ще ни разкажеш ли?

Гъге се колебаеше, гледаше към подскачащите пламъци, които поглъщаха дървата в камината.

Накрая остави чашата си и започна да обяснява.

 

 

Разказа им всичко, което се бе случило от първите няколко дни на борда на „Ограничаващ фактор“ до последните, когато напусна разпадащата се империя Азад.

Чамлис мълчеше, полетата му бавно преминаха през много цветове. Йей придобиваше все по-загрижен вид. Тя често поклащаше глава, ахна няколко пъти, пребледня два пъти. Междувременно слагаше дърва на огъня в камината.

 

 

Гъге отпи от топлото вино.

— И така… прекарах в сън цялото връщане, с изключение на последните два дни. И сега всичко изглежда… не зная как точно. Дълбоко замразено. Не като нещо скорошно… а като отдавна станало. Отминало. — Той разклати виното в чашата си. Раменете му потрепнаха от беззвучен смях. — Ох. — Гъге пресуши чашата си.

Чамлис взе каната от пепелта пред камината и напълни чашата на Гъге с горещо вино.

— Джъно, не мога да ти опиша колко съжалявам. Всичко това стана заради мен. Ако не бях аз…

— Не — възрази Гъге. — Ти нямаш никаква вина. Аз сам се набърках в тази каша. Ти ме предупреди. Напразно се самообвиняваш. Не си и помисляй, че друг, освен мен, е виновен.

Той неочаквано стана, отиде до прозорците с изглед към фиорда, погледна склона с покритата със сняг ливада, дърветата, черната вода, после вдигна глава към планините и светлините в разпръснатите къщи на далечния бряг.

— Знаеш ли — каза той, сякаш говореше на собственото си изображение в стъклото, — вчера попитах кораба какво точно са направили накрая с империята. Как са й помогнали да се оправи. Той ми заяви, че изобщо не са се занимавали с нея. Оставили са я сама да се оправя.

Гъге си спомни за Хамин и Моненайн, и Инклейт, и Ат-сен, и Бермоя, и За, и Олос, и Крауо, и момичетата, чиито имена беше забравил…

Поклати глава срещу образа си в стъклото.

— Във всеки случай всичко свърши. — Той се обърна към Йей и Чамлис, и топлата стая. — Какви са клюките тук?

Разказаха му за близнаците на Хафлис. Борелал била заминала на една УТС за няколко години. Олз Хап — покорителка на немалко млади сърца — била, повече или по-малко, възторжено приветствана/объркана/принудена да заеме стария пост на Борелал; Йей станала преди една година баща на дете — следващата година, вероятно, щяла да се срещне с майката и детето, които щели да дойдат на продължително посещение; един от другарите на Шъро бил убит в битка преди две години; Рен Миглан станала мъж; Чамлис още работел над справочния текст за любимата си планета; фестивалът в Тронз предната година завършил катастрофално — фойерверките паднали в езерото, предизвикали хаос и залели половината тераси на скалите; двама души загинали — счупили си черепите върху скалите; имало стотици ранени. Миналата година не бил наполовина толкова вълнуващ.

Гъге слушаше, разхождаше се из стаята, повторно се запознаваше с всичко. Изглежда нищо не се бе променило.

— Колко много съм пропуснал… — започна той и изведнъж забеляза малкото дървено пано на стената и предмета, монтиран на него. Той се пресегна, пипна го, свали го от стената.

— Ах — възкликна Чамлис и издаде звук, наподобяващ прокашляне. — Надявам се, че нямаш нищо против… искам да кажа не смяташ, че това е твърде… непочтително или безвкусно. Просто си мислех…

Гъге тъжно се усмихна и докосна безжизнената повърхност на тялото, което някога беше Морин-Скел. Той се обърна към Йей и Чамлис, отиде при стария летящ робот.

— Ни най-малко, но не го искам. Ти искаш ли го?

— Да, моля.

Гъге подаде тежкия малък трофей на Чамлис, който се изчерви от удоволствие.

— Ти, отмъстително старо страшилище — изръмжа мъжът.

— За мен това значи много — каза официално Чамлис и прибра паното до корпуса си.

Една цепеница се пречупи в камината, рой искри полетяха нагоре. Гъге коленичи, разрови с ръжена останалите главни, прозина се.

Йей и летящият робот се спогледаха, после Йей се пресегна и побутна Гъге с крак.

— Хайде, Гъге. Уморен си. Чамлис трябва да се върне у дома и да се погрижи новите риби да не се изядат една друга. Нали няма да възразиш, ако остана при теб?

Гъге погледна изненадан усмихващото се лице и кимна.

 

 

Когато Чамлис си отиде, Йей сложи глава на рамото на Гъге и каза, че страшно й е липсвал, че пет години са много време, че сега изглежда много по-любвеобилен, отколкото когато заминал и… ако иска… ако не е много уморен…

Тя използва устата си и Гъге усети по очертаващото се в тъмнината й тяло бавни движения, преоткри усещания, които почти беше забравил. Той милваше златисто-тъмната кожа, галеше странните й, почти комично разголени гениталии, накара я да се смее, смееше се с нея и — в продължителния миг на върховно изживяване — заедно с нея, като едно цяло, всяка клетка от тялото му се вълнуваше, пълна с живот.

 

 

Все пак не можа да заспи и през нощта стана от омачканото легло. Отиде до прозорците и ги отвори. Нощният въздух нахлу вътре. Гъге потрепери, обу си панталоните, жилетката, обувките.

Йей се размърда. Той затвори прозорците, върна се до леглото и коленичи в тъмнината до нея, издърпа завивките над оголения гръб и рамо и леко погали къдриците й. Тя въздъхна и се размърда, после продължи да диша спокойно.

Гъге бързо отиде до прозорците, излезе и тихо ги затвори.

Застана на балкона и загледа тъмните дървета, спускащи се в неравни редици до блестящия, черен фиорд. Планините в далечния край слабо блестяха, над тях в свежия въздух в тъмнината се движеха мъжделиви области от светлина и скриваха от погледа звездните полета и далечните орбитални станции. Облаците бавно се движеха. Долу, в Икрох, нямаше никакъв вятър.

Гъге вдигна глава и видя между облаците По-големия и По-малкия облак. Тяхната древна светлина почти не трепкаше в студения спокоен въздух. Той видя дъха от устата си като влажен пушек между него и онези далечни звезди и пъхна ръцете си на топло в джобовете на жилетката. Едната му ръка напипа нещо по-меко от сняг и го извади. Беше малко прах.

Вдигна отново глава към звездите. Гледката беше далечна и изкривена от нещо в очите му, което отначало помисли, че е дъжд.

Бележки

[1] Най-отдалечената от слънцето точка от орбитата на небесно тяло (астр.). — Б.пр.