Иън Банкс
Играчът на играчите (10)

10.

Все още с мен?

Малка текстова бележка за вас тук (нося със себе си).

Онези от вас, които нямат щастието да четат или да слушат това на марейнски, могат с успех да използват език без необходимия брой или тип лични местоимения, така че най-добре малко да им обясня превода.

Марейнският, квинтесенцията, чудесният език на Културата (така ще ви кажат там) има, както всеки ученик знае, едно лично местоимение за мъжки, женски, междинен, неутрален и детски род, за летящ робот, Интелект и други интелигентни машини и всяка форма на живот, която има нещо, макар и далечно наподобяващо на нервна система и наченки на език (или достатъчно добро извинение, че няма нито едното, нито другото). Естествено в марейнския език има начини за определяне на пола на съществата, но в ежедневните разговори те не се използват. В този език е от значение моралната стойност на посланието, а дали става дума за деца, яйчници или тестиси няма никакъв смисъл да се уточнява.

От това следва, че Гъге е доста щастлив да мисли за азадианците така, както е мислил за всички други (вж, списъка по-горе)… Но какво да кажем за вас, о нещастни, може би животински, вероятно мимолетни и несъмнено лишени от предимства граждани на някое некултурно общество, особено за онези, които несправедливо (а азадианците биха казали недостатъчно) сте надарени със среден род?!

Как да говорим за триумвирата азадиански полове, без да пресортираме смешно изглеждащите чуждоземни термини или неприятно дразнещите безфразови думи?

Успокойте се. Реших да използвам естествените и очевидни местоимения за мъже и жени и да представям междинните — или анексите — с онази местоименна дума, която най-добре показва мястото, което заема личността в тяхното общество по отношение на съществуващото при вас съотношение между пол и власт. С други думи точният превод зависи от това дали във вашата собствена цивилизация (нека грешката ни е по отношение на терминологическото великодушие) преобладават мъжете или жените.

(Онези, които с основание претендират, че не са нито от единия, нито от другия пол, могат, разбира се, да имат свой подходящ термин.)

Но достатъчно по този въпрос.

Нека да видим какво е положението. Нашият Гъге най-сетне напусна орбитална станция Гевант на орбита Чиарк и се намира на борда на боен кораб, преоборудван за граждански цели, на път за среща с пътуващата за Облака универсална транспортна система „Малък вагабонт“.

Но хайде отново да премислим някои неща.

Наистина ли Гъге разбира какво е направил и какво може да му се случи? Започна ли да му минава през ума, че може би е изигран? И наистина ли знае на какво се е съгласил?

Разбира се, че не!

Ала това е част от удоволствието.

 

 

Гъге бе предприемал много пътувания през живота си — най-дългото преди трийсет години — и беше отивал на няколко хиляди светлинни години от Чиарк, но още през първите няколко часа от това пътуване на борда на „Ограничаващ фактор“ почувства пропастта от светлинни години, която продължаващият да се ускорява кораб създаваше между него и неговия дом. Той наблюдава известно време екрана, на който светещата жълто-бяло звезда на Чиарк постепенно намаляваше и се чувстваше по-далеч от нея от когато и да било.

Никога по-рано не бе чувствал така силно фалша на тези изображения, но сега тук, в старата социална среда, загледан в правоъгълния екран на стената, не можеше да не се почувства като актьор или елемент от кораба; като част от него и следователно също толкова фалшив, както фалшивото изображение на реалния космос, увиснало пред него.

Може би се дължеше на тишината. Бе очаквал шум. „Ограничаващ фактор“ летеше през така наречения ултракосмос с все по-нарастваща скорост, приближаваща се към максималната бързина, от която, представена с числа на екрана на стената, умът на Гъге се вцепеняваше. Той дори не знаеше какво представлява ултракосмосът. Беше ли това хиперкосмосът? За него поне бе чувал, макар че… и за него не знаеше много. Въпреки очевидно високата скорост, беше абсолютно тихо и той изпитваше някакво изнервящо, зловещо чувство, сякаш старият, прояден от молци през изминалите столетия боен кораб още не се бе събудил и събитията в неговия лъскав корпус все още се движеха с друго, по-бавно темпо, съставено наполовина от сънища.

Корабът изглежда не желаеше да започне никакви разговори, което друг път не би тревожило Гъге, но сега не беше така. Той излезе от кабината и тръгна по коридора, водещ към търбуха на кораба. Беше гол, дълъг сто метра, широк едва метър и толкова нисък, че можеше да пипне тавана, без да се протяга. Стори му се, че чу някакъв слаб шум. В края на този коридор. Гъге зави по друг, видимо спускащ се под ъгъл най-малко трийсет градуса, но станал равен веднага, щом стъпи на него (от което за момент му се зави свят). Коридорът свърши в ефекторен купол, в който бе разположена една от големите дъски за игра.

Дъската се разстла пред него — калейдоскоп от геометрични фигури с променящи се цветове, пейзаж, разпрострял се върху петстотин квадратни метра с ниски пирамидални планински вериги от наредени една над друга триизмерни територии. Чудейки се дали не се беше изхвърлил твърде много, като се бе съгласил да участва в този турнир, той отиде до края на огромната дъска.

Огледа купола на стария ефектор. Дъската, заемаща малко повече от половината от площта на пода, лежеше върху инсталирани в дока метални талпи, покрити с пенопласт. Половината от обема на пространството беше под краката му. Напречното сечение на ефекторния купол бе кръгло, талпите и дъската точно в средата, по диаметъра, почти наравно с трюма на кораба зад купола. Дъгообразният покрив от оксидиран метал се извисяваше дванайсет метра нагоре.

Гъге слезе под пода от покрити с пенопласт метални дъски и отиде до шарнирния люк. Ехтящото пространство долу беше по-празно отколкото горе. С изключение на няколко люка и плитки дупки върху повърхността, оръдията бяха демонтирани без видими следи от тях. Гъге си спомни за Морин-Скел и се зачуди как ли се чувства „Ограничаващ фактор“ с изтръгнати нокти.

— Джъно Гъге. — Той се обърна, като чу името си. Видя куб, съставен от кости на скелет, да лети близо до него.

— Да?

— Вече достигнахме скорост приблизително осем точка пет килосветлини и сме в ултракосмос едно.

— Наистина ли? — изненада се Гъге. Той погледна половинметровия куб и се зачуди кои от тези части са очи.

— Да — отвърна дистанционно управляваният летящ робот. — С УТС „Малък вагабонт“ трябва да се срещнем приблизително след сто и два дни, броено от този момент. Сега получаваме инструкции от него как се играе „Азад“. Поръча ми да ти кажа, че след малко ще бъде готов за игра. Ти кога искаш да започнете?

— Е, не точно сега — отговори Гъге. Той се хвана за лостовете за управление на шарнирния люк и се издигна на светло в горната половина. Летящият робот с дистанционно управление висеше във въздуха над него. — Искам най-напред да свикна с играта — каза той. — Необходима ми е повече теория, преди да започна да играя.

— Много добре. — Летящият робот си тръгна. После спря. — Корабът каза, че неговият нормален работен режим включва пълно вътрешно наблюдение, поради което отпада необходимостта да имаш персонален терминал. Това удовлетворява ли те или предпочиташ вътрешните системи за наблюдение да бъдат изключени и за контакт с кораба да използваш терминала си?

— Предпочитам терминала — отговори без да се колебае Гъге.

— В такъв случай ще включим вътрешния контрол на авариен режим.

— Благодаря — каза Гъге.

— За нищо — отвърна летящият робот и отлетя.

Гъге го проследи с поглед как изчезна в коридора, след това се обърна към огромната дъска на играта и още веднъж поклати глава.

 

 

През следващите трийсет дни Гъге не докосна нито една фигура от играта „Азад“. Цялото време прекара в изучаване на теорията на играта, на нейната история, където това беше необходимо за по-доброто й разбиране, запомняше ходовете, които можеше да извършва всяка фигура, техните стойности, честота на използване, потенциална и фактическа морална сила, пресечните криви на време и мощ и техните специфични съчетания, отнесени към различни участъци на дъската. Той разглеждаше задълбочено полетата и мрежите, отбелязваше присъщите на процесите качества, числа, нива и свързаните с тях карти и се учудваше на мястото на по-малките игри в голямата игра и как метафорите на стихийния дух в последните етапи съответстват на по-механичното действие на фигурите, игрите и цветовото съответствие в по-предните. В същото време се опитваше да свърже тактиките и стратегията на играта — обичайно действие при обикновените игри, — както срещу един противник, така и срещу много противници, с възможните съюзи, интриги, съвместни действия, договори и предателства.

Гъге установи, че дните му минават почти незабелязано. Спеше само по два-три часа през нощта. Останалото време прекарваше пред екрана. Понякога стоеше в средата на някоя от дъските за игра, докато корабът му говореше, чертаеше холографски диаграми във въздуха, местеше фигури. И през цялото време жлезите усилено работеха, пълнеха кръвта му с генно усъвършенствани секреции.

Чамлис изпрати няколко съобщения. Главно клюки от орбиталната станция. Морин-Скел бил изчезнал; Хафлис решил отново да стане жена, за да си роди още едно дете; Хаб и специалистите на орбиталната станция по ландшафт определили дата за изграждане на Тефарн — последната, най-далечна страна на орбиталната станция, която преди заминаването на Гъге все още ерозираше; щяла да бъде открита за хора след няколко години. Чамлис подозираше, че Йей няма да е доволна, задето не са се консултирали с нея, преди да обявят новината. Пожелаваше успех на Гъге и го питаше как се чувства.

Съобщението от Йей представляваше само видеокадър, подобен на пощенска картичка. Беше се изтегнала на хамак пред огромен екран или голям люк за наблюдение, на който се виждаше гигантска синьо-червена газова планета. Съобщаваше, че пътуването с Шъро и няколко негови приятели много й харесвало. Не изглеждаше съвсем трезва. Тя въртеше пръст към него и казваше, че не е направил добре, като е заминал толкова скоро и за толкова дълго, без да я дочака да се върне… После изглежда бе видяла някого извън зрителното поле на терминала и бе затворила с обещание да му се обади по-късно.

Гъге нареди на „Ограничаващ фактор“ да благодари за съобщенията, но не отговори директно. Обажданията оставяха в него чувство за самота, но след всяко обаждане се хвърляше с още по-голяма жар в играта и всичко друго изчезваше от ума му.

Разговаряше с кораба. Достъпът до него беше по-лесен, отколкото до дистанционно управлявания му летящ робот. Както бе казал Уъртил, корабът беше приятен, но не и умен, с изключение на умението му да играе „Азад“. Всъщност на Гъге му се струваше, че старият боен кораб разбира играта по-добре от него. Той я бе изучил отлично и изглежда се радваше да го обучава и да възхвалява играта като сложна и красива. Корабът призна, че никога не е използвал ефекторите си в пристъп на гняв и че може би намира нещо в „Азад“, което е изпуснал в истински сражения.

„Ограничаващ фактор“ беше универсален нападателен кораб, клас „Убиец“, номер 50017, един от последните, построени преди седемстотин и шейсет години — в края на Идиранската война, когато конфликтът в космоса вече почти бил преминал. На теория корабът беше участвал в активна служба, но никога не се бе излагал на опасност.

 

 

След трийсет дни Гъге започна да играе с фигурите.

Част от фигурите за играта „Азад“ бяха биотехнологически: скулптурирани артефакти на генно създадени клетки, които от момента на поставяне върху дъската променят характера си. Една част от тях бяха растителни, друга — животински. Цветът, формата и големината показваха техните стойности и възможности. „Ограничаващ фактор“ претендираше, че създадените от него фигури са неразличими от истинските, макар Гъге да смяташе, че това твърдение е малко пресилено.

Когато започна да се опитва да преценява фигурите, да ги почувства, помирише и да разбере какви са и какво могат да станат — по-слаби или по-силни, по-бързи или по-бавни, с по-къс или по-дълъг живот — Гъге осъзна колко трудна е тази игра.

Той просто не можеше да ги разбере. Фигурите бяха като връзки зеленчуци, лежаха в ръката му като мъртви неща. Той триеше ръцете си с тях, докато се оцветят, миришеше ги, взираше се, но щом ги сложеше на дъската, те вършеха неочаквани неща: променяха се и ставаха снаряди, докато той ги мислеше за бойни кораби, от еквивалент на академични заведения в тила на неговите собствени територии се превръщаха в наблюдателни постове, подходящи за разполагане на високи места или на предната линия.

След четири дни напълно се отчая и сериозно се замисли дали да не поиска да се върне в Чиарк, да признае всичко пред „Контактната секция“ и да се надява, че ще се смилят над него и ще оставят Морин-Скел на служба или ще го накарат да замълчи. Беше готов да приеме всичко друго, но не и да продължава с тази деморализираща, ужасно разстройваща игра на отгатване.

„Ограничаващ фактор“ му предложи да забрави за момент биотехнологическите фигури и да се концентрира върху спомагателните игри, които, ако спечели, ще му дадат по-голям избор върху степента на използване на биотехнологически фигури в следващите етапи. Гъге направи както го посъветва корабът и постигна значителен успех, но продължаваше да се чувства депресиран и песимист и понякога установяваше, че докато „Ограничаващ фактор“ му разяснява нещо, той си мисли за съвсем различен аспект на играта.

Дните течаха и корабът от време на време предлагаше на Гъге да играе с биотехнологически фигури и го съветваше кои секреции да създаде предварително. Той дори го посъветва да взима някоя от по-важните фигури в леглото си и да спи с нея, прегърнал я като бебе. В тези случаи, когато се събудеше сутрин, винаги се чувстваше доста глупаво и се радваше, че няма кой да го види. Но се питаше дали наистина е така. Опитът му с Морин-Скел може би го бе направил мнителен, но той се съмняваше дали някога ще бъде сигурен, че отново не го наблюдават. Може би „Ограничаващ фактор“ го шпионира, може би „Контактната секция“ го следи, оценява… Реши, че това вече не го интересува.

По предложение на кораба всеки десети ден си почиваше. Изследва подробно кораба, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Гъге беше свикнал с граждански кораби, които по предназначение и конструкция могат да се оприличат на обикновени, обитавани от хора сгради с относително тънки стени, ограждащи огромни пространства, докато военният кораб приличаше повече на голяма монолитна скала или метална грамада; на астероид с прокарани в него тръби и издълбани миниатюрни пещери, предназначени за скитане из тях. Той се разхождаше нагоре-надолу из коридори и проходи, катереше се, плуваше, оставаше за малко в един от трите купола на носа и разглеждаше безразборно разхвърляните неизнесени машини и апаратура.

Главният ефектор — заобиколен от съответните бронирани разрушители, скенери, следящи устройства, илюминатори, екрани за наблюдение и вторични бойни системи, натрупани на камара — на слабата светлина приличаше на някаква гигантска очна ябълка с конусообразна леща, покрита с деформирани метални израстъци. Купът беше с диаметър двайсет метра, но корабът му каза — според него с известна гордост, — че когато всичко това е било в изправност, то е могло да върти и спира цялата инсталация толкова бързо, че човешкото око го е възприемало като трепкане: едно мигане на очите и го изпускаш.

Гъге разгледа празния хангар в купола по средата на кораба. Там щеше да се помести модулът на „Контактната секция“ от УТС, с която щяха да се срещнат по пътя. При пристигането му на Ее този модул щеше да бъде негов дом. Видя го как изглежда на холографски кадри. Беше достатъчно обширен, макар и да не отговаряше на стандартите на Икрох.

Научи повече за империята Азад, за нейната история и политика, философия и религия, вярвания и много други неща и за разнообразието от подвидове и полове.

Всичко това му се струваше като непоносима, жива плетеница от противоречия и в същото време патологично буйно и печално сантиментално, стряскащо варварско и изненадващо сложно, приказно богато и недопустимо бедно (но също така неоспоримо, абсолютно, очарователно).

И беше вярно, както му бе казано, че в цялото зашеметяващо разнообразие на азадианския живот има едно постоянно нещо: играта „Азад“. Тя проникваше във всяко ниво на обществото като постоянна тема сред какофонията и шума. Гъге започна да разбира какво имаше предвид летящият робот Уъртил, когато му каза, че според „Контактната секция“ империята се държи благодарение на тази игра. Изглежда нищо друго не я сплотяваше.

През повечето дни плуваше в басейна. Помещението на ефектора беше преустроено да включва холографски прожекционен апарат. В широкия двайсет и пет метра купол „Ограничаващ фактор“ прожектираше синьо небе и бели облаци, но на него му омръзна да ги гледа. Той поиска корабът да му покаже гледката, която би видял, ако пътуваха в истинско космическо пространство. На екрана се появи картина, която корабът нарече еквивалентна.

И така Гъге плуваше под нереалната тъмнина на космоса и студените малки светлинки на бавно движещи се звезди, които се появяваха и отново се гмуркаха в осветената повърхност на огледалния образ на самия кораб.

— Срещнахме се с УТС „Малък вагабонт“ — поясни корабът.

— Така ли? Къде е тя? — попита Гъге и провеси крака от леглото.

— Това на екрана е изглед от горната страна на нейния заден парк.

Картината, която преди трябва да е била увеличена, се оттегли и Гъге разбра, че гледа огромния летателен апарат, над който „Ограничаващ фактор“ бавно летеше. Паркът изглеждаше приблизително квадратен. Той не можеше да определи колко километра има една страна. В замъглената далечина напред се виждаха някакви прилични на огромни каньони бразди. Склоновете на тази повърхност се спускаха терасовидно надолу към по-ниски нива. Целият простор от въздух, земя и вода беше гледан право отгоре. Гъге разбра, че не може да види дори сянката на своя кораб.

Без да откъсва очи от екрана, зададе няколко въпроса.

Макар че беше само четири километра висока, орбиталната станция „Малък вагабонт“, клас „Универсална транспортна система“, беше цели петдесет и три километра дълга и двайсет и два широка. Паркът в горната задна част покриваше площ от четиристотин квадратни километра, а общата дължина на летателния апарат, от край до край на най-външното му поле, беше малко над деветдесет километра. Конструкцията беше повече на кораб, отколкото на жилищна площ, така че на него имаше само двеста и петдесет милиона души.

 

 

През петстотинте дни, необходими на „Малък вагабонт“ да пропътува от главната галактика до района на Облаците, Гъге постепенно усвои играта „Азад“ и дори намери време да се срещне и да завърже приятелство с няколко души.

Имаше и хора от „Контактната секция“; половината от тях бяха екипаж на самата УТС, не толкова да управляват кораба — всеки един от трите Интелекта можеше да върши това, — колкото да контролират човешкото общество на борда. И да изследват, да изучават неспирния поток от данни от нови открития, извършени от далечни поделения на „Контактната секция“ и други УТС. Да учат и да бъдат човешки представители на Културата между звездните системи и системите на други разумни общества, които „Контактната секция“ можеше да открие, изследва и — евентуално — промени.

Другата половина се състоеше от екипажи на по-малки кораби. Някои бяха там на почивка и за възстановяване, други — да начешат крастата си за пътуване, както Гъге и „Ограничаващ фактор“, трети — тръгнали да се запознаят със звезди и звездни купове, които съществуваха между галактиката и Облаците. А имаше и такива, които чакаха да бъдат построени летателните съдове — кораби и по-малки транспортни системи, — за да постъпят като екипаж.

„Малък вагабонт“ беше онова, което „Контактната секция“ наричаше производствена УТС. Той беше един вид разпределителен пункт, събираше хора и ги комплектуваше в екипажи за малки и средни УТС и по-малки класове кораби, които строеше. Другите типове по-големи УТС бяха предназначени за живеене и се самозадоволяваха с екипажи.

Гъге прекара няколко дни в парка върху горната повърхност на кораба — разхождаше се из него или летеше на витлов самолет с истински крила, каквато е била модата на УТС от едно време. Той дори стана достатъчно опитен летец и участва в едно състезание, по време на което няколко хиляди малки самолети в ята от по осем правеха фигури над „Малък вагабонт“, влизаха през един от подземните входове, преминаваха през цялата УТС и излизаха от другия край.

Подслонен в една ниша, „Ограничаващ фактор“ го поощряваше, като му казваше, че това много ще му помогне да се отпусне. Гъге не прие нито едно предложение да играе срещу хора, но прие няколко от многото покани за увеселения, празненства и други събирания. Той прекара няколко дни и нощи извън „Ограничаващ фактор“, а старият боен кораб на свой ред стана домакин на избран брой млади гостенки.

По-голяма част от времето обаче Гъге прекарваше самичък в кораба, наведен над маси с фигури и записи от минали партии, в опознаване на биотехнологически фигури и разходки по трите големи дъски, в разучаване на партии, докато умът му трескаво търсеше модели и възможности, силни и слаби страни.

Той посвети около двайсет дни на курс за изучаване на еечиански — езика на империята. Отначало смяташе да говори марейнски и да си служи с преводач, но после прецени, че съществува тясна връзка между езика и играта и реши да го изучи. По-късно корабът му каза, че това във всеки случай е желателно. Културата искаше да запази в тайна от империята Азад тънкостите на своя език.

Малко след като пристигна, му изпратиха един летящ робот — машина по-малка дори от Морин-Скел. Беше с кръгло сечение и съставен от отделни секции: пръстени, които се въртяха около една статична сърцевина. Каза, че е библиотечен летящ робот със специалност дипломация и се нарича Требъл Флер-Имсахо Еп-хандра Лоргин Естрал. Гъге го поздрави и провери дали терминалът му е включен. Щом машината си отиде, той изпрати едно съобщение до Чамлис Амалк-ней, заедно със запис от срещата с миниатюрния летящ робот. Чамлис му отговори, че летящият робот изглежда е такъв, за какъвто се е представил: съвсем нов модел библиотечен летящ робот. Не от старите, какъвто може би бяха очаквали, но навярно доста безвреден. Чамлис никога не бил чувал за нахална версия от този тип.

Старият летящ робот разказа на Гъге някои клюки. Йей Меристинокс се канела да напусне Чиарк и да се опита да направи кариера като специалист по създаване на ландшафт другаде. Интересувала се от неща, наричани вулкани. Професор Борелал го поздравявала, но нямало повече да му се обажда, докато той не й пише. Морин-Скел все още отсъствал. Хаб изглежда бил раздразнен, че е загубил ужасната машина. Технически нещастникът все още бил в юрисдикцията на орбиталния Интелект и при следващата инвентаризация или преброяване трябвало по някакъв начин да държи сметка за това.

Няколко дни след първата му среща с Флер-Имсахо Гъге се чудеше какво в миниатюрния библиотечен летящ робот го смущава. Флер-Имсахо беше трогателно малък — можеше да се скрие между захлупените длани на ръцете му, — но имаше нещо, което караше Гъге да се чувства много неспокоен в негово присъствие.

Разбра го или по-точно се събуди разбрал след една кошмарна нощ, когато бе сънувал, че е затворен в метална сфера и се търкаля върху дъската на някаква странна и жестока игра… Флер-Имсахо с въртящите се външни секции и бял корпус приличаше много на скритата пластинка от играта „Притежание“.

 

 

Гъге се бе изтегнал в удобен шезлонг под някакви дървета с гъста корона и наблюдаваше как хората се пързалят на ледена пързалка. Беше само по жилетка и шорти, но въздушната възглавница между него и пързалката поддържаше въздуха топъл. Вниманието му бе разделено между екрана на терминала, от който заучаваше някакви уравнения от теорията на вероятностите, и пързалката, където няколко от познатите му хора се носеха върху изваяните синкави повърхности.

— Добър ден, Джъно Гъге — каза летящият робот Флер-Имсахо с тих писклив глас и се настани върху подлакътника на креслото. Както обикновено, полето на аурата му беше жълто-зелено — индикатор на настроение за контактуване.

— Здравей — отговори Гъге и го погледна за момент. — С какво се занимаваш? — Той превключи екрана на терминала на друга система от таблици и уравнения.

— Ами всъщност изучавах някои видове птици, които живеят във вътрешността на кораба. Намирам ги за интересни, а ти?

— Хм. — Гъге кимна неопределено, без да откъсва очи от таблиците. — Онова, което не успях да разбера, е — продължи той — защо в парка на горната страна на УТС се намират курешки, както следва да се очаква, а вътре няма и следа от тях. Да не би на УТС да има летящи роботи, които почистват подир птиците? Зная, че мога да попитам кораба, но искам самичък да разбера. Трябва да има някакъв отговор.

— О, много е просто — отговори малката машина. — Птиците и дърветата живеят в симбиоза; птиците наторяват само семенниците на определени дървета, за да растат плодовете, с които се хранят.

Гъге погледна летящия робот.

— Разбирам — каза хладно той. — Е, във всеки случай бях започнал да се уморявам от мислене по проблема. — После се обърна към уравненията и нагласи плаващия терминал така, че екранът да скрива от погледа му Флер-Имсахо. Летящият робот остана мълчалив, полето му премина в смес от „замислено-виолетово“ и „не ме безпокой-сребърно“ и отлетя.

Флер-Имсахо прекарваше повечето време самичък. При Гъге отиваше само веднъж дневно и не оставаше на борда на „Ограничаващ фактор“. Гъге беше доволен от това. Младата машина — тя каза, че е само на тринайсет години — понякога можеше да бъде много досадна. Корабът отново увери Гъге, че малкият летящ робот има за задача, когато пристигнат в империята да предотвратява социални гафове и да го консултира по някои деликатни лингвистични въпроси. По-късно той каза на Гъге, че е успял да убеди Флер-Имсахо, че човекът наистина не го презира.

От Гевант започнаха да идват повече новини. Сега, когато наближаваше да пристигне на Азад и можеше да отдели повече време, той отговори на няколко писма и изпрати записи. С Чамлис си кореспондираха приблизително на всеки петдесет дни. Гъге не намираше какво да му съобщи. Повече новини идваха от насрещната страна. Хафлис се бил променил напълно. В пълна готовност, но още не бил бременен. Чамлис пишел историята на някаква примитивна планета, която някога бил посетил. Професор Борелал била в шестмесечна академична отпуска в една планинска бърлога в орбитална станция Осмолон и не била взела със себе си никакъв терминал. Момичето-чудо, Олз Хап, било излязло от черупката си. Вече изнасяло лекции в университета върху игрите и било редовен посетител на всички значителни сбирки. Хап прекарала няколко дни в Икрох, просто за да може по-добре да се проникне от духа на Гъге. Направила запис, на който декларирала, че Гъге е най-добрият играч в Културата. Анализът на прочутата партия „Покосен“ на Хап, изиграна в къщата на Хафлис през онази нощ, била най-добре приетият дебют, която някой си спомня.

Йей се обади да каже, че й е омръзнало на Чиарк. Била го напуснала. Получила няколко предложения от други строителни колективи за изграждане на орбитална станция и заминала да приеме поне едно от тях, само за да покаже на какво е способна. В по-голямата част от съобщението си обясняваше своите теории за изкуствени вулкани на орбитални станции и описваше в подробности как с лещи може да се фокусира слънчева светлина върху долната повърхност на една орбитална станция, за да се разтопи скалата от другата страна или да се използват генератори за осигуряване на необходимата топлина. Тя прилагаше филм за изригвания на вулкани с обяснения за последиците и бележки как могат да се подобрят.

Гъге си помисли, че идеята за свят с вулкани караше летящите острови да изглеждат не чак толкова лоши.

 

 

— Видя ли това! — изскимтя един ден Флер-Имсахо и полетя бързо към него с въздушния поток от калорифера над басейна към мястото, където се сушеше Гъге. Зад малката машина, завързан с тънка нишка от оцветено в жълто-зелено поле (напръскано с гневно бяло), летеше голям, доста старомоден и сложен на вид робот.

Гъге присви очи.

— Какво дали съм видял в него?

— Трябваше да докарам проклетото нещо! — оплака се Флер-Имсахо. Нишката, която го свързваше с другия летящ робот, трепна и корпусът на старомодния на вид летящ робот се отвори. Черупката на старото тяло изглеждаше сравнително празна, но когато — озадачен — Гъге погледна по-внимателно, видя, че в центъра имаше малък корпус — точно колкото да се побере в него Флер-Имсахо.

— О — каза Гъге, обърна се и като бършеше водата под мишниците си, се усмихна.

— Когато ми предложиха работата, дори не споменаха за това! — протестира Флер-Имсахо и затвори корпуса. — Сега ми обясниха, че се налагало, защото в империята не знаели колко малки са летящите роботи! Но защо тогава не са си взели голям летящ робот? Защо ме товарят с… тази…

— Маскена роба? — подсказа Гъге, поглади коса с ръка и излезе изпод топлата въздушна струя.

— Маскена? — изпищя библиотечният летящ робот. — Маскена? Това е старомодно облекло! Парцали! По-лошото е, че от мен се очаква да „жужа“ и да създавам много статично електричество, само за да убедя тези варварски мръсни прилепи, че не можем да строим добри летящи роботи! — Гласът на малката машина прерасна в писък. — Да „жужа“, моля ти се! Можеш ли да си представиш?

— Сигурно може да помолиш да те сменят — предложи спокойно Гъге и облече робата си.

— О, да — отвърна мрачно Флер-Имсахо с нотка на нещо като сарказъм — и след това да ме товарят с цялата мръсна работа, защото не съм сговорчив. — Той замахна с полето и удари старинния корпус. — Завързан съм за тази вехтория.

— Роботе — каза Гъге, — не мога да ти кажа колко съжалявам.

 

 

„Ограничаващ фактор“ излизаше с носа напред от главния шлюз. Два влекача тикаха кораба, докато той се обърна с лице към двайсеткилометровия коридор. Корабът и двата малки влекача излязоха от предната част на УТС. Във въздушната обвивка около „Малък вагабонт“ се движеха други УТС и супертранспортни летателни апарати, самолети и балони с горещ въздух, вакуумни дирижабли и безмоторни самолети, хора, летящи с модули или коли, или впрягове.

Някои наблюдаваха излизането на стария боен кораб. Влекачите се оттеглиха настрана.

Корабът продължи нагоре, минавайки ниво подир ниво през шлюзове, празен корпус, висящи градини и цели групи отворени жилищни секции, където хора се разхождаха, танцуваха или седяха и се хранеха, просто наблюдаваха суетнята или спортуваха. Някои махаха с ръка. Гъге наблюдаваше на екрана във всекидневната и дори разпозна няколко приятели, които прелетяха край него с един самолет и помахаха за сбогуване.

Официално той отиваше на самостоятелна екскурзия преди да отпътува за Пардетилизианските игри. Вече беше подхвърлил, че може да се откаже от участие в турнира. Някои теоретически и информационни издания, проявили интерес към неочакваното му заминаване от Чиарк — и също толкова рязкото спиране на неговите публикации, — изпратиха свои представители да го интервюират на „Малък вагабонт“. Според стратегията, уточнена с „Контактната секция“, той бе създал впечатление, че изобщо са му омръзнали игрите и че пътуването — и неговото включване в големия турнир — са опити да си възстанови интереса.

Хората изглежда бяха повярвали.

Корабът напусна върха на УТС и стигна до обвития в облаци парк на горната страна. Той се издигна в разредения въздух над него, срещна супертранспортния летателен апарат „Все напред“ и двата кораба заедно бавно слязоха отзад и отстрани във вътрешната атмосферна обвивка на УТС. Те минаха плавно през многото слоеве полета: буферно, изолационно, сензорно, сигнално и рецепторно, енергийно и тягово, и накрая полето на хоризонта, докато навлязоха отново в хиперкосмоса. След неколкочасово намаляване на скоростите до нива, които двигателите на „Ограничаващ фактор“ могат да поддържат, преустроеният в граждански боен кораб остана на собствена тяга и „Все напред“ се отдалечи, за да се прибере в своя УТС.

 

 

— … Така че те съветвам да останеш неженен. Достатъчно трудно ще им бъде да приемат на сериозно чуждоземен мъж в империята, дори да им изглежда странен, но ако ти се опиташ да създадеш някакви сексуални връзки, почти сигурно е, че за тях това ще бъде голяма обида.

— Имаш ли още такива „добри“ новини, роботе?

— Не споменавай нищо и за промените на пола. Те наистина знаят за жлезите произвеждащи дрога, макар и да не са наясно какъв точно е ефектът от тях, но не знаят почти нищо за повечето от основните физически усъвършенствания. Искам да кажа, че можеш да споменеш за мазоли, които не болят, и неща от този род, това не е важно. Но дори самата идея за промяна на твоята генитална структура ще предизвика сред тях нещо като фурор.

— Наистина ли! — възкликна Гъге. Той седеше в голямата всекидневна на „Ограничаващ фактор“. Флер-Имсахо и корабът го инструктираха какво може и какво не може да говори и върши, докато се намира в империята. Бяха на няколко дни път от границата.

— Да. Ще бъдат ревниви — каза миниатюрният летящ робот с висок, малко дрезгав глас. — И вероятно доста възмутени.

— Но най-вече ревниви — намеси се корабът чрез своя дистанционен летящ робот и издаде звук, подобен на въздишка.

— Е, да — съгласи се Флер-Имсахо, — но определено въз…

— Онова, което трябва да помниш, Гъге — бързо го прекъсна корабът, — е, че това общество е основано върху собствеността. Всичко, което видиш и с което влезеш в контакт, ще принадлежи на някоя личност или институция. Ще е тяхно. Те ще го притежават. По същия начин всички, които срещнеш, ще знаят своето положение в обществото и спрямо околните.

— Особено важно е да помниш, че е възможно да съществува и притежаване на хора. Не в смисъл на робство. Те се гордеят, че отдавна са го премахнали, но в смисъл, че в зависимост към кой пол или класа принадлежи дадена личност, тя може да бъде частично притежавана от друг или други чрез продажба на неговия труд или таланти на някой, който има средства да ги закупи. Когато станат войници мъжете попадат тотално под такава зависимост. Служещите в техните въоръжени сили са като роби, с малка лична свобода, застрашени от смъртно наказание за неподчинение. Жените продават телата си, обикновено като влизат в законен договор за „брак“ с апекси, които след това им плащат за сексуални услуги…

— О, корабе, хайде и ти! — Гъге се засмя. Той беше извършил собствено проучване на империята, бе прочел нейната история, разглеждал бе обяснителни записки. Възгледите на кораба за обичаите и институциите на империята му звучаха пристрастно, несправедливо и ужасно примитивно.

Флер-Имсахо и дистанционният летящ робот на кораба се спогледаха, после полето на малкия бибилиотечен летящ робот стана сиво-жълто от възмущение и той каза високо:

— Добре, нека да се върнем към началото…

 

 

„Ограничаващ фактор“ лежеше в пространството над Ее — красивата синьо-бяла планета, която Гъге бе видял за първи път преди почти две години на екрана в стаята в Икрох. От двете страни на кораба на Културата имаше по един имперски кръстосвач — всеки два пъти по-дълъг от него.

Двата бойни кораба посрещнаха по-малкия съд на границата на звездния куп в системата, в която се намираше Ее, и „Ограничаващ фактор“, преминал от нормална хиперкосмическа тяга на бавна маневрена — нещо друго, за което империята беше държана в неведение, — спря. Осемте ефекторни купола бяха прозрачни. В петте, в средната част на кораба, се виждаха три дъски за игра, хангар за модул и басейн, а в останалите три, в носовата част, празни пространства с платформи за оръдия и картечни гнезда. Въпреки това азадианците изпратиха един малък кораб с трима офицери на борда. Двама останаха с Гъге, третият провери всеки купол, а след това и целия кораб.

Тези или може би други офицери останаха на борда пет дни — до пристигането на Ее. Бяха почти такива, каквито си ги представяше — с плоски, широки, бръснати лица и почти бяла кожа. Когато застанаха до него, той разбра, че са по-дребни, но униформите им ги правеха да изглеждат някак си много по-големи. Това бяха първите униформи, които Гъге виждаше през живота си, и той изпита странно, опияняващо усещане. Някакво смущение и непривичност, и смесица от страх и респект.

Като знаеше какво е направил, той не беше изненадан от начина, по който се отнасяха към него. Те изглежда се опитваха да го игнорират, рядко му говореха и при това не го гледаха в очите. Никога през живота си не се бе чувствал толкова пренебрегнат.

Офицерите изглежда се заинтересуваха от кораба, но нито от Флер-Имсахо — който благоразумно се стараеше да не им се мярка пред очите, — нито от дистанционния летящ робот. Само минути преди офицерите да дойдат на кораба Флер-Имсахо най-накрая и с изключително шумно изразено недоволство се затвори във фалшивата черупка на корпуса на стария летящ робот. Когато Гъге му каза колко привлекателна и ценна антика изглежда старият корпус без аура, той се разгневи за няколко минути, но офицерите се качиха на борда и роботът бързо отлетя.

„Пропадна — помисли си Гъге. — Помощникът по заплетени лингвистични въпроси и тънкостите по етикецията.“

С дистанционния летящ робот на кораба положението не беше по-добро. Той остана с Гъге, но се правеше на ням и изнесе истинско шоу, като от време на време се блъскаше в предметите. Два пъти Гъге се обръща към него и едва не падна върху тромавия куб. Изпита силно желание да го ритне.

Гъге трябваше сам да обяснява, че доколкото знае на кораба няма нито мостик, нито пилотска кабина, нито контролна стая. Остана с впечатление, че азадианските офицери не му повярваха.

Когато пристигнаха над Ее, офицерите се свързаха с техния кръстосвач и заговориха много бързо, така че Гъге не можа да разбере какво казват, но в разговора се включи „Ограничаващ фактор“ и се проведе разгорещена дискусия. Гъге потърси Флер-Имсахо да превежда, но летящият робот беше изчезнал. С нарастващо раздразнение, той послуша няколко минути непонятния му брътвеж. Реши да ги остави да спорят, обърна се и се накани да седне. Препъна се в дистанционния робот, който летеше близко до пода зад него. Гъге по-скоро падна, отколкото седна на дивана. Офицерите го погледнаха. Почувства, че се изчервява. Дистанционният летящ робот се отдалечи, преди да успее да го ритне.

„Толкова му беше помощта на Флер-Имсахо — помисли си Гъге. — Толкова и с безупречното планиране и изумително умение на «Контактната секция». Техният енергичен представител дори не си направи труда да се навърта наоколо и да си върши както трябва работата. Предпочита да се крие, да се грижи за патетичното си самоуважение.“

Гъге беше научил достатъчно за начина, по който работи империята, за да разбере, че при нея такива неща не могат да се случат. Нейните хора знаеха какво означават задължения и заповеди, отнасяха се сериозно към отговорностите си, защото в противен случай щяха да бъдат наказани.

Вършеха онова, което им се нареди. Бяха дисциплинирани.

Тримата офицери поговориха малко помежду си, после отново с техния кораб, след което се заеха да инспектират модулния хангар. Когато си отидоха, Гъге използва терминала, за да попита кораба за какво е бил спорът.

— Искаха да докарат още персонал и оборудване — отговори „Ограничаващ фактор“. — Казах им, че не може. Няма за какво да се тревожиш. По-добре си вземи нещата и иди в хангара. След един час напускам космическото пространство на империята.

Гъге се обърна и тръгна към каютата си.

— Няма ли да е ужасно — подхвърли той, — ако забравиш да съобщиш на Флер-Имсахо, че заминаваш и трябва да отида самичък на Ее? — Каза го в шеговита форма, но беше съвсем сериозен.

— Изключено — успокои го корабът.

Гъге мина покрай дистанционния летящ робот в коридора, който се въртеше бавно във въздуха и странно подскачаше нагоре-надолу.

— Наистина ли е необходимо това? — попита го той.

— Просто правя онова, което ми е наредено — отвърна сопнато летящият робот.

— Аз пък смятам, че просто се престараваш — промърмори Гъге и отиде да си събира нещата.

 

 

Докато събираше вещите си, от джоба на едно наметало, което не беше обличал откакто напусна Икрох, изпадна малко пакетче. То се търколи на мекия под в каютата. Гъге го взе и развърза червената панделка, като се чудеше от кого може да е. Реши, че сигурно е от някоя от дамите на „Малък вагабонт“.

Беше тънка гривна — модел на много широка, напълно завършена орбита. Едната половина на вътрешната й повърхност светла, другата тъмна. Той я вдигна до очите си и видя мънички, едва забележими светли точици върху тъмната, нощна половина. На дневната страна под малки облаци се виждаше море и земни площи. Цялата сцена светеше със собствена светлина, захранвана от някакъв източник вътре в тънката гривна.

Гъге я сложи на ръката си. Тя светеше на китката му. „Странен подарък, който може да даде някой от УТС“, помисли си той.

После видя бележка на обвивката, вдигна я и прочете: „Да ти напомня, когато си на онази планета. Чамлис“.

Намръщи се, а след това с нарастващо чувство на срам си спомни нощта, когато напускаше Гевант преди две години.

Разбира се.

Чамлис му беше дал подаръка.

А той го бе забравил.