Карл Май
В Судан (13)

13. Иса срещу Мохамед

Сега се касаеше още преди сипване на зората да разреша една тежка двойна задача. Исках да имам първо, нашите коне и второ, също шейха. Двете работи трябваше да извърша сам, защото нито Халеф, нито пък някой от беббехите можеше да ми помогне. Предупредих и тримата да се държат тихо до завръщането ми, предадох пушките си, които нямаше защо да мъкна със себе си, на Халеф и започнах после трудното спускане в тъмнилото на нощта.

Не можех, както обикновено се изразяват хората, ръката пред окото си да видя и трябваше да разчитам на осезанието. Ето защо се спусках заднишком, стъпка по стъпка, както се слиза по някоя подвижна стълба. Първата ми цел беше да се добера до тесния овраг, от чийто ръб бях подслушал следобеда Шир Самурек. Трябваше преди всичко да знам къде се намираше той и какво правеше.

Когато след доста време достигнах папратовия шубрак, всичко беше тъмно. Хората не бяха запалили огън в бивака. Къде ли се беше сврял шейхът? Тук долу в долчинката, където вече го бях видял? Вярвах, че ще го намеря там, защото тъкмо това място предлагаше на предводителя едно толкова удобно ложе. Дали обаче той беше сам, или се беше изтегнал заедно с други, за мен имаше огромна разлика! Пред себе си чух гласове, значи кюрдите не спяха. Бях го очаквал, защото напрежението за изхода на мечата трапеза в Мусаллах трябваше да ги държи будни. Точно под мен обаче беше тихо. Запълзях предпазливо надолу покрай ръба на оврага. За виждане при тая тъмнилка под гъстия покрив от върхари нямаше нищо, за чуване — също толкова малко. Аз следователно разчитах на носа и върховете на пръстите си, с които опипвах наоколо. Нека не се мисли, че тук обонянието не е могло да ми свърши никаква услуга! Бельо и чак пък смяна на бельото обикновеният кюрд не познава — костюма той си сменя годишно само два пъти — през пролетта и есента, ако е толкова заможен, че да притежава летен и зимен тоалет. Та не е трудно значи човек да си представи, че около него се създава една газова обвивка, която се шири на няколко крачки далечина и няма как да не бъде доловена от един, с що годе добра воля, нос.

И тъй, аз опипвах и душех бавно напред в долчинката, без да се натъкна на някого. Когато достигнах обаче задния план, чух спокойното, тежко дишане на някакъв спящ. Това трябваше да е Шир Самурек! Тъкмо защото не го подуших, подсили у мен това предположение, понеже той като заможен мъж не притежаваше такава всеизпълваща изпарителна обвивка като някой беден дявол. Аз се пробутах до него и плъзнах върховете на пръстите си по облеклото му. Той спеше здраво и беше сам на това място. За мен това отново бе едно обстоятелство, по-благоприятно от което здраве му кажи. Въобще днес късметът, макар одеве да го прокритикувах така нелюбезно, бе сърдечно благоразположен към мен — едно доказателство, що за непредвидимо нещо е той!

Не се нуждаех от дълго време да взема решение и да го изпълня. Една яка хватка за гърлото… един удар с пестник по слепоочието… и шейхът беше мой! Взех го на рамо, изправих се и го понесох по пътя, по който бях дошъл. Че келхурите биха могли да ме чуят, не бе нужно да се безпокоя. Единствената мъчнотия се състоеше в това, че трябваше да правя изкачването с тоя тежък товар в тъмното, но и това беше благополучно преодоляно, и аз стигнах с шейха горе, без тоя да е дошъл по пътя в съзнание.

— Ти ли си, сихди? — попита Халеф, като ме чу.

— Да.

— Има ли щастие?

— Много щастие даже! Тук нося Шир Самурек. Ние значи спечелихме дори и в случай че не ми се удаде да придобия конете преди разсъмване.

— Ти си пленил шейха? Сихди, това е пак един мурафет, какъвто даже и аз не бих могъл да извъртя! Какво ще правиш сега с него?

— Ще го вържем така здраво, че да не може да се помръдне, и ще му набутаме един парцал в устата. Сега аз трябва отново да тръгвам, за да потърся конете. По време на отсъствието ми го пазете добре. Веднага щом дойде на себе си му кажи да не вземе да нададе някой висок вик, ако не иска да получи нож в сърцето.

Тогава Акил помоли бързо:

— Дай ми един нож, ефенди! Аз ще се погрижа това куче да не може да си отвори устата, без на часа да почувства острието в тялото си! Той поиска да бъдем изръфани от мечките и ще заплати за стократния смъртен страх, който изпитахме!

— От ножа си се нуждая аз самият. — отклоних. — Това, което наредих, ще бъде изпълнено от хаджи Халеф Омар, вие засега сте непричастни към шейха. Аз съм този, който го плени. Той следователно ми принадлежи, също и според вашите закони, а който ограби имуществото ми, аз го третирам като смъртен враг и му диря сметка до дупка.

Халеф ме разбра.

— Можеш спокойно да вървиш, сихди. Аз ще се погрижа всичко да протече по хатъра ти. Който посегне на тоя шейх на келхурските кюрди, на мига ще получи моя нож в тялото си!

Бях убеден, че ако се наложи, той ще превърне думата си в действителност и се отдалечих — на първо време точно в посоката, от която преди малко се бях изкачил. Когато почти стигнах оврага, в който бе лежал шейхът, се насочих надясно, за да се добера до ливадната бухта, където келхурите бяха настанили Рих. По периферията й не цареше, наистина, такъв дълбок като в рог мрак, както в гората, но все пак си беше толкова тъмно, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда видян от кюрдите. Сега се питаше къде седяха пазачите, и къде лежеше моят Рих. Е, да, ако можех да извикам „Та’ал!“ или „Ta’a лаха-ун!“^[1], то нямаше да мине и минута и той щеше да е при мен. Но това аз не биваше да правя и ето как легнах на земята и запълзях към мястото, където за последно го бях видял, понеже добре можех да разчитам, че откак ме бе съгледало, умното животно не се е поместило оттам. Едва бях изминал половината от разстоянието и чух едно тихо, късо изпръхтяване, което познах — Рих ме беше подушил. Сега някой друг кон щеше да скочи и да дойде при мен, той обаче остана спокоен, защото в ответ на неговото изпръхтяване не му бях дал никакъв знак.

Когато достигнах жребеца, почувствах с ръце, че меката тревиста почва бе изровена и изпотъпкана наоколо. Значи са поискали да го отведат и той се е отбранявал, сега беше вързан с ремък за едно забито в земята колче. Конят на Халеф му беше останал верен и лежеше до него. Помилвах храбрия вран жребец, след което той ми облиза ръцете и даде да се чуе едно тихо, пръхтящо стенание. С това „неразумното“ животно искаше да ми каже колко се е страхувало за мен, и колко много се радва сега да ме види отново. Че при него нямаше никакъв пазач, не можех да го проумея. Кюрдите сигурно се чувстваха дотолкова уверени от обстоятелството, че долу под бивака стояха стражи, та нито даже бяха сметнали за достоен труда да си подсигурят този толкова ценен кон.

Аз измъкнах колчето от земята, създавайки впечатление, сякаш конят сам го е изтръгнал и после се е отдалечил, намотах ремъка, с който беше вързан, около врата му и му дадох знак за ставане. Рих се подчини и конят на Халеф веднага последва примера му. Понеже знаех, че жребецът драговолно ще ме следва, което не можех да твърдя за животното на Халеф, взех за юздите коня на дребния хаджи и го поведох точно към мястото, където се бях измъкнал от гората на поляната. Достигнахме го благополучно и сега се почувствах сигурен пред кюрдите, макар да бе трудна задача воденето на двата коня в тоя кюрдски мрак и по нагорнището на стръмния терен. Обстоятелството, че конете нощем виждат по-добре от хората, ми облекчаваше вървежа. Водех коня на Халеф и Рих един след друг. Враният много добре знаеше, че трябва да е спокоен, а и другият, изглежда, също съзнаваше, че тук се изисква предпазливост. Двата се катереха след мен бавно и с внимателно опипване. Налагаше се често да спираме, често да избягваме намиращите се по пътя ни дървета и ето как мога да кажа, че ни беше необходим три четвърти час за изминаването на това късо разстояние.

Халеф и другите ни чуха, когато наближихме мястото, където ме чакаха. Дребосъкът не можа да обуздае нетърпението и попита още преди да съм стигнал, но не толкова високо, че да се чуе долу при кюрдите:

— Кой идва? Сихди, ти ли си?

— Да — отговорих.

— Хамдулиллах (Хвала и слава на Аллах), дето те доведе отново при мен! Но аз чувам, че не си сам. Успя ли?

— Да.

— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Но моето удивление е по-голямо. Ранен ли си?

— Не.

— Тогава чудото е двойно и десеторно. Нека дойда при теб, сихди! Аз трябва със собствените си очи да се уверя.

Той измина малкото крачки до мен и замилва, изпълнен с радост, двете животни. През това време аз се осведомих:

— Как стоят нещата при теб? Всичко наред ли е?

— Да, сихди.

— Говорихте ли с пленника?

— Само аз няколко думи, на беббехите бях забранил. Когато дойде на себе си, той беше на първо време спокоен. После така се замята напред-назад, та си помислих, ще скъса вървите. Аз обаче бързо го укротих. Оттогава не е помръднал и крайник.

— Знае ли шейхът на келхурите кои сме?

— Аз не му го казах, но той може би го подозира.

— А другите?

— Не са обелили и дума, откак ти тръгна, и се правят, все едно изобщо ги няма тук.

Аз естествено бях задавал тези въпроси тихо. Сега прибавих:

— Вържи конете тук вляво при храстите, за да могат да попасат. После ще спим, като двамата с теб ще се сменяме в стражата.

Аз си легнах на мъха да беббехите и ги предупредих тихо да не говорят, а също да поспят. Шир Самурек нито ги беше видял, нито ги чул и следователно не знаеше, че те са още живи и се намират в непосредствена близост до него. Диалогът ми с Халеф също беше проведен тихо, така че келхурът и от него не бе могъл нищо да разбере. Шейхът значи не знаеше, че сме си върнали животните, и не биваше преждевременно да го научи. Аз бях уморен, Халеф — също. Той получи първата стража, аз поех втората, за да бъда буден на разсъмване, когато ще мога да наблюдавам пленника. Тъй като можех да разчитам на бдителността на Халеф, не си направих труда да си взема обратно от него пушките и заспах, за да се пробудя едва когато той ме събуди един час след полунощ.

Скоро след това чух неговото бавно, равномерно дишане. Беббехите се надхъркваха един друг. От шейха не се долавяше никакво вдишване и издишване. От това заключих, че той е буден. Какви ли мисли се въртяха из главата му? Колко беше сигурен само той в своя план! Колко надменно се беше надсмивал над мен и Халеф! А сега лежеше тук вързан и със запушена уста, пленник на „християнското куче“, което само преди броени часове искаше да остави на мечките да го разкъсат.

Потънах в мисли. Колко много такива нощи бях прекарал в самотно бдение из чужди страни, по прерии и в девствени гори! Никоя от тези стражи не си приличаше с другата, ситуацията винаги беше различна. И все пак имаше едно нещо, което винаги беше налице, което придаваше на всички тези нощи еднаквия тембър, бих казал, еднаквото акордиране, което навсякъде твореше в душата ми меките и твърди тонове, а именно чувството за Божията близост, усещащото се с всички фибри присъствие на Този, който е върховната Сила и същевременно безпределната Любов, блажено изпълващото същността убеждение, че една безкрайна и всемилостива мъдрост ме е довела да самото място и ще продължава да ме води нататък. Както нищожно дребната какавида на някоя малка пеперуда лежи на дланта на разтворения исполински пестник, така и човекът се намира с всички свои мисли и чувства, с всички свои надежди и колебания във всемогъщата ръка на Бога, която не го смазва, а само води до земното щастие и иска да поведе после към вечното блаженство на небето.

Как радващо добре стоят нещата с едно сърце, което бие с крепката, непоклатима вяра, че е обгърнато от любовта на Отца и трябва да се остави да бъде ръководено от неговата мъдра доброта, макар и да не разбира неговите намерения. Това не е повърхностно отдаване на бабешките и детски приказки за добрия Господ, който всичко вижда, а едно самоосъзнато, по собствена воля и затова толкова по-ощастливяващо възвисяване до една висша воля, срещу която не помага никакво възпротивяване. Който си мисли, че ще може да й противостои, той ще бъде принуден да осъзнае своята заблуда, та даже и ако не в последния, най-тежък миг от своя живот, то вече съвсем сигурно след часа, който ние така погрешно наричаме „смъртен час“. Човешката душа не се състои от елементарни частици, които след отзвучаването на погребалните камбани ще се разпилеят в измъдруваното от атеистите Голямо нищо, а веднага щом напусне земния си дом, тя ще трябва да даде отчет пред Вечния Съдник за всяка стъпка от пътя, който е изминала от своето пробуждане до освобождаването от телесната обвивка. Това е една несъмненост, която щеше да предизвиква неимоверен ужас, ако не се знаеше също така, че Вечната справедливост води, наистина, следствието и произнася присъдата, но пък после Божието милосърдие ще упражни правото на помилване над разкаялия се.

Както така наречената „нощ на смъртта“ е все пак само портата към отвъдния живот, така и споменатите преди малко избдени нощи винаги са насочвали моята душевност нагоре. Събитията през деня държат в плен духа. Бляскавите руни на небесната твърд привличат погледа после към висините или пък тъмната, безлунна и беззвездна вечер те прави склонен към вглъбяване. Тогава в дълбокия душевен мир или изгряват ярки звезди, или над извършените и неизвършени грехове на деня се появяват облаците на тъгата. Така се създава едно отражение на Вечния съд, защото човек преценява своя начин на поведение според Божиите закони, следователно точно същите, според които един ден ще бъде произнесена присъдата му. Колко често в такива случаи съм премислял своите чувства, въжделения и постъпки, съпоставяйки ги с Божиите предписания, и нито един-единствен път не съм намирал, че аз, това означава съдията в моя душевен покой, мога да бъда доволен от себе си. Човек, който гордо изпъва врат в чувството си за християнство, никога не е провеждал съд над себе си, защото ако го беше сторил само един-единствен път по правилен начин и без самомнителност, то щеше да е станал съвсем скромен и смирен.

Така седях сега в тъмната нощ край спящите, със заострено внимание към всеки шум, нарушаващ тишината, и същевременно вглъбен в себе си. Влажното дихание на дълбината пъплеше нагоре по ридовете, а небето бе покрито от плътен, непроницаем облачен шатър. От време на време един кратък, бърз полъх ми издаваше, че някоя ватвата^[2] е изпърхала край мен с нечути удари на летателната ципа. Шумът по един висок клон, последван от прошумоляването в по-нисък ме осведоми, че някой лаком синджаб^[3] е излязъл на грабеж. Един нощен сурсур^[4] засвири с цигулката на надкрилието си отсреща при Мусаллах, та чак до нас се донесоха резките звуци, а после откъм долината прозвуча глухото „бубуху“ на байкуш^[5]. Навсякъде търсене на плячка, грабеж и изяждане! Дори нощта не носеше мир за света на животните! Не е ли така и в света на хората?

Там долу лежаха келхурските кюрди. Техните мисли бяха любопитно отправени към Капелата. Те бяха убедени, че сега там се трошат човешки кости под мечи зъби, и че земята на мирното някога място е почервеняла от кръвта на беббехите. И само тези ли полудиви хора бяха разбойници? Няма ли капки, които също така малко като кръвта трябва да бъдат проливани, макар и да не са с червен цвят? Капки, които идват от сърцето? Няма ли сълзи, които веднага трябва да легнат на съвестта на този, който ги е накарал да бликнат? Няма ли бедняшка пот, която крещи към небето като кръвта на Авел?

Това бяха нерадостни размишления, от които ме стресна един лек шум. Една суха съчка изпука в моя близост, а после добих впечатлението, че по тревата се придвижва някакъв тежък предмет. Протегнах ръка към Шир Самурек. Трябваше да напипам главата му, ала посегнах само в празното. Аха, келхурът искаше да направи опит да ни се измъкне въпреки вървите. Той се беше прибутал от мястото, на което бе лежал, ала едва се беше отдалечил на няколко педи, и аз го склещих здраво. Поиска да се отбранява с крака, но аз го предупредих тихо, за да не събудя другите:

— Лежи си кротко, иначе моментално ще почувстваш острието!

Кюрдът съзна, че подчинението е по-добро от безполезната съпротива, и аз го замъкнах на по-раншното му място, след което седнах толкова близо до него, та щях не само да чуя, но и да почувствам един повторен опит за бягство.

Седях така, докато първите пернати предвестници на утрото се пробудиха и извисиха гласове, макар да бе още съвсем тъмно. Те разбудиха Халеф и двамата беббехи. Черното облачно небе започна да се оцветява в сиво. Тогава Халеф попита тихо:

— Бива ли да говоря, сихди, или и сега трябва още да мълчим?

— По-добре мълчи — посъветвах аз. — За теб няма нищо важно за казване. По-важно е да се наблюдава шейха. Аз ще му придам друго положение, та да не може веднага да ви забележи.

Аз се преместих заедно с Шир Самурек на късо разстояние, измъкнах ножа и го опрях на гърдите му.

— Парцалът досега ти затваряше устата. Аз ще го отстраня, за да можеш по-лесно да дишаш. Разрешавам ти също да говориш с мен, но само колкото да мога да го чувам. Заговориш ли по-високо, или пък се осмелиш да викаш за помощ, то този вик ще е последният в живота ти, защото в същия миг ножът ми ще ти прониже сърцето!

Измъкнах парцала от устата на шейха. Той си пое на няколко пъти сулука и попита после, изричайки думите припряно, но тихо:

— Шукер Ходех! (Слава Богу!) Почти щях да се задуша! Къде се намирам?

— Скоро ще различиш, без да е необходимо да ти го казвам.

— Тогава искам поне да знам кой си!

— И това не е нужно да ти казвам. След късо време сам ще се ориентираш с името ми. Гледай право напред, докато можеш да видиш къде се намираш. Но не забравяй предупреждението ми. Един по-висок вик веднага ще ти докара смъртта! Сега искам да мълчиш.

Шир Самурек се подчини.

Облаците се оцветяваха бавно, но ставаха все по-светли, един слаб здрачен светлик разкри върховете на отсрещния планински хълм и започна да се плъзга полека надолу. Долината все още лежеше черна под нас. Вляво отсреща водопадът беше обвит в мрачни, непроницаеми изпарения, а над езерцето под нас, където бивакуваха кюрдите, тегнеха също такива гъсти кълба мъгла. При тях все още беше нощ! За нас тук горе обаче първият бледен утринен зрак бързо ставаше по-светъл. Той се спускаше по отсрещния рид, докато достигна Мусаллах ел Амват. Ние не я виждахме сега, наистина, съвсем ясно, а само като през някакво було, но все пак доста отчетливо. Тогава Шир Самурек трепна, разтвори очи и се вторачи насреща. Завладя го ужас, защото видя исполинската мечка да стои на вратата с кръст в лапите. Нашата сигурност ме застави към едно бързо предупреждение.

— Нито една гласна дума, иначе ще те ръгна!

Същевременно опрях върха на ножа на гърдите му. Той затвори очи, отвори ги отново, стисна ги повторно и рязко ги отвори пак, защото не можеше да се съмнява: мечката стоеше отсреща и си оставаше неподвижно да стои. Тогава аз сложих ръка със силен натиск около мишницата на Шир Самурек и заговорих бавно думите, които бях чул от собствената му уста:

— Ако мечката на мъртвия свещеник застане там отсреща при входа на Мусаллах, държейки в лапите кръста на християните, ще повярвам, че на тоя Кара Бен Немзи, християнското куче, може да се удаде да ви спаси от нашите ръце, по-рано обаче — не!

Лицето му стана пепелявосиво, клепките се спуснаха, а страните хлътнаха — той из един път заприлича на мъртвец. Дишането му се затрудни и излизаше като стенание през обезкървените устни. Аз мълчах, за да не отслабя ефекта от моите думи. Това продължи известно време, след което той отвори отново очи, отправи потресен поглед към мен и попита:

— Ти да не би да си християнинът?

— Така е — потвърдих аз.

— Кара Бен Немзи ефенди?

— Да.

— Аллах… Аллах… Аллах! — изпъшка той на три пъти и отново мина известно време, преди да се осведоми: — Тази мечка не се движи. Мъртва ли е?

— Да.

— Умряла? Или е убита?

— Беше намушкана.

— От кого?

— От мен.

— Машаллах! Преди туй обаче е изяла беббехите?

— Не.

Шир Самурек се сви, после обаче бързо се изпъна и попита трескаво:

— Значи те са още живи?

— Да.

— Невредими?

— Напълно здрави и читави.

— Не го вярвам, не мога да го повярвам, това е лъжа.

— Истина е. Аз няма да изричам заради теб лъжа.

— Покажи ми ги тогава! Не мога да ти повярвам, преди да съм ги видял!

— В такъв случай се огледай!

Аз извъртях шейха на келхурите настрани, така че да може да види Акил и сина му. Въздействието беше още по-могъщо от преди малко, когато съгледа мечката. Надавайки един замиращ вопъл, той затвори отново очи. Цветът на лицето му изпъкна кървавочервен, а вените по челото му се издуха до пръсване. Ужасът изтласка кръвта му в главата. После обаче лицето се сви още повече отпреди и на устните дойде едва чуто, почти хъхрещо:

— Беббехите са свободни!… Спасени от християнина!… Отсреща мечката… със салиб^[6] в лапите!

После се просна неподвижно като труп. А аз казах бавно и с тежко натъртване както преди малко:

— В името на Аллах и моята душа, ако той въпреки това го стори, самият аз ще изгубя доверие в исляма и ще отправя очи към Господа, който умрял на кръста, за да спаси грешниците и върне заблудените в правия път!

Тогава келхурът се надигна, доколкото му позволяваха вървите, и ме погледна в лицето с безумни очи.

— Ти и преди малко знаеше думите ми и сега знаеш също така точно тези. Аллах трябва да ти е дарил своето всезнание, за да съсипеш всичките мои намерения. Ти дойде да ме отмъкнеш от бивака, убил си мечката и си спасил тези беббехи. Сега няма да е чудо, ако си си взел обратно и конете.

— Това наистина няма да е никакво чудо — ухилих се аз, като го извъртях на другата страна. — Погледни надясно, ако искаш да ги видиш.

Като съгледа животните, кръвта му отново се изкачи в лицето и той изрече със запъване и с одрезгавял глас:

— Дахел Аллах! (Умолявам те в името на Аллах!) И това също си сторил, също това! Ако сега Аллах не ми помогне, ще си изгубя разсъдъка!

— В такъв случай пожелавам дано ти помогне, защото точно сега трябва да си събереш целия разсъдък, ако не искаш да загинеш заедно с всичките си войни.

— Как тъй?

— Твоите хора ще видят мечката там отсреща. Ще забележат липсата ти и ще ги обхване голям страх. Ако после в ужаса си не знаят какво да правят, моята Баруда ес Сир^[7] ще надигне своя глас и няма да замлъкне, докато ни един от тези келхури не остане жив.

Тук приказливият Халеф не можа да се сдържи да не прибави към моята заплаха и своята:

— А аз ще помогна на ефендито така да надупчим келхурите с куршумите си, че телата им да замязат също гхарабил^[8]. Вие ни окрадохте и осмяхте, искахте да ни хвърлите на мечките. Затова сега всички ще измрете, ако си изгубиш разсъдъка. Ти се нуждаеш от него, както съвсем право каза ефендито, баш сега много по-належащо отколкото нявга в целия си живот.

— Кой си ти всъщност? — попита го шейхът. — Да не би хаджи Халеф Омар, придружителят на този християнин?

Дребосъкът гордо изпъчи гърди.

— Не говори така късо за мен! Моето име е много по-дълго, отколкото си мислиш! Всички, които ме познават и са чували за мен, знаят, че аз се наричам хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госсарах!

Шейхът възприе тези думи напълно сериозно, защото като ориенталец беше свикнал с този начин на изразяване. Той направи една слисана физиономия и се обърна отново към мен.

— Известно ли ти е, ефенди, какво са престъпили спрямо теб тези двама беббехи?

— Известно ми е — потвърдих аз.

— Че Акил носи вината за открадването на конете ви?

— Да.

— И че Сали Бен Акил се е стремил към живота ви?

— Също това.

— И ти въпреки всичко се би с мечката, за да ги спасиш от смъртта?

— Това беше мой дълг, защото аз съм християнин.

— Какво мислиш да правиш сега с тях? Вие се намирате с тях в кръвно отмъщение и навярно сте искали само да постигнете те да умрат от вашите куршуми?

— Не. Като християнин аз не познавам отмъщението. Аз им дадох свободата. Те ще могат да вървят, накъдето си поискат, след като те заставя да им върнеш конете и оръжията.

Тогава лицето му се преобрази на една голяма въпросителна.

— Сериозно ли го говориш, ефенди?

 

— Напълно сериозно.

— Какво чудо, какво голямо, непонятно чудо! Тогава значи е истина каквото разправят хората за теб. Ти вършиш добро даже на твоите смъртни врагове, защото си изповедник на Разпнатия. Знаеш ли всъщност, че сега съществува отмъщение също между вас и мен?

— Аз вече ти казах, че не познавам отмъщението.

— Само че аз се намирам в ръцете ти, аз, който исках да ви убия. Какво ще решиш за мен?

— Ако сториш каквото поискам, ще гледам на теб като на приятел и ще ти върна свободата.

— И какво ще поискаш?

— Първо, да върнеш на Акил и Сали оръжията и конете, второ, да пуснеш пленниците от Хой с всичко, което им принадлежи, да си яздят обратно към дома, и трето, да ми предадеш десетте хиляди пиастри на ханджията Али, които си отнел от Акил, за да се погрижа за тях.

— Но какво ще остане тогава за теб? Какъв ти е кабаатът от това, дето си толкова добър и милостив спрямо тези хора и мен?

— Много голям! Съзнанието, че съм се подчинил на повелите на християнството, за мен е сто пъти по-ценно от всичко, което иначе бих могъл да придобия. Иса Бен Мериам, Разпнатия, ни е повелил: „Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на Отца вашего, който е на небесата!“^[9] Аз много желая да бъда едно такова дете на Бога и мисълта, че Вселюбещия Отец е доволен днес от мен, ме прави по-щастлив, отколкото би могло да ме направи цялото имане по земята.

Видях, че Шир Самурек стисна зъби. Устните му трепнаха и едно дълбоко вълнение премина по чертите му.

— Ефенди, ти на два пъти ме победи — извика той — първо с хитростта и ловкостта си и сега със своята щедро раздаваща помирение благочестивост. Аз не искам още да кажа каква задача си поставям в този миг, искам само още веднъж, за последен път, да те проверя, и то чрез една молба. Освободи ми сега ръцете, та да мога да ги издигна за молитва!

Дали това беше измама, някоя хитрост? Един изпитателен поглед към неговото лице ми отговори на този въпрос с едно убедително, категорично „не“. Аз прерязах всичките му върви и казах:

— Е добре, ти ще научиш как постъпва един християнин в такъв случай, докато един привърженик на Мохамед би ти се изсмял и подиграл. Аз ти освобождавам не само ръцете, но и — за което ти не помоли — краката, освобождавам те напълно. Ти можеш да вървиш, накъдето поискаш. Ако жалката слава, да измамиш един честен мъж, който ти е оказал доверие, въпреки че си се намирал в негова власт и отмъщението му е повелявало твоята смърт, може да те направи горд, то върви и се прослави с една такава шмекерия!.

Това, което ме накара да постъпя така, беше повече вдъхновение, отколкото целеосъзната разсъдливост. Последиците веднага се видяха и чуха. Акил и Сали изкрещяха от удивление, Халеф протегна отбранително ръце и извика:

— Сихди, какво ти дойде на ума! Бъди покорен на вярата си, хубаво, ама това е прекалено рисковано!

Шир Самурек пък скочи, плесна ръце над главата си и възликува:

— Свободен съм, отново свободен, изцяло свободен! Смъртта ми беше сигурна, а сега си имам живота! Ефенди, ти напълно завърши победата, за която току-що говорих. Чуй какво ще кажа в тази връзка. Виж, аз протягам двете си ръце. Лявата показва Мека, накъдето мюсюлманинът отправя лице, когато се моли, а дясната сочи към Кудс еш Шериф^[10], където е умрял твоят Спасител. Аз не се обръщам наляво, а надясно, за да чуе Иса Бен Мериам какво ти обещавам: Никога, нивга, докато съм жив, няма да забравя днешното утро, в което опознах учителя на една такава любов и милосърдие. Нивга няма да заживее вече в мен отмъщението и всеки християнин ще бъде добре дошъл в шатрата ми като мой брат. И за да видите колко е сериозна клетвата ми, още тук ще извърша първото дело на помирението.

Шейхът пристъпи към беббехите и им протегна двете си ръце.

— Между моето племе и вашето лежеше кръв. Акил предизвика отмъщението, а ние отказахме да приемем кръвнината. Вие паднахте в моите ръце и аз поисках да ви оставя да ви изядат мечките. Мохамед не съумя да ви спаси, ала Богът на любовта ви освободи чрез ръката на този християнин, в чието сърце всъщност трябваше да живее непримиримост и омраза. Трябва ли християнинът да засрами мюсюлманите? Не! След като изпитахме толкова много милосърдие от него, не бива повече да мислим за омраза и отмъщение. Подайте ми ръцете си и ми пригласяйте, когато казвам: „Нека от този час между племената на беббехите и келхурите цари приятелство вместо отмъщение!“

Шир Самурек беше уловил ръцете им и ги държеше здраво в своите. Смъртният страх и може би също моето неочаквано държане го бяха накарали да омекне и тази благост на толкова коравосърдечния иначе, да, направо кръвожаден мъж, не можеше да остане без въздействие.

— Ние почувствахме ноктите на мечките в нашите меса и дъха на смъртта в душите си — отговори Акил. — Тогава осъзнахме, че отмъщението е една ужасна рожба на омразата, и сме готови да възприемем любовта. Нека затова бъде, както каза ти: „Приятелство да съществува между вас и нас!“

Тук Халеф скочи към тях, съедини ръце с техните и се провикна:

— Аллах вижда съюза, който сключваме сега. Той ще накаже всеки, осмелил се да го наруши. Ела, сихди, дай си и ти ръцете за тържественото помирение, което се започна от медения мерак на мечките и няма да намери свършек дори когато в дърветата престане да расте мед и по земята не бродят вече мечки!

Аз откликнах на тази подсладена с мед подкана и тъкмо изрекох няколко думи за възрадващото съглашение, когато откъм кюрдския бивак прозвуча многогласен рев. Кюрдите бяха видели мечката и забелязали отсъствието на своя шейх. Че това не беше се случило по-рано, носеше вина утринният вятър, който повяваше от долината нагоре и мъкнеше гъстата мъгла към височината. Тя беше лежала като една непроницаема пелена върху бивака, затуляйки изгледа към Мусаллах. Сега обаче тази покривка беше разкъсана от по-силно станалото въздушно течение и Капелата лежеше открита пред очите на кюрдите, които бяха чули вчера присмехулните думи на своя предводител. Човек може да си представи тяхната сащисаност, когато видяха пред себе си изпълнението и съгледаха мечката с кръста. Побързаха към постелята на шейха и видяха сега за свой ужас, че той е изчезнал. Свързаха отсъствието му с появата на мечката там отсреща и надигнаха споменатия крясък.

— Моите войни се безпокоят заемен, търсят ме — поясни Шир Самурек. — Те ще претършуват гората и ще дойдат насам. И понеже не знаят, че сме станали приятели, ще стрелят по вас и ще подхвърлят така живота ви в опасност. Само че, ако те помоля за разрешение да сляза при тях, ефенди, ти няма как да ми хванеш вяра, защото нашето приятелство е на възраст едвам няколко минути, и аз не съм ти дал още никакво доказателство за моята искреност. Та кажи значи какво да правим.

— Такова доказателство не е нужно, защото аз ти вярвам — отвърнах спокойно. — След голямото доверие, което ти гласувах преди малко, няма да те наскърбя с едно подозрение, което веднага би разрушило сключения съюз. Слез и разкажи на твоите войни какво се е случило. Ние ще изчакаме тук завръщането ти.

— Това е отново едно благородство, — призна шейхът — каквото досега не съм считал за възможно. Но след като сега вече го познавам, то укрепва дваж повече добрите намерения в моята душа. Да, аз ще тръгна и ще ти докажа по-бързо, отколкото си мислиш, че моята уста няма два езика, които да говорят различни неща. След късо време ще съм отново при вас.

Когато шейхът се отдалечи, беббехите изразиха съмнение относно неговата искреност. Халеф също ме предупреди:

— Сихди, ти рискуваш прекалено много! Защо днес си по-малко предпазлив от други времена?

— Защото не искам с недоверие да разруша онова, което съм спечелил с доверие. Непредпазлив аз няма да бъда, само че не е необходимо шейхът да знае че го следвам, за да го наблюдавам. Останете тук? Няма да ви се наложи да чакате дълго, защото при всички случаи аз ще се върна преди него.

Докато се спусках, кряскането и викането можеше все още да се чуе, скоро обаче то замлъкна. Шейхът беше стигнал при своите и започнал своя доклад. Аз продължих пътя си с удвоена бързина, което сега, в светлото утро, не създаваше мъчнотии. Не мина много и чух неговия глас. Следвайки звука, стигнах края на гората и го видях да стои сред войните си. Разбирах всяка дума, която им казваше, защото той говореше с високия тон на оратор. Още в първата минута се убедих, че има честни намерения. Въпреки това изчаках, докато свърши доклада си и настоятелно назида за мир. Шир Самурек най-напред се натъкна, както се очакваше, на известна съпротива. Неговите хора бяха мислили само за изхода на своето отмъщение и не се бяха намирали в такова лошо положение като неговото, ала на него все пак не му бе трудно да приобщи малцината противници към своето гледище, и ето как аз изминах успокоен обратния път към спътниците.

Едва бях седял няколко минути при тях и Шир Самурек също се върна, и то сам.

— Ефенди, можеш да бъдеш доволен от мен — увери той. — Моите воини чуха с удивление, наистина, че беббехите са още живи, но когато узнаха, че ти си спасил двамата и в замяна заловил мен, после обаче драговолно отново освободил, в тях победи желанието да имат при себе си Кара Бен Немзи ефенди като приятел и гост и чрез това да възбудят завистта на другите племена. Те с радост ще посрещнат теб и Хаджи Халеф Омар и аз дойдох сега сам единствено, за да ти докажа, че бива да ми се довериш. Виж, аз съм без оръжия! Вземете ме по средата си и тръгнете с мен надолу! Моите бойци са се изтеглили на едната страна на бивака, като преди туй всички оставиха на другата ножовете и кремъклийките си. Ти значи лесно ще можеш сам да накажеш с твоята магическа пушка всяко коварство.

— Тази застраховка ти прави чест, ала за нас е излишна, защото ние знаем, че няма да ни измамиш. Ти следователно си готов да изпълниш условията, които преди малко ти поставих?

— Да, но имам една молба.

— Каква?

— Ако пожелаеш да ми отстъпиш кожата на мечката, това ще бъде за цялото ни племе един скъпоценен спомен за Кара Бен Немзи ефенди.

— Ще я имаш. Кожите на трите малки обаче Халеф ще вземе със себе си при хеддедихните.

— Как? Три деца ли е имала тая великанска Майка на лакомията?

— Да.

— Ей, вие, герои! Как пък ви е било възможно да избиете тези животни, без ние един изстрел да сме чули?

— После ще научиш. Хаджи Халеф Омар е голям майстор в разказването. От неговата сладкодумна уста ще чуете как се е случило всичко, от влизането ни в Хой до последния миг.

Нищо не беше по-приятно за дребния хаджи от това, ей тъй, по свой вкус да може да разказва. Той се почувства поласкан и гордо потвърди моите думи.

— Да, това е много вярно. Аллах ме е дарил с дарбата на грабващото слово и където пусна гласа си да прозвучи, там замлъкват всички люде, коне и камили. Вие ще узнаете как ви намерихме, как ефендито отвлече теб и двата ата, и как на безсмъртието на мецаната бе турен един толкова бърз и безславен край. Вашите уши ще се изпълнят със звуците на нашата хитрост и тоновете на храбростта ни. В замяна вие бихте могли да ни свършите една насрещна услуга. В Хой ние успяхме да се снабдим само с фурми, които не чинят нищо, защото са червиви, и ще се радваме да получим сега от вас по-добри. Рих, нашият благороден арап, е свикнал на тези плодове и тъй като вчера вие сте се отнасяли зле с него, той не е могъл от гняв и ярост да яде, така че ще трябва най-малкото два пъти на ден да получава един руб^[11] добри фурми, докато ядът му се уталожи и той отново добие силите си.

Дребният хитрец се възползва от възможността да съчетае полезното с приятното. А дето ги приказваше така на едро, си беше залегнало в неговия маниер. На мен, разбира се, тази негова безочливост не ми се понрави, ала шейхът прие благодушно претенцията, като обеща по възможност да я изпълни.

Заслизахме с него, водейки двата коня за юздите, към бивака, където заварихме всичко така, както ни беше казал: вдясно лежаха наедно всички оръжия, а вляво от езерцето видяхме келхурите. Те посрещнаха Халеф и мен с погледи на възхита и любопитство, докато на беббехите сега-засега като че не обърнаха никакво внимание. Най-радостно бяхме приветствани от малкоегунда и придружителите му, които ни дължаха отърваването от пленничеството и заплащането на откупа.

Най-главното сега беше, както при всички диви и полудиви народи, да се устрои един пир, за който щеше да бъде използвано месото от четирите мечки. Едно сключване на приятелство при такива деца на природата се счита обвързващо само тогава, когато е потвърдено и подкрепено с угощение.

При отиването до Мусаллах за мечките келхурите ни последваха, въпреки голямото си любопитство, не без боязън. Когато стигнахме отвъд, шейхът посочи мъртвата мечка.

— Ефенди, аз няма да я побутна, докато не се уверя, че тя действително е мъртва, и когато вече не държи кръста в лапите.

— Ако това послужи за твое успокоение — отговорих аз — то ще ти докажа, че тя вече не е жива, но ти пък в замяна ще ми помогнеш да снабдя порутената Мусаллах с един по-добър кръст.

— Да, на драго сърце ще го сторя. Неколцина от моите войни имат със себе си своите кададим^[12] за устройването на бивачните места. Ние ще отсечем стволове и ще одяламе и сглобим какъвто кръст искаш да имаш.

Тогава Сали Бен Акил се приближи до мен и попита:

— Ще позволиш ли, ефенди, и аз да помогна в тая работа?

— Позволявам ти го с най-голямо удоволствие. Но ти си учител и проповедник на исляма. Допуска ли тази професия украсяването на една мусаллах на тези, които вие наричате неверници и поради това са били избити тук от мюсюлманите, със символа на християнството?

Хората, които стояха около нас, бяха изповедници на исляма, но въпреки това той заяви високо пред всички:

— Ти ни каза, полумесецът бил наподобяване на сеещия смърт ятаган, докато кръстът се въздига за Бога на любовта, който ни избави чрез теб от смъртта. Да не би да е равнозначно на отричане от исляма, ако аз от благодарност за избавлението от ноктите на мечките одялам заедно с другите дървесата за кръста и помогна за издигането му? Трябва ли да допусна да бъда упрекнат от теб, че отказвам на вярата ти дължимата благодарност? Трябва ли за това, че търся Махди, да бъда несправедлив към твоето учение? Спори с мен за верите, ала не ми забранявай да изпълня един дълг, който би ме гнетил!

— На мен не ми и хрумва да ти попреча да направиш ведно с другите кръста, под който единствено живее любовта, лелеяна от теб. Досега ти се скиташе в заблудата, понеже си си поставил задачата да бъдеш един водител. Веднага щом стигнеш до познанието, че ти самият се нуждаеш много повече от водителство, за теб ще се появи, както някога на тримата царе от Изтока, звездата от Байт Лахм^[13], за да те отведе при истинския и единствен Махди, чийто глас и до днес ехти по всички страни: „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът; никой не отива при Отца Ми освен чрез Мене.“^[14] Търси си, търси! Но който търси истината, не бива да го върши с пристрастие, защото ако с преднамереност не искаш да намериш някой приятел именно в града или къщата, в която живее, то старанието ти е напразно.

— Ефенди, аз ще търся, навсякъде, и съм убеден, че ще намеря Махди, тук или там, по-рано или по-късно. А сега ще ви помогна да отместите мечката настрана. Ти се постара тя да не ни излапа, но затова пък сега ние нея ще изядем.

— Лапите са отредени за мен и Кара Бен Немзи ефенди — вметна тук хитрецът Халеф. — Всичкото останало месо, както от майката, така и от малките й, можете да задържите за себе си.

— Само не черния дроб — предупредих. — На този вид мечки той е отровен и трябва да се изхвърли.

Сега отвързахме кръста от лапите на мецаната, положихме я на земята и започнахме да й събличаме кожуха, което ставаше бавно, понеже тя беше вече изстинала. Шир Самурек начаса прибра кожата. По същия начин процедирахме после и с малките, на чиито кожи Халеф веднага се нахвърли, за да остърже с помощта на няколко кюрди полепнатите още частици месо, след което ги натри с мозък. През това време Акил и синът му бяха отишли до водата, за да се измият и почистят разпокъсаното си облекло.

Когато месото на мечките беше разпределено, започна печенето и после пиршеството, при което между нас и келхурите беше сключено приятелство… за вечни времена. Какво трябва да означава една такава вечност, знаят държавниците на всички страни, знаят го също и кюрдите.^[15]

Мечите лапи се усладиха отлично на Халеф и мен. На месото на прастарата „Мечка на безсмъртието“ бих се осмелил да посегна само ако ме гони вълчи глад. То беше неизразимо твърдо и жилаво и сигурно имаше вкуса на гьон, ала на келхурите, изглежда, доставяше истинска върховна наслада. Поне уверяваха единодушно, че никога не са вкусвали подобни, изпълнени с толкова чест Лукам еш Шухре^[16]. Гордостта да могат да излапат тази именита мецана, по всяка вероятност правеше невъзприемчиви техните вкусови нерви.

След яденето от твърдо и трайно дърво беше одялан и сглобен един огромен кръст, който после бе така закрепен горе върху предния зид на Мусаллах, че за отстраняването му щях да са необходими обединените усилия на много мъже. Когато приключихме с това, Сали Бен Акил попита:

— Ефенди, при моите пътувания съм се запознал с много особености на европейците. Зная, че при случаи като сегашния те устройват един тържествен такдис^[17]. Не си ли на мнение, че един такъв такдис тук също ще си е на мястото?

Бях удивен от факта, че той, проповедникът на исляма, предлага освещаване на този символ на християнството. Аз на драго сърце се съгласих, ала се налагаше да бъда предпазлив. Не биваше да засегна верските разбирания на кюрдите и преди всичко трябваше да се пазя да унищожа семето, попаднало днес в толкова много сърца. Ето защо подбрах думите си внимателно.

— Да, ние ще осветим кръста. Той трябва да се издига в тези планини, в които досега живееха омразата и непримиримостта, като символ на любовта и мира. Съгласни ли сте всички с това?

В отговор получих едно стогласно „да“ и продължих:

— Ако някой от вас знае подстрекателната песен на Филех ел Мафилех, нека ми каже началото!

Шейхът беше този, който веднага започна:

— Джаса, никма, бугхда, тхар…^[18]

— Стой, повече не ми е необходимо! — прекъснах го аз. — Тези четири думи говорят достатъчно какви мрачни облаци са тегнели от столетия над тези планини и долини. Те трябва да бъдат разкъсани и прогонени от слънцето на любовта и добротата. Ако някой от вас има боя у себе си, аз ще ви напиша на този кръст една друга, по-красива мувал^[19], която ще просветли сърцето на всеки човек, който дойде насам и я прочете.

Тогава един се обади:

— Ефенди, аз съм саббагх^[20] на племето и имам у себе си повече нил^[21], отколкото ти е нужно за един такъв надпис.

Това ме зарадва. Четка нямах, наистина, но си изготвих една, като отрязах част от зелена клонка и раздъвках края, докато стана на влакна. После двама здрави кюрди трябваше да се качат с мен горе до кръста. Аз стъпих на раменете им, достигайки по тоя начин напречната греда, и написах с арабски шрифт каквото ми внуши мигът. На арабски редовете са много по-къси, отколкото в превод, където, с придържане към римата, биха гласели:

„Любов да води всичките ти действия,

с благост делата си да направляваш!

Тогаз ще живееш в любовта Божия

и в любовта Божия ще почиваш!“

Когато привърших и Сали Бен Акил прочете надписа на невладеещите четмото кюрди, пожънах всеобщи овации. Аз държах кратко тържествено слово, подканих слушателите да издигнат ръце и се помолих с „Отче наш“, в чийто завършек всички се включиха с едно мощно „амин“ към моето „амен“ — дума, която има същото значение. Може би само на Сали Бен Акил беше ясно, че с това те извършиха едно голямо нарушение на догмите на исляма.

От само себе си се разбира, че стражите, стояли долу в речното корито, отдавна бяха прибрани. Разбирателството между всички сега бе така пълно, сякаш никога не беше съществувала вражда помежду ни. Ние решихме още да не потегляме, а целия ден и също и следващата нощ да останем тук горе при Мусаллах ел Амват, и не е трудно да се помисли, че моят дребен, приказлив Халеф се възползва от тази възможност, за да разправи моите дела и изтъкне достойнствата ми, при което обаче не забравяше ни най-малко своите.

Аз също не пропуснах тази възможност да отмине, без да съм полял пръснатите семена, при което имах в лицето на Сали Бен Акил един внимателен слушател. Припомних си думите на нашия Спасител към Петър: „Отсега ти ще ловиш человеци!“ и същевременно сентенцията на поета: „О, Господи, как окриля щастието да си спасителят на някоя душа!“^[22]

Аз разказах за старозаветните предсказания, за рождението на Христос, за неговия живот, смърт и възкресение, за учението му. Но не го вършех с досадната маниакалност да се покръстват езичници, с което навярно бях постигнали противното на моето намерение. Хората ме слушаха безмълвно и без да ме прекъсват, първо внимателно, после учудено, изпълнени с удивление, докато накрая Шир Самурек резюмира мислите и чувствата на всички в един възклик:

— Ама, ефенди, ние от всичко това нищичко не сме чували и знаели!

— Не е необходимо тепърва да ми го казваш. Това признание вече са ми правили някои мюсюлмани, които са презирали и проклинали учението на Христос, без и една дума да знаят за него. Не е ли глупост да дадеш преценка за нещо напълно непознато?

— Имаш право. Значи Иса Бен Мернем наистина е сторил всичките тия чудеса, дето ни ги разказа?

— Да.

— Но защо сега вече не се случват чудеса — нито при нас, нито при вас?

— Такива все още се случват.

— При вас?

— И при нас, и при вас.

— Това не го вярвам!

— Защото очите ти са затворени. Необходимо е само да ги отвориш и ще видиш навсякъде чудеса.

— И ти мислиш, че аз вече също съм преживял такива чудеса?

— Да.

— Машаллах! Назови ми едно, едно-единствено и ще повярвам!

— Няма да ми е никак трудно. Хаджи Халеф Омар разказа преди малко как ви подслушах. Ти приканваше твоите воини да се присмиват на Сали Бен Акил. Те го сториха и ти после каза на него и баща му: „Сега знаете ли какво мислят за вас разумните мъже? Утре по това време ще чуете същото хилене от устата на Шейтана в Джехеннема и то ще звучи в ушите ви през всичкото време на вечността! Вашето очакване е лъжа, надеждата ви заблуда и вярата ви измама. Нито Аллах, нито неговият Пророк ще се смилят над вас и когато после в смъртния си страх се обърнете към лъжовния бог на неверниците, който се казва Иса, то Небето ще се отвърне напълно от вас и Пъкъла ще възликува на вашето отцепничество!“. Това бяха думите ти и ти ще се съгласиш, че така си ги казал!

— Да.

— Ти считаше просто за невъзможно, тъкмо обратното на твоята заплаха да се случи?

— Да, за съвсем невъзможно!

— Е, какво последва после? Беббехите бяха освободени, а ти самият попадна в плен. Каквото смяташе за невъзможно, се случи. Но когато нещо невъзможно стане истина, хората го наричат именно чудо. Още ли се съмняваш, че има чудеса?

— Не знам какво да кажа, ефенди.

— Ти го съзнаваш, ала се противиш да го признаеш. И все пак към това чудо се прибави даже едно още по-голямо. Сали Бен Акил и неговият баща, вашите смъртни врагове, седят сега при вас като приятели. Те нито дори са заплатили дийе, кръвнината. Ако и това не е чудо, то изобщо не може да има чудеса!

Шир Самурек тук скочи и извика:

— Сега, сега, уцели ти вярното, ефенди, сега ти отново ме победи! Че това можеше да се случи, в живота си не съм го мислил. Да, случи се чудо! Сега съм убеден в това. Но вие бяхте тези, които съумяхте да извършите всичко това. Любовта е била вашата водителка. Пред нея се сгромоли цялата голяма сграда на нашата омраза и отмъщение в едно Нищо. Ще се върнеш ли в страната на кюрдите, ефенди?

— Това зависи от Бога. Ако той го поиска, ще стане.

— Иншаллах! Тогава ти ще бъдеш посрещнат от нас като брат и приятел, на когото ние ще изпълним всяко желание. Сега обаче трябва да разкажеш по-нататък за Иса, Разпнатия, и неговите дванайсет хавариюн^[23]. Тъй като утре вече ще се разделиш с нас, трябва да се възползваме от краткото време, което ще бъдеш в нашата среда.

С какво удоволствие откликнах на тази покана! При това преследвах едно определено намерение. Аз вече казах, че келхурите бяха планирали да проведат през границата един поход за грабеж и плячка, и аз си поставих задачата да ги отклоня от него. Че аз не биваше, както се казва, още от прага да се изсипя в къщата, беше ясно от само себе си. Аз въздействах потайно, с леки намеци. Подкрепях назиданията с примери от собствения си живот и в крайна сметка постигнах успеха, че Шир Самурек наглед от само себе си дойде на въпроса:

— Ама в такъв случай, ако осъществим бойния си поход, ние ще извършим един такъв голям грях, който изобщо не може да ни бъде опростен. Не мислиш ли и ти така, ефенди?

Аз се престорих, сякаш едва благодарение на него съм си спомнил за това намерение, и отговорих с „да“. Сега на него му предстоеше една двойна борба, а именно със самия себе си и със своите хора. Той и те бяха свикнали на разбойнически живот и гледаха на грабежа като на рицарско дело. Бяха предприели похода, за да направят плячка. Трябваше ли сега да се откажат от тази плячка? Трябваше ли да се върнат с празни ръце по домовете и да бъдат осмени? Бях се заловил с почти невъзможното, защото моето влияние върху тези три четвърти варвари датираше едва от днес. То беше прекалено ново и слабо, за да излезе насреща на техните традиционни схващания. Но тъкмо чрез това, че не говорех категорично и командващо, а ги водех едни срещу други и само в щекотливите точки вмъквах по някоя възразителна или ободрителна дума, в края на краищата все пак постигнах целта си. Беше решено грабителският поход да се обърне на ловен и още утре да си потеглят обратно.

Аз приех, че само Халеф е отгатнал тайното ми намерение, ала се намирах в заблуда, защото Сали Бен Акил ме взе под ръка в един миг, когато не ни обръщаха внимание, и ми нашепна:

— Ефенди, за теб, изглежда, всичко е възможно. Ти дори съумяваш да го постигнеш, без никой да заподозре, какво си искал. Ти можеш всекиго да насочваш според волята си. Ако те водеха лоши намерения, ти щеше да си един изключително опасен човек. Слава и хвала на Аллах, че се стремиш само към доброто!

Беше много късно, когато най-сетне отидохме да спим. Затова и на заранта станахме по-късно, отколкото си бяхме наумили. После не се замотахме с потеглянето. Възнамерявахме да придружим келхурите само до изхода на тясната долина и да се отправим сетне към Хой, докато тяхната посока беше на север. Шир Самурек се качи последен на коня. Преди туй обаче ми връчи откраднатите пари на ханджията Али с думите:

— Ефенди, беше много тактично от твоя страна да не ми напомняш за десетте хиляди пиастри. Ето, имаш ги! Като ти ги давам, аз изпълних всичко, което поиска от мен.

Той подкара след хората си. Следваше го малкоегундът с мъжете от Хой, които също бяха получили имуществото си. Аз отидох с Халеф още веднъж до Мусаллах, за да изрека там една кратка молитва. Двамата беббехи. се присъединиха към нас. Когато ние после също възседнахме конете си, за да яздим след келхурите, Сали Бен Акил посочи към Капелата.

— Това е мястото, където ние вече чезнехме в смъртта, когато ти ни даде нов живот. Но не само живот ни донесе ти, а също и виделината на любовта, която оттук насетне ще ни озарява. Ние, за съжаление, скоро ще трябва да се разделим с теб, защото днес имаме все още еднакъв път с келхурите, ала нашите сърца са пълни с благодарност. Ако Аллах изпълни желанието ми, то аз някога отново ще те срещна и тогава ти ще узнаеш дали още вървя по дирите на Махди, или за мен се е появила другата звезда, за която ни говори. Нека благословията на Аллах бъде и по-нататък с теб, както те е съпровождала досега!

Ние настигнахме келхурите долу в долината и яздихме заедно с тях и беббехите докъдето рекичката излизаше от планината. Там си взехме сбогом. Това стана по ориенталски многословен начин, който най-често е форма без съдържание. Тук обаче метафоричните изрази бяха сърдечно и искрено изказани. Когато после останахме сами с хората от Хой, Халеф прекара ръка по лицето и каза:

— Сихди, раздялата е една уйдурма, която трябва да бъде премахната, защото похваща дълбината на задоволството като някоя разбърквачка и поросява ъгълчетата на очите ни, та те потичат като чешма с два чучура. За щастие ние намираме утеха във възвишената мисъл, че ние не само победихме тези толкоз много врагове, ами даже ги преобразихме в приятели, а аз притежавам кожусите на трите млади мечки, които с красни слова ще разпространяват нашата слава. Моето настоящо разположение на духа е много по-добро и благородно, отколкото неочакваната благоразположеност, която почувствах, когато бях запратен от тулумбата на Хол в клонака на дървото. Дано тая пръскачка бъде обладана от всичките зли джинове и нивга не намери рахат, ни деня, ни нощя!

Нашите сегашни придружители всячески се стараеха да ни уверят в своята благодарност и приятелство, ала ние се държахме настрана, защото дори най-знатният от тях — малкоегундът, чиято интелигентност според ханджията далеч надвишаваше нашата мъдрост, нямаше с какво да ни привлече да се ангажираме по-отблизо с него. Така относно тази езда „към дома“ няма какво друго да се спомене, освен че не се случи нищо, и че пристигнахме благополучно в Хой.

Там предизвикахме сензация, жителите се стекоха на гъста тълпа и ето как Халеф отново намери възможност да блесне с ораторската си дарба. Колко щастлив беше само Али, когато му връчих парите! Жена му също ни благодари и после тайно ми каза с радостни сълзи в очите, че той й дал твърдо обещание да не се връща повече към своя порок.

Ние останахме пет дена в селището, чиито жители кажи-речи ни обсипваха с приятелски чувства… само един — не, а именно аптекарят. Той официално ни обвини в конекрадство и поиска да бъдем строго наказани, ала тъжбата му беше отхвърлена. След това дойде в хана и поиска от нас обезщетение. Халеф веднага изяви готовност да му го изплати във всеки размер, само че с… камшика. Оттук насетне той ни остави на мира и ние повече не го видяхме до напускането си на Хой. Тогава той беше застанал до пътя и ни мяташе яростни погледи, които обаче не бяха в състояние да смутят нашето равнодушие.