Алисън Ноел
Страна на сенките (5)

Пета глава

Сядам на масата за обяд до Деймън, облекчена, че всичко е нормално — точно както през всеки друг ден. Ръката му, все така в ръкавица, стиска коляното ми. Аз пък оглеждам двора, търся Роман. Деймън ми съобщава наум:

Няма го.

Няма го? — ахвам, като се надявам да има предвид „няма го“ като „не е наоколо“, а не в смисъл на „превърнах го в купчина прах“.

Деймън обаче се засмива, плавният мелодичен звук отеква от неговата глава в моята. Не съм го унищожил, уверявам те. Просто… отсъства, това е всичко. Преди няколко минути тръгна с колата на един тип, когото никога не съм виждал.

Разговаряхте ли? Той опита ли се да те провокира?

Деймън поклаща глава отрицателно и наднича в очите ми. Добавям: Добре. Защото не можем да си позволим да го нападаме — независимо какво прави! У него е противоотровата! Призна си! Което значи, че сега просто трябва да намерим начин да…

Евър! — Той се намръщва. — Не му вярвай! Именно това прави Роман. Лъже и манипулира всички около себе си. Трябва да стоиш далеч от него… той те използва… не бива да му вярваш…

Поклащам глава. Този път е различно, усещам го. Искам и Деймън да го почувства:

Той не лъже — наистина. Каза, че…

Не успявам да довърша мисълта, защото Хевън се привежда напред, а очите й започват да се стрелкат помежду ни. Оглежда ни и казва:

— Добре, стига толкова! Какво, по дяволите, става тук? Ама наистина, спрете вече!

Обръщам се и забелязвам, че приятелско жълтата й аура е в рязък контраст със съзнателно подбраното й, изцяло черно облекло. Разбирам, че не го казва с лошо — макар очевидно поведението ни да я безпокои.

— Сериозно. Вие сякаш… все едно комуникирате по някакъв странен начин. Както общуват близнаците, само дето вие го правите без думи. И при вас определено изглежда зловещо!

Повдигам рамене и посягам към обяда си. Бавно и целенасочено отвивам салфетката на сандвич, който нямам намерение да ям. С това просто искам да скрия колко ме е притеснил въпросът й. Сбутвам с коляно Деймън под масата и наум го подканям да се намеси и да се справи с проблема, защото аз нямам представа какво да й кажа.

— Недей да се преструваш, че нищо не се случва! — очите й подозрително се присвиват. — От известно време ви наблюдавам, но вече наистина започва да става шантаво!

— Какво става шантаво? — Майлс вдига поглед от телефона си, но почти веднага се връща към заниманието си: праща съобщения на някого.

— Тия двамата! — Тя насочва към нас късия си, лакиран в черно нокът, на върха, на който в имитация на френски маникюр проблясва розово. — Кълна се, че стават все по-странни с всеки изминал ден!

Майлс кима и оставя телефона си за миг, за да ни огледа отгоре до долу:

— Да, мислех да го спомена и сам. Вие, хора, сте странни! — И се разсмива. — А, да! И тая ръкавица, само една? Да не се правиш на Майкъл Джексън, за Бога?! — Той поклаща глава и свива устни с отвращение. — Толкова, ама толкова не ти отива! Идеята е така изтъркана, че даже ти не можеш да й вдъхнеш живот!

Хевън се намръщва, раздразнена от шегата на Майлс, защото тя самата се опитва да е сериозна.

— Смей се, колкото искаш — заявява тя с твърд и нетрепващ поглед, — обаче на тия двамата нещо не им е наред. Още не знам какво е, но ще разбера. Ще стигна до дъното на нещата! Ще видите.

Тъкмо се каня да заговоря, когато Деймън поклаща глава. Поглежда червената си напитка, след което се привежда към Хевън:

— Недей да си губиш времето. Съвсем не е толкова злокобно, колкото си мислиш. — После настойчиво се вглежда в очите й. — Упражняваме телепатичните си способности, това е всичко. Опитваме се да си разчитаме мислите, вместо да приказваме през цялото време. Не искаме повече проблеми в час! — той се разсмива, а аз от изненада стисвам толкова силно сандвича си, че майонезата се разтича от двете му страни.

Зяпвам приятеля си, който току-що на собствена глава наруши нашето правило номер едно. — Не казвай на никого кои сме и какво можем да правим.

Успокоявам се мъничко, когато Хевън повдига вежди. Коментарът й е:

— Моля ти се! Да ти приличам на идиотка?

— Не съм и намеквал, че си — Деймън се усмихва. — Това е истината. Искаш ли да опиташ?

Замръзвам, тялото ми застива, сякаш предстои да се случи катастрофа.

— Затвори очи и си намисли число от едно до десет. — Той я поглежда с тържествено изражение на лицето и кима. — Съсредоточи всичките си мисли върху това число. Виж го в ума си — толкова ясно, колкото успееш, и го повтаряй наум. Схвана ли?

Тя свива рамене, а веждите й се сключват, сякаш наистина се концентрира. На мен обаче ми е достатъчно да хвърля един бърз поглед към аурата й, която се променя в тъмнозеленото на измамниците. А когато надничам и в мислите й, се уверявам, че само се преструва. Всъщност се е съсредоточила върху цвят — избрала е синьото — а не върху някое случайно намислено число от едно до десет, както й каза Деймън. Разбирам, че го изпитва. Убедена е, че има твърде голям шанс да познае числото; всъщност шансът е едно към десет. Затова продължава да мисли за цвета, докато Деймън потрива брадичка и поклаща глава:

— Като че ли не възприемам нищо, никакъв образ. Сигурна ли си, че мислиш за число от едно до десет?

Тя кима и още по-силно се съсредоточава върху красивия нюанс на небесносиньо, което започва дори да пулсира.

— Тогава вероятно има някакво преплитане на линиите — той свива рамене. — Никакво число не виждам.

— Пробвай с мен! — Майлс зарязва телефона си и се навежда към него, затваря очи и едва има време да се концентрира, когато Деймън ахва:

— Отиваш във Флоренция?!

Майлс раздразнено клати глава:

— Три! За твоя информация, числото беше три! — Повдига вежди и се ухилва. — И, само между другото, абсолютно всички знаят, че отивам във Флоренция. Така че… добър опит!

— Всички, освен мен — заявява Деймън и стисва устни, а лицето му внезапно пребледнява.

— А, сигурен съм, че Евър ти е казала. Нали се сещаш, по телепатичен път! — той се разсмива и отново се захваща с телефона си.

Поглеждам крадешком към Деймън. Чудя се защо е толкова разстроен от пътуването на Майлс. Да, разбира се — знам, че е живял там, но това е било преди стотици години! Стисвам ръката му и го подканям да ме погледне, но той продължава да се взира в Майлс със същото стреснато изражение.

— Добър опит, наистина — това с телепатията, имам предвид — намесва се и Хевън, след което обира с пръст розовата ягодова глазура на кексчето си. — Страхувам се обаче, че трябва да се постараеш повече. Единственото, което доказва, е, че сте дори по-шантави, отколкото си мислех! Но няма място за притеснения — определено ще разбера какво става! Не след дълго ще разкрия мръсната ви малка тайна!

Потискам нервния си смях, като се надявам само да се шегува. После надничам в ума й и разбирам, че е напълно сериозна.

— Кога тръгваш? — пита Деймън с единствената цел да поддържа разговора, тъй като вече чудесно знае отговора — видял го е в главата на Майлс.

— Скоро, но пак не е достатъчно скоро! — възкликва Майлс, а очите му блестят от въодушевление. — От този миг започва обратното броене!

Деймън кима, а погледът му се смекчава:

— Ще ти хареса. Всички я харесват. Firenze е едно очарователно място, наистина е много красиво.

— Бил си там? — едновременно подскачат Майлс и Хевън.

Деймън кимва отново и като че ли се отнася някъде много далеч:

— Някога живеех там… преди много, много време.

Хевън ни хвърля странен поглед, а очите й се присвиват:

— Дрина и Роман също са живели там.

Изражението на Деймън е уклончиво, сякаш чутото не му говори нищо.

— Какво, не смяташ ли, че това е малко странно? Всички сте живели в Италия, на едно място, а после всички се озовавате тук — и то почти едновременно?! — Тя се привежда към него. Кексчето е забравено, сега преследва отговори.

Само че Деймън не отстъпва. Отказва да се задълбава в темата и да рискува да се издаде. Само отпива от червената си напитка и отново леко повдига рамене. Сякаш иска да каже, че не си струва да се занимава повече.

— Има ли нещо, което задължително трябва да видя, докато съм там? — пита Майлс, по-скоро, с цел да разведри обстановката, отколкото от искрено любопитство.

Деймън се преструва, че се е замислил дълбоко, макар отговорът да е съвсем лесен:

— Всичко във Флоренция си заслужава да се види. Но абсолютно задължително трябва да отидеш на Понте Векио — първият мост, построен над река Арно, а също и единственият, оцелял след войната. Да посетиш Галерия дел’Академия, където заедно с много други творби можеш да видиш „Давид“ на Микеланджело. Може би също така…

— О, да — определено няма да пропусна Давид! — прекъсва го Майлс. — Нито пък закрития мост, прословутата катедрала „Ил Дуомо“, както и всички останали места от пътеводителя. Питам те обаче за по-малките и неизвестни местенца — нали се сещаш, онези извън туристическите маршрути. Там, където ходят готините флорентинци. Роман непрекъснато говореше за едно такова, забравих му името, но в него били скрити разни по-неизвестни предмети и картини от времето на Ренесанса. Въобще неща, за които малко хора знаят. Известно ли ти е нещо такова? Или пък клубове, магазини — такива неща?

Деймън го поглежда толкова напрегнато, че по гърба ми се спуска ледена тръпка:

— В момента не се сещам за нищо такова — отвръща той, като се опитва да смекчи изражението си. Гласът му обаче разкрива, че е изнервен. — Макар да смятам, че всяко място, в което уж са скрити велики творби на изкуството, но не е в пътеводителите, сто процента е измама. Пазарът за антики е залят с фалшификати. Не би трябвало да си губиш времето там, при условие, че има толкова много по-интересни места!

Майлс свива рамене. Разговорът вече го е отегчил, тъй че започва отново да пише съобщение.

— Както и да е — измърморва той, а пръстите му препускат по клавишите, — не се притеснявай. Роман обеща да ми направи списък.