Владимир Санин
72 градуса под нулата (11)

Три часа за размисъл

Колоната се скри зад снежната пелена и Гаврилов остана сам.

Сега е дванадесет и половина. След час и половина ще спрат за обяд и ще видят, че е изостанал. Още час и половина за връщане. А ако се досетят да откачат цистерните от „Харковчанка“ и тръгнат назад на трета скорост, към четиридесет минути. Значи общо три часа или два часа и десет минути. Впрочем, навярно това е все едно: повече от час и половина той няма да може да издържи.

Нощта и снежната дантела отделяха Гаврилов от целия останал свят.

Неведнъж виелицата се беше опитвала да го погуби. Един път на нос Шмид го връхлетя внезапно като разбойническа шайка по шосето от летището за селището. Тридесет метра в секунда, видимост никаква, единствената му надежда беше диспечерката Татяна Михайловна да си спомни, че не е дочакал автобуса и е тръгнал пеш. Спомни си, изпрати всъдеход. След няколко години, вече в Мирни, когато скоростта на вятъра достигна петдесет метра, тръгна със спасителен отряд да търси един загубен аеролог и за малко не се сгромоляса от ледената преграда на крайбрежния лед — в последния миг успя да се залови за леера. А друг път на дрейфуващ леден блок се въртя близо половин час около къщичката, докато вятърът го събори, той се удари във вратата й и се спаси.

Да останеш жив при истинска фъртуна, а да загинеш заради нищо и никакъв вятър — пет-седем метра в секунда!… Нищо и никакъв, а пък си свърши работата: вдигна сняг, изпълни въздуха със съвсем дребни прашинки, унищожи видимостта.

Ако влекачът му беше с фургон — „ноу проблем“^[1], както казваше американският геофизик, който презимува на Восток. Щеше да се пъхне във фургона, да запали нафтовата печка и да чака на топло. Значи допуснал е грешка: последният влекач непременно трябва да е с фургон.

Допусна още една грешка или небрежност — дявол знае как да го нарече: не установи радиостанции за връзка на първата и последната кола, осланяше се на ракетите. А пък всичките ракети отидоха за фойерверк, салют в чест на първия пожар в историята на Централна Антарктида.

„Твърде много грешки за един поход!“ — унило си помисли Гаврилов. Някой трябва да плаща за тях и справедливо е, че жребият се пада нему.

Започна да обмисля как да постъпи: дали да остане в кабината, докато свърши топлината, или веднага да запали огън. Разбира се, че трябва да изчака. Двигателят ще изстине след двайсетина минути и през това време температурата в кабината ще бъде над нулата. И още около половин час мразът ще щурмува влекача, докато погълне и остатъка топлина. Значи трябва да напусне кабината след не по-малко от петдесет минути. И веднага се поправи: след четиридесет, защото, като се вкочаниш, ръката си не можеш да помръднеш, а не е шега работа да се запали огън, много усилия изисква.

Обмисли плана си: най-напред да натроши на парчета или да нареже останалите капаци, да ги натрупа в коловоза, да натопи един парцал в бидона с бензин и да го подпали. Това е първият вариант. Вторият вариант е да направи същото, но да запали огън направо на шейната, за да може пламъкът да обхване дъските, които бяха към един и половина кубика. Този вариант е по-надежден, но в такъв случай колоната ще остане почти без дърва и няма да има с какво да грее маслото и горивото. Така че вторият вариант отпада. Ако аварията беше станала преди, а не след Комсомолска — друг въпрос: тогава можеха да разрушат къщичката за дърва. А да се върнат на Комсомолска — значи да загубят три-четири дни. Той няма право на такъв разкош — да връща колоната назад, когато всеки километър им струва кръв. Себе си може да спаси, но ще погуби колоната — такова нещо не само Сомов, но и Валера, и Мазурови няма да простят.

И реши да пожертвува най-многото капаците и две-три дъски. Тогава май ще стигнат дървата, като се вземе предвид, че след двеста-триста километра студовете ще отслабнат, а пък на Восток–I и Пионерска може да надялкат за огньове всякакви вехтории — изпотрошени сандъци, жалони и прочее. Значи капаците, две-три дъски и нито треска повече.

И докато в кабината беше още топло, започна да пише докладна записка:

„До началника на САЕ^[2] др. Алексей Григориевич Макаров

23 март, 0 ч. 35 мин.

Докладвам, че на двайсетина километра от Комсомолска заглъхна воденият от мен влекач № 36 със стопански принадлежности в шейна. Предполагам, че са се разтопили лагерите на коляновия вал. Поради липса на видимост произшествието остана неизвестно на екипажа на колоната. Намирам се в кабината, която бързо се изстудява и след около час ще се изравни по температура с външния въздух — минус седемдесет и един градус (тази температура беше отбелязана днес при тръгването в 21 часа местно време).

Взех възможните мерки за предотвратяване загубата на топлина: натъпках пукнатините в кабината с разни вехтории и се увих с калъфа. След окончателното изстудяване на кабината ще гледам да се стопля с работа и ще запаля огън от капаци и две-три дъски.

Но като имам предвид, че взетите мерки могат да се окажат лично за мен недостатъчни, моля да не се вини за последствията екипажът на колоната, тъй като движещият се пред мен Савостиков не можеше да види, че влекач № 36 спря, понеже в 23 ч. 30 мин. видимостта стана нулева поради снежния прах.

Алексей Григориевич! Синицин не беше подготвил горивото и оттук идват всичките ни нещастия…“

Зачеркна най-старателно последната фраза. Сами ще се досетят кой е виновен, иначе излиза, че съчинява жалба, а не делова докладна записка.

И продължи:

„Григорич! Назначи за началник на колоната Никитин, а за негов заместник Игнат Мазур. Ако се случи нещо, не ме споменавайте с лошо.

Твой Иван“

В кабината забележимо застудя. Химикалът в химикалката се втвърди и Гаврилов извади молив.

„До изпълняващия длъжността началник на колоната др. Никитин В. А.

Валера! Постави в края на колоната Давид. Оставете моя влекач, свалете от него каквото трябва, а пък шейната я закачете на Савостиковия. Запомни, че на стотния километър при зоната на пукнатините жалоните са затрупани, затова при виелица — нито крачка; спри, докато Маслов проучи пътя. Характеристиките на всички пиши заедно с Игнат и ги обсъдете колективно. Ако някой не изскочи от релсите, дай на всички положителни. Ако на Пионерска успеете да влезете в къщичката, в кухнята има сол и десетина замразени гъски, много добре си спомням. Е, бъди здрав!

Гаврилов, И. Т.

Синчета! Дръжте се един за друг — и ще строшите рогата на дявола.

Тате“

Толкоз! Написа, каквото трябваше. Сега остана най-трудното…

По това как бяха премръзнали ръцете му, които държаха молива и бележника, разбра, че температурата в кабината е спаднала много под нулата. Навярно всяка минута спада с един, че и с два градуса. Последни, най-трудни редове — и време е вече да излиза, да пали дървата. Разтърка китката си, стопли я в ръкавицата и започна бавно да изписва:

„Катюша, синчета! Нямах късмет тоя път…“

Сърцето тъпо го заболя, горчива спазма спря дъха му.

Гаврилов не се боеше от смъртта, за петдесет години твърде често тя го беше дебнала и той свикна с мисълта, че рано или късно неговата звезда ще угасне. Като всички стари полярници, той никога не говореше за това, но знаеше, че няма да опозори последния си час с излишно хленчене, което понякога заличава всичко хубаво, което човек е сторил през живота си, и оставя задълго у живите неприятно чувство. „Всеки умее да се весели в живота — казваше бригадният му командир, — ти съумей весело да посрещнеш смъртта! Човек трябва да умира, братлета, с достойнство, с усмивка.“

Е, „с усмивка“ е твърде силно казано, но с достойнство ще съумее да умре. Не е там работата. Да умре — значи да не знае и да не види нищо повече: да не знае дали колоната ще стигне целта, да не види Катя и момченцата.

И писмото му е последно!

Щом осъзна този факт, Гаврилов реши да не го пише. Не обичаше възвишените думи, каквито произнасят в театъра, смяташе ги неискрени и сантиментални, а точно такива думи му идваха сега наум. При това пръстите вече не можеха да се прегъват, буквите ставаха чепати и Катя ще си помисли, че е писал в конвулсии. Няма защо да я травматизира — клетата, и без това ще се съсипе от плач.

Спомни си как го изпращаше преди пет месеца на пристана на Василиевския остров. Беше ветровито и влажно, дечурлигата изпомръзнаха и Катюша ги прати да влязат в помещението, а самата тя остана долу и не откъсваше очи от него — печална, горда, все още красива. „Като кралица е жена ти, Ваня“ — с уважение каза Макаров. И Гаврилов трепна от думите му, защото в ума си винаги я наричаше кралица, повелителка на неговия живот, свое незаслужено щастие.

И понеже може би никога вече нямаше да види Катюша и родените от нея свои синове, сърцето го заболя и дишането му секна.

„Ех, ти, лигльо! — изруга се сам. — Намери време да се разкисваш!“ — Посмука валидол, но болката не стихваше. Схруска една таблетка, втора, почака — май че го отпуска. Погледна часовника: бяха минали четиридесет минути. В кабината е сигурно към петдесет градуса студ. Трябва да излиза, докато съвсем не са се сковали ставите му и тялото не е загубило чувствителността си.

Излезе, затръшна вратичката на кабината. Вятърът резна лицето му като студен огън, прониза ескимоската и шала, сякаш бяха от хартия. И все пак духа по-слабо, два-три метра в секунда, не повече. И видимостта се подобри, снежният прах слегва. Това е добре, но не е достатъчно. Ако съвсем слегне, като се обърне, Льонка ще забележи, че зад него няма никой.

Като се стараеше да не прави резки движения, Гаврилов се покатери на оградената с решетки от стоманени тръби шейна и взе да събира капаци. Оказа се, че са малко — ще изгорят за десетина минути. Капаците са дълги, но тънки, май няма нужда да се режат, може и да се натрошат. А с дъските сбърка — не са кубик и половина, а в най-добрия случай кубик и четвърт. Така че не бива да ги пипа тях. Впрочем — утеши се Гаврилов, — все едно, не би могъл да ги нареже с триона. Докато се покачи на шейната, докато натроши и нахвърли капаците, видя зор, едва можа да си поеме дъх през устата, а камо ли за друго…

Помисли си, че при миналия поход можеше като нищо да изтрае три часа. Щеше да поработи хубавичко с ръчния чук, да начука половин дузина болтове и ще се стопли. А сега — край! Песента му е изпята, било що било, довърши го Антарктида. Колко струват ръцете, с които и сега може да счупи подкова, когато не достига кислород на дробовете и сърцето не изтласква кръвта? През този поход за три седмици четири пъти губи съзнание… Още в Мирни Алексей го предупреждаваше: „Сърцето ти вече не го бива, тате, по-добре да не тръгваш на поход“. Тогава изруга Льошка, заръча му да си затваря устата пред другите. Не можеше да не тръгне на поход. Отново си спомни за бригадния си командир: „Танкист, който доживее до пенсия, не е танкист!“. Сякаш предчувствуваше собствената си съдба генералът: загина при изпробване на нов модел танк преди две години, от цялата страна надойдоха фронтоваци да почетат паметта му.

Докато стоеше и събираше сили да се смъкне от шейната на снега, студът го прониза до мозъка на костите и Гаврилов си помисли, че е добре сега да загуби съзнание и с това да сложи точка. Изруга се най-грубо за тази мисъл, поободри се и се прехвърли през решетката. Ръцете му се бяха вкочанили, а от тях сега зависеше всичко. Започна да свива и разпуска пръстите си, да удря дланите, постопли се и занарежда в коловоза трески за огъня. И пак се изруга: спомни си, че не беше натопил парцал в бензина, а пък бидонът е в шейната. И отново трябваше да се катери на шейната, да хвърля оттам бидона и да се измъква обратно.

Сега му предстоеше най-отговорната работа: трябваше да свали ръкавицата, да разкопчее дрехата, да извади от джоба на якето запалката и да завърти колелцето. Започна да удря с дясната си ръка по вратичката на влекача, но предпазливо, за да не повреди кокалчетата на пръстите. Удря, докато ръката започна да го щипе и пръстите възвърнаха чувствителността си. Свали ръкавицата, дръпна ципа на връхната дреха на джоба, измъкна, запалката и запали парцала. И без да закопчава ципа, се наведе над пламналите трески.

В лицето и в гърдите му лъхна живителна топлина и той сякаш цял се потопи в нея като в гореща вана. Добре, че се сети да запали огъня в коловоза, та по-малко топлина да се губи. Когато огънят започна да угасва, той взе да прибавя треска след треска и за всяка треска му беше жал, защото заедно с нея си отиваше още петнадесет секунди живот. „Като огън гасне животът“ — неочаквано си спомни думите на песента, която на времето пееше с акомпанимент на китара комсомолецът Костя Изотов, ротен командир от неговия батальон. И Костя не доживя до пенсия, пророчески си предсказа с песента: изгоря в танка си пред самия Берлин — едно вълче от Хитлерюгенд улучи резервоара с бензин с фаустпатрон. А пък тогава Костя беше на деветнадесет години.

Омаслената каешка започна да дими, трябваше да се поотдръпне. Останаха десетина трески, едно нищо! Не можеш стопли Антарктида с две шепи капаци. Какво още може да гори? За дъските хич да не мисли — не е свикнал да живее за чужда сметка. Калъфът от завивката, старият комбинезон, който се въргаля в кабината, стават: обля ги с бензин — и в огъня. От пушека и миризмата на изгоряло масло му дращеше на гърлото, очите сълзяха, но затова пък парцалите дадоха много топлина — за седем-осем минути дори висулките по шала му се стопиха.

Край! — огънят догоря, повече няма какво да се гори. Но въглените още тлееха и за да не се губи последната топлина, Гаврилов легна в коловоза върху тях, без да се страхува повече, че дрехата му ще задими. И тази топлина се оказа доста чувствителна: проникна дълбоко в гърдите и стоплената кръв потече към краката, потече с болка и достави мъчителна наслада на прозорливия Гаврилов.

Но въглените бързо изстинаха и Гаврилов стана. Загаси със сняг тлеещите места по ръкавиците и връхната си дреха, взе от каросерията тежкия ръчен чук и се опита да поработи. След третия удар се задъха, захвърли чука и се покатери в кабината.

Тялото му бързо леденееше, но ръцете още го слушаха. Без да сваля ръкавицата, взе молива и написа — едро на лист от бележника си „2 часа и 3 минути“. Изтърва молива и не се опита да го вдигне — реши, че хората сами ще разберат останалото. Опита се да пораздвижи раменете си, поразмаха ръце и крака и като разбра колко напразни са усилията му, легна на седалката, сви се, колкото можа, и започна да се унася.

През сън Гаврилов чу камбанен звън и се усмихна, или пък си помисли, че се усмихва — толкова нелепи му се сториха тези звуци. Преди пет-шест минути той би могъл да схване, че това не е звън, а грохот. Но способността дори за прости умозаключения вече го напускаше и затова той изобщо не реагира на замлъкващите звуци на отиващия си от него свят.