Карл Май
В Судан (14)

14. В глуха линия

И ето ни отново край Нил, и то в дълбоката гора, която се простираше до водата и бе отделена от нея само с тясна ивица тръстика. Могъщи дървета сунут и субакх съединяваха своите корени в един непроницаем дори за южното слънце листен свод. Червените стволове на мимозата талха^[1] протягаха дълги, водоравни клони над тръстиката, където една гъста драперия от люлякови листа плакнеше своя подгъв във водите. За човек би било немислимо да издържи царящата в гората жега, ако голямата река не протичаше толкова наблизо. Но как се бяхме озовали от толкова далеч горе до това място долу край Бахр ел Абиад?

Помирението между мен и Рейс Ефендина беше честно замислено, наистина, от моя страна, ала от негова бе малко искрено. Въпреки че аз постоянно се въздържах и него изтъквах на преден план като предводител, все пак сред неговите хора и всички наши познати се ширеше мнението, че аз съм този, на когото се дължат успехите ни, че той много често, а аз нито веднъж не съм зачевал грешка, че докато неговата мъдрост се е изчерпвала, аз самият съм намирал изход и от най-калпавото и заплетено положение, и че неговата неумолима строгост внася хлад в сърцата, или че даже ги отчуждава, а аз съм своята благост и дружелюбност умея да ги печеля.

Всичко това не можеше да остане незабелязано за Ахмед. Да, имаше шушумиги, които му донасяха. Той нямаше никаква причина да ми отправя упреци, така че си траеше, но все повече се отдръпваше от мен и ревниво следеше всяка моя стъпка и дума. Ето защо аз започнах да се държа още по-предпазливо, ала не постигнах нищо повече, освен че си останах член на експедицията, защото да ме натири в пущинака, египтянинът не можеше. Ала той говореше само най-необходимото с мен и при всяка възможност ми даваше да почувствам, че той е господарят и повелителят. Ако по-рано ме беше ценил и се отнасял към мен като с приятел и съветник, то сега за него бях, както хората често се изразяват, петото колело на колата и бивах привличан за допитване само когато неговите мислителни и деятелни способности закъсваха.

Това неиздържащо се положение на нещата ме доведе до решението във Фашода да напусна Рейс Ефендина. Но когато пристанахме там, се оказа за жалост, че в града и околностите цари блатна треска и до месец не се очаква някакъв кораб да тръгне надолу по реката. Ахмед остана тук само два дни и после вдигна котва, за да избегне заразата.

Аз добре забелязах с каква неохота ме задържа на борда, ала нямаше как да промени нещата. За съжаление стана така, че той точно сега сметна, че се е появила нова причина да ми завиди. Във Фашода бяхме чули именно, че по време на отсъствието ни ловците на роби отново били станали дръзки. „Еш Шахин“, нашият отличен ловен кораб, толкова дълго не бе виждан по Нил и ето как куражът на роботърговците отново бе нараснал. Макар напоследък да не били предприемани ловитби на роби, то все пак имало още селища, където тайно бил държан рекик. Черните бивали сега докарвани до Нил и прехвърляни на десния бряг, откъдето после експедирането можело да продължи без риск. И специално местността между Кака и Куек под Фашода била избрана за тоя забранен занаят, така че Рейс Ефендина реши да кръстосва известно време нагоре-надолу, та евентуално да направи някой улов.

Що се отнася до мен, аз не вярвах в истинността на този слух, ала се пазех да му го кажа, толкова повече че не бях попитан за моето мнение. Със своите поотделно издигащи се в почти лишената от дървета степ сламени колиби Кака предлагаше също толкова малко необходимите скривалища на търговците на роби, както и мизерното шиллукско село Куек, и тъй като между двете селища нямаше никакъв брод, то търговците, чийто избор би паднал върху тази местност, направо биха доказали сами некадърността си. Вярно, от Кака водеше един много оживен път до територията на баггара и покрай Джебел Кадеро до страната на такалехите, който винаги е бил главният път на продавачите на роби, така че действително не бе невъзможно сега отново да се използва от тези хора. Поне Рейс Ефендина беше убеден в това. Аз тайно признах тази възможност, наистина, ала същевременно приех, че прехвърлянето през Нил не би се осъществявало в близост до двете споменати селища, а по някоя намираща се по-долу от тях махада^[2]. Защо по-долу от тях! Защото противоположната посока означаваше една значителна заобикалка и с това голяма загуба на време, а колкото е по-дълъг пътят, толкова повече роби загиват.

Рейс Ефендина отново се намираше на своята същинска ловна територия и приемайки, че би могъл да направи някой улов, той бе споходен от мисълта, че може да ми се предложи случай пак да се отлича. Ревнивостта му се удвои и той реши, след като не е съумял да се отърве от мен във Фашода, поне сега да ме прати в „глуха линия“. С най-радостна физиономия ми съобщи, че искал да ме натовари с едно поръчение, което било доказателство за голямото му доверие към мен. С други думи хранел убеждението, че остров Матениех бил използван за прехвърляне на реката. Аз трябвало значи да се спусна по течението, за да разузная местността и остана там, додето той дойдел впоследствие с „Шахин“. Залагал на моя опит и остър ум доверието, че ще съм в състояние да му предам добри вести. Аз прозрях Рейс Ефендина, ала приех без всяко възражение предложението му. Вярно, знаех също така добре като него, че тъкмо на остров Матениех няма да намеря никаква следа от роботърговец, но тайно бях на мнение, че бродът, на който излиза керванския път, трябва да се търси между него и Куек. Вместо на „глуха“ Ахмед ме прехвърляше на „действаща“ линия и докато аз знаех, че той никого няма да залови, за мен се откриваше възможност да сторя онова, което бе искал да предварди, защото аз възнамерявах не да пътувам директно до остров Матениех, а да изследвам брега надолу до него. Това обаче премълчах.

Ахмед Абд ел Инсаф беше както учуден, така и зарадван на моята бърза готовност и в този пристъп на добро настроение ми разреши сам да си подбера хората, които щяха да ме придружават. При мишра^[3] на Кака беше оставена от едно пътуващо нагоре дахабийе една Арба’а Макадиф^[4], чиято стройна, целесъобразна конструкция ми привлече очите. Аз помолих Рейс Ефендина да секвестира лодката и да я вземе на буксир до Куек. Той изпълни желанието ми. В Куек си избрах четирима яки асакери, за които знаех, че са ми предани, наредих да бъде прехвърлен в Арба’а Макадиф един приличен запас от провизии и муниции, както и разни други неща, които смятах за необходими, и казах после на моя храбър Бен Нил, че ще трябва да ме придружи. Той беше така запленен от това, че насмалко да ме прегърне. Лодката беше достатъчно просторна за да предлага удобно място за нас, шестимата мъже. Тя имаше и платно и ето как аз се отправих с удоволствие на това пътуване, което всъщност трябваше да означава кратко изгнание. Бен Нил показа, че не съм аз единственият, изпитващ това задоволство, защото когато Куек и „Шахин“ изчезнаха от очите ни, рече:

— Ефенди, знам, че Рейс Ефендина искаше да се освободи от теб. Твоята слава стана твърде голяма за него, той вече не иска нищо да ти дължи. Аз обаче мисля, че ще се случи тъкмо обратното.

— Защо мислиш така? — попитах го.

— Защото си в толкова добро настроение и му уйдиса на хатъра, без да му речеш една дума напреки. Аз те познавам. Когато правиш физиономия като в този миг, то ти или се чувстваш много доволен в душата си, или си наумил някоя даббар^[5] която ще ти подейства благотворно на сърцето, а и нас ще изпълни с радост.

Четиримата гребци също бяха доволни, дето изборът ми е паднал върху тях. Те се чувстваха освободени от корабната дисциплина и хранеха радостното очакване, че нашето пътуване няма да е така безрезултатно, както предполагаше Рейс Ефендина. Ако ни провървеше, щеше да им се падне дял от плячката, който естествено щеше да е толкова по-голям, колкото по-малък е броят на участващите хора. Ние бяхме само шестима, а те знаеха, че аз нищо няма да приема.

Аз насочвах руля, Бен Нил седеше на носа на лодката, а асакерите се бяха, изтегнали безделно, понеже вятърът беше благоприятен. Бяхме издигнали платното и нямаше защо да се трепем с греблата. Нашето отплаване от Куек беше станало в следобеда и тъй като наблизо нямаше брод, аз не сметнах за необходимо да търся следи от роботърговци. Тая работа щеше да започне едва на следната утрин. Плавахме под ветрило до вечерта, че и после, защото луната светеше ярко, а вятърът не беше се обърнал, както обикновено се случва по Нил между деня и нощта. По-късно реката правеше голям завой. Платното увисна и понеже сега трябваше да гребем, аз предпочетох да се насочим към брега. Там пристанахме под дърветата, вързахме лодката за един ствол и легнахме да спим. Един трябваше да остане да будува, за да поддържа огъня, който заради хапещите мухи се налагаше да гори цялата нощ.

Когато на следващото утро пътуването продължи, беше време да удостоим брега с вниманието си, а и иначе да се оглеждаме за някакъв брод. Че това при голямата ширина на реката не беше нещо лесно, се разбира от само себе си, толкова повече че трябваше да се разграничаваме между една махада и един ход. Жителят на Горни Нил разбира именно под махада същински брод, плитчина, където дадена река може удобно да се прехвърли заради спокойните води.

Наближаваше пладне, когато Нил се раздели на няколко ръкава, между които се проточваха ниски наносни острови. Водата течеше в тези корита толкова спокойно, че това безусловно трябваше да е брод, ако тук изобщо имаше някакво подходящо място за преминаване. Нито един едничък крокодил не се виждаше по наносите, а най-дълбокият от тези речни ръкави имаше толкова малка ширина, че лесно можеше да бъде преплуван. Ние пристанахме при всеки от тези острови, за да ги изследваме. Всички бяха обрасли с ом суфах и храсталак — една бързо растяща растителна плетеница, която за късо време покриваше всяка следа. Но на наноса, лежащ най-близо до левия бряг, открихме един още не съвсем потулен от треволяка шебах, един от онези тежки чатали, който пленените чернокожи трябва да носят на врата си. Как. беше дошъл насам този шебах? Очевидно тук през реката е минало робско шествие. Наредих на асакерите да гребат напълно до брега, за да изследвам и него. Там имаше един непроходим гъсталак от амбак, който привлече вниманието ми. Амбакът или амбачът^[6] е храст, принадлежащ към пеперудоцветните, чиито стебла по време на разлива бързо изхвръкват на няколко метра над най-високото водно равнище, за да залинеят след спадането на водата. Дървесината е гъбеста, но много трайна и същевременно толкова лека, че масово се използва за строеж на салове. Един сал, на който се сместват двама-трима души, без усилие може да бъде носен от сам човек.

По-голямата част от този гъсталак беше вече изсъхнала, мъртвите стебла лежаха скрити под папируса, но малко по-далеч от водата от крих каквото търсех: в един акациев трънак беше нареден цял запас от амбакови дървеса. Това можеше да е сторено само от хора. И с каква цел? За да си стъкмят тук салове, с чиято помощ да бъдат прекарвани през дълбокия речен ръкав хората, които не умеят да плуват. Ние бяхме открили брод. Дали това щеше да ни е от някаква полза, беше, наистина, друг въпрос. Кой знае колко време бе минало от последното използване на тази махада и кой знае колко седмици или даже месеци трябваше да чака човек следващото преминаване! Но нас нищо не ни гонеше и аз си поставих задача да огледам много щателно мястото.

За тая цел трябваше най-напред да скрием лодката. Та нали баш сега можеше да се домъкне някой, който не биваше да я види. Налагаше се да я махнем от това място. Оставихме се значи течението да ни носи, додето достигнехме една надалеч надвиснала листна стреха. Пристанахме под нея и придърпахме съда досами брега. Асакерите трябваше да останат като пазачи, а аз се отдалечих с Бен Нил, за да се върна при махадата. Преди туй се насочихме надясно към високия бряг, та да видим дали оттам няма някой специален достъп до брода. Колкото повече се отдалечавахме от водата, толкова по-рядка ставаше гората. Горе на високото дърветата на някои места растяха толкова отдалечени едно от друго, че клоните им вече не се докосваха. Тук завихме наляво.

По-малко от предпазливост, отколкото по привичка, която ми бе станала втора природа, аз надникнах там между стеблата, та навреме да забележа евентуалното присъствие на хора. Въпреки това едва ли щях да окажа нужното внимание на един предмет, ако Бен Нил не ми го бе привлякъл върху него. Той видя именно странично от нас да лежат на земята няколко снопчета отскубната трева и ми го каза. Тръгнахме нататък. Беше дългата трева андропогон. Едва я бях разпознал и различил същевременно стъпките в меката почва, то хванах Бен Нил за ръката и го затеглих в бърз бяг обратно надолу към реката. Спрях чак когато достигнахме асакерите и лодката.

— Ефенди, какво ти хрумна? — попита Бен Нил удивен. — Тревата ли беше причината за това трескаво бягство?

— Да — потвърдих. — Където е изскубната такава трева, там трябва да има и хора.

— Не могат ли да я отскубнат и животни?

— В случая не. Тази гигантска трева тук се употребява за свързването на амбакови стебла в сал. Тя беше съвсем свежа, още неизсъхнала, още даже неповехнала. Значи наблизо има хора, които търсят в гората трева, за да си построят сал.

— Машаллах! Защо тогава са я оставили да лежи?

— Заради удобството. Като оскубе някой една такава стиска, оставя я временно на земята, за да мине да си прибере после всичко на един път.

— Дали са ни забелязали?

— Не зная, но не ми се ще да го допусна. Да изчакаме малко, за да видим дали някой ще ни последва! Ако това не се случи, ще се примъкнем към брода, накъдето тези хора със сигурност ще тръгнат.

След като изминаха десет минути, без да забележим някого, ние се запромъквахме предпазливо по брега, докато се озовахме при споменатото в началото място под дървета сунут, субакх и талха, чиито перести листа образуваха завеса, зад която намерихме прикритие и можехме да наблюдаваме махадата и подредения куп амбакови стебла. Там не се виждаше никой. Ето защо се придвижихме напред още дотолкова, колкото това се съвместяваше с нужната предпазливост, за да дочакаме по-нататъшните събития.

От влажната, душна мараня, която цареше тук, изби пот от всичките ни пори, а досадните мухи и комари злостно ни обработваха. Ние обаче не биваше да шаваме, защото и най-малкото движение можеше да ни издаде. Най-сетне при купчината амбак, от която лежахме отдалечени на четирийсетина крачки, се появиха двама мъже. Те имаха в ръцете си дълги, дебели снопове трева, които отнесоха до водата и оставиха там на земята. После незабавно се впрегнаха в работа да занесат и толкова дървета, колкото им бяха необходими за един сал. След това се захванаха с неговия строеж. Не бяха динки и нито шиллуки. Според чертите на лицата и облеклото трябваше да принадлежат към някое от арабските племена край Бели Нил.

— Те строят сал, искат да отидат отсреща — прошепна ми Бен Нил. — Дали има и други при тях?

— Надали — отвърнах аз също така тихо. — Считаш ли ги за роботърговци?

— Това сега още не може да се каже. Богати във всеки случай не са. Ако се занимават с търговия на роби, сигурно ще са само подчинени на някой търговец.

— Ще приказваме ли с тях?

— Засега още не. Нека изчакаме и чуем дали ще заговорят!

— Към кое ли племе принадлежат?

— Съдейки по цвета на кожата, те не са нито кабабиши, нито баггара. Изглежда, са членове на някое източно племе, към което сега се канят да се отправят.

Двамата непознати работеха мълчаливо, докато салът беше почти готов. Тогава единият отправи очи към небето, видя по положението на слънцето кое време на деня е, захвърли дървото, което имаше в ръцете си, и каза толкова високо, че ние ясно го чухме:

— Прекрати работата! Времето за молитва настъпи. На първо място е Аллах, после Пророка и едва най-подир човекът с неговата дейност. Искаш ли ти да изговаряш молитвата?

— Не — отговори другият. — Ти изричай салата^[7], аз ще я повтарям тихо след теб!

— Тогава нека кажем най-напред молитвата срещу неверниците, защото е времето на Аср, когато това е предписано на строго спазващите вярата!

Той обърна лице по посока Мека, издигна ръце и се замоли:

— Аз търся прибежище при Аллах от Шейтана, прокълнатият. В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! О, Господарю на всички създания, о, Аллах! Унищожи неверниците и идолопоклонниците, Твоите врагове, враговете на вярата! О, Аллах, направи техните деца сираци, развали домовете им, накарай нозете им да се препъват и дай тях и техните семейства, и техните слуги, и техните жени и деца, техните близки, техните братя и приятели, техния имот и тяхното племе, тяхното имане и техните земи на мюсюлманите като плячка! О, Аллах, ти си Господарят на всички създания!

Той се беше нарекъл строго спазващ вярата мюсюлманин. Като такъв трябваше преди същинската молитва да извърши предписаното обредно измиване. Та пристъпи значи досами реката и запретна ръкави до лактите. След това коленичи, потопи ръце във водата, изми ги три пъти и каза:

— В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! Хвала на теб, който си проводил долу водата за пречистването и си сътворил исляма като виделина и проводител и водител към твоите градини, градините на блаженството, и към твоите селения, селенията на покоя!

После си грабна вода с дясната ръка, изплакна три пъти устата си и заговори:

— О, Аллах, помогни ми да прочета твоята книга, за да те поменувам, да ти благодаря и на теб привидно да служа!

Сега смръкна от тази ръка на три пъти вода с носа си, издуха я през него и извика:

— О, Аллах, позволи ми да вдъхна уханието на Дженнет и дари ме с неговите блаженства. Не ме оставяй да дъхна мириса на огъня в Джехеннема!

Сетне си изми три пъти с две ръце лицето и прибави молбата:

— О, Аллах, направи лика ми бял с виделината си в Ахърета (Съдния ден), когато ще правиш бели лицата на твоите любимци, и не ми черни лика в Деня, когато ще почерняш лицата на твоите врагове!

Тези думи касаеха възгледа на мюсюлманите, че в Деня на Съда добрите ще възкръснат с бели, а злите с черни лица. Оттук се казва, че лицето на даден човек е бяло, ако се ползва с добра репутация, и черно — при лоша. В тази връзка е и проклятието:

„Дано Аллах направи лицето ти черно!“

След очистването на лицето си непознатият изми три пъти дясната ръка до лакътя и остави три пъти водата да се стече от шепота по ръката до лакътната става, при което каза:

— О, Аллах, дай ми в дясната ръка моята Книга на живота и ми дири лека сметка!

После повтори процедурата с лявата ръка до лакътя, придружавайки я с молбата:

— О, Аллах, не ми давай моята Книга на живота в лявата ръка, нито я туряй на гърба ми, и не ми дири тежка сметка, и не ме прави един от народа на Вечния огън!

След туй сне с лявата ръка кърпата си от главата, прекара мократа дясна длан по темето и занарежда:

— О, Аллах, покрий ме с милостта си и излей върху мен своята благословия. Заслони ме със сянката на твоя балдахин до Деня, когато никаква друга сянка няма да има освен неговата!

Сега прокара по тила върховете на мокрите пръсти на двете ръце и помоли:

— О, Аллах, освободи тила ми от Вечния огън и ме предварди от веригите, железния нашийник и оковите на Шейтана!

Накрая уми краката си до глезените, мушейки в междупръстията им пръстите на ръцете, и се провикна:

— О, Аллах, направи нозете ми сигурни по Ес Сирет, Моста на смъртта, в Деня, когато нозете от него ще се плъзгат! О, Аллах, одобри моята работа, прости греховете ми и изпълни делата ми с приятност, та да се харесват като стока, дето не пропада! О, Могъщи, о, Опрощаващи! В името на твоето състрадание, о, Милостиви над милостивите!

С това измиването беше завършено. Мъжът стана и отправи поглед първо към небето и после към земята.

— Твоето съвършенство, о, Аллах, аз величая ведно с твоята прослава. Убеден съм аз, че няма друг илях освен теб единствено. Ти себеподобни нямаш. Аз умолявам те коленопреклонно за твоето опрощение и обръщам се към теб с разкаяние. Наистина изповядвам аз, че няма друг илях освен Аллах, и признавам, че Мохамед е твой слуга и пратеник твой!

Това измиване мюсюлманинът трябва да извърши пет пъти на ден преди петте предписани молитви. Ако липсва необходимата за целта вода, както при пътуващите през пустинята, то вместо нея може да се ползва пясък или прах. Едно такова сухо „измиване“ се нарича таяммум.

Сега непознатият можеше да започне молитвата на Аср. Той разстла на земята заблудката си, за да му послужи като седжаде^[8], коленичи и подхвана с висок глас адана^[9]:

— Аллах е превелик, Аллах е превелик, Аллах е превелик! Аз потвърждавам, че няма друг илях освен Аллах! Аз потвърждавам, че Мохамед е пратеник на Аллах! Хайде на молитва, хайде на възхвала! Аллах е превелик! Няма друг илях освен Аллах!

След това последва същинската молитва, която е много дълга и е придружавана от най-различни поклони и други движения на тялото, ръцете и краката. Някои читатели може би ще сметнат, че си струва да я впиша по-долу. Но други това би уморило, най-вече заради многобройните повторения, и ето защо нека се задоволим само с описанието на обредното измиване. Всяка дума, която непознатият изричаше, другият повтаряше полугласно и също така точно наподобяваше всяко движение.

Когато молитвата свърши, двамата мъже вързаха кърпите си на главите и подновиха работата по сала. Същевременно беседваха помежду си, и то на тема, която беше от изключителна важност за мен. Те, изглежда, смятаха за абсолютно невъзможно наблизо да има някакъв подслушвач, защото говореха толкова високо, че щяхме да ги разбираме даже и разстоянието помежду ни да беше двойно по-голямо.

Как само наострих слух, когато чух да се споменава името Ибн Асл! Изговорилият го прибави с тежка въздишка:

— Ех, дано се върне час по-скоро при своите! Той е строг, да, направо коравосърдечен и наказва всяко провинение веднага със смърт, ама под негово водителство ние все пак бяхме волни мъже, които дори от Шейтана и Рейс Ефендина не се побояваха. А сега сме едни бедни ратници, чиято плата отива по чужди джобове, и трябва да вършим вестителска служба, ако не искаме да погинем от глад. Аллах да прокълне новото учение, което казва, че било грях и престъпление да се прави рекик!

— Това учение е измъдрено от християнските кучета, за да впримчат падишаха в своите мрежи — пригласи другият. — Ще допуснем ли да ни принудят да се подчиняваме на него и на тях?

— Не! Какво ни е дерт християнството и какво ни интересува падишаха, който слуша неверниците? Ние сме изповедници на исляма, който се нуждае от роби. Не проповядва ли също новият марабут от Аба с мощен глас, че Аллах е заповядал всички неверници, черни или бели, да бъдат роби на истинските вярващи?

— Да, той го върши, а Аллах се спуска нощем, за да му внушава такива думи. От времето на Мохамед не се е явявал пратеник на Аллах, който да прилича на тоя нов пророк. Когато получи от Аллах заповед да развие свещеното знаме, той ще го понесе по цялата земя и много милиони роби ще бъдат наши!

Това, което чух тук, беше за мен загадка. Марабутът от Аба! Кого ли трябваше да предполагам под този „нов светец“? Аба е остров по Бели Нил. Това знаех, но никога не бях чувал, че там живее някакъв марабут. Ами пък нали „светецът“ беше наречен нов. Дали не беше се пръкнал едва след като бяхме напуснали този район на Нил, за да отплаваме на юг? Свещеното знаме щял да развие? Тук неволно се сетих за Сали Бен Акил, кюрдът, който търсеше Махди, и същевременно за онзи Факир ел Фукара, с когото се бяхме срещнали преди време при извора в хола, когато убих лъва от Ел Тайтел. Той се бе увлякъл дотам, да признае, че се смята за Махди, ала аз не взех на сериозно приказките за неговото „пратеничество“. Беше се нарекъл Мохамед Ахмед. Аз му спасих живота, а в замяна той поиска да ни предаде на Ибн Асл. За отплата Рейс Ефендина го угости с бастонадата. Можеше ли този мъж да бъде „светецът“ от Аба?

Нямах нито време, нито желание да се занимавам по-нататък с тези въпроси. Настоящето ангажираше моите мисли, защото двамата араби продължаваха своята беседа и при това имаха непредпазливостта да говорят за неща, поверени на тяхната дискретност. Узнах, че са пратени от някакъв търговец от Такоба до кор Ом Карн, където бивакувал друг търговец и чакал техния хабер. Единият се канел да достави при брода шейсет роби, а другият щял да дойде да ги вземе оттук след три дни, считано от днес, срещу незабавно заплащане, за да ги откара, както прибавих за себе си, по-нататък по керванския път. Бен Нил ме сръга и прошепна:

— Ефенди, ще заловим ли тези хора?

— Не.

— Но нали все пак трябва да освободим клетите роби!

— Действително.

— За целта се иска да не пуснем пратениците да си идат!

— За целта се иска, наопаки, да ги пуснем да си вървят! Внимавай, те са вече готови!

Мъжете бяха приключили с направата на сала. Те си измайсториха и гребла, като към два дълги клона привързаха гъсти снопове вейки, изтикаха сала във водата, седнаха на него, отблъснаха се от брега и загребаха към най-близкия остров. След като пренесоха сала напреко по сухия участък, те се прехвърлиха през втория плитък ръкав на реката. Така се отдалечаваха, ту гребейки, ту вървейки, докато изчезнаха от другата страна на Нил.

— Сега те изфирясаха, ефенди! А пък ние можехме толкова красиво и лесно да ги опипаме! — оплака се Бен Нил.

— Само не си го слагай на сърце, ние пак ще ги пипнем! — утеших го аз.

— При завръщането им?

— Да.

— Хм-м! Не ми се люти, ако ти кажа нещо, дето ще накърни почитта, която ти дължа. Те няма да се върнат сами, а с хората, които ще дойдат да приберат робите. Но тогава ще са тук вече и мъжете на търговеца от Такоба. За прекарването на шейсет роби са нужни около петнайсет мъже. Ние следователно ще си имаме работа с трийсет човека, с които не можем да се наемем. Тези двамата обаче съвсем лесната можехме да заловим. Ще се наложи да идем да доведем помощ от Рейс Ефендина.

— Не.

— Как? Ние сме само шестима мъже. Мислиш, че ще се справим с тия трийсет души?

— Да.

— Аллах! Ти отново вече правиш твоята лукава физиономия! Да не би да се проявих като будала?

— Прояви се като предпазлив, не като будала! Слагай в сметката трийсет мъже — петнайсет на този бряг и петнайсет на другия. Ние ще заловим първо единия отряд и после другия. И дори да не успеем да попречим на съединяването им, все ще намерим начин средства да им станем господари. Аз крайно неохотно бих молил Рейс Ефендина за помощ. Славата можем и сами да си спечелим.

— Тук си много прав, ефенди! Но ние можехме още по-лесно да свършим работата, ако не бяхме пуснали пратениците да си вървят. Необходимо беше само да издебнем тук шествието от Такоба и после изобщо да не се бием и с хората от Ом Карн!

— Аз не мисля, че ще се стигне до битка. Тъкмо тези хора от Ом Карн трябва да дойдат — заради техните пари.

— Заради техните пари? Какво искаш да кажеш с това?

— Те ще приемат робите тук при брода, и ще платят, което трябва да стане с пари или стока. На единия отряд ние ще отнемем робите, а на другия — парите. По този начин ще накажем и двата, вашето възнаграждение ще се умножи, а Рейс Ефендина ще бъде принуден да съзнае, че не му се е удало да ни прати на глуха линия.

Бен Нил изпляска радостно ръце и заликува:

— Ефенди, това е една идея, по-чудесна, по-добра и по-изгодна от която изобщо не може да се намисли! Ако твоят план успее, в което аз не се съмнявам, защото нали си те познавам, ще ни се падне едно голямо възнаграждение. Аз се радвам на това и асакерите още повече ще се зарадват. По-високо обаче, много по-високо от тези пари за мен стои удовлетворението, че ще закараме един такъв улов на Рейс Ефендина, докато той няма да е направил никакъв. Тогава червенината на срама ще плъзне по лицето му и ако е откровен, ще си каже тайно в себе си, че е постъпил несправедливо към теб, а с това и към всички, които те обичат.

Сега ние се върнахме при нашата лодка и четиримата аскери. Бен Нил им разказа какво сме узнали и когато те чуха какви намерения преследвам, така се въодушевиха, че се изявиха готови за всяко рисковано начинание. Поискаха веднага да чуят по какъв начин смятам да осъществя замисъла си. Аз им обясних, че засега още не може и дума да става за някакъв определен план, защото преди туй трябва да се запозная точно не само с отсамния мишра, но и с мястото отвъд реката, при което хората от кор Ом Карн ще осъществят прехвърлянето през Нил.

Те сега поискаха веднага да отплаваме за отвъдния бряг, та да не губим никакво време. Но такова бързане не беше необходимо, защото предаването на робите щеше да стане едва след три дни. За днес беше достатъчно да разузнаем отсамния бряг, което аз действително не биваше да отлагам за утре, понеже следите на двамата пратеници, по които трябваше да се ориентирам, щяха да са изчезнали.

Аз възнамерявах да взема със себе си само Бен Нил, ала асакерите помолиха толкова сърдечно да дойдат и те, че аз изпълних желанието им. Един, разбира се, трябваше да остане при лодката. Той беше определен чрез жребий. После ние другите се изкачихме на височината на брега, откъдето тръгнахме направо, докато стигнахме края на гората, съпътстваща речния бряг.

Сега се касаеше да се открие тук следата на двамата пратеници, за да се разбере дали са избирали пътя по свое усмотрение, или до брода има някаква определена пътека, от която всички роботърговци се възползват. Дирите бяха скоро открити. Те водеха под прав ъгъл на Нил към халата. Ние ги последвахме и само след половин час достигнахме линията, която маркираше влиянието на речната влага. От известно време вече нямаше буш. Сега се свърши и онази тревна растителност, която Нил поддържа постоянно свежа и зелена. Защото халата също така има трева и малко след дъждовния период даже е покрита с един толкова гъст цветен килим, че крещящите багри причиняват болка на очите на европееца. Но тази пищна растителност изсъхва също така бързо, както е възникнала, и после степта предлага една гола пустош с цвят на мешин, която покъртва човека кажи-речи повече от гледката на същинската пустиня.

„От море до морето разстила се тя; ужас за ездача е нейната дан. Проснала е пред Бога своята празнота като пуста и гладна просешка длан.“ Така описва Фрайлиграт^[10] степта и една такава степ беше тази, по която сега крачехме. Не беше лесно тук, където кракът не можеше да остави никакъв отпечатък, да се следва дирята, ала все пак ми се удаваше. Ние дори имахме щастието да намираме тук-там останки от камилски тор, които доказваха, че тук е налице един често използван кервански път. В пустинята и пресушената хала торът бива грижливо събиран, защото там той представлява единственият горивен материал. Тук обаче хората вече не бяха считали това за нужно, защото близкият Нил предлагаше за тази цел дърва в изобилие.

Тъй като сега знаех къде съм, поехме обратно и пристигнахме при лодката тъкмо когато краткият вечерен здрач се отдръпна. Луната вече бе застанала на небето, ала все още нямаше истинския си блясък.

Ние се изтеглихме заради хапещите мушици на едно порядъчно разстояние от реката и днес не запалихме огън, защото неговото овъглено място по-късно лесно можеше да ни издаде. Следователно ни липсваше пушекът за прогонването на досадните и кръвожадни комари и ето как трябваше да потърсим закрила при противокомарните мрежи.

На другото утро прехвърлихме реката, за да се запознаем с десния бряг. Там растителният пояс се простираше много по-навътре в сушата и на нас не ни се наложи да излизаме от него, защото още в неговите предели открихме достатъчно признаци, издаващи керванския път. Даже доста лесно намерихме мястото, където той излизаше на реката. Търговците, изглежда, не бяха смятали за необходимо да проявяват тук същата предпазливост като на левия бряг.

При връщането си там гребахме едно порядъчно разстояние срещу течението, докато открихме едно място, подходящо за скривалище на лодката, понеже в близост до брода не биваше да я оставяме. Тук останахме втората нощ. Третата трябваше да прекараме отново в близост до мястото за прехвърляне, защото беше възможно робската процесия от Такоба да пристигне по-рано от определения ден. Тази вероятност за моя радост се превърна в реалност. В късния следобед ние направихме един марш до началото на халата, за да се поогледаме. И тогава видяхме на самия хоризонт една върволица от големи и малки точки, чието движение имаше за цел реката. Големите точки бяха камилски ездачи, а малките — робите, принудени да вървят пеша. Керванът се придържаше към пътя, който ни бяха издали дирите на двамата пратеници. Когато видяхме шествието да идва, ние не стояхме на този път, а от предпазливост се държахме дотолкова далеч от него, че следите ни да не могат да бъдат открити.

Едва бяхме открили близостта на кервана и забелязахме, че от него се отделят и избързват напред двама ездачи. Навярно искаха да се убедят дали пребиваването днес при брода е безопасно, или не. Ето защо ние се върнахме бързо при реката и се скрихме на едно място, което преди туй бяхме устроили като наблюдателница.

Още с пристигането си погледнахме към Нил и видяхме един сал, на който двама мъже гребяха насам през последния дълбок ръкав. Бяха двамата пратеници, връщащи се точно с появата на кервана. Дали това ставаше по уговорка, можеше да ни е безразлично. За мен във всеки случай беше добре дошло, понеже при поздравяването може би щях да чуя нещо важно, без да ми се налага тепърва де се промъквам. Нашият наблюдателен пункт с други думи беше разположен така, че можехме да разбираме всичко, което биваше що-годе високо изговорено при брода.

Двамата гребци достигнаха брега, слязоха, изтеглиха сала наполовина на сушата и претърсиха околността. Не откриха нищо подозрително и тъкмо се канеха да изкачат мишра, когато отгоре се чу едно късо, остро изсвирване. Единият отговори с едно също такова изсвирване. После те спряха да чакат. След кратко време видяхме да се появяват двама добре въоръжени мъже — по всяка вероятност двамата ездачи, които бяха вързали горе камилите си. Пратениците се поклониха смирено. Двамата новодошли отвърнаха на поздрава с късо, надменно кимване и единият от тях попита:

— Кога пристигнахте тук?

— Преди няколко минути — получи той за отговор.

— Претърсихте ли махадата?

— Да. Тя е сигурна. Тук няма нито човек, ни следа от такъв.

— Успяхте ли да изпълните поръчението?

— Намерихме всичко така, както ни го описа. Мъжете от кор Ом Карн ще се появят при реката утре два часа след разсъмване.

— Надявам се, не искат ние да отидем при тях отсреща?

— Не. Те ще дойдат отсам да приемат робите.

— С какво ще ги заплатят?

— Те не искали да мъкнат стоки със себе си, защото тогава щели да се нуждаят от повече камили. Та ще ти донесат значи златен прах.

— Какво ще го правя аз тоя тхибур, с който тук нищо не мога да купя! Аз очаквах буда’и^[11], понеже в това си пътуване няма да се отбивам по места, където бих могъл да получа нещата, от които се нуждая. Ако ще ми заплащат със злато, ще вдигна цената. Колко мъже броят те?

— Дванайсет.

— Точно колкото нас. Това е напълно достатъчно, тъй като Рейс Ефендина не е вече тук заедно със своя аджнаби^[12], дано Аллах го удави. Идете горе на височината и дайте знак да кервана да дойде? Ние ще го чакаме тук. Доведете и худжун^[13], та да могат да се напият!

Говорителят тръгна с придружителя си към едно дърво, до чийто ствол седнаха, а другите двама се отдалечиха към височината. Двамата мъже при дървото не заговориха помежду си. Очевидно бяха уморени от пътуването. Според формата на лицето и цветът на кожата те изглежда принадлежаха към месерийехите или хабанийехите — две племена, при които търговията с роби е нещо обичайно.

Не мина много и керванът се заспуска по мишра — много бавно, защото слизането представляваше трудност за камилите, и защото, както веднага видяхме, робите бяха толкова изтощени, че едва се влачеха. Тези бедни дяволи имаха много дълъг път зад себе си, който е трябвало да изминат във върви и пеша в палещия слънчев зной през изсушената хала. Изглеждаха направо достойни за състрадание! Вярно, опасните шебахи им бяха спестени, ама в замяна бяха вързани по много жесток начин. Дясната ръка беше свързана с въже за глезена на левия крак, а лявата — за десния, при което можеха да правят само къси крачки и пръстите им не достигаха до устата, ами едва до равнището на гърдите. От едната китка до другата преминаваше едно дебело въже, в чиято среда висеше тежък дървен пън, който трябваше да носят, ако не искаха при удрянето да им увреди краката. Освен дрипите, висящи около хълбоците им, не бяха облечени с нищо и тъй като и главите им бяха непокрити, трябва да бяха изтърпели ужасни мъки в палещата жега. Видях по телата им места, големи колкото длан, от които слънцето беше разяло кожата. И това не бяха негри, езичници, а мохамедански баггара ел хомр, които чух по-късно, попаднали в плен на сегашните си господари! Те бяха толкова дълго жадували, че при вида на водата изкрещяха от радост и поискаха да се втурнат веднага към брега, ала бяха задържани с прикладни удари от пазачите си. Първо трябваше да бъдат напоени камилите, след което и пленниците получиха правото да пият, и то от издълбани кратуни. До водата не биваше да отиват, защото съществуваше опасение, че някой от отчаяние може да пожелае да се хвърли в нея и се удави.

Когато робите утолиха жаждата си, всеки от тях получи по шепа сухи просени зърна, които можеха да хрупат само седешком, понеже единствено в това положение им бе възможно да достигнат устата с ръце. После бяха отведени до едно мочурливо, обрасло с шавар място, където трябваше да легнат вързани по двойки. Надзирателите запалиха два големи огъня, за да могат да наблюдават през нощта вързаните.

По този начин всички се отдалечиха толкова от нашето скривалище, че вече не можехме да чуем какво се говори при тях. Но че нищо не можехме да разбираме, не вредеше. Колкото по-далеч седяха от нас роботъговците, толкова по-малка вероятност имаше да ни открият. Както стояха сега нещата, при всички случаи щях да постигна намерението си да освободя робите.