Иън Банкс
Играчът на играчите (22)

22.

Гъге плува, докато се измори, облече панталони, риза, жилетка без ръкави и се разходи около защитната стена на замъка.

Нощта беше тъмна, небето — забулено от облаци. Големите синдербъди, по-високи от външните стени на крепостта, закриваха далечното зарево на приближаващата Бяла жарава. Императорската гвардия бе излязла и следеше някой да не запали рано огъня. Преди да го пуснат да излезе от замъка, където жалузите бяха приготвени и алеите мокри от изпробване на пръскащите системи, Гъге трябваше да им докаже, че не носи нищо, с което може да запали искра или огън.

Синдербъдите скърцаха и шумяха в безветрения мрак и излагаха нови, сухи като прахан повърхности — големи, висящи на най-горните клони шушулки, пълни с горлива течност — на пищния нощен въздух, наситен с упойващата миризма на техния сок.

Над древната крепост лежеше тишина; религиозно настроение на благоговейно очакване, което дори Гъге усети като осезаема промяна в замъка. Шумът на завръщащите се въздушни коли, които пристигаха през влажния защитен пояс на гората, напомни на Гъге, че до полунощ всички трябва да се приберат и той бавно се върна вътре, потопен в атмосферата на мълчаливо очакване, като в нещо скъпоценно, което не може да трае дълго, нито някога да се повтори.

Не беше изморен. Приятната умора от плуването се бе превърнала в тялото му в някакъв трепет и когато се изкачи по стълбите до нивото на стаята си, той не спря, а продължи нагоре, въпреки че рогът възвестяваше настъпването на полунощ.

Най-после Гъге излезе на високите назъбени стени под ниската кула. Широката кръгова пътека около кулата беше влажна и тъмна. Той погледна на запад, където в края на небето светеше мъжделива, неясна, червена светлина. Бялата жарава беше още далеч, отвъд хоризонта, отражението от нея осветяваше облаците като някакъв синкав изкуствен залез. Въпреки тази светлина, Гъге усещаше дълбочината и тишината на настъпилата около замъка нощ, в която всичко бе притихнало. Той намери една врата на кулата и се изкачи на приличния на зъбер връх, облегна се на камъка и отправи поглед към ниските хълмове на север. Някъде под него чуваше да капе вода и едва доловимото шумолене на синдербъдите, които се подготвяха за своето унищожение. Хълмовете бяха тихи и невидими. Гъге се отказа да ги търси и отново се обърна към слабо извитата тъмночервена лента на запад.

Някъде в замъка прозвуча рог, след него още едини още един. Чуха се и други шумове; далечни викове и тичащи стъпки, сякаш замъкът повторно се събуждаше. Мъжът се зачуди какво става. Неочаквано задуха лек източен вятър. Гъге почувства хладината на нощта и закопча жилетката си.

Тъгата от деня не го беше напуснала напълно. По-скоро се бе притаила, станала по-малко видима, но по-неделима част от него. Колко красива беше играта. Колко много й се бе радвал, ликувал… но само, за да причини нейното прекратяване, да направи тази радост краткотрайна. Чудеше се дали Никозар вече го е разбрал. Най-малкото сигурно го подозираше. Той седна на една каменна пейка.

Неочаквано разбра, че Никозар ще му липсва. Чувстваше императора близък по начин, какъвто не бе изпитвал досега. Играта им беше много интимна, споделяне на изживяване и усещане, каквито Гъге вярваше, че не може да изпита по никакъв друг начин.

Накрая той въздъхна, стана от пейката, отиде отново до парапета и погледна павираната алея в основите на кулата. На слабата светлина, проникваща от отворената врата на кулата, се виждаха неясните фигури на двама стражи от императорската гвардия. Чудеше се дали да им махне, или не. Единият вдигна ръка. Към Гъге блесна светлина. Той закри очи с ръка. Една трета, по-малка, по-тъмна фигура, която Гъге не бе забелязал преди, тръгна бързо към кулата и влезе през осветения вход. Светлинният лъч изчезна. Стражите застанаха на пост от двете страни на вратата.

В кулата прозвучаха стъпки. Гъге отново седна на каменната пейка и зачака.

— Добър вечер, Морът Гъге. — Беше Никозар. В кулата се бе изкачила тъмната, леко прегърбена фигура на императора на Азад.

— Ваше височество…

— Седни, Гъге — каза тихият глас. Никозар седна на пейката до него, лицето му бе като неясна бяла луна, осветено само от идващата откъм стълбите на кулата слаба светлина. Гъге се чудеше дали Никозар може да го види. Лицето-луна се обърна настрана, погледна тъмночервеното зарево на хоризонта.

— Опитаха се да ме убият, Гъге — каза тихо императорът.

— Ах… — започна Гъге ужасен. — Добре ли сте, Ваше височество?

Лицето-луна се обърна.

— Не съм ранен. — Апексът вдигна ръка. — Моля те сега не се обръщай към мен с „Ваше височество“. Тук сме сами. Условностите на протокола не са в сила. Искам да ти обясня защо в замъка е обявено извънредно положение. Командването е в ръцете на императорската гвардия. Не очаквам друго нападение, но човек трябва да вземе мерки.

— Но кой може да го е направил? Кой може да те е нападнал?

Никозар погледна на север към невидимите хълмове.

— Ние смятаме, че престъпниците може би са се опитали да избягат покрай виадукта до езерата, затова изпратихме и там стражи. — Той се обърна бавно към човека. Гласът му беше тих. — Ти ме постави в интересна ситуация, Морът Гъге.

— Аз… — Гъге въздъхна и погледна в краката си. — Да. — После вдигна глава към кръга на бялото лице пред него. — Съжалявам. Искам да кажа, че… играта почти свърши. — Той чу как гласът му заглъхна. Не можеше да гледа Никозар.

— Е — тихо каза императорът, — това още не е ясно. Може сутринта да ти поднеса изненада.

Гъге се учуди. Призрачното лице пред него беше много неясно, за да може да прочете изражението му, но нима Никозар наистина мислеше така? Не разбираше ли, че положението му е безнадеждно? Или бе видял нещо, което Гъге беше пропуснал? Неочаквано се разтревожи. Дали не бе прекалено уверен? Никой друг не беше забелязал нищо, дори и корабът. Ами ако грешеше? Искаше му се да види отново дъската, но дори несъвършено запомненият образ, който пазеше в ума си, бе достатъчен, за да види ясно съдбите на двамата: наистина поражението на Никозар беше само загатнато, но неизбежно. Той бе сигурен, че императорът няма изход. Играта беше свършила.

Белият кръг отново се обърна към него.

— Кажи ми честно, Гъге — заговори спокойно Никозар, — всъщност колко дълго си изучавал тази игра?

— Казах ти истината: две години. Интензивно, но…

— Не ме лъжи, Гъге. Това вече няма никакъв смисъл.

— Не те лъжа, Никозар.

Приличното на луна лице бавно се поклати.

— Както искаш. — Императорът помълча за момент. — Ти сигурно си много горд с твоята Култура.

Той произнесе последната дума с отвращение, което Гъге може би щеше да намери за комично, ако апексът не бе толкова искрен.

— Горд? — попита той. — Не зная. Аз не съм я създал. Просто се е случило да се родя там. Аз…

— Не бъди скромен, Гъге. Имам предвид гордост да си част от нея. Гордост да представяш твоя народ. Да не искаш да кажеш, че не се чувстваш такъв?

— Ами… малко може би да… но аз не съм тук като шампион на Културата, Никозар. Не съм представител на никого, освен на самия себе си. Аз съм тук да играя, това е всичко.

— Това е всичко — тихо повтори Никозар. — Е, предполагам трябва да признаем, че ти игра добре. — Гъге искаше да може да види лицето на апекса. Трепна ли гласът му? Беше ли развълнуван?

— Благодаря. Но половината от заслугата за тази игра е твоя… повече от половината, защото ти наложи…

— Не се нуждая от твоята похвала! — Никозар замахна и удари Гъге по устата. Тежките пръстени разкъсаха бузата и устните на мъжа.

Гъге политна назад, изумен, замаян от удара. Никозар скочи и отиде до парапета, подпря приличните си на нокти на граблива птица пръсти върху тъмния камък. Гъге опипа окървавеното си лице. Ръцете му трепереха.

— Ти ме отвращаваш, Морът Гъге — извика Никозар, насочил поглед към червеното зарево на запад. — Твоят сляп, безсмислен морал ти пречи да оцениш дори собствения си успех тук и ти разглеждаш тази военна игра като някакъв долнопробен танц. На нея се водят сражения, битки, а ти се опита да я опетниш. Ти я изврати. Ти замени нашата свещена доктрина с твоята мръсна порнография… ти я оскверни… мъж такъв!

Гъге попи кръвта от устните си. Чувстваше се замаян, главата му се въртеше.

— Може би… така я виждаш ти, Никозар. — Той преглътна гъста, солена кръв. — Аз не мисля, че си напълно справедлив към…

— Справедлив? — изкрещя разярен императорът, изправи се пред Гъге и закри гледката на далечния огън. — Защо нещо трябва да бъде справедливо? Животът справедлив ли е? — Той се пресегна, хвана Гъге за косата и разтърси главата му. — Справедлив ли е, а? Справедлив ли е?

Гъге се остави апексът да го разтърсва. Императорът пусна косата му. Той държеше ръката си така, сякаш се бе докоснал до нещо мръсно. Гъге се прокашля.

— Не, животът не е справедлив. Не и в своята същност.

Апексът се обърна и подпря отново ръце върху камъка на парапета.

— Ние обаче можем да се опитаме да го направим такъв — продължи Гъге. — Това е целта, към която можем да се стремим. От нас зависи дали да го направим справедлив, или не. Ние имаме тази възможност. Съжалявам, че ти намираш тази цел толкова противна.

— Противна! Тази дума е много слаба за онова, което изпитвам към твоята скъпа Култура, Гъге. Не съм сигурен, че имам думи да изразя онова, което чувствам към… Културата. На вас са ви непознати славата, гордостта, боготворенето. Вие имате сила. Лично се убедих. Зная какво можете да направите… Но въпреки това сте безсилни. И ще си останете такива. Хрисими, трогателни, прашни и страхливи… такъв народ, независимо колко ужасни и страхотни машини има, не може да живее дълго. Накрая вие ще загинете. Блестящите ви машини не ще могат да ви спасят. Оцеляват силните. На това ни учи животът, Гъге, това ни показва играта. Борба за надмощие. Борба за доказване на лични достойнства. Това не са празни фрази. Това е истина!

Гъге видя как бледите ръце стискат тъмния камък. Какво можеше да каже на този апекс? Трябваше ли да дискутират такива метафизични въпроси тук, сега, с несъвършените изразни средства на езика, когато през последните десет дни бяха създали най-съвършения образ на своите философии, които можеха да изразят може би във всякаква форма?

Какво все пак трябваше да каже? Че интелигентността може да надминава, да превъзхожда сляпата сила на еволюцията, която почива на превратности, борби и смърт? Че съзнателното сътрудничество е по-ефективно от съдбоносната конкуренция? Че „Азад“ може да бъде много повече от битка, ако се използва за убеждаване, за общуване, дефиниране?… Той бе направил всичко това, беше го изразил и то по-добре, отколкото би могъл да го каже сега.

— Ти не спечели, Гъге — заяви тихо Никозар с остър, почти креслив глас. — Твоята раса никога няма да спечели. — Той се обърна и погледна към него. — Ти, беден, трогателен човек. Ти играеш, но не разбираш играта, нали?

Гъге почувства нещо в гласа на апекса, което прозвуча като истинско съжаление.

— Ти вече сам знаеш, че не е така — промълви той.

Императорът се засмя и се обърна към далечното отражение от обхваналия целия континент огън, който още беше отвъд хоризонта. Звукът от смеха заглъхна в нещо като кашлица. Той махна с ръка към Гъге.

— Твоят вид никога няма да разбере. Вие само ще бъдете използвани. — Апексът поклати глава в тъмнината. — Върни се в стаята си, Морът. Ще те видя сутринта. Приличното на луна лице загледа хоризонта и отражението на червеното зарево от долната страна на облаците. — Тогава огънят трябва да е тук.

Гъге почака малко. Императорът се държеше така, сякаш вече си бе отишъл. Той беше изгонен, забравен. Последните думи на Никозар прозвучаха така, като че ли изобщо не бяха предназначени за Гъге.

Мъжът стана тихо и слезе по слабо осветените стълби на кулата. Отвън двамата стражи стояха пред вратата, неподвижни като статуи. Гъге погледна върха на кулата и видя Никозар на парапета, плоското му бледо лице обърнато към приближаващия огън, белите ръце подпрени на студения камък. Мъжът гледа няколко секунди, обърна се и си тръгна. Мина през коридори и зали, в които сновяха стражи от императорската гвардия, изпращаха всички по стаите, заключваха вратите, наблюдаваха стълбищата и асансьорите и запалваха всички лампи, така че смълчаният замък засвети в нощта като голям каменен кораб сред тъмно, златно море.

Когато Гъге влезе в стаята си, Флер-Имсахо превключваше развлекателни програми. Той попита за какво е цялата суетня в замъка. Гъге му каза.

— Положението не може да е толкова лошо — отвърна летящият робот и се поклати — роботен еквивалент на повдигане на рамене. Той погледна екрана. — Не изпълняват военна музика. Всички граждански комуникации обаче са прекъснати. Какво ти е на устата?

— Паднах.

— Мм-хмм.

— Можем ли да се свържем с кораба?

— Разбира се.

— Кажи му да включи на пълна мощност. Може да ни потрябва.

— Боже Господи, ставаш предпазлив. Добре.

Мъжът си легна, но остана буден, заслушан в засилващия се рев на вятъра.

 

 

От върха на най-високата кула апексът наблюдава хоризонта няколко часа. Изглеждаше като сраснал се с камъка, като светла статуя или малко дърво, израснало от случайно паднало там семе. Освежителният вятър от изток дърпаше дрехите на неподвижната фигура, виеше около тъмния осветен замък, промъкваше се през покрова от олюляващи се синдербъди, шумеше като море.

Настъпи зората. Тя освети най-напред облаците, обсипа със злато ясния хоризонт на изток. Заедно с нея в тъмнината на запад, където краят на земята светеше червено, неочаквано блесна оранжево-жълта светлина, трепна колебливо, изчезна, после се върна, засили се и се разпространи.

Фигурата на кулата се оттегли от разширяващата се пролука на червено-черното небе и — като се обърна и погледна за миг към зората зад себе си — се олюля като хваната между два насрещни потока светлина, идващи от двата блестящи хоризонта.

 

 

В стаята влязоха двама стражи. Те отвориха вратата и казаха, че Гъге и машината трябва да отидат в приличната на корабен нос зала. Гъге бе облечен в азадиански дрехи. Стражите му казаха, че императорът ще е доволен, ако за тазсутрешната партия изоставят приетото за случая облекло. Гъге погледна Флер-Имсахо и отиде да се преоблече. Сложи си нова риза и панталоните и жилетката, които бе носил предната вечер.

— Значи най-после получавам възможност и аз да бъда зрител. Колко великодушно! — промърмори Флер-Имсахо, докато отиваха към игралната зала. Гъге не каза нищо. Стражи придружаваха групи хора от различни части на замъка. Вятърът виеше зад вече затворените врати и прозорци.

Тази сутрин Гъге не беше искал закуска. Корабът се бе обадил да го поздрави. Той най-после бе видял победата. Всъщност корабът смяташе, че единственият изход за Никозар е да се оттегли. Според него никой човешки мозък не можел да продължи играта. Бил превключил на висока мощност, готов да пристигне на момента, щом усети нещо лошо.

Когато отидоха в приличната на корабен нос зала на замъка, Ставащата дъска и Никозар вече бяха там. Апексът беше в униформа на главнокомандващ императорската гвардия — строга, леко респектираща, допълнена с церемониална сабя. Гъге се почувства доста размъкнат в старата си жилетка. Залата бе почти пълна. Съпровождани от вездесъщата охрана хора се настаняваха по местата. Никозар не обърна никакво внимание на Гъге. Той разговаряше с един офицер от гвардията.

— Хамин! — възкликна Гъге и тръгна към предната редица, където седеше старият апекс. Малкото му изкривено тяло бе притиснато между двама едри стражи. Лицето му беше съсухрено и жълто. Един от стражите протегна ръка и не позволи на Гъге да се приближи. Той застана пред пейката да огледа набръчканото лице на стария ректор. — Хамин! Чуваш ли ме? — През ума му отново мина абсурдната мисъл, че апексът е мъртъв, но очите трепнаха, едното се отвори — жълто-червено и лепкаво от секреции. Съсухрената глава леко се помръдна.

— Гъге…

Очите останаха затворени, но главата кимна. Гъге почувства една ръка на ръкава си. Беше отведен на мястото си до края на дъската.

Прозорците на залата бяха затворени, стъклата дрънчаха в металните рамки, но жалузите не бяха пуснати. Под оловното небе навън синдербъдите се огъваха от извилата се вихрушка, шумът на вятъра образуваше басов фон за тихите разговори на влизащите хора, които търсеха местата си в голямата зала.

— Не трябваше ли жалузите да са пуснати? — попита Гъге. Той седна на стола. Флер-Имсахо летеше, жужеше и пращеше зад него. Съдията и помощниците му проверяваха положението на фигурите.

— Да — отговори Флер-Имсахо. — Огънят ще дойде след два часа. Ако трябва, могат да пуснат жалузите в последните минути, но обикновено не чакат толкова дълго. Наблюдавал съм го, Гъге. По закон на тази фаза императорът няма право да изисква физическа опция, но става нещо странно. Чувствам го.

Гъге искаше да каже нещо язвително относно сетивата на летящия робот, но стомахът му се сви. Той също почувства, че нещо не е наред. Погледна пейката, на която седеше Хамин. Апексът не беше помръднал. Очите му още бяха затворени.

— Има и още нещо — каза Флер-Имсахо.

— Какво е това нещо?

Някакъв допълнителен уред горе на тавана.

Гъге погледна скришом. Бъркотията от уреди за електронна защита и екранировка изглеждаха както винаги, но той никога не ги бе разглеждал много внимателно.

— Какъв уред? — попита той.

— Уред, обезпокоително непрозрачен за моите сетива, а не трябва да е така. И онзи гвардейски полковник с оптическия дистанционен микрофон.

— Който говори с Никозар ли?

— Да. Това не е ли забранено от правилника?

— Предполагам.

— Искаш ли да говоря със съдията?

Съдията стоеше до края на дъската между двама яки стражи. Изглеждаше изплашен и тъжен. Когато погледът му падна върху Гъге, той сякаш мина през него.

— Имам чувството — прошепна Гъге, — че няма да има никаква полза.

— Аз също. Да извикам ли кораба?

— Може ли да пристигне преди огънят да дойде тук?

— Да.

На Гъге не му трябваше много да мисли.

— Извикай го — каза той.

— Изпрати сигнал. Спомняш ли си как става това с имплантираното под езика ти топче?

— Много добре.

— Чудесно — одобри намусено Флер-Имсахо. — Високоскоростно изнасяне от враждебна среда с някакъв сив ефектор. Точно каквото искам.

Залата беше пълна, вратите — затворени. Съдията гледаше възмутен застаналия близо до Никозар гвардейски полковник. Офицерът едва забележимо кимна. Съдията повторно обяви започване на играта.

Никозар направи няколко непоследователни хода. Гъге не можеше да разбере какво цели с тях императорът. Сигурно се мъчи да постигне нещо, но какво? Изглежда нямаше нищо общо със спечелването на играта. Той се опита да погледне Никозар в очите, но апексът го отбягваше. Гъге потри порязаната си устна и буза. „Аз съм непобедим“, помисли си той.

Синдербъдите се люлееха и тресяха от бурята. Листата им се бяха разпрострели максимално. Удряни от вихъра, те приличаха на слети в един огромен жълт организъм, който потръпваше отвъд стените на замъка. Гъге усещаше как хората в залата се движат безшумно, говорят шепнешком, гледат към още незащитените от огнената стихия прозорци. Стражите стояха на изходите на залата със заредени оръжия.

Никозар постави картите на природните стихии в специални позиции. Гъге не можеше да разбере смисъла. Шумът от бурята зад тресящите се прозорци беше много силен, но не можеше да заглуши гласовете на хората в залата. Миризмата от етерични масла и сокове от синдербъдите изпълваше въздуха, парченца промъкнали се по някакъв начин вътре изсъхнали листа хвърчаха и се въртяха из помещението.

Високо в каменно-тъмното небе отвъд прозорците оранжево зарево освети облаците. Гъге започна да се изпотява. Той отиде до дъската и направи ответни ходове, опитвайки се да предизвика Никозар да разкрие замисъла си. Някой в галерията на зрителите извика и после млъкна. Стражите стояха мълчаливи, бдителни пред вратите и около дъската. Гвардейският полковник, с когото Никозар говореше по-напред, отиде близо до императора. Когато се върна на стола си, на Гъге му се стори, че видя сълзи по страните на офицера.

Никозар седеше. Сега той стана, взе четирите карти на природните стихии и отиде в центъра на изобразения на дъската терен.

Гъге искаше да извика или да скочи. Да направи нещо. Каквото и да е. Но се чувстваше като закован, вцепенен. Стражите в стаята бяха напрегнати, ръцете на императора видимо трепереха. Бурята като нещо съзнателно и злобно блъскаше синдербъдите. Оранжево копие прелетя тромаво над върховете на дърветата, задиша тежко срещу стената от тъмнина зад него и бавно изчезна.

— О, скъп, свещен мръсник — промърмори Флер-Имсахо. — Само на пет минути е.

— Какво? — Гъге погледна машината.

— Пет минути — повтори машината и преглътна като жив човек. — Трябваше да е на почти на един час. Невъзможно е да дойде тук толкова бързо. Пуснали са нов огнен фронт.

Гъге затвори очи. Той почувства миниатюрната бучка под изсъхналия си като хартия език.

— Кораб! — прошепна и отново отвори очи.

Летящият робот мълча няколко секунди.

— … Никакъв шанс — каза той с унил, примирен глас.

Никозар се наведе. Постави картата на огъня върху символа на водата в гънката на една височина върху терена. Гвардейският полковник обърна леко глава настрана. Устата му помръдна, сякаш издухваше прашинка от високата яка на униформата си.

Никозар се изправи, изглежда се ослуша, но чу само воя на бурята.

— Току-що регистрирах ултразвуков импулс — заяви Флер-Имсахо. — Беше експлозия, ехо от север. Виадуктът.

Гъге наблюдаваше безпомощно как Никозар отиде на друго място на дъската и постави една карта върху друга. Огън върху въздух. Полковникът отново изкомандва нещо по закрепения на рамото му микрофон. Замъкът се разтърси. През залата премина серия от трусове.

Фигурите на дъската се разлюляха. Хората наскачаха, закрещяха. Стъклата изскочиха от прозорците, разбиха се на плочите, отвориха път на ревящата огнена стихия, която нахлу в залата с градушка от листа. Над върховете на дърветата избухнаха пламъци, изпълниха основата на кипящия, черен хоризонт с огън.

Никозар постави и следващата карта на огъня. Върху земята. Замъкът сякаш помръдна под краката на Гъге. Вятърът влезе през прозорците като някакво абсурдно, непреодолимо нашествие, завъртя по-леките фигури на дъската, развя дрехите на съдията и на неговите помощници. Хората наизскачаха от галериите, започнаха да падат един върху друг, блъскаха се да стигнат до изходите, където стояха стражи със заредени оръжия.

Небето беше пълно с огън.

Никозар погледна Гъге и постави последната карта на огъня върху стихията на духа — живота.

— Това изглежда по-лошо от всичко — брррр! — потрепери Флер-Имсахо. Гласът му пронизително проехтя. Гъге се обърна и видя машината, обградена от ярката аура на зелен огън да се тресе във въздуха.

Вратите на залата бяха разтворени, хората изскачаха през тях, стражите неочаквано се оказаха върху дъската, стреляха в галерии и пейки, обсипваха с лазерен огън бягащите тълпи, падащите, пищящи, борещи се апекси, жени и мъже, бурята от припламващи светлини и разтърсващи детонации.

— Трррряс! — изпищя Флер-Имсахо. Корпусът му светеше тъмночервено и пушеше. Гъге наблюдаваше вцепенен. Застанал близо до центъра на дъската, заобиколен от стражите си, Никозар се усмихваше към Гъге.

Огънят бушуваше над синдербъдите. Залата се изпразни. Последните ранени с олюляване отиваха към вратите. Флер-Имсахо висеше във въздуха. Той светеше оранжево, жълто, бяло. Започна да се издига. Неочаквано беше обгърнат от пламъци и пушек. Върху дъската от него закапа разтопен метал. Изведнъж, сякаш придърпан от някаква огромна невидима ръка, той полетя през залата, удари се в далечната стена и експлодира с ослепителен блясък и взрив, който почти издуха Гъге от стола.

Стражите около императора напуснаха дъската, качиха се на пейките и галериите и започнаха да убиват ранените. Не обърнаха никакво внимание на Гъге. Звукът от гърмежежите прокънтя през вратите, водещи към останалата част на замъка, където мъртъвци в ярки дрехи лежаха като някакъв отвратителен килим.

Никозар тръгна бавно към Гъге, спирайки се да отстрани с ботушите си паднали азадиански фигури. Той стъпи на малкия огън, запален от разтопените останки на Флер-Имсахо. После почти спокойно извади сабята си.

Гъге стискаше страничните облегалки на стола. Навън към небето се носеха адски писъци. Из залата като сух безкраен дъжд се въртяха листа. Никозар спря пред Гъге. Императорът се усмихваше.

— Изненадан ли си? — извика той през рева на бурята.

Гъге почти не можеше да говори.

— Защо го направи? Защо? — изграчи той.

Никозар вдигна рамене.

— Това прави играта истинска, Гъге. — Той огледа залата, резултатите от сечта. Сега бяха сами. Стражите се бяха пръснали из замъка, продължаваха да убиват.

Навсякъде имаше убити, разпръснати върху пода и галериите, паднали на пейките, струпани в ъглите с разперени ръце като Христос на кръста, с дупки по дрехите, прогорени от лазерни лъчи. От дървените части и тлеещите дрехи се издигаше пушек. Сладникава миризма на горяща човешка плът изпълваше залата.

С облечена в ръкавица ръка Никозар държеше сабята и тъжно се усмихваше. Гъге почувства как вътрешностите му го заболяха и ръцете му се разтрепериха. В устата си усети странен металически вкус и най-напред помисли, че имплантираната сферичка поради някаква причина е изхвърлена от плътта, излязла е изпод кожата, но после разбра, че не е и за първи път в живота си научи, че страхът наистина има вкус.

Никозар въздъхна беззвучно, застана пред Гъге така, че закри всичко друго от погледа на мъжа и бавно насочи сабята си към него.

„Летящ роботе!“ — помисли си той. Но от летящия робот бе останало само едно опушено петно върху далечната стена.

„Корабе?“ — Имплантираната сферичка под езика му остана безмълвна, а „Ограничаващ фактор“ все още беше на светлинни години разстояние.

Върхът на сабята беше на няколко сантиметра от корема на Гъге. После започна да се вдига, мина бавно над гърдите, насочи се към гърлото. Никозар отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но само поклати глава, като че ли разгневен и се хвърли напред.

Гъге скочи, заби и двата си крака в корема на императора. Никозар се преви надве. Гъге отлетя назад върху стола. Видя сабята на императора над главата си.

Столът с трясък падна на пода, Гъге се изтъркаля от него и скочи на крака. Никозар се бе навел, но продължаваше да стиска оръжието. Той се заклатушка към мъжа, замахвайки със сабята пред себе си, сякаш към невидим враг, застанал между двамата. Гъге се затича. Най-напред настрани, после през дъската направо към вратата на залата. Зад него, отвъд прозорците, огънят над огъващите се дървета заличи черните облаци от пушек. Топлината беше нещо физическо, натиск върху кожата и очите. Гъге стъпи върху издухана от вихрушката фигура от играта, подхлъзна се и падна.

След него и Никозар се подхлъзна.

Сканиращият уред скимтеше, след това зажужа. От него струеше пушек. Синя светкавица проблесна яростно между провесените машини.

Никозар не я забеляза. Той се хвърли към Гъге, който се отблъсна настрана. Сабята удари дъската на сантиметри от главата на мъжа. Гъге стана и скочи върху една по-висока част на дъската. Никозар го последва, като сечеше и мачкаше всичко пред себе си.

Сканиращият уред експлодира. Посипа се дъжд от искри, той падна и се разби в центъра на многоцветния терен на няколко метра от Гъге. Мъжът спря и се обърна. И видя пред себе си Никозар.

Във въздуха се появи нещо бяло.

Никозар вдигна сабя над главата си.

Острието се пречупи, отсечено от трепкащо жълто-зелено поле. Никозар почувства, че теглото на сабята се промени и погледна невярващ. Острието висеше безполезно във въздуха, хванато от малък бял диск, който беше Флер-Имсахо.

— Ха-ха-ха — прогърмя гласът му над виещия вятър.

Никозар хвърли дръжката на сабята към Гъге. Зелено-жълтото поле я хвана и я запрати обратно към Никозар. Императорът се наведе, заклатушка се по дъската сред буря от пушек и вихрушка от листа. Синдербъдите се извиваха. Между дънерите им изригваха бяло-жълти пламъци, огнената стена над тях напредваше към замъка.

— Гъге! — извика Флер-Имсахо неочаквано пред лицето му. — Наведи се и се свий. Бързо!

Гъге направи както му бе казано, легна на хълбок, обви с ръце краката си. Роботът летеше над него. Гъге видя омарата на полето около себе си.

Стената на синдербъдите се рушеше, огнени езици и изригвания ги разтърсваха и разкъсваха. Топлината сякаш изсушаваше кожата върху лицето му.

Срещу пламъците се появи една фигура. Беше Никозар, стиснал голям лазерен пистолет с каквито бяха въоръжени стражите. Стоеше до прозорците, държеше с две ръце оръжието и внимателно се прицелваше в Гъге. Гъге погледна черното дуло на пистолета, широката цев, след това, точно когато апексът натисна спусъка, погледът му се премести върху лицето на Никозар.

После изведнъж насреща видя себе си.

Той се взира в собственото си изкривено лице достатъчно дълго, за да види, че Джъно Морът Гъге в този миг, който може би беше неговата смърт, изглеждаше само доста изненадан и ни най-малко глупав… сетне полето-огледало изчезна и той видя отново Никозар.

Апексът стоеше на същото място и леко се полюшваше. Нещо обаче не беше наред. Бе много очевидно, но Гъге не можеше да го види.

Императорът се наведе на пети назад, очите му гледаха нагоре към опушения таван, откъдето бе паднал сканиращият уред. После горещият вихър от прозорците го хвана и бавно го наведе отново напред към дъската, тежестта на оръжието в ръката с ръкавица наруши равновесието му.

Тогава Гъге я видя. Чиста, леко пушеща черна дупка, широка колкото пръст, в центъра на челото на апекса.

Тялото на Никозар падна с трясък върху дъската, разпръсна фигурите.

Огънят си проби път.

Стената от синдербъди, отстъпила пред пламъците, беше заместена от огромна ослепителна светлинна вълна и топлинен взрив като удар с чук. После полето около Гъге потъна в мрак и стаята, и целият огън станаха неясни, а далеч в дъното на съзнанието му имаше странен жужащ звук. Той се почувства лишен от нещо, празен и изтощен.

След това всичко изчезна и остана само тъмнината.