Алисън Ноел
Тъмен пламък (11)

Единайсета глава

Тичам.

Вземам разстоянието за секунди. За онези, покрай които минавам, вероятно представлявам само светкавично носещо се размазано петно, но в действителност това изобщо не ме интересува. Не ме е грижа какво си мислят, нито какво виждат. Само едно нещо има значение: възможно най-бързо да се отърва от този ужасяващ окупатор, този тайнствен нашественик, който върлува в мен — така че старото ми „аз“ да може да се завърне.

Връхлитам през вратата, която Джуд тъкмо се кани да заключи, като без малко да го сваля на земята. Той обаче се оказва достатъчно бърз и отскача от пътя ми навреме.

— Трябва ми помощ.

Боря се за въздух, застанала пред него, задъхана, разтърсена, напълно съсипана. Имам чувството, че нещо в мен се е счупило, развалило се е и не може да се поправи.

— Н-не… не знам къде другаде мога да отида.

Той ме оглежда с присвити очи и притеснено събрани вежди. После, без да ме пита нищо, ме повежда към задната стаичка, където придърпва с крак един стол и ме подканя с жест да седна на него.

— Спокойно — прошепва ми тихо и внимателно. — Дишай дълбоко. Наистина, Евър, говоря сериозно. Какъвто и да е проблемът, сигурен съм, че може да се оправи.

Поклащам глава отчаяно и се привеждам към него, като стисвам здраво облегалките на стола си — боря се да остана на мястото си, да не хукна пак натам.

— А какво ще стане, ако грешиш? — питам с писклив, треперещ глас, горящи бузи и подивял поглед. — Какво ще стане, ако не може да се оправи? Какво ще се случи с мен, ако съм се развалила, ако съм се пречупила завинаги?

Той минава зад бюрото и се отпуска на стола си. Започва бавно да се върти на него, наляво-надясно, наляво-надясно, като през цялото време не ме изпуска от поглед. Лицето му е спокойно, умиротворено, неразгадаемо. Нещо в движението обаче — това леко, постоянно въртене — успява моментално да ме успокои. Позволява ми да си поема въздух, да се отпусна назад на стола, да забавя дишането си и да съсредоточа мисълта си върху начина, по който косите му са се разпилели върху цветната картинка на Ганеша на предницата на тениската му.

— Слушай — казвам му накрая, когато най-после съм започнала да се чувствам по-добре, почти като човек, — съжалявам… наистина съжалявам, че така ти се изтърсих на главата. Всъщност дойдох да ти дам това.

Пресягам се за чантата си и изравям от нея малък бял пакет, който му връчвам. Той го развива и наднича вътре, а аз продължавам:

— Това са лекарствата ти според рецептата. Взех ги и смятах да ги оставя на бюрото ти, но забравих… чак сега се сетих за тях.

Той кимва и за известно време ме изучава мълчаливо, след което пита:

— Евър, какво всъщност става? Ясно ми е, че не си дошла да си говорим за лекарствата ми. — Той избутва хапчетата настрани, при което среща погледа ми и добавя: — Вярвай ми, нямам никакви намерения да ги вземам. Болкоуспокояващи и аз… ъ-ъ, комбинацията изобщо не е добра. Сигурен съм, че ме разбираш — нали сама видя какво се случи предния път.

И когато вдига поглед към мен, разбирам, че си спомня всичко. Абсолютно всичко, от край до край. Включително признанието, което ми направи.

Стисвам устни и свеждам очи. Започвам да си играя с подгъва на роклята си, само и само да ангажирам ръцете си с нещо. Все пак измърморвам:

— Ами, не би било зле да изпиеш поне антибиотика. Трябва да направиш нещо, за да предотвратиш възможната инфекция — нали разбираш?

Той се обляга назад и качва крака на бюрото, кръстосва глезените си и вперва в мен изумителните си зелени очи:

— Какво ще кажеш да пропуснем тази част и да се насочим към основния проблем — какво в действителност става с теб?

Поемам си дълбоко въздух и приглаждам внимателно роклята върху коленете си, след което колебливо го поглеждам:

— Наистина дойдох тук да ти донеса лекарствата. Само че по пътя насам стана нещо и… ами… — Зная, че трябва да му разкажа всичко, и то бързо, преди да е загубил търпение, но не ми е никак лесно да произнеса думите. — Мисля, че сбърках нещо и свързах Роман със себе си.

Той ме поглежда стреснато, макар да се опитва да прикрие шока си.

— Или по-скоро, свързах себе си с Роман. Не беше нарочно, не съм го искала в никакъв случай. Някаква ужасна случайност. Исках да сторя точно обратното, а после, когато се опитах да го разваля, само влоших нещата. И макар че нямаш никаква причина да ми помагаш, просто нямам към кого да се обърна!

— Няма към кого да се обърнеш? Наистина ли? — повдига вежди той.

Внимателно подбирам думите си, с надеждата, че ще го убедя:

— Знам какво имаш предвид, но забрави. Не мога да кажа на Деймън. Той не бива да разбира какво съм сторила. Той не прави магии, всъщност изобщо няма доверие на магията… следователно няма да е в състояние да ми помогне. Само ще го нараня и разочаровам, без да постигна нищо. Обаче ти… ти си различен. Знаеш за какво служат заклинанията, как да ги използваш и къде да ги търсиш. — Спирам, за да си поема въздух, а от гърдите ми се откъсва въздишка. — А пък на мен ми е нужна помощ от някой, който наистина е запознат с материята. Затова си помислих, че може би ти ще си в състояние да ми покажеш как да оправя нещата.

— Май прекалено много разчиташ на мен. — Той отмята косата си и отпуска ръце в скута. — Не ми ли оказваш прекалено голямо доверие?

— Може би е така — свивам рамене аз. — Обаче наистина смятам, че е оправдано. Или поне сега, когато се доказа, че не си от злите.

Посочвам ръцете му с глава. При вида им в ума ми се заражда идея — нещо, което може би ще предприема в даден следващ момент и което би могло да се окаже най-добрият начин да се реванширам за всичко, което му сторих, но няма да е днес. Ще го оставя за бъдещето. Първо трябва да се справя с належащия проблем.

Преглъщам мъчително и свеждам погледа си. Ужасявам се от онова, което се каня да му призная, страх ме е дори да произнеса думите на глас — но знам, че няма друг начин.

— Сякаш съм обсебена от Роман. — Стрелвам го с поглед и забелязвам, че леко е пребледнял; все пак съм благодарна, че прави усилия да се сдържа. — Напълно и изцяло съм се вманиачила. Само за него мисля. Непрекъснато го сънувам. И независимо какво правя, не мога да се спра.

Той кимва и главата му леко се накланя, сякаш изведнъж е изпаднал в дълбок размисъл. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че в момента прехвърля наум страниците на книгата си с противозаклинания в търсене на правилното.

— Това е много сериозно, Евър. — Той си поема дълбоко въздух и приковава очите си в моите. — Прекалено е… сложно.

Кимвам с ръце, стиснати до болка в скута ми. И на мен самата вече ми е пределно ясно, че е сложно.

— Заклинанията за обвързване… — Той потрива брадичка с превръзката си. — Проблемът е, че те невинаги могат да се развалят.

Навеждам се към него. Боря се да запазя спокойствие и да говоря разбираемо през накъсания си от тревога дъх:

— Но… но аз смятах, че всички могат да се развалят… че просто трябва да приложиш правилното заклинание в правилното време, нали така?!

Раменете му се повдигат, после се спускат. Значението на този жест е толкова окончателно и крайно, че стомахът ми потъва в петите. С поглед, прикован в моя, той обяснява:

— Съжалявам, просто ти казвам онова, което научих, докато в продължение на години изучавах и практикувах магия. Ти обаче имаш „Книгата“, както и онзи предполагаем код, който да я дешифрира, така че по-скоро ти трябва да ми кажеш дали е възможно.

Отпускам се на стола си с въздишка, а пръстите ми отново нервно започват да чоплят подгъва на роклята:

— Книгата не ми е от особена полза. Имам предвид, че направих, общо взето, точно каквото Роми и Райни ми казаха да направя — използвах почти същите елементи, освен това…

Той ме поглежда сепнато:

— Абсолютно същите елементи ли?

— Ами, да. — Свивам рамене безразлично. — Поне повечето. Имам предвид, че за да развалиш дадено заклинание, трябва да повториш стъпките, с които си го направил… или поне така се казва в книгата, а и Роми и Райни го потвърдиха.

Той кима. Не казва нищо, само кимва леко. На мен обаче ми е напълно ясно, че полага усилия да се сдържи.

— Затова просто не мога да си представя какво се е объркало. Първоначално си мислех, че съм го направила точно както трябва, обаче после… не знам, след това напълно ми се изплъзна и започна отново да се връща, всичките събития се повтаряха отново, точно както стана преди.

— Евър, знам, че си повторила стъпките, обаче дали си използвала и същите инструменти? Същите билки, кристали и каквото друго си употребила първия път?

— Някои бяха нови, някои — стари.

Свивам рамене, защото не схващам добре накъде бие.

— Кой инструмент използва като основен? Кой е онзи, с който започна истинската част на заклинанието?

— Ами, след ваната аз…

Присвивам очи, но няма нужда да се замислям особено, защото отговорът изниква в съзнанието ми мигновено:

— Атамето.

Поглеждам го. И двамата знаем, че това е отговорът — това е голямата грешка, която съм направила.

— Използвах го за… за размяна на кръв и…

Очите му се разширяват, бузите му пребледняват, а аурата му започва да трепери. Ужасявам се.

— Това да не е същото атаме, с което поряза мен? — В гласа му ясно се долавя тревога.

Поклащам глава и на лицето му се изписва облекчение.

— Не, това бе копие, проявено в онзи момент. Истинското е вкъщи.

Той кимва, доволен, след което казва нещо, от което кръвта ми се смразява:

— Ужасно ми е неприятно да ти го кажа, но определено е трябвало да направиш ново. На Богинята се предлага нещо току-що създадено, чисто и неизползвано. Не можеш да й служиш със замърсени инструменти, особено с такива, които вече си употребила, за да призовеш кралицата на подземния свят.

Ооох!

Той ме поглежда с натъжени очи:

— С удоволствие бих ти помогнал, наистина, но това нещо е прекалено голямо за мен. Вероятно би могла да го обсъдиш с Роми и Райни, те като че ли знаят много по въпроса.

— Дали е така наистина? — присвивам очи.

Това на практика не е въпрос, просто разсъждавам на глас.

— Проблемът е, че всъщност именно това направих — послушах ги. Направих точно каквото ми казаха. Да, наистина — атамето изобщо не им хареса, заявиха, че е направено погрешно и настояха да го разтопя и да им го предам. Аз обаче отказах, от инат, а те оставиха нещата така. Въобще не са споменавали, че не мога да го използвам отново, нито пък, че всички инструменти трябва да са нови, за да успея с развалянето на заклинанието. По някаква причина пропуснаха да ме предупредят.

Погледите ни се срещат. И двамата си мислим едно и също: Защо биха направили нещо подобно? Нарочно ли? Наистина ли ме мразят толкова? Джуд отхвърля тази мисъл доста по-бързо от мен самата. Само че той не знае истината за миналото ни. История, която е толкова сложна и опасна заради скритите в нея капани, че не мога току-така да отхвърля каквато и да било възможност.

— Виж, те са ужасно привързани към Деймън — обичат го толкова силно, колкото мразят мен. Наистина. Кимвам с пълното съзнание, че не преувеличавам — това е чистата истина. — И макар да се предполага, че са добри вещици, не бих се учудила, ако са го направили наистина, с мисълта, разбира се, че просто ще ми дадат урок. По дяволите, може дори да са смятали, че по този начин ще ни разделят с Деймън. Всъщност кой изобщо знае какво става в главите им и какво са планирали? Дори да не е било умишлено, дори да не са били наясно, аз по никакъв начин не мога да ги попитам направо. Защото ако е било нарочно, те ще съобщят на Деймън, а аз не искам той да разбира при никакви обстоятелства. Не мога да го нараня така. А пък ако не са го направили съзнателно и аз им кажа — е, това би било още едно оръжие срещу мен, което също не е приемливо.

Този път Джуд се привежда към мен и с решително изражение отсича:

— Евър, разбирам дилемата ти, наистина. Обаче не смяташ ли, че си прекалено параноична напоследък?

Присвивам очи и се отпускам на стола. Чудя се дали е схванал дори една дума от онова, което му казах току-що.

— Ами, първо ме обвиняваш, че съм от злите — всъщност така и не разбрах какво точно означава това, само че има нещо общо с Роман. Той — според твоите думи — управлява племе от злодеи, а освен това ти едновременно го мразиш и го желаеш, защото си му направила някакво заклинание, което се е объркало. На всичкото отгоре, макар да няма как да си сигурна, предполагаш, че Роми и Райни искат да ти навредят и по тази причина нарочно са пропуснали да ти съобщят съществена част от инструкциите за въпросното заклинание. При това са го направили, с цел да те разделят с Деймън. А по отношение на Деймън — независимо че сте заедно, ти си убедена, че никога няма да ти прости за кашата, която си забъркала, и съответно… — Той тръсва глава. — Схващаш ли какво имам предвид?

Намръщвам се и скръствам ръце. Хвърлям му кос, остър поглед. Нямам никакво намерение да призная, че е прав, но нещата изобщо не са толкова прости.

— Евър, моля те — наистина искам да ти помогна, би трябвало вече да си се уверила в това! Обаче също така искам и да постъпя правилно. Трябва да разкажеш всичко на Деймън. Сигурен съм, че той ще те разбере и ще…

— Вече ти обясних — заявявам равно. — Той няма доверие на магията и много сериозно ме предупреди да не я използвам. Не мога да позволя да научи, че не съм го послушала, нито колко сериозно съм затънала и колко ниско съм паднала.

Джуд се обляга назад и известно време настойчиво се взира в мен. Накрая пита с въздишка:

— А-ха — а… но на мен нямаш проблем да кажеш, така ли?

И ме поглежда с усмивка, която обаче не стига до очите му.

Поемам си дълбоко въздух и отвръщам на погледа му. Искам да го кажа ясно и точно, за да няма повече недоразумения:

— Повярвай ми, изобщо не ми е приятно. Аз самата се чувствам ужасно неловко, но наистина няма към кого да се обърна за помощ. Но, разбира се, ако не искаш да се замесваш, само ми кажи. Аз ще…

Хващам страничните облегалки на стола и се надигам с намерението да си тръгна. Той обаче ме спира само с един поглед на пленителните си морскозелени очи. Почти не усещам кога съм се озовала обратно на стола. Джуд отваря някакво чекмедже и започва да рови из съдържанието му с някак странно успокоителните думи:

— Струва ми се, че вече съм замесен. Нека видим поне какво мога да направя.