Карл Май
В Судан (9)

9. Преследването

Вървяхме ту по тесни, ту по широки пътища между къщи и колиби, докато оставихме селището зад себе си. Стигнахме до една дълга трънена ограда, по средата на която крачещата на двайсетина крачки пред нас жена спря, за да облегне тояжката. После безшумно избърза настрани. Когато достигнахме въпросното място, видяхме една порта, оставена открехната. Много вероятно огънят бе примамил и аптекаря така бързо, че бе забравил да заключи. На първо време продължихме още неколкостотин крачки и се натъкнахме на купчина камъни сред откритото поле, където оставихме на земята седлата и пушките. Сетне се върнахме обратно до портата, бутнахме я, притворихме я отново след нас и стъпихме в градината.

Сиянието на огъня тук вече не бе така ярко, ала въпреки това виждахме дърветата, кьошка и недалеч от него нещо като стобор, към който се запромъквахме. Достигнахме го необезпокоявани. Изглежда и слугите се бяха отдалечили като господаря си. Трите коня стояха зад дъсчената ограда, вързани за колове. Вероятно аптекарят не знаеше, че здравите коне нощем си лягат. Входът към заграждението скоро беше намерен. Ние влязохме и отвързахме двата по-добри коня. Бяха на сиви петна и изпървом малко се възпротивиха, но след нашите милувки проявиха такава общителност, че доброволно ни последваха. Изведохме ги благополучно навън до камарата камъни, където им сложихме седлата.

Сега те бяха наши и никой вече не бе в състояние да ни ги отнеме. Бяхме ги добили тъкмо навреме, защото на изток се появи бледният светлик на новия ден.

— Слава на Аллах, имаме конете! — възликува Халеф. — И мисля, жената беше права. Тези пъструшковци май произхождат от нелоши предци. Но сега се пита накъде да се насочим. Ти на какво мнение си по въпроса, сихди?

— Аз смятам, че келхур-кюрдите са стъкнали огъня, за да подмамят жителите на Хой към пожарището. Биха ли избрали те за целта място, край което ще трябва да минат после с конете ни?

— Определено не? По-скоро ще са се погрижили тяхната цел да лежи в противоположната посока.

— Е, ние сега се намираме в това направление. Ако яздим десетина минути полека оттук, то сиянието от пожара ще изчезне, наистина, но в замяна пък зората ще става все по-светла и ще можем да потърсим следите на крадците. Намерим ли ги, със сигурност вече няма да ги изгубим. Хайде!

Аз възседнах коня си и Халеф последва примера ми. При това забелязахме, че петнистосивите притежават огън и навярно от дълго време не бяха носили ездач. Трябваше обаче да се подчинят. Не бяха минали и десет минути, когато видяхме странично от нас да лежи един кон. Насочихме животните нататък и аз слязох да го прегледам. Беше застрелян в главата, и то едва през тази нощ, защото изтеклата кръв още не беше се съвсем съсирила. Защо го бяха застреляли? Продължих изследванията си и открих, че не е можел да продължи, защото му беше счупен единият крак.

— Халеф, вече имаме следите! — провикнах се зарадван от този бърз успех. — Виж отпечатъците тук на земята! Отпечатъци от хора и отпечатъци от коне!

— Ама дали са били кюрдите?

— Съвсем определено! На тази находка трябва да благодарим на моя Рих.

— Как тъй, сихди?

— Враният отказва да се покорява на непознати хора. Не е било лесно да го отвържат, а чак пък да го възседне никой не би се осмелил. Те обаче са бързали и ето как са му давали зор, може би дори са се отнесли зле с него. Тогава той е започнал да хвърля по своя маниер къчове наоколо и е строшил крака на този кон. Те са се принудили да го застрелят и оставят да лежи тук.

— Да, сихди, така сигур е било. Следата е намерена и аз се надявам на Аллах, ние скоро отново да си имаме нашия великолепен Рих. Мислиш ли, че преднината им е голяма?

— По отношение времето може да се определи, а именно от началото на пожара досега, ала разстоянието не можем да знаем точно. Те несъмнено са бързали, но ние трябва да вземем под внимание също непокорството на врания. Умното животно знае, че е отвлечено от нас, и ще се противи по всякакъв начин. Удари ли го човек, то тогава толкова по-зле, защото изобщо няма да мръдне от мястото си. Ако беше още малко по-светло, щях по-добре да мога да определя дирята, която сега ще следваме.

Аз се качих отново на седлото и ние продължихме да яздим по следите, които бяха толкова ясни, че не можехме да ги пропуснем, макар денят едва започваше да сивее, а за ярка светлина и дума не можеше да става.

Пътят ни водеше на север. Кюрдите бяха грижливо избягвали всички пътеки и изобщо, както от различни признаци се, разпознаваше, проявяваха една необичайна предпазливост. Когато Халеф се учуди на това, аз му обясних причините.

— Те знаят с кого си имат работа. В своята арогантна самоувереност шейхът е съобщил всичко на съдържателката, а с присмеха си предизвика нашата активност. Той трябва да си казва, че ние ще направим всичко възможно да се доберем отново до конете си и ще го преследваме. Оттук предпазливостта! Само че ние, абстрахирайки се от броя на хората, въпреки това го превъзхождаме.

— Тук имаш право, сихди — съгласи се хаджията. — Ти си се научил от другата страна на Голямото море, в Билад Амирика^[1], как да четеш и следваш една диря. Нашите коне ние със сигурност ще си получим, защото някакъв връх на разума тоя шейх на келхурите не е. Та нали тази нощ той го доказа.

— Чрез какво?

— Чрез това, че не зачете пушките и седлата ни. Помисли само колко е скъпоценна твоята решма! Такова седло и сбруя никой келхурски кюрд не може да има. Ама тия мискини трябва да са били наказани направо със слепота, дето са допуснали това съкровище да им се изплъзне!

— Лесно е да се обясни как е могло това да се случи. Първо, крадците много са бързали и тъй като са били турили око само на моя Рих, почувствали са се доволни, когато са се сдобили с него, и не са отделили време за по-нататъшно търсене. И второ, зад паравана на нашето отделение беше тъмно. Вероятно Акил, когато са го принудили към признание, нищо не им е казал за решмата.

— В такъв случай ми се ще сега допълнително да им го кажа. Как биха се ядосали, че са оставили една толкова богата плячка да им се измъкне! Дано за тая работа яздят в Джехеннема седла, направени от разкалени железа и облечени с хилядоиглените кожи на шейтанския канафид^[2]!

Следата ни водеше по тревиста местност, която позволяваше дирите ясно да се различават. Росата още лепнеше по стръковете и искреше подобно перли и диаманти в лъчите на изгряващото слънце. Отъпканите треви още не бяха се изправили. От това обстоятелство, от посоката на вятъра, естеството на почвата и разните други условия, които трябваше да бъдат взети под внимание, заключих, че кюрдите се намираха на приблизително два часа езда пред нас. Тяхната бързина следователно не беше кой знае колко голяма, макар че при всички случаите много бързаха. А задето не напредваха много бързо, бе виновен единствено моят вран жребец.

Според тези пресмятания можехме да ги настигнем след три часа без прекомерни усилия и ето защо ускорихме хода на нашите коне, които до момента още не бяхме подтиквали. Халеф смяташе, че ще можем да пристъпим към дело веднага щом застигнем кюрдите. Срещу това обаче аз направих едно възражение:

— Колко ездачи горе-долу, мислиш, имаме пред себе си?

— Аз не умея да преценявам тия неща така точно като теб, сихди, ама трябва да са някъде към трийсет мъже.

— Аз ги оценявам най-малко на четирийсет души.

— Десет човека повече или по-малко за нас е все тая. Ние при всички случаи ще им отнемем конете!

— Не си го представяй толкова лесно! В този миг те може да броят вече сто или няколко стотици.

— Как тъй, сихди? Един кюрд все пак не е някой намуса^[3], умножил се пътем във въздуха!

— Първо, комарите не се размножават от само себе си във въздуха, и второ, трябва да държиш сметка и за факта, че келхурите, които ни окрадоха, вероятно представляват само едно отделение от един по-голям бивак.

— Как стигна до тая мисъл?

— Като вземем под съображение обстоятелствата. Акил е потърсил келхурите, за да се спазари с тях. Той значи сигурно е знаел къде да ги намери. Но четирийсет ездачи са много подвижен отряд, който изниква ту тук, ту там, и човек не може да знае къде се намира в даден момент. Щом Акил е знаел къде ще завари кюрдите, то значи не се касае за някоя толкова подвижна конница, а за един по-голям постоянен бивак. Мисля, че ще го осъзнаеш.

— Съзнавам го, сихди. Но при това положение нещата стоят съвсем другояче, отколкото си ги представях. Аз си мислех, ще можем веднага щом ги стигнем да се врежем сред тях като две гюллета в някой мравуняк.

— От това бихме се отказали дори ако си имахме работа само с четирийсетимата ездачи. Знам, че ти си храбър воин, който не се бои от сто и повече врагове, ала храбростта не бива да дегенерира в безразсъдна дързост. До страната на истинската смелост винаги стои предпазливостта, съобразителността.

— Правилно, сихди! Зная какво искаш да речеш. Ти пак се каниш да проявиш хитрост. О-о, ти си голям герой, това ми е известно, защото хиляди пъти съм го узнавал. Аз съм бил свидетел, когато ти съвсем сам и посред най-тъмната нощ си отивал до гривата на лъва. Виждал съм те да се биеш сред големи купчини противници като някой риф в прибоя, като великан сред джуджета, като някой слон сред пъплещи мравки и подскачащи бълхи. От това сърцето ми ставаше голямо и широко и гордост издуваше гърдите ми, защото когато се връщахме сетне у дома, бивахме посрещани от ликуването на нашите, от възхвалата на каманджат^[4] и от веселите звуци на анфар^[5]. Малките наккара^[6] пееха за наша прослава, а големият тхабл^[7] притуряше такта. Воините ни завиждаха, жените и момичетата играеха хорото на възхитата около нас, а Ханнех, моята жена, най-добрата и красива жена на земята, увиваше в тихата шатра ръце около мен, ронеше сълзи на радост и ме наричаше своя любим, слънчева светлина на своето щастие!

Халеф обичаше своята жена Ханнех с рядка искреност. Сега, когато му дойде на ум за нея, остави да последва една пауза на разнеженост. Едва след време продължи:

— Да, така е, така съм те виждал като герой, когато никой човек не може да победи. Ама си е кажи-речи още по-харно и много по-голям джумбуш, когато оставиш оръжията си затъкнати и си служиш с хитрост. Какво е пред нас акълът на хиляди кюрди или перси, след като сме взели веднъж решението да ги победим с пищовите на духа, кремъклийките на хитрината и ножовете на притворството! Нека дойдат мъжете, дето най им сече пипето в султанството, ние като едното нищо ще ги надхитрим всичките и ще им направим кавал на носа, който ще стигне оттук до Мека и сетне обратно пак до Техеран и Исфахан.

— Толкова лошо може би все пак не, драги Халеф — подметнах аз.

— Лошо не, сихди, ами грандиозно! Припомни си какво ли вече не сме постигали с мурафет! Каквото никой не е смятал за възможно, и каквото не бихме постигнали с хиляди топове, това ние сме съумявали да извършим с хитри чалъми. Когато сме били толкоз близко до смъртта, че съм чувствал до костите си нейния леден дъх и никаква неустрашимост не е можела да ни отърве, ти току измъдряше някоя шашарма, която ни отвеждаше от водите на безнадеждността до брега на избавлението. Колко често сме мязали на птици, чиито нозе са попаднали в клупа, и към които вече се е протегнала смъртоносната ръка, за да им извие врата, ала твоята дяволия все е завтасвала навреме да развърже възела, и когато ръката посегнеше да ни хване, ние отлитахме с Мунагхат ел Маскара^[8].

Чирикането на подигравката, това беше добре! Напуши ме смях. Тогава той ме стрелна късо с почти гневен поглед и запита разсърдело:

— Какво има тук да се хилиш, сихди? За толкова весела работа ли намираш извиването на врата?

— Извиването на врата не, но чирикането.

— Не се надсмивай! Ако в мухабета с теб си служа с висшето, картинно изкуство на словото, то го правя от почит към твоята ученост и не заслужавам да бъда осмиван от теб. Ти си един голям герой и често майстор в лукавството, ама имаш същевременно недостатъка да не признаваш достойнствата, които извисяват твоя приятел и закрилник над празните куфелници на другите смъртни и би трябвало да ти доказват, че Аллах е бил изключително благоразположен към теб, като така е нагодил уйдурмата, че да се запознаеш с мен!

Дребничкият хаджия лесно се докачаше, даже от мен. В такива случаи аз си траех, защото неговият гняв се изпаряваше също така бързо, както беше дошъл. Така и сега. След като мина известно време, без да съм продумал, той плъзна един изучаващ поглед по лицето ми и попита угрижено:

— Какво ти става, сихди? Ти не хортуваш, пък ние таман бяхме развърнали сладка приказка. Да не ти разтурих хатъра?

— Не. Мислех си само за достойнствата, които те извисяват над мен.

— Над теб? Това не съм имал предвид. Не съм гълчал за такова нещо, защото всичките достойнства, които притежавам, си развил у мен тъкмо ти. Ето защо всеки ден славя и благодаря на Аллах във всичките пет молитви, задето ме събра с теб. Искаш ли сега да бъдеш пак добър с мене?

— Аз изобщо не съм бил лош с теб!

— Тези думи ободряват сърцето ми и възрадват моята душа до най-затънтените глъбини на вътрешността ми. Много рядко, ама все пак сегиз-тогиз се случва ти да си недоволен от мен. Тогава като че десет хиляди дебабис^[9] се провират през моята душевност и ми се струва, сякаш в съсредоточието на любовта, която изпитвам към теб, горят стотици хиляди кибритат френгия^[10]. После нямам рахат, додето твоята уста не се усмихне пак и очите ти не станат отново приятелски.

Това с карфиците и кибритените клечки пак си го биваше! Аз обаче много се пазех да повторя смеха си отпреди малко.

— Ние впрочем — продължи той — съвсем се отклонихме от онова, за което говорихме одеве. Ти рече, не бивало сила, ами хитрост да употребим спрямо тия кюрди. Намисли ли вече номера, който ще им изиграем?

— Не. Аз не мога да нахвърлям план, преди да съм се запознал с врага и всички обстоятелства, отнасящи се до него и неговите намерения. Само че нека прекъснем разговора, защото смятам, че дирята сега трябва да ангажира цялото ни внимание!

Ако кюрдите до момента бяха избягвали всички утъпкани пътища, то сега изобщо вече нямаше пътища, от които да се държат настрани. Ние бяхме яздили първо по тревисти площи, после минахме през рядка гора и сега яздехме по една гола, проточила се надалеч и възлизаща полегато нагоре скална плоча, по която конското копито не оставяше никакъв отпечатък. Аз трябваше да се ръководя изключително по разни малки, нищожни признаци — леки резки или драскотини, които сигурно биха убегнали на някое по-малко обучено око.

Когато достигнахме горния ръб на скалната плоча, видяхме пред нас да лежи един широк равнинен участък, чийто край обаче не можеше да се различи, тъй като отделно растящите по него борове закриваха като съвкупност гледката в перспектива. Оттук дирите се разделяха, като водеха във всички направления по степта.

— Аллах, Аллах! — проплака Халеф. — Лоша шмекерия ни изиграха тук кюрдите!

— В какъв смисъл? — попитах.

— Нима не виждаш, че те са се разделили, за да ни заблудят? Тоя Шир Самурек хич не е такъв будала, както си мислехме.

— Той, напротив, е още по-голям будала, отколкото си го представях!

— Наистина ли, сихди? Моля те да ми го обясниш!

— Та то си лежи ясно като на длан и изобщо не е нужно да ти давам някакво разяснение. Да не би да мислиш, че кюрдите тук завинаги са се разделили?

— Не, това е само кюляф от тяхна страна.

— Който с нищо няма да им е полезен, защото техният предводител сигурно им е определил точката, където всички отново ще се съберат.

— А-а, сега те разбирам! При това положение е достатъчно само да последваме една от тия дири, за да достигнем също до сборния пункт.

— Разбира се! Ние ще изберем най-плътната диря, произхождаща значи от най-многобройното отделение и… погледни тук! Степната почва е така разровена, че цели буци са летели наоколо. Един от конете се е възпротивил да продължи по-нататък и би трябвало много да се лъжа, ако това не е бил моят Рих. Тази диря ще следваме и никоя друга. Ела!

Смушихме конете си и препуснахме в галоп по следите, понеже растящите надалеч един от друг борове не ни пречеха да поддържаме толкова бърз ход. Пъструшковците бяха млади. Аптекарят, може би недобър ездач, беше изтървал, наистина, доста от школовката, ала под нас те лесно се оправиха, и аз установих за свое задоволство, че не бихме могли да се сдобием за целта си с по-подходящи животни.

След като бяхме яздили четвърт час по тоя начин, възвишението отново се снижи и ние стигнахме до безводна пясъчна долина, в която само храсти жълтуга (Genista) и други дървесни пеперудоцветни влачеха мизерното си съществувание. В този пясък следите се виждаха по-ясно, отколкото можехме да желаем, и когато бяхме следвали долината и нейните завои може би не повече от половин час, видях отляво да се спуска една диря и да се присъединява към следваната от нас. После се прибави втора, трета, четвърта и пета, докато копитните отпечатъци, които бяха тръгнали разделно горе по скалната плоча, отново се събраха всичките.

— Сихди, прав беше — изликува Халеф. — Сега кюрдите са пак заедно и шмекерията на техния предводител не можа и минута да ни задържи. Веднага щом го пипнем, ще му кажа, че в намерението си да се мери с нас прилича на някоя дърта, дебела, пресипнала батта^[11], проявила нахалството да се надпява с белабилите^[12] на Седмото небе!

Насмалко да прихна пак, и то не пък заради сравнението с патицата и славеите, а заради сигурността и самопонятността, с които той приемаше, че ще заловим шейха, ние двамата, дошли от други краища, сами мъже срещу могъщия главатар на келхурските кюрди, който при всички случаи командваше повече от четирийсетимата войни, придружавали го до Хой при грабежа на моя кон! Ама такъв си беше дребният, дързък тип! И на мен не ми хрумна да понижавам самоувереността му, защото тъкмо тая негова крепка вяра беше онова, което го правеше полезен спътник при всяка беда и опасност. Та кимнах му аз значи полусъгласително и заявих:

— Ако не можем да постигнем целта си по някакъв друг начин, действително ще се наложи да доведем Шир Самурек в наша власт. Впрочем, мисля си, скоро ще узнаем къде сме с кюрдите, драги Халеф. Ако късметът е определил днес да играеш една героична роля, завесата в късо време ще се раздвижи.

— Така ли смяташ? — попита той. — Аз ще сторя всичко, за да добия твоето доволство. Но защо мислиш, че завесата още толкова скоро ще се дигне?

— Хитростта на шейха ми навя тази мисъл. Защо той не я приложи още в околностите на Хой? Аз предполагам, както казах, че си имаме работа с цял бивак, а не само с едно подвижно отделение на келхурите. Ние не бива да го намерим този бивак и Шир Самурек е предприел коронния номер, за да ни държи настрана от него, когато е пристигнал в негова близост. Внимавай, изобщо няма да се наложи да яздим много далеч!

Долината, в която се намирахме, правеше един толкова рязък завой наляво, че образуваше остър ъгъл. Кюрдите не бяха следвали завоя, а яздили нагоре по страната на долината, която ъгълът пробождаше. Халеф понечи да продължи да язди след тях, без да спира, ала аз го задържах.

— Стой! Ако ние, както предполагам, се намираме в близост до бивака, и ако шейхът допуска, че го преследваме, то е логично да се очаква, че ще е разставил тук стражи, които трябва или да ни очистят на бърза ръка, или да му докладват приближаването ни. Ето защо се налага да бъдем предпазливи. Ти ще останеш тук и ще държиш коня ми, а аз ще се примъкна пеша, за да разузная сигурността на по-нататъшния път. В никой случай не напускай мястото, преди да се върна или те повикам там горе от височината!

Аз слязох от коня, предадох поводите на хаджията и се закатерих по откоса на долината, където отново имаше дървета и храсти, които можех да използвам за прикритие. Същевременно държах под око следата на кюрдите, ала не съумявах да открия някоя отделна диря да се отклонява от нея. Горе имаше скали със смърчова гора, примесена с единични дъбове. Така следвах дирята може би в продължение на повече от четвърт час. Тя си оставаше компактна и тук също не се отделяше от нея нито стъпка. Вече се канех да поема обратно, когато забелязах, че гората започна да се спуска надолу. Дирята водеше наляво към едно дере, вдясно като някоя полусрутена наблюдателница се извиваше над храстите една канара. Към този скален блок тръгнах и се покатерих на него. Бях очаквал да добия изглед оттук и не се видях измамен в надеждите си. Полите на планината преминаваха в зелена равнина, през която протичаше един поток, извиращ, както изглежда, от споменатото дере. Доста далече навътре в равнината се намираше кюрдският бивак, пресичан от потока, или по-точно се е намирал там, защото от пръв поглед видях, че беше раздигнат. Там всичко живо се движеше суетливо един през друг. Забелязах свободни хора и коне, забелязах ездачи, седнали вече на седлата. Жени нямаше, нито пък други животни освен коне. Следователно не се касаеше за обичаен жилищен бивак, който включва жени и стада, а тук са били подслонени само мъже, и то не в шатри, а под леки навеси от клони и листа, подпрени по на четири кола. За ловен поход не можеше да става дума, за боен в тази местност — също не. Засега местопребиваването на келхурите тук бе за мен загадка, докато по-късно узнах, че те възнамерявали един разбойнически набег през Масара Дагх, за да ограбят жителите по персийската граница. Бяха триста бойци. Освен конете имаха при себе си петдесет мулета, снабдени със самари. Големите светли чалми създаваха впечатление, че хората носят тикви на главата си. Опитах да открия моя Рих, ала в тъпканицата това беше невъзможно.

Къде доволен, къде разочарован, тръгнах обратно, но не се върнах чак при Халеф. Спрях по-скоро горе по страната на пясъчната долина и му викнах да се изкачи. Той се отзова на повикването и ми предаде коня.

— Откри ли стражите, сихди? — попита.

— Не.

— Но барем бивака?

— Да.

— Каква непредпазливост от страна на Шир Самурек! Та той непременно трябваше да се погрижи чрез стражи да не можем толкова лесно да се приближим незабелязано до стана му!

— Не го е сметнал за нужно, защото бивакът е вече вдигнат.

— Какво? Вдигнат? Искат да се разкарат?

— Да. Той, изглежда, още с пристигането си е дал заповед за потегляне.

— Накъде се канят да хванат?

— Ще разберем, защото ще ги следваме, додето си получим отново конете.

Поехме яздешком до скалата, от която преди малко бях направил наблюденията си, вързахме конете и се качихме да огледаме кюрдския бивак. Дойдохме тъкмо навреме, за да видим как се изнасят келхурите. Те образуваха, яздейки по двама или по трима, дълга, тясна лента, която се движеше по зелената шир, и чието чело почти бе достигнало края на кръгозора.

— Там се точат хайманите, чапкъните — косеше се Халеф — а ние си кютим тук и зяпаме подире им, ближейки мустаци като гладни псета, на които живото печено е офейкало на четири крака! Ама почакайте малко, ние ще ви връхлетим сетне както два свирепи лъва мишки и така ще ви отмъстим, че ребрата ви ще запращят и ръце и крака ще се разхвърчат оглозгани! Гледай, сихди, там се вият те и принуждават и нашите коне да търчат заедно с тях! Кой знае що за вонящ мискин седи на моя! Ти, разбира се, можеш да таиш сладостното съзнание, че гърбът на твоя Рих няма да бъде докоснат от никое кюрдско продължение на човешкия гръбнак, защото който дръзне това да опита, ще трябва да накара преди туй да опишат членовете му в Книгата на живота. Гневът ври в моята душа, а яростта вдига пара в сърцето ми. Ако успея да отделя и пипна келеша, дето се е курдисал на моя ат, ще го разцепя надлъж на две половини! В името на Мохамед, Пророка, ще го сторя, ще го сторя като нищо!

Не е трудно да си представи човек, че аз също не се изказвах ласкателно за конекрадците, ала гневът на Халеф ми въздействаше развеселително, а начинът му на изразяване беше толкова забавен, че отново трябваше да си дам труда да потисна смеха си. А на арабски неговата реч беше още по-ефектна, отколкото мога да я възпроизведа тук в превод.

Най-напред трябваше да прегледаме лагерното място на кюрдите. Това обаче не можехме да предприемем, преди да са изчезнали отвъд зрителното поле. Посоката, в която бяха поели, лежеше на югоизток. Ако ги последвахме, трябваше значи отново да са озовем при река Заб, която ни бе водила надолу по граничната планина към Хой. Ние щяхме, когато я достигнехме пак, да сме яздили по периферията на триъгълник и тая загуба на време щяхме да дължим единствено на кюрдите. Това беше още една причина да не ги провождаме с приятелски помисли.

Най-сетне и последните от тях изчезнаха на югоизток. Ние слязохме от канарата, възседнахме отново конете и ги подкарахме към споменатото дере, към което водеше дирята на келхурите. Улеят беше тесен и дълбок, но все пак задоволително проходим. Колкото по-надолу го следвахме, толкова по-влажен ставаше, и скоро отляво и отдясно избиха от стените малки ручейчета, които се съединяваха и ниско долу образуваха потока, който бях видял от скалата.

В подножието на хълма дерето преминаваше разлято в равнината и ние препуснахме в галоп покрай потока, додето стигнахме мястото, където бяха бивакували номадите. Докато Халеф напои първо конете и ги пусна после да пасат, аз се залових да прегледам грижливо целия плац. Надявах се да открия нещо, което би могло да ни подпомогне в намеренията. Но останах излъган, защото след доста дълго изследване не узнах нищо друго, освен че станът е бил използван в продължение на около седмица. По-ценно беше заключението, което извлякох от спешното заминаване на кюрдите. Те преди туй вероятно не са имали намерението още днес да изоставят бивака, защото няколко от споменатите вече навеси едва вчера бяха наново покрити. А Акил беше пристигнал тук по свечеряване, за да преговаря за кръвнината — за своя и наша вреда, защото те го бяха пленили, по-късно заловили и неговия син и после откраднали нашите коне. Келхурите едва ли бяха напуснали лагерния плац толкова бързо заради Акил и сина му. Много по-логично беше да се приеме, че те са се страхували от моето идване тук с Халеф.

Нека не бъда сметнат за самомнителен човек, задето считах за възможно, че триста кюрди ще се махнат от бивака си заради двама мъже. В Ориента не е трудно комарът за късо време да се превърне в слон. Случвало се бе с известна ловкост да се измъкна от доста калпави положения. С помощта на познанията, които притежава всеки образован европеец, и с опита, натрупан из Дивия запад, беше ми се удавало да окажа тук и там някоя малка услуга на племената на джезирехите. Нещата се бяха предавали по-нататък от уста на уста. Легендата беше уголемила моите познания и умения до чудовищна степен. Още по-прочути от мен обаче бяха двете ми пушки. Разправяше се, че куршумът на моя мечкоубиец минавал през стомана и дувари, а с „Омагьосаната пушка“, сиреч карабината „Хенри“ с двадесет и пет изстрела, съм можел да стрелям цяла вечност, без ни един път да е нужно да заредя. Ето как беше обяснимо, че за мен се разказваха чудеса, и че келхур-кюрдите предпочетоха да се изметат от лагера си, наместо да допуснат да ги приближа дебнешката и да ги загърмя с магическата пушка.

От само себе си се разбира, че трябваше да яздим след тях. Но това сега не беше спешно, защото едва привечер можехме да рискуваме да ги доближим и не биваше ей така на часа да ги последваме. Ако не искахме да бъдем открити от тях, трябваше да им дадем подобаваща преднина. Да изчезнат, те в никой случай не можеха — за това вече щяха да се погрижат техните следи, а те не притежаваха опит и умение да ги потулят. Ето защо оставихме конете да попасат в продължение на почти два часа и потеглихме едва два часа преди пладне.