Карл Май
В Судан (11)

11. При „Капелата на мъртвите“

Най-напред се касаеше да скрием конската амуниция. След кратко търсене й намерихме едно отлично скривалище. Сетне отново последвахме, сега обаче пеша, дирите на кюрдите, но само дотам, където речното корито се разделяше, защото оттам нататък можехме да бъдем всеки миг видени от стражите, които шейхът се бе канил да разстави.

Поради това реших да напусна следата. Описанието, което ханджията ни беше дал, и погледът, с който изследвах лежащите пред нас височини и скатове, ми казваха достатъчно как трябва да се държим, за да стигнем незабелязано до враговете. Шейхът държеше сметка за нашата поява. Той сигурно беше убеден, че ще се придържаме към следата му, и следователно насочваше вниманието си към посоката, от която самият беше дошъл, а именно към рекичката. Следователно ние трябваше да се спуснем от горе. Ето защо напуснахме коритото и навлязохме в гората, която тук се възкачваше стръмно нагоре. Предстоеше ни порядъчно катерене и мина почти час, докато се доберем до гребена, на който бях хвърлил око. Оттам видяхме на отвъдната страна, на същата височина с нас, да се издига Мусаллах ел Амват.

Грандиозна беше гледката, която ни се откриваше тук. Под нас надалеч „бушуваше“ цяло море с вълни от светли широколистни и тъмни иглолистни дървета, докато пред нас и от двете ни страни бяха застанали мрачните зидове на планините. Такива форми не се срещат в Харц или Тюрингийския лес, нито в Ерцгебирге или Судетските планини, също не в Тирол, Швейцария или Пиринеите. Вярно, по, отношение височина, масивност и тежест те не можеха да се сравняват с големите планини на Европа, ала силуетът им бе така рядко очертан, диво заплашителен и неумолим, че буквално ми натрапваше сравнението с характера и начина на живот на живеещите тук племена. Човекът навсякъде — на юг и север, по равнините и в планините, си остава дете на буцата пръст, по която е направил първите си стъпки!

Направо поразително изглеждаше на фона на издигащите се отсреща скали Капелата на мъртвите. Този безмълвен, самотен, извисяващ се на възбог скалист трон е бил сякаш създаден за прибежище на онези прокудени, преследвани и изтощени от гонитби изповедници на християнството и въпреки това шиитската нетърпимост беше останала като хрътка по кървавите им дири. Оттук те не са могли да отидат по-нататък, да преодолеят планините и непреклонната омраза на преследвачите, и за това са тръгнали по единствения път, който им е останал, пътят към смъртта.

Мусаллах, чиито развалини виждахме да лежат пред нас, не е била нито някаква повеляваща почит постройка, нито пък изградена според някакъв стил. Въпреки това нейните останки и сега още ни въздействаха, защото тя представляваше средището на един несравним планински ландшафт и същевременно един възпоменателен паметник за онези, които са били покорни на Божия апел: „Бъди верен до смъртта и аз ще ти дам короната на живота!“ Зидовете се състояха от не дялани естествени камъни, каквито ги е предлагало близкото скално срутване, а ниската, но широка порта беше нагласена от три тежки блока. Двете празни прозоречни отверстия се взираха вторачено като избодените очи на Самсон, а от планинската стена се издаваше над разрушеното светилище една скална козирка застрашително и тежко като проклятието, изречено от умиращия свещеник. Сякаш едва вчера е било избълвано това проклятие и като че времето се е посвенило да смекчи с нежна, зеленееща ръка анатемата, защото в близост не се виждаше нито едно дърво, нито един-единствен храст, и никакви треви, мъх, лишеи не бяха покрили милозливо руните, които толкова ясно можех да чета, руните: „Бъдете проклети!“ Едва по-нататък, където започваше хаосът от скалното свличане, се виеха около камънаците отделни тръни и пропълзяваха, ставащи все по-многобройни и примесени с папрат, туй паша (Fritillaria imperialis) и розовите цветове на Epilobium, като пищен гъсталак навътре сред отломъците и още високо горе над тях. По-нататък „звънтяха“ огромни звънчета (Campanula) към гората, която отново започваше зад и над хаоса. Там, сред трънака, и нийде другаде трябваше да се търси бърлогата на мечките. Халеф бе споходен от същата мисъл, защото посочи с десница насреща.

— Сихди, там отвъд, където съглеждаш големия Лахбата ел Нигара^[1], трябва да е жилището на Мечката на безсмъртието. Ако искаме да й покажем, че тя въпреки името си е смъртна, трябва да идем отсреща и да й прережем нишката на живота, преди още да й се е удало да погълне двамата беббех-кюрди.

— Това за съжаление не бива да правим, драги Халеф, защото теренът там е толкова открит, че келхурите веднага ще ни открият.

— Значи ще позволиш Акил и синът му да бъдат умъртвени?

— Не.

— Как обаче ще го предвардиш, щом не искаш да подириш мецаната?

— Тя сама ще си дойде, без ние да й правим визата.

— В такъв случай тя ще е по-възпитана от нас. Не мога да ти спестя тоя упрек, сихди! Вярваш ли впрочем, че тя е толкова грамаданска, както каза ханджията Али?

— Не.

— Аз също не. За да изгълта първом беббехите и сетне и теб, би трябвало да има търбух колкото някоя малка женска шатра. Също била бяла като сняг. Има ли мечки с такава боя?

— Да. Полярната мечка е така бяла, а кюрдската понякога получава в старостта си този цвят.

— Ама пък може ли на такава възраст да има малки?

— Разбира се. Мечката може да достигне петдесет години и има случаи, когато мечка е раждала на трийсетгодишна възраст. Значи Али изключвайки суеверното разкрасяване, може да е казал истината.

— Как обаче си представяш спасението на беббехите, без да навестим мецаната?

— Някакъв определен план засега още нямам. Трябва първо да се промъкна долу до келхурите.

— Да се промъкнеш?

— Да.

— Бива ли да дойда с теб, сихди?

— Засега се касае да се запозная точно с бивака на келхурите и същевременно да подслушам евентуално нещо по-конкретно за техните намерения. Там ти си излишен, докато тук можеш да ми окажеш най-голямата услуга.

— По кой начин, сихди?

— Като ти поверя пушките си, които хич не ми се ще да подхвърлям на опасност. За мен те са незаменими и ти навярно съзнаваш колко е важно за мен да знам, че са в твоите верни и здрави ръце.

Това си беше чисто ласкаене и аз си имах основателна причина да го сторя. Халеф винаги ми е бил един внимателен и схватлив ученик, също и в промъкването, в което неговото умение стигаше за обикновени случаи. В по-трудните обаче аз предпочитах да го изключвам, защото той не притежаваше необходимата издръжливост — физическа и духовна. Ето защо не биваше да идва с мен. Но тъй като той много лесно се чувстваше незачетен, трябваше да поднеса горчивия хап в сладка обвивка и аз го сторих, като натъртих на голямото доверие, което му оказвах с поръчението да ми пази пушките. И той наистина се хвана на добронамерената хитрина, като увери, съзнаващ собствената си цена:

— Тук наистина ще постъпиш право, сихди, защото тези скъпоценни оръжия не могат в твоите ръце да бъдат по-сигурни отколкото в моите. Аз ще ги браня до последната капка кръв.

— Това изобщо няма да ти се наложи, защото тук, ако се държиш както трябва, няма да се мерне никой, дето ще иска да ти ги отнеме. Ти няма да направиш нищо повече, освен да се скриеш така добре, че никой от кюрдите, които противно на всяко очакване дойде насам, да не може да те намери. И не бива да напускаш скривалището си, преди да съм се върнал.

— Добре де, а кога всъщност ще си дойдеш?

— Това не мога да определя. Може дотогава да минат часове.

— Часове? Аллах, Аллах! Това означава цяла вечност! Ако ти не дойдеш и аз сметна, че се намираш в опасност, от нетърпение душата ще ми изскочи от тялото. Я си представи, че те убият, без да съм там!

— После ще можеш да отмъстиш за мен!

Това беше правилната дума, с която отведох Халеф дотам, където исках. Той гордо изпъчи гърди.

— Да, да, ще отмъстя за теб! За тая цел аз съм подходящият мъж! Върви си значи на рахат, сихди! Аз ще чакам тук търпеливо и неподвижно, додето се върнеш. Ако тия кюрди посмеят само макар и кожата да ти одраскат, ще ги пратя всичките, всичките един подир друг в Геената, дорде ни един не остане от тях. Върви, в името на Аллах! Твоят верен Халеф стои тук като отмъстител, ако бъдеш убит!

Предадох му пушките, като още веднъж строго му втълпих да се държи съвсем спокойно, и после бавно и предпазливо заслизах по планинския рид в посоката, която трябваше да ме отведе до бивака. Според моите пресмятания при обикновени обстоятелства имах да вървя дотам четвърт час, ала предпазливостта, която трябваше да прилагам, съществено удължи този малък промеждутък от време. За щастие земята се състоеше от мека почва. Нямаше камъни, които да се отърколят при някоя непредпазлива стъпка, и тук растяха в достатъчност яки дървета, зад които, в случай че видя човек, да мога незабавно да се скрия.

В рамките на половин час се спуснах, без да забележа нещо смущаващо, дотолкова надолу по хълма, че накрая чух гласове под себе си. Те при всички случаи се носеха откъм бивака, чиято близост бях достигнал. Преценката ми за местността и разстоянието следователно се оказа правилна.

Според звученето на гласовете говорещите не можеха да са много отдалечени от мен. Ето защо аз сега станах още по-внимателен, ала продължих да се придвижвам към тях. Както се оказа скоро, тук добре ми провървя. С други думи достигнах един проточил се надълго, но не много плътен папратов шубрак, легнах на земята и се набутах в гъсталака. Едва бях проникнал на четири-пет метра, горската почва пропадна пред мен почти отвесно и аз се видях над тясната свивка на едно подобно на фуркет врязване в терена, чиито страни бяха обточени с папрат. Там, където лежах, беше най-дълбоко. Ръбовете на вдлъбнатината обаче бързо се снижаваха напред, където тя преминаваше в ливадата с малкото езерце, представляваща лагерният плац на кюрдите. Това врязване дължеше произхода си на някоя течаща вода, която е извирала тук отзад, където лежах, от земята и е протичала после към моравата. Тя навярно е била първоначалният извор на рекичката, по чието корито бяха яздили нагоре кюрдите. Но той като един от така наречените „странстващи извори“, каквито нерядко се срещат, се бе придвижил напред. Сега подхранваше езерцето на ливадата, а дерето, което бе проял в горската почва, беше пресъхнало. То сега предлагаше място за почивка, по-удобно от което човек изобщо не можеше да намисли. На завет от вятъра и заслонен от гъстия листак на дърветата срещу дъжда, човек можеше да се разположи в дълбокия, мек мъх къде-къде по-приятно, отколкото вън на поляната. Шир Самурек, шейхът на келхурските кюрди, беше забелязал това и избрал удобното място за себе си своето най-близко обкръжение. Това обкръжение се състоеше от още един келхур, който поддържаше стража, и пленниците. Човек може да си представи как се зарадвах, когато видях точно пред себе си главните персони!

Непосредствено под мен, значи в самия край на оврага, седеше заедно с баща си Сали Бен Акил, точно до тях — шейхът. Пленниците бяха вързани при глезените и китките. По-нататък следваха останалите пленници, сиреч малкоегундът и мъжете от Хой, също така вързани, а пред тях седеше със заредена кремъклийка в ръка един кюрд, назначен да ги надзирава.

Преди малко бях чул гласовете на шейха и двамата беббехи. Те и сега говореха помежду си, при което Шир Самурек, както чух скоро, преследваше целта да ги измъчва с оскърбления и да им даде още сега едно предусещане за тяхната ужасна смърт. Той, изглежда, тъкмо бе направил някаква забележка от тоя сорт, защото чух Сали Бен Акил да отговоря:

— Ти си един безжалостен дявол и ако не знаех, че Сатаната живее в пъкъла, щях да си помисля, че ти самият си тарторът на злите духове!

— Какво е Сатаната пред мен, когато се касае за кръвно отмъщение! — надсмя се шейхът. — Той трябва да се скрие пред мен, защото никога нямаше да се сети за мечките и меда, с който ще накарам да ви омажат. Ето вижте го! След половин час ще е дошло времето за започване.

При тези думи Шир Самурек посочи един лежащ до него, дебело увит с големите листа на дивата тиква пакет, който значи съдържаше пчелните пити. Като не получи никакъв отговор, той продължи:

— Ти си един учител и проповедник на вярата и си си мислел, че ще можеш да откриеш Махди. Сега душата ти ще се устреми към Обеид Аллах, първият фатимид^[2], и към всички останали, които са се представяли за Махди! Умолявай ги да те предпазят от смъртта! Никакъв илях (бог), пейгамбер (пророк) и махди не може да те защити!

— Ако сериозно се помоля, те ще ни освободят, — отговори Сали — защото Коранът казва, че молитвата прилича на огъня, който стапя дори най-твърдия бронз.

— Ахмак! — изхили се шейхът. — Аллах не действа срещу собствените си закони и никой пророк срещу своето собствено учение. Не е ли повелил Аллах кръвното отмъщение, като е казал: „Око за око, живот за живот!“? Не е ли вървял Мохамед във всяка кървава бран с ятаган начело на своето племе араб кореиш? Какво ще ти помогне молитвата към тях, когато нито Аллах, нито Пророка някога са прощавали? Аллах и Мохамед сами себе си принуждават да помогнат на мен, а не на теб! Няма законодателство и няма учение, притежаващи куража да запретят с пълна сериозност отмъщението и да поставят на негово място прошката.

— Има едно такова учение.

— Не.

— Има, и то е християнското!

— Аллах! Нима вярваш, че Разпнатия и неговите следовници сериозно са ги говорили тия приказки? Я наблюдавай християните при техните постъпки! Отговарят ли делата им на тяхното учение? Не дават ли те лъжа вместо истина, наказание вместо опрощение, притворство наместо откровение и война наместо мир?

— Онези, които го вършат, се наричат християни, наистина, но не са такива!

— Това ти го е казал Кара Бен Немзи, чийто език е обиталище на измамата!

— Аз му вярвам, защото той никога не говори различно от онова, което мисли!

— Аллах, валлах! Мюсюлманинът има вяра на християнското куче! Нима наистина си толкова безумен да мислиш, че тоя крастав чакал би могъл да ни попречи да ви хвърлим на мечките?

— Не е безумие, дето го смятам за възможно. Този алеман е син на щастието и добрите джинове^[3], които обитават Небето и стоят край трона на Аллах. Той е съумявал да извърши и къде по-трудни неща, отколкото би било нашето освобождаване!

— Той е една бъзлива хиена, която няма куража да ни последва, едно кьораво псе, което никаква диря не вижда. Ако се беше осмелил да тръгне подире ни, отдавна трябваше да е тук! Та нали накарах лика му да се изчерви от срам, като наредих да му кажат, че аз съм този, който е отвлякъл жребеца му.

— Кара Бен Немзи ефенди все още може да дойде!

— Тогава ще падне в ръцете на стражите ми, дето го дебнат долу при входа на долината, и ще бъде подложен на същата смърт като вас! Той, християнинът, ще бъде също излапан от духа на християнския свещеник, явяващ се като мечка. Виждаш, че при всички случаи сте изгубени!

— Аллах дава живота, Аллах дава и смъртта! Всичко е отбелязано в Книгата. Но аз не бива още да умирам, защото все още не съм изпълнил мисията, която трябва напълно да завърша. Аз следователно знам, че ще бъдем спасени. Ако полумесецът на мюсюлманите не прояви милосърдие, ще намерим избавление при кръста!

— Шиитите са го съборили от Мусаллах и са го изгорили, той е унищожен и нищо не може да ти помогне!

— Но смисълът, който е имал, е все още налице!

Тогава шейхът, разярен от противоречието, прогърмя гневно към него:

— Твоето упорство е полуда! Аз ти казвам, там отсреща стои Мусаллах ел Амват. Казвам ти, че мечката на свещеника там ще ви излапа, а ти се раздумваш, че кръстът можел да ви спаси. Всеки човек, който има акъл в главата си, ще те осмее, ала въпреки това аз ще остана сериозен и ще дам вид, сякаш смятам за възможно казаното от теб. Ако мечката на мъртвия свещеник застане там отсреща при входа на Мусаллах, държейки в лапите кръста на християните, ще повярвам, че на тоя Кара Бен Немзи, християнското куче, може да се удаде да ви спаси от нашите ръце, по-рано обаче не! Чу ли го? Толкова ли си смахнат, да сметнеш възможно дори това?

— Ако Аллах поиска, то е не само възможно, но и ще стане!

Тук шейхът скочи, затупка с двата крака земята, размаха в необуздан гняв ръце във въздуха и кресна на келхурите, които, примамени от гръмката гълчава, стояха при входа на долчинката:

— Чувате ли? Тоя шашав син на куче и кучка от племето на беббехите твърди, че духът на свещеника щял да стои отсреща при портата на Мусаллах с кръста на християните в лапите, като знак, че той и неговият баща щели да ни се изплъзнат с помощта на Кара Бен Немзи. Нека прозвучи смехът на подигравката и отекне кикотът на презрението, та той и създателят на неговия окаян живот бъдат повалени с трясък от гласовете на присмеха!

Шир Самурек поде самият един гръмък кикот, в който се включиха неговите послушни кюрди. Гората и планинските стени отразиха многократно крясъците и създадоха у мен усещането, че бялата исполинска мечка на свещеника ще се пробуди и появи там отсреща, за да стресне разпуснатите хулители. И погледът ми неволно падна върху отвъдната страна, ала трънакът не се раздвижи, а портата на Мусаллах се взираше все така пусто към нас. Затова пък в мен изплува една идея, която тутакси задържах здраво, макар че нейното реализиране щеше да ми утежни спасението на пленниците.

Когато подигравателният кикот отзвуча, Шир Самурек седна отново и подхвърли презрително въпроса:

— Сега знаете ли какво мислят за вас разумните мъже? Утре по това време ще чуете същото хилене от устата на Шейтана в Джехеннема и то ще звучи в ушите ви през всичкото време на вечността! Вашето очакване е лъжа, надеждата ви заблуда и вярата ви измама. Нито Аллах, нито неговият Пророк ще се смилят над вас и когато после в смъртния си страх се обърнете към лъжовния бог на неверниците, който се казва Иса, то Небето ще се отвърне напълно от вас и Пъкълът ще възликува на вашето отцепничество!

Тогава Акил, който досега дума не беше изрекъл, се провикна:

— Нека си се отвръща напълно то и нека си възликува той! Щом нито Аллах, нито неговият Пророк не искат да знаят за спасението ни, то ние не губим нищо, ако напълно ни изоставят. Ама ти хич не говори за притворство и измама, ти, чиито лъжи и коварство ще ни погубят! Когато вчера ти предложих жребеца на чуждоземеца като откуп, ти прие и ми обеща живота. Но като разбра къде се намира конят, омота ме във върви и залови сетне и син ми, когото късметът доведе насреща ви. Не е ли това коварство и притворство, лъжа и измама? Наистина ли е отричане от вярата ни, ако очакваме спасението от християнин, след като никой мюсюлманин не желае и може да ни освободи от ръцете на тези, които се наричат вярващи на Пророка?

— Надявай си се тогава спокойно на тоя неверник, аз нямам нищо против! Той, за чието скъпоценно имущество ти ламтеше и когото синът ти поиска да наръга, щял да си рискува сега живота, та да спаси вашия! От този човек да изискваш такова нещо! В името на Аллах и моята душа, ако той въпреки това го стори, самият аз ще изгубя доверие в исляма и ще отравя очи към Господа, който умрял на кръста, за да спаси грешниците и върне заблудените в правия път!

— Тогава се приготви да отправиш очи към кръста, защото Кара Бен Немзи ефенди със сигурност ще дойде. Воин като него не може да зареже своя благороден кон!

— Аллах! Ние сме триста срещу него!

— Чувал ли си някога той да е броил враговете си?

— Кучи сине! Ама ти май вече почиташ и превъзнасяш тоя нечист червей като някой бог, който тронува над Седмото небе! Защо ли изобщо ви слушам бръщолевенето? Ние трябваше да чакаме, защото мечката напуща леговището си едвам по късно. Сега обаче здрачът наближава и аз няма защо повече да се бавя с делото на разплатата. Смъртта вече издига своята ръка, за да я протегне към вас. Веднага щом последният светлик на деня изчезне, тя ще ви сграбчи. Сетне ще лежите отсреща в Мусаллах ел Амват и на никой смъртен, бил той мюсюлманин или неверник, няма да се удаде да ви спаси.

Шир Самурек подвикна една заповед на пазача. Мъжът се отдалечи и доведе осем-десет кюрди, който носеха със себе си два здрави кола и много ремъци. Беббехите щяха да бъдат вързани с ремъците за коловете и после намазани с мед, това беше ясно. Аз не биваше да оставам по-дълго тук, защото трябваше да разузная пътя към Мусаллах. Та изпълзях значи обратно от папратите и се насочих към страната, насреща на която лежеше Капелата. При това отново се придвижвах предпазливо от дърво на дърво, ала въпреки тази предпазливост щях да бъда открит, ако не бях зърнал опасността в последния миг.

Според описанието на Али аз си бях мислил, че ливадата е кръгла, рязко окръжена с гора. Но тя протягаше нещо като език далеч навътре между дърветата, за който аз нищо не подозирах, докато не наближих на няколко крачки. Прозвучаването на един глас точно пред мен тъкмо навреме задържа крака ми. Аз се хвърлих на земята и запълзях напред, плътно притиснат към нея, като се оглеждах зорко наоколо. Един як ствол ми предостави достатъчно укритие да мога да обходя с поглед ливадния език. Там стояха скупчени коне, може би към трийсет парчета, странично от тях — моят Рих с коня на Халеф. Враният беше благородно, гордо животно. Той никога не търпеше в своя близост чужд кон, а го прогонваше с ритане и хапане. Ако пък те бяха много, отдалечаваше се и ни юзди, ни ремъци можеха да му попречат.

Как злочесто изглеждаше сега великолепното животно, но само в моите очи, които познаваха всеки цол ширина от него! Всеки друг и сега, наистина, би го разглеждал с възхита. Той ми беше откраднат и отвлечен със сила. Както познавах Рих, знаех, че здравата се е съпротивявал. Вместо да го направят покорен с любов и предумки, безделниците се бяха отнасяли грубо и брутално с него, това веднага ми стана ясно от вида му. Той стоеше сега неподвижен с полузатворени очи и ниско отпусната глава. Великолепната му кожа беше изгубила почти целия си блясък. Тревата на ливадата не го съблазняваше. Пред него лежеше купчина млади, зелени клонки, хвърлени му за фураж. Неговата муцуна висеше точно над тях, без той дори с ноздра да трепва. Рих гладуваше и аз бях убеден, че се е отказал и от водата. Той копнееше по мен!

Някой може да ми се присмее, но аз откровено ще призная, че ми стана болно. Аз обичах врания ат, неговият вид будеше жалост у мен и тази жалост ме подтикна към едно рисковано деяние, което за някой друг кон определено не бих предприел. Аз събрах куража да му дам знак, че се намирам наблизо. Знаех, че той веднага ще го разбере. Преди туй обаче се уверих, че келхурите, които седяха при конете, не са отправили вниманието си към мястото, където се намирах. Бях научил врания на няколко сигнала, всеки от които си имаше своето определено значение, и които бяха толкова неочебийни, че иначе не привличаха внимание. Един от тези сигнали беше едно остро, късо, приглушено покашляне, звучащо като сричката „кол“. Кол означава „яж!“ или „храни се!“. Споменатите кюрди говореха шумно и усърдно помежду си, вероятно за Капелата, както заключих от живените им жестове, и аз сметнах, че едва ли ще зачетат късия, бързо затихващ звук. Осмелих се да се покашлям. Мъжете не се помръднаха, те не бяха го чули. Рих обаче имаше остър слух. Той веднага изправи глава в моя посока, а ушите му се насочиха заслушано напред. Очите из един път се разтвориха широко, сухожилията се опънаха, а дългата тежка опашка се изви от корена в грациозна дъга. Тогава аз рискувах повече — изправих се така, че той да може да ме види, ала тутакси се хвърлих пак на земята. Рих ме беше познал. Някой друг кон щеше да оповести сега радостта си с цвилене или биещи на очи движения, Рих обаче беше твърде добре школуван, за да извърши такава грешка. Той остави само ушите си леко наострени, после сведе глава, щипна стиска вейки и… започна да предъвква! Моята цел беше постигната.

Сега аз пропълзях около ливадния език, за да продължа прекъснатата рекогносцировка. Тя не отне много време, защото не бях обезпокояван и по отношение терена нямах никакви препятствия да преодолявам. Скоро познавах най-правия път, водещ отсреща до Капелата, и се изкачих обратно на планинския рид, за да се върна при Халеф. Той не беше очаквал едно толкова бързо разрешение на моята задача и се зарадва на скоростното ми връщане.

— Хамдулиллах (Слава на Аллах) — каза, — дето си отново тук! Аз вече размишлявах кого най-първо трябва да застрелям — шейха или неговите триста келеши. Какво видя и чу? Къде са конете ни и пленниците? Подслуша ли шейха и кога възнамерява той да замъкне беббехите в Мусаллах? Трудно ли ще е да се сдобият десетте хиляди пиастри и ще сполучим ли с хитрост или ще трябва да посегнем към оръжията? Рих…

— Престани с въпросите си! — прекъснах го аз. — Трябва да побързаме. По-късно всичко ще узнаеш. Сега ела!

Взех пушките си и го поведох надолу по хълма към едно място, където, добре скрити между храстите, трябваше да видим келхурите, когато минеха, водейки беббехите към Мусаллах. Малко преди да достигнем мястото, видяхме една меча следа и спряхме. Ама че могъща Баба Меца беше прекосила оттук! Стъпалата бяха от такъв размер, какъвто кажи-речи и при гризли не бях забелязвал, но с много по-къси, притъпени нокти. Това трябваше да е някоя „лейди“ в дълбока старост и недалеч оттук се натъкнахме на стъпките на няколко мечета. Значи щяхме да си имаме работа с мама и нейните деца. За съжаление можехме да посветим само няколко мига на тези дири, понеже точно там, където бяха видими, нямаше никакво прикритие.

Претърсихме значи споменатите храсти, пропълзяхме навътре и дръпнахме клоните над нас така, че ние можехме да гледаме навън, наистина, ала не и да бъдем забелязани. Докато лежахме така един до друг в очакване, Халеф поиска да повтори въпросите отпреди малко. Аз обаче ги отклоних за по-късно и той трябваше да се откаже.

Слънцето вече отдавна беше изчезнало зад планините и започваше да се стъмнява, когато най-сетне видяхме келхурите да идват. Бяха само двайсетина мъже. Шейхът крачеше начело. Зад него двамата беббехи бяха носени от по четирима мъже, а останалите ги следваха. Всички, освен носачите, държаха страхливо пушките си готови за стрелба, защото приближаваха духа-мечка, на който нали като нищо можеше да хрумне да започне обиколката си в по-раншно време от обикновеното. Разбойниците бяха сложили двамата пленници с гръб към коловете и така старателно ги бяха пристегнали с ремъци към тях, че действително бе необходима силата на мечи нокти, за да бъдат отделени без помощта на нож. После ги бяха намазали така обилно с мед, че го виждахме как капе надолу. Един от келхурите носеше още пити — за каква цел, скоро имахме възможността да наблюдаваме.

Ние ги проследихме с напрегнати погледи, докато всички изчезнаха отсреща във вътрешността на Капелата. След десет минути отново излязоха. Трима притичаха край нас като с някаква куриерска задача обратно към бивака, а други тръгнаха, докато останалите чакаха при Мусаллах, бавно и предпазливо към развалините на скалната стена, при което от време на време се навеждаха към земята.

— Имаш ли си хабер какви ги чинят тези люде там, сихди? — поиска да знае Халеф.

— Да. Та нали видя, че един от тях носеше медени пити. Това е стръвта за мечката, която келхурите слагат от Мусаллах в близост на нейното леговище, за да й покажат пътя към нейните жертви.

— Машаллах! Не е ли чудо, дето има човеци, които вече не са човеци? Който иска да изпълни някое кръвно отмъщение, трябва да прати един куршум в главата на врага, ама да го измъчва по тоя начин и да го остави да бъде разкъсан от дивите зверове, това може да измисли само един шейтан!

— Това наистина е толкова нечовешко, че умът не може да го побере. Но кой знае чрез каква жестокост беббехите са си навлекли този вид отмъщение. На нас те, разбира се, няма да го разкажат. Погледни, тримата келхури се връщат! Трябвало е да идат да вземат още нещо.

Когато минаха край нас, видяхме какво носеха а именно сноп суха дзука, няколко къса лой и една празна ламаринена каса от патрони.

— Какво ли пък се тъкмят да правят със сандъка? — рече Халеф.

— Вероятно ще си изготвят ламба.

— Лабма? За какво?

— Сърцевината на дзуката ще замести фитила, а лойта е наместо газ. Кюрдите искат да осветят Капелата, та мечката по-лесно да намери плячката си.

— Аллах! Това е отново една идея от Джехеннема.

— А едно мъчение, което човек не само чувства, но и вижда, въздейства двойно. Келхурите действат с такава отявлена злост, че да ти се доще тях да хвърлиш на мечките вместо беббехите, без да си навлечеш ни най-малките угризения на съвестта.

Проследихме как споменатите предмети бяха отнесени във вътрешността на Мусаллах. Междувременно кюрдите, поставяли сладката примамка, свършиха и когато другите в Капелата също постигнаха целта си, всички минаха отново край нас. При това се държаха напълно мълчаливо. Сега Халеф помисли, че е дошло най-сетне времето да получи разяснение относно моите намерения.

— Сега бива ли да говорим, сихди? — попита.

— Да.

— Защо не говориш? Нали знаеш какво съм петимен да науча!

— Мога да си го представя и бих желал по-напред да ти поставя няколко въпроса. Ние искаме не само да си върнем конете, но също парите на съдържателя, а и същевременно да спасим беббехите, нали?

— Да, сихди! Това ние не само искаме, но и сме длъжни да го сторим. Ако оставим беббехите да умрат по тоя начин, през време на целия си живот ще чувствам сякаш в моите меса ноктите на мечката.

— Добре! Но в случая се касае да рискуваме нашия живот. Ти с това съгласен ли си?

— Защо тепърва питаш? Искаш да оскърбиш твоя верен Хаджи Халеф Омар?

— Не. Питам, защото се касае за опасност, в каквато никога не си се намирал. Тъй като келхурите засега още не трябва да знаят, че сме тук, ние не бива да стреляме. Въпреки това е належащо да убием мечките.

— Е, тогава ще ги убием! — заяви дребният, неустрашим мъж.

— Ами с какво?

— С каквото искаш, сихди.

— Можем само да ги намушкаме или пребием с удари.

— Добре, значи така ще я свършим!

— Халеф, първо размисли, после реши и накрая действай! Ти някога да си пребивал или намушквал мечка?

— Никога. Но тъкмо затова се радвам безкрайно, че днес ще мога да го извърша.

— Драги ми хаджи Халеф, между искане и изпълнение има голяма разлика! Тук се касае за една стара, голяма мечка. Нея да пребиеш, се изисква физическа сила, каквато ти не притежаваш, и приклад, който да не се раздроби.

— Ох, сихди, ясно ми е вече какво искаш! Ти се каниш сам да наръгаш и пребиеш мецаната!

— Дали ще я пребия, или наръгам, ще зависи изцяло от условията на момента. Но действително желая сам да се заема с нея.

— Не искаш да ми оставиш хич нищо от славата на днешния ден? Трябва ли, когато се върнем при хаддедихните, да разкажа на войните как ти си поел всички опасности върху себе си, докато аз съм си държал ръцете в скута като някоя стара жена, която се затътря да бяга дори при появилата се само в съня й мечка? Няма ли те да си помислят, че духът на храбростта се е отдръпнал от мен и сега мязам на мелничка за кафе, дето й се е изгубила ръчката?

— Успокой се, драги Халеф! Ти в никой случай няма да останеш така кротко и безучастно. Ние по-скоро ще си разпределим работата. Ако аз се заловя с мецаната, на теб ще се паднат малките.

— Малките! Гаче ли това е достойно за един воин, какъвто съм аз! Що за слава ще ми донесе извиването на врата на едно или две мечета! Това е работа, която с лекота може да извърши всяко хлапе.

Тук се лъжеш. Колко големи си представяш младите мечета?

— Е-е, ами сигур няма да бъдат по-големи от някоя котка.

— О-о, много, много по-големи! Те сега са на около шестмесечна възраст, следователно са вече толкова пораснали, че могат да ти докарат големи главоболия. Една млада, половингодишна мечка може при дадени обстоятелства да ангажира цялата сила на един мъж, а ние тук вероятно ще си имаме работа не с една, а с няколко.

Бях принуден да се заема сам със старата мецана, защото Халеф не беше ловец на мечки. За да не се почувства обаче незачетен, беше необходимо да се намекне, че ролята, която му се отреждаше, също изисква целия кураж на един мъж. По тая причина и последните ми думи, с които, изглежда, постигнах целта си, понеже той каза успокоен:

— Значи си мислиш, че няма да е толкоз лесно да се наема с потомците на Мечката на безсмъртието?

— Никак даже няма да е лесно. Към това се добавя и голямата любов, която едно такова животно питае към малките си. Който прояви враждебност спрямо тях, тя ще се втурне към него с ярост, незнаеща никакви граници. За да брани малките си, тя се отвръща и от собствения си нападател.

— Това ме прави щастлив, сихди! Сега съзнавам, че не ме считаш за някоя стара Тахунет ел Бунн^[4], както си помислих преди малко, и ето защо съм съгласен на мен да се паднат синовете и дъщерите на мецаната.

— Хубаво! Но не забравяй, че не бива да стреляме!

— О, аз ще употребя само ножа си и ще разлъча от живота младите питомци на старата „безсмъртница“, без в света да възникне голяма гюрултия. Но я гледай, стана тъмно и светлината на тръстиковите фитили осветява вътрешността на Мусаллах. Не ни ли е вече време да идем отсреща и освободим бедните дяволи от смъртния страх?

— Не още! Този страх е за тяхно добро. Беббехите няма да умрат, наистина, от отредената им ужасна смърт, но и те не са по-добри от келхурите, техните врагове. Те ни окрадоха и посегнаха на живота ни и макар твърдо да съм решил да ги спася, то все пак заслужават да изтърпят преди туй малко смъртен страх.

— Това е вярно, сихди! Тоя страх няма да им навреди. Но ако се бавим твърде дълго, мечките ще довтасат и ще ги излапат. Или си на мнение, че не е нужно толкоз много да бързаме?

— Всъщност имаме още време, тъй като планинската мечка не напуска толкова рано бърлогата си, но миризмата на поставения близо до трънака мед може да примами по-ранко животните. И освен това много бих желал да знам какво си говорят беббехите в своето безнадеждно положение. Ето защо съм съгласен, че вече трябва да се промъкнем до отсреща.

— Промъкнем? Защо тоя труд? Та нали е толкоз тъмно, че никой не може да ни види. Значи не е необходимо да пълзим, а можем да вървим.

— Действително, но само с прилагането на потребната предпазливост. Мусаллах се вижда от лагерния плац на келхурите и не е трудно да си помислиш, че те я държат под око. Отверстията на портата и прозорците са ярко осветени от горящия вътре светилник и келхурите непременно ще ни открият, ако пресечем зрителната им линия, защото фигурите ни рязко ще се очертаят на светлината. Така че се придържай зад мен и прави точно същото, което правя аз.

— Ще го правя, сихди. Сега потегляме ли?

— Да.

— Тогава нека се помолим на Аллах да ни дари с добра сполука в опасното дело! А’уду биллах мин еш Шейтан ер раджим. (Аз диря закрила при Аллах от злия Шейтан.) Той ще ме подкрепи, сихди, също и теб!

Аз добре знаех, че не страхът, а благочестивостта подтикна Халеф към тази тежка въздишка, и макар да не се присъединих гласно към молбата му, тайно в себе си се уповавах на закрилата на Този, който държи живота и смъртта в Своите всемогъщи ръце. Такива мисли тук си бяха съвсем на мястото.