Алисън Ноел
Тъмен пламък (20)

Двайсета глава

Изобщо не успявам да стигна до портата. Колата ми изчезва толкова бързо, че едва когато тупвам болезнено на асфалта, осъзнавам, че се е изпарила, както си седях в нея. Оглеждам се замаяно, като се опитвам да разбера какво точно се случи. В този миг право срещу мен с бясна скорост се стрелва някакъв мерцедес и шофьорът започва да натиска клаксона. Малко остава да ме прегази, но се разминавам само с уплахата, неприличен знак и няколко ругатни.

Пропълзявам встрани и затварям очи, за да материализирам нова кола — този път нещо по-мощно и бързо. Представям си яркочервено ламборджини. Толкова ясно го виждам пред себе си, че когато отварям очи и не го съзирам, изпадам в шок. Поемам си дълбоко въздух и опитвам отново — първо с порше, после с фиата като онази вкъщи, но пак не се получава. Затова пробвам със сребриста тойота като на Миноз, след това смарт кар — но нищо не се появява. Толкова отчаяно имам нужда от някакво превозно средство, че с удоволствие бих се задоволила и със скутер, обаче не успявам да проявя дори това. Полу на шега опитвам да си направя ролери и чак тогава разбирам колко сериозно е положението, защото на краката ми се появяват бели кожени ботуши с две тънки ивички метал на мястото, където би трябвало да се намират колелата. Тогава решавам да тичам, вместо да карам. Доволна съм, че мога да разчитам поне на собствените си сила и скорост.

Краката ми тупкат по асфалта — естествено и без никакви усилия. Профучавам надолу по заоблените полегати хълмове, през които се вие крайбрежната магистрала. Намерението ми е да се отправя директно към къщи, но на разклонението за дома завивам вдясно и хуквам към друго място. По-добро. Място, където се намира всичко, от което имам нужда, всичко, което някога ще искам. Пред погледа ми има само една цел, която съм решила да стигна, независимо от цената. Затова се движа все по-бързо и по-бързо… и стигам там за нула време.

Пред вратата на Роман.

Тялото ми се тресе от желание и очакване. Тъмният пламък в мен се разгаря със страховита сила и заплашва да ме изпепели цялата. Затварям очи. Виждам го. Усещам го.

Роман е вътре.

Всичко, което се иска от мен, е да отворя вратата… и той ще е мой.

Едно плавно движение — и съм вътре. Вратата се блъсва в стената толкова силно, че звукът прокънтява в цялата къща. Прокрадвам се по коридора — бързо, безшумно. Откривам Роман във всекидневната му, седнал на дивана с широко разперени върху облегалката ръце и особено изражение на лицето. Сякаш ме чака.

— Евър — кимва той леко, без изобщо да изглежда изненадан. — Определено имаш проблем с вратите, нали? И тази ли ще ми се наложи да сменям?

Тръгвам към него, без да се колебая. Името му гали устните ми като мъркане. Тялото ми очаква в изнемога хладния допир на погледа му.

Той кима — бавно, сигурно и твърдо, сякаш в отговор на ритъм и звук, доловими само за него. Не крие татуировката си и Уроборос ту проблясва, ту се скрива. Тонът му е сдържан и премерен:

— Хубаво е, че ми дойде на гости, скъпа, но, честно казано, повече ми хареса предния път, когато се отби. Нали се сещаш? Говоря за онзи път, когато беше застанала пред прозореца ми, облечена само в прозрачна нощничка.

Устните му леко се извиват. В следващия миг той пъхва една цигара между тях, запалва я и замислено и дълбоко всмуква дима. После внимателно оформя поредица идеални кръгчета и добавя:

— А пък сега… пфу, не може да се каже, че си в особено добра форма. Всъщност изглеждаш направо… прегладняла. И раздърпана. Какво ще кажеш?

Прокарвам език по устните си и едновременно с това се опитвам да среша косата си с пръсти. Буйната лъскава грива, с която толкова се гордеех доскоро, сега се е превърнала в заплетена като птиче гнездо маса с цъфтящи краища и без никакъв блясък. Трябваше да се погрижа по-добре за себе си, да положа някакви усилия — да си пръсна малко парфюм, да използвам коректор и пудра за петната, да си проявя дрехи, които да подхождат на новата ми, по-слаба фигура. Сгърчвам се под тежестта на погледа му, който грубо обхожда измършавялото ми тяло. Очевидно изобщо не е впечатлен от предлаганото.

— Слушай, миличка, сериозно ти говоря. Ако ще се втурваш тук по този начин, няма да е зле да се постараеш да изглеждаш малко по-представително. Аз не съм Деймън, скъпа. Няма да си легна с първата срещната повлекана, запомни това. Имам си критерии, нали разбираш?

Затварям очи. Готова съм да сторя всичко, само и само да му доставя удоволствие… само и само да бъда с него. Разбирам, че съм успяла, когато виждам разширените му очи и изражението му.

— Дрина?! — прошепва той.

Цигарата се изплъзва измежду пръстите му и прогаря дупка в килима. Роман изобщо не забелязва: твърде е зает да ме гледа. Изпива с очи бялата като сметана кожа, нежните розови устни, пламтящата медночервена коса. А аз коленича пред него, гася цигарата с дългите си фини пръсти и поставям длани на коленете му.

— Божичко, това… това не е възможно… истина ли е?!

Той тръсва глава и започва да разтрива очите си, а после се вглежда в моите, сега изумруденозелени. Толкова силно иска да повярва, че сигурно изпитва физическа болка.

Затварям очи. Опивам се от усещането, че е до мен, от мразовитата тръпка, която присъствието му разпраща по тялото ми. Плъзвам ръце по-нагоре, над коленете му и по бедрата му. Толкова съм близо до получаването на онова, което искам, а после…

После виждам Хевън зад себе си. Очите й хвърлят пламъци, ръцете й са свити в юмруци. Питам се от колко ли време е тук и откога ли ни гледа. Изобщо не съм я чула да влиза, не я усетих даже. Впрочем тя няма никакво значение в случая. Хевън е просто дразнеща пречка, която има неприятния навик непрекъснато да застава на пътя ми. При това пречка, която много лесно мога да премахна завинаги.

— Какво си мислиш, че правиш, Евър?!

Приближава се към мен с обвинителен поглед в силно присвитите си очи. Иска да ме сплаши и да ме накара да се отдръпна, само че това няма да подейства. Подобни неща вече нямат власт над мен, просто тя още не го знае.

— Евър? — Роман неразбиращо стрелва с поглед първо нея, а после и мен. — За какво говориш, скъпа — това не е Евър, това е…

Само че злото вече е сторено. Намекът в думите й е напълно достатъчен — сега той вече е в състояние да ме види. Да проникне през създадената от мен фалшива фасада.

— По дяволите! — изкрещява и ме отблъсква с такава сила, че прелитам през цялата стая, блъсвам се в един стол и накрая се приземявам до Хевън. — Какво се опитваш да направиш, мътните те взели?!

Разбира се, бесен е, че съм го изиграла така.

Преглъщам мъчително, без да отмествам очи от неговите. В този миг Хевън се хвърля към мен сред вихрушка от черна кожа и дантела. Усещам дъха й като плесница върху бузата си. Ноктите й се впиват в кожата на китката ми.

— Ти не би ли трябвало да си на друго място? — изсъсква през стиснатите си зъби. — Я ми кажи, Евър, Деймън знае ли, че си тук?

Деймън!

Това име разбужда нещо… нещо замръзнало дълбоко в мен. Искрица, която ме кара да стисна амулета си с такава сила, все едно животът ми зависи от него — и да отстъпя назад.

Ако погледите можеха да убиват, със сигурност щях да съм мъртва. Тя се протяга към мен. В очите й бушува буря, лицето й е сгърчено от бяс.

— Ти наистина не можеш да понесеш дори самата мисъл — така ли е?! Не можеш да понесеш аз да имам нещо, което ти нямаш! — Тръсва свирепо глава. — Като си помисля само… Предупреждаваше ме за Роман, опита се да ме уплашиш — разбира се, за да го запазиш за себе си! Само че, Евър, имам изненада за теб: аз пораснах. Дори не можеш да си представиш колко съм променена!

Аз се опитвам да издърпам ръката си, да се дръпна и да се измъкна по-далеч от нея, но хватката й е прекалено силна. А ако мога да съдя по погледа й, съвсем не е приключила с мен.

— Нямаш работа тук. И не трябваше да идваш. Аз не искам да си тук, Роман не те иска — не виждаш ли в каква пародия си се превърнала?!

И многозначително впива очи в покритата ми с пъпки брадичка и хлътналите ми гърди, които са пълна противоположност на идеалната й, бяла като порцелан кожа и съблазнителните извивки на тялото й.

— Защо просто не се обърнеш и не потънеш там, откъдето си изпълзяла, а? Вече живея по собствените си правила и ще ти кажа как ще се развият събитията оттук нататък: ако не се разкараш веднага оттук, ако се замотаеш още малко и пак опиташ да направиш някоя глупост, ти — а не аз — ще пострадаш. Схващаш ли?!

Пръстите й обхващат китката ми и я стисват толкова здраво, че мястото моментално почервенява. Очите й ме следят неотклонно.

— Изглеждаш ужасно впрочем. Косата ти е в отвратително състояние, лицето ти е покрито с пъпки, въобще — пълна развалина! — И тръсва глава, при което лъскавите й черни къдрици се разлетяват край лицето й, а платиненият бретон пада в очите й. — Какво стана, Евър? Да не би Деймън да се е отказал от идеята да споделите вечността и да ти е спрял доставките на еликсир?

Отварям уста да кажа нещо, но не намирам думите. Обръщам се към Роман с умолителен поглед, увещавам го да се застъпи за мен и да ми помогне, но той само махва с ръка. Очите му ясно показват, че е приключил с мен. Сега, когато знае, че не съм Дрина, ме зарязва да се оправям сама.

И понеже не ми е останал друг избор, вдигам ръка — същата, чиято китка тя стиска толкова силно, че вече е побеляла и едва я усещам — и я дръпвам. Движението е толкова неочаквано и силно, че гърбът й се опира в гърдите ми, преди да успее да реагира. С устни, почти прилепени до ухото й, прошепвам:

— Извинявай, но точно в момента няма да толерирам подобни приказки.

Тя се бори с мен, опитва се да се изплъзне, но това е напълно безполезно. Никой не може да надвие звяра, никой, освен…

Погледът ми се спира случайно върху огледалото с позлатена рамка точно пред нас. Поразена съм от картината, която отразява: изпълненият с ненавист поглед на Хевън е в пълно съответствие с моя; лицето ми е така разкривено от гняв, толкова далеч от първоначалната си форма, толкова… уродливо и чудовищно. Едва успявам да го разпозная. Най-накрая съзирам онова, което те са виждали през цялото време. Моето абсолютно падение. Изрода, в който съм се превърнала.

Пръстите ми се отпускат — леко, но достатъчно, за да се освободи. Обръща се към мен като богиня на яростта и отмъщението, с високо вдигнат юмрук — и ясна карта на всичките седем чакри, отпечатана в ума й.

Аз обаче не я изчаквам. Отблъсквам я и изчезвам още преди да успее да замахне. Ужасяващият звук от удара на гърба й в стената ме преследва дори след като изскачам на улицата.

Въпреки това бързам да уверя сама себе си, че тя е добре, че всичко ще е наред — всяко нараняване на безсмъртните изчезва почти мигновено, те винаги оздравяват.

Само дето не съм сигурна, че и при мен ще се случи същото.