Алисън Ноел
Синя луна (7)

Седма глава

Деймън кара бързо. Имам предвид ужасно бързо. Това ме дразни. Мисля си, че не бива да прекаляваме със скоростта само защото имаме вътрешни радари и усещаме безпогрешно дебнещи полицаи, минувачи, блуждаещи по пътищата животни и всичко останало, което би могло да се изпречи пред колите ни.

Но Деймън не мисли така и когато завивам по алеята и паркирам пред нас, го намирам да ме чака на входа.

— Вече си мислех, че няма да те дочакам — смее се и влиза след мен, следва ме до стаята, просва се на леглото, като увлича и мен. После ме целува дълго и нежно, и ако зависеше от мен, това щеше да продължи вечно.

С радост бих прекарала останалата част от вечността сгушена в прегръдките му. Мисълта, че пред нас ще има безброй такива дни, ме изпълва с огромна радост.

В началото обаче не беше така. В онзи ден, когато научих истината, изпаднах в шок. Толкова се разстроих, че реших да не го виждам известно време, докато осъзная и приема промяната. В края на краищата не всеки ден ми се случва да ми казват: А, между другото, да знаеш, че съм безсмъртен. И направих и теб безсмъртна.

В първия момент не повярвах. Но когато ми разказа как съм загинала в онази катастрофа, как съм изглеждала, когато ме е връщал към живота, когато си спомних как разпознах очите му при първата ни среща — тогава спрях да отричам очевидното.

Но това не значи, че приех новината безболезнено или с радост. Най-много ме измъчваха новопридобитите психически умения след преживяното — СБС (състояние близко до смъртта, но аз си знам, че бях не близко, а стопроцентово мъртва). Започнах да чувам мислите на хората, с едно докосване научавах всички подробности от живота им, говорех с мъртвите и какво ли още не. А имаше и още нещо. Да си безсмъртен може да звучи вълнуващо, но това означава едно — че никога няма да пресека моста. Никога няма да премина от другата страна и да видя отново семейството си. И като се замисля за това, ми се струва, че цената за безсмъртието е прекалено висока.

Отдръпвам с нежелание устни от неговите и поглеждам в очите му — същите очи, пленили сърцето ми преди четиристотин години, но колкото и да се опитвам, не мога да си спомня и зрънце от общото ни минало. Само Деймън знае тайните ни и ги пази с векове. Вече шестстотин години нито умира, нито се преражда, затова помни всичко.

— За какво мислиш? — гали той брадичката ми с пръст и аз усещам останалата след него топла и успокояваща следа.

Поемам дълбоко въздух. Знам, че се бори отчаяно да държи и двама ни само в настоящето, но този път съм категорична — искам да разбера повече за миналото си. За нашето минало.

— Мъчех се да пресметна кога сме се срещнали за пръв път — поглеждам го крадешком.

— Така ли? — вдига вежди той. — И спомняш ли си нещо?

— Не — свивам безпомощно рамене. — Абсолютно нищо. Но се надявам ти да запълниш празнината. Не е нужно да ми разказваш всичко. Знам колко мразиш да гледаш назад. Но аз изгарям от любопитство. Искам да разбера как е започнало всичко това. Как и кога сме се запознали и сме се влюбили един в друг?

Той се отпуска по гръб на леглото. Тялото му застива, устните му мълчат. И аз разбирам, че това ще е единственият му отговор.

— Моля те! — прошепвам аз, лягам и се сгушвам в него. — Не е честно да знаеш всичко й да ме държиш на тъмно. Кажи ми поне малко. Как съм изглеждала? Къде сме се запознали? Любов от пръв поглед ли е било?

Той се раздвижва, обръща се към мен и заравя пръсти в косите ми.

— Беше във Франция през 1608 година.

Преглъщам и задържам дъха си, за да не пропусна нещо.

— По-точно в Париж.

Париж! На мига си представям разкошни дълги рокли, откраднати целувки на Пон Ньоф, размяна на клюки за Мария-Антоанета…

— Бях поканен на обяд у един приятел… — Той притихва за момент. Погледът му се рее някъде назад през вековете. — Ти работеше там като слугиня.

— Слугиня!?

— Една от слугините. Родителите му бяха много богати. Имаха много слуги.

Лежа до него, шокирана от откритието. Не, наистина не очаквах точно това.

— Ти… не беше като другите — казва той и снишава гласа си до шепот. — Беше красива. Невероятно красива. Беше същата, каквато си сега.

Усмихва се замечтано, взема кичур от косата ми и я гали между пръстите.

— И както сега, беше сираче. Родителите ти бяха загинали при пожар, а ти бе останала без средства и подкрепа. Моите приятели те бяха съжалили и ти бяха осигурили работа.

Преглъщам тежко, леко объркана. Не знам какво да мисля и как да реагирам и се питам какъв смисъл има да се преражда човек, ако трябва да изживява тази ужасна болка всеки път.

— Беше точно, както си го представяш — любов от пръв поглед. Влюбих се в теб до полуда и вече нямаше връщане назад. Щом те видях, разбрах, че животът ми вече никога няма да е същият.

Той слага пръсти на слепоочията ми и се взира в мен, очите му ме канят и ми показват онзи момент в цялата му яснота, разкриват ми сцената, сякаш съм там.

Русата ми коса е скрита под боне, сините ми очи са срамежливи, страхуват се да срещнат други погледи. Дрехите ми са прости и безцветни, а ръцете — толкова груби и мазолести, че красотата ми бледнее.

Но Деймън я забелязва. В мига, когато влизам в стаята, погледът му намира моя, той успява да повдигне безличната обвивка и да види душата ми. Толкова е изтънчен, толкова фин, толкова красив, че… аз извръщам поглед. Веднага преценявам, че само копчетата на палтото му струват повече от годишната ми заплата. Не ми е нужен втори поглед, за да разбера, че той не е от моя свят…

— Но трябваше да действам предпазливо, защото…

— Защото вече си бил женен за Дрина — прошепвам и се заглеждам в сцената в главата си.

Дочувам, че един от гостите го пита за съпругата му. Той ме стрелва с поглед и отвръща:

— Дрина е в Унгария. Пътищата ни отдавна се разделиха.

Знае, че изявлението му ще предизвиква обществен скандал, но мнението на останалите не го интересува, по-важното сега е аз да чуя истината…

— С нея вече се бяхме разделили, така че това нямаше значение. Причината да внимавам беше, че в онова общество не се гледаше с добро око на връзките на благородниците с представители на по-низши класи. Ти беше толкова невинна, толкова уязвима, че се страхувах да не ти навлека неприятности. А и още не знаех дали и ти чувстваш същото към мен.

— Чувствах съвсем същото — казвам и продължавам да следя сцената през онази вечер. Виждам, че незнайно как, всеки път, когато отивам в града, успявам да налетя на него.

— Започнах да те следя — продължава той и ми хвърля изпълнен с разкаяние поглед. — Засичахме се по улиците уж случайно и толкова често, че ти постепенно ми се довери. Тогава…

Тогава започнахме да се срещаме тайно — открадвахме си по някоя целувка пред задния вход за слугите, прегръщахме се нежно в тъмните алеи или вътре в каляската му…

— Сега вече знам, че не е било толкова тайно, колкото съм се надявал — въздъхва той. — Дрина не беше в Унгария. Беше непрекъснато около мен. Наблюдавала е всичко, следяла ни е, планирала е как да ме спечели отново. Цената е била без значение.

Деймън въздъхва дълбоко, на лицето му се изписва трупаното четири столетия огорчение.

— Исках да се грижа за теб, Евър. Да ти дам всичко, да изпълня всяко твое желание. Исках да те направя принцеса, защото ти беше родена за такава. И най-после те убедих да дойдеш с мен… никога не съм се чувствал толкова щастлив и истински… Трябваше да се срещнем в полунощ…

— Но аз не се появих — допълвам и го виждам да крачи в тъмното на уговореното място, разстроен, нещастен, убеден, че съм се отказала от него…

— Чак на другия ден разбрах, че си загинала, налетяла си на каляска, докато си тичала към мен.

Деймън ме поглежда и аз виждам в очите му дълбоката, разбила живота и сърцето му скръб.

— В онзи момент изобщо не допуснах, че Дрина може да е виновна за смъртта ти. Нямах представа, докато не чух да си признава пред теб. Бях убеден, че е катастрофа, че е ужасен, непоправим инцидент. Скръбта ми беше толкова голяма, че изобщо не мислех за друг вариант…

— На колко години съм била тогава? — питам и едва долавям гласа си, защото въздухът не ми достига. Знам, че съм била млада, но той никога не ми е казвал точно на колко години съм била.

Деймън ме притиска до себе си и гали бавно лицето, косите и раменете ми.

— Беше на шестнайсет и се казваше Евалин — казва в ухото ми и аз потръпвам от гъдела на меките му устни.

— Евалин — произнасям тихо и веднага долавям връзката между моето трагично „аз“ — малкото сираче, обикнато от Деймън и загинало на шестнайсет — и настоящата Евър. Двете не бяхме много различни.

— Много след това те зърнах в Ню Инглънд. Беше се преродила в пуританска дъщеря. И отново повярвах в щастието.

— Пуританска дъщеря? — възкликвам и търся очите му. Те ми показват тъмнокосо момиче с бледа кожа и строги тъмносини дрехи. Клатя отчаяно глава. — Всичките ми животи ли са били толкова скучни? А този път какъв ужасен инцидент е взел живота ми?

— Удавяне — въздъхва тежко той. Скръбта му се предава и на мен и сърцето ми се свива болезнено.

— Бях толкова разбит, че отплавах веднага за Лондон и останах там за дълго време. Тъкмо се канех да замина за Тунис, когато ти се прероди в красива, богата и доста глезена дъщеря на земевладелци в Лондон.

— Покажи ми — надничам в очите му, нетърпелива да видя нещо по-приятно и бляскаво.

Този път съм красива брюнетка в разкошна зелена рокля и вдигната в сложна прическа коса. Цялата съм отрупана с накити.

Едно богато, разглезено момиче, което се впуска в повърхностни флиртове, животът й е низ от балове, матинета и обиколки из магазините, вниманието й е ангажирано с друг младеж, докато не среща Деймън…

— Какво става този път? — питам и се натъжавам, когато тя си отива. Но трябва да знам.

— Фатално падане от кон — затваря очи той. — По това време вече започнах да се убеждавам, че съм наказан да живея вечно без любов.

Той докосва лицето ми, пръстите му излъчват такава нежност, такава любов и топлина, че затварям очи и се притискам в него. Телата ни се вплитат едно в друго и всичко останало изчезва постепенно, докато оставаме само двамата — няма минало, няма бъдеще, всичко е заключено в този момент.

Аз съм до него и той е до мен, и така ще останем до края на вечността. И ако предишните ми съществувания имат някакво значение, то е да стигнем до този единствен момент. Дрина вече я няма и нищо не може да ни раздели, нищо не може да ни попречи да продължим напред — освен аз самата. Искам да разбера всичко, случило се през вековете, но защо? Време е вече да преодолея ревността и неувереността си, да престана да си търся извинения и най-после да направя този огромен скок напред, толкова важен за нашата любов.

И тъкмо се каня да му споделя, когато той се отдръпва рязко от мен.

— Какво става? — скачам и виждам как притиска палци към слепоочията си и се бори за глътка въздух.

Той се обръща към мен, но погледът му преминава през мен като през празно пространство, сякаш ме няма.

И преди да се хвърля на гърдите му, всичко отминава. Вместо празния поглед усещам меката любяща топлина, без която вече не можех. Той разтърква очи, отърсва се и ме поглежда озадачено.

— Никога не съм се чувствал по този начин — възкликва удивено, заглежда се в празното пространство зад мен и казва тихо. — Не знам, дали…

Но когато съзира тревогата ми, добавя веднага:

— Но сега съм добре. Наистина.

Продължавам да се притискам в него и да го гледам изплашено. Той ми се усмихва и казва весело.

— Хей, какво ще кажеш за една екскурзия до Съмърленд.

— Ама ти сериозно ли? — засиявам аз.

Когато попаднах за пръв път на това прекрасно вълшебно място — вълшебно измерение между измеренията — аз бях мъртва. Красотата му ме заплени дотолкова, че не исках да го напусна. Втория път, когато отидох, бях с Деймън и той ми показа всичките му невероятни възможности. Оттогава мечтаех да се върна там. Но Съмърленд е зона, отворена само за духовно напредналите или за мъртвите, затова не мога да отида там сама.

— Защо не? — вдига рамене той.

— Ами уроците? — питам и се опитвам да покажа интерес към овладяването на новите психически трикове, с които той ме запознава методично всеки ден, но всъщност съм готова да зарежа всичко, за да отида в Съмърленд, където всичко става незабавно и без усилие. — А и ти не се чувстваш добре.

И това е точно така. Стискам ръката му и усещам, че обичайната топлина и тръпката от докосването му все още са много слаби.

— И в Съмърленд има какво още да научиш — усмихва се той. — И ако ми подадеш шишето, ще възвърна енергията си и ще мога да направя портал за нас.

Подавам му го и той отпива жадно не една, а няколко големи глътки, но въпреки това не успява да материализира портала.

— Може би ще мога да помогна? — питам и изтръпвам от страх, когато виждам капчиците пот по челото му.

— Не, аз… почти успях… Дай ми още няколко секунди — мърмори той и стиска зъби, решен да успее.

И аз чакам. Секундите преминават в минути, но нищо не се получава.

— Не мога да разбера — мръщи се той. — Не ми се е случвало откакто… откакто се научих да го правя.

— Може би защото не се чувстваш добре… — шепна аз и наблюдавам как отпива отново, отново и отново. Затваря очи, прави поредния опит, но резултатът е същият.

— Нека опитам аз.

— Забрави. Не знаеш как — казва ядосано той.

Опитвам се да не го приемам лично и премълчавам. Знам, че раздразнението му е насочено към него, не към мен.

— Наистина не знам, но ти би могъл да ме научиш и…

Но преди да довърша, той скача от леглото и застава пред мен. Олюлява се, мускулите му треперят от напрежение, погледът му избягва моя.

— Това е цялостен процес, Евър. На мен ми отне години, докато се науча да се пренасям там. Не можеш да отидеш директно на края на книгата, преди да си прочела средата.

— Би ли ми казал кога за последен път си чел книга, без вече да си наясно с началото, средата и края? — обръщам всичко на шега.

За миг лицето му остава строго и напрегнато, но после омеква, той се усмихва, хваща ръката ми и пита:

— Искаш ли да опиташ?

Аз кимам.

Той продължава да ме гледа, ясно е, че се колебае, съмнява се в успеха, но желанието да ме зарадва надвива съмненията му.

— Добре тогава. Настани се удобно, но не кръстосвай крака. Това намалява чи.

— Чи ли?

— Другата дума за енергия — усмихва се той. — Ако заемеш позиция лотус, това ще помогне.

Събувам чехлите и сядам на килима. Нагласявам се толкова удобно, колкото ми позволява вълнението.

— Обикновено е необходима дълга поредица от медитации, но понеже нямаме време, а и ти вече си доста напреднала, ще прескочим това, нали?

Аз кимам, нямам търпение да започнем.

— Затвори очи и си представи блестящ ореол от мека златиста светлина — казва той и вплита пръсти в моите.

И аз го правя. Представям си абсолютно същия ореол като онзи, който Деймън прояви пред мен, за да ме спаси от Дрина. Толкова е красив, така ярък и искрящ, че сърцето ми прелива от радост. Протягам ръка към него, жадна за светлината му, нетърпелива да вляза под златистия дъжд от меки искрящи лъчи, да видя отново онова фантастично място. Но в момента, когато пръстите ми докосват сияещата повърхност, той изчезва и аз отново се оказвам в стаята си до Деймън.

— Не мога да повярвам! Бях толкова близо! — обръщам се към него и преглъщам разочарованието си. — Беше точно пред мен. Видя ли го?

— Наистина беше много близо — кима той. Погледът му искри от нежност, но усмивката му е пресилена.

— Ами ако опитам отново? Или да го направим заедно? — казвам, но още преди да съм свършила, той клати глава и се отдалечава.

— Евър, ние го правихме заедно. — Избърсва потта от челото си и се заглежда през прозореца. — Страхувам се, че не съм много добър учител.

— Глупости! Ти си прекрасен учител, просто днес си в отпуск, това е.

Поглеждам го с надежда, но не виждам усмивка на лицето му. Веднага сменям тактиката и поемам цялата вина за неуспеха върху себе си.

— Вината е моя. Аз съм много лоша ученичка. Мързелива съм, небрежна и непрекъснато те разсейвам, ето защо не успявам. — Стискам ръката му и казвам. — Но вече край с това. Заемам се сериозно. Само ми дай още един шанс и сам ще се увериш.

Той ме поглежда, виждам ясно, че се съмнява, но не иска да ме разочарова, затова взема ръката ми и двамата опитваме отново. Затваряме очи и си представяме онзи великолепен портал от светлина. И точно когато започва да добива форма, Сабрина отваря външната врата, изкачва стълбата, появява се на прага и ние отскачаме в двата края на стаята.

— Деймън, видях колата ти отпред — изчуруликва тя, съблича якето си и с няколко крачки покрива разстоянието от прага на вратата до бюрото ми.

Набраната в офиса делова енергия все още витае около нея. Тя му подава ръка и се вглежда в бутилката на коленете му.

— Значи ти си причината Евър да привикне към това? — оглежда ни поред със строг поглед и стиснати устни, сякаш вече има всички необходими доказателства, за да го обвини.

Поглеждам уплашено към Деймън и усещам, че паниката ме сграбчва за гърлото. Как би могъл да й обясни това непрекъснато надигане на бутилката със странната течност. Но той се засмива весело и казва:

— Виновен! Повечето хора не го харесват, но Евър го намира за вкусен.

И се усмихва ако не омагьосващо, то поне убедително. Ако питате мен, беше и омагьосващо, и убедително.

Но Сабин продължава да стои там като закована и да го гледа немигащо. После казва бавно:

— Напоследък проявява интерес единствено към тази напитка. Аз мъкна торба след торба с продукти, но тя не хапва нищо.

— Не е вярно — обаждам се, ядосана, че отново се хваща за храната, и то пред Деймън.

В същия момент виждам петното от чай „лате“ на блузата й и ядът ми преминава в гняв. Приближавам се към нея и соча петното, сякаш е кървава следа, белег за безчестие. Освен това ми се струва добър предлог за смяна на темата.

— Как стана това? — не питам, а по-скоро я обвинявам аз.

Тя оглежда блузата си, пръстите й се опитват да изтрият петното, замисля се и казва:

— Блъснах се в един човек.

И по равнодушието и нехайния тон разбирам, че за разлика от Миноз, изобщо не е впечатлена. Веднага забравя за петното, вглежда се първо в мен, после в Деймън и пита:

— Вечерята за събота остава, нали?

Преглъщам тежко и нареждам по телепатичен път на Деймън да кимне, да се усмихне и да каже „да“, въпреки че няма представа за какво говори тя. Защо забравих да му кажа?

— Направих резервация за осем — продължава Сабин.

Притаявам дъх, но бързо си отдъхвам, когато Деймън изпълнява нареждането ми, кима и се усмихва, дори предприема стъпка напред и казва:

— За нищо на света не бих пропуснал.

После подава ръката на Сабин и тръгва към вратата. Пръстите му стискат лекичко моите и изпращат мека успокояваща топлина към цялото ми тяло.

— Съжалявам за тази вечеря — прошепвам в ухото му на входната врата. — Надявах се, че ще забрави за това.

Той притиска устни към бузата ми и тръгва към колата.

— Тя просто се тревожи за теб. Иска да се увери, че съм добро момче, че наистина те обичам и няма да те нараня. Повярвай ми, минавали сме и друг път през това. И въпреки че на няколко пъти съм бил на ръба, винаги съм издържал теста — успокоява ме с усмивка той.

— Ох, да. Строгият баща пуритан — кимам, сигурна, че точно той е съвършеният пример за загрижен родител.

— Няма да повярваш, но земевладелецът бранеше портата си много по-настървено от пуритана — смее се той. — Но аз все пак успявах да се промъкна.

— Един ден може би ще се съгласиш да ми покажеш миналото си — казвам. — Нали се сещаш, още преди да сме се срещнали. Искам да видя твоя дом, родителите ти и… как се е случило всичко.

Но не довършвам, защото виждам болката в очите му и разбирам, че все още не е готов да говори за това. Щом заговорим за онзи период, той неизменно се затваря, отказва да ме допусне там, а това възбужда още повече любопитството ми.

— Миналото няма значение — пуска ръката ми той и се втурва да гласи огледалата, да наднича в жабката и какво ли не, само за да избегне погледа ми. — Всичко важно е тук и сега.

— Да, но… — запъвам се аз. Искам да обясня, че не става дума за празно любопитство, а за приближаване един към друг, за взаимно доверие, за споделяне на отминали тайни.

Но го поглеждам и разбирам, че с по-добре да спра и да се опитам да го допусна физически по-близо до себе си.

— Мислех си… — започвам отново и нервно навивам ръба на блузата около пръста си.

Той посяга към стартера, готов да потегли.

— Защо не направиш онази резервация в ресторанта? — поглеждам го и притискам устни.

— Сигурна ли си? — взира се той в мен.

Кимам уверено. Този път съм сигурна. Чакали сме този момент стотици години. Защо да отлагаме повече?

Поглеждам го право в очите и казвам:

— Абсолютно сигурна.

Той се усмихва и за пръв път през този ден лицето му засиява от щастие. И аз въздъхвам облекчено, когато най-после го виждам в нормалното му състояние, след странното му поведение в училище — мълчанието, неспособността му да прояви портала за Съмърленд и физическото му неразположение, толкова необичайно за Деймън, откакто го познавам. Винаги е бил силен, секси, красив, съвършен, сякаш е имунизиран срещу болести и беди. Да го видя толкова слаб, несигурен и объркан ме разтърси много повече, отколкото ми се ще да призная.

— Смятай го за свършено — казва той, материализира в ръцете ми дузина червени лалета и потегля.