Алисън Ноел
Синя луна (39)

Трийсет и девета глава

Натоварена с всички продукти — всички, без пролетна вода, зехтин „Екстра върджин“, дълги свещи от бял восък (оказа, че в магазина ги няма, което ме изненада, като се има предвид, че те са най-нормалното нещо от целия списък), обелка от портокал и снимка на Деймън, каквато, разбира се, не очаквах да намеря при Лина.

Отключвам колата, но гласът на Ава ме спира.

— Аз ще повървя пеша. Живея точно зад ъгъла.

— Сигурна ли си?

Тя разтваря широко ръце, сякаш иска да прегърне нощта, и ми се усмихва.

— Вечерта е прекрасна. Искам да й се насладя.

— Прекрасна колкото Съмърленд? — питам и се мъча да отгатна на какво се дължи внезапната й радост, понеже в магазина беше много сериозна.

Тя отмята глава и се засмива. Бялата й шия проблясва в сумрака.

— Не се тревожи. Нямам намерение да загърбя живота си и да се пренеса там завинаги. Просто ми е приятно, че има къде да отида, когато реша да избягам за малко от реалността.

— Внимавай. Недей да прекаляваш — повтарям едно към едно думите на Деймън. — Човек може да се пристрасти към Съмърленд.

Тя прегръща тялото си с ръце, повдига рамене и аз разбирам, че говоря на вятъра. Ясно е, че тя ще се връща там все по-често, ще използва всяка минута, за да се върне в онази приказна страна.

— Вече имаш всичко необходимо, нали?

Кимам, влизам в колата и казвам:

— Останалото ще си набавя на път към дома.

— Сигурна ли си, че си готова? — поглежда ме загрижено тя и лицето й отново става сериозно. — Имам предвид, да оставиш всичко това… да оставиш Деймън?

Не, не искам да мисля сега за това. Имам прекалено много работа, трябва да се съсредоточа върху задачата, докато дойде време да се сбогувам.

— Защото веднъж стореното не може да се промени — добавя тя.

— Сама виждаш, че това не е вярно — поглеждам я в очите.

Ава се накланя напред, кестенявата коса пада върху лицето й, тя вдига ръка и я прибира зад ушите.

— Когато се върнеш там… нали разбираш, че ще си бъдеш напълно нормална? Няма да имаш достъп до другото познание, дори няма да знаеш, че то съществува. Сигурна ли си, че го искаш?

Свеждам поглед и подритвам едно камъче.

— Виж… няма да те лъжа. Всичко стана по-бързо от очакваното. Надявах се да имам повече време… да доведа нещата докрай. Но като цяло мисля, че съм готова. — Спирам за миг, повтарям наум казаното, разбирам, че то не изразява точните ми мисли, и започвам отначало. — Да, готова съм. Напълно готова. И според мен най-правилното решение е да върна нещата обратно, както трябва да бъдат?

И без да искам извисявам глас, така че последните думи звучат повече като въпрос, отколкото като изявление. Тръсвам глава и продължавам:

— Убедена съм, че това е точното решение. Иначе защо ще ми се дава достъп до хрониките?

Ава ме гледа настойчиво, без да мига.

— А и просто не можеш да си представиш колко много искам да видя семейството си.

Тя идва до мен, прегръща ме, притиска ме до гърдите си и прошепва:

— Радвам се за теб. И въпреки че ще ми липсваш, съм щастлива, че ми повярва и ми повери тази последна задача.

— Не знам как да ти благодаря за помощта — прошепвам и гласът ми натежава от сълзи.

Тя погалва косата ми и казва:

— Ти вече ми се отблагодари.

Поглеждам наоколо, попивам всяка подробност от тази невероятно ясна вечер в красивия крайбрежен град и не мога да повярвам, че само след няколко часа ще бъда далеч оттук. Ще оставя Сабин, Хевън, Ава… Деймън… сякаш… сякаш никога не са съществували.

— Добре ли си? — пита тихо тя. Гласът й е нежен, разбиращ, явно е разчела правилно погледа ми.

Кимам и соча към малката лилава хартиена торба в краката й, върху която е изписано със златни букви: „Мистикс & Муунбиймс“.

— Разбра ли точно как трябва да приготвиш билките? Дръж ги на хладно и тъмно място и не ги слагай в… червения сироп, преди последния, трети ден.

— Не се безпокой. Всичко е запечатано тук — слага пръст на слепоочието си, после вдига плика и го притиска към гърдите си.

Кимам и мигам бързо, за да задържа сълзите. Знам, че това е първото от дългата поредица сбогувания.

— Утре ще дойда да ти донеса останалото. И нали се разбрахме, само в случай че се наложи, в което се съмнявам.

Най-после сядам в колата, затварям вратата и поемам към океана. Единствената ми възможност е напред, към бъдещето.

 

 

По пътя спирам, набавям останалите продукти, качвам пакетите в стаята и изсипвам всичко на бюрото. Заравям пръсти в купчината от свещи, масла и билки, нетърпелива да стигна до кристалите, защото първата ми работа е с тях. Всеки от тях трябва да бъде програмиран в зависимост от типа и предназначението му, преди да сложа всички в бродираната копринена кесия и да ги оставя навън, за да поемат възможно най-много лунна светлина. През това време трябва да материализирам хаванче и чукало (забравих да купя, но понеже е само инструмент, а не съставка, смятам, че няма да е проблем, ако ги проявя), да счукам някои от билките и да ги сваря в стъкленици. После да ги смеся с всичките минерали и цветни пудри, които Лина насипа в малки муски и надписа надлежно всеки от тях. И всичко трябва да се извърши на седем точни стъпки, като всяка от тях започва с почукване по кристалната купа така, че да зазвучи в синхрон със седмата чакра, която отговаря за вдъхновението и възприятията отвъд времето и пространството, както и цял куп други неща, свързани с божественото. Гледам купа със съставките и треперя от вълнение. След поредица от фал стартове най-после всичко ще си дойде на мястото.

Да кажа, че се безпокоях за набавянето на продуктите, е меко казано. Дори не бях сигурна някои от тях дали съществуват и това ме обезверяваше още преди да започна. Но Ава ме убеди, че Лина ще набави всичко и че може да й се вярва. И досега не съм напълно сигурна във второто, но просто нямаше към кого другиго да се обърна.

Докато събираше съставките, Лина не спираше да ме оглежда с присвити очи и това започна да ме изнервя. А когато навря смачкания лист със списъка в носа ми и попита: „Какво всъщност практикувате вие? Някаква алхимия ли?“, реших, че съм направила колосална грешка.

Ава ме стрелна с поглед и тъкмо щеше да се намеси, когато поклатих глава и се засмях:

— Ако имате предвид алхимията в истинския смисъл на думата като овладяване на природата на нещата, предотвратяване на хаоса и удължаване на живота за неопределено време (изрових от интернет тази дефиниция и я научих наизуст), тогава отговорът ми е „не“, това е много далече от мен. Просто искам да опитам малко бяла магия, за да победя в училищното състезание, да си намеря готин кавалер за бала и да излекувам сенната си хрема, защото пролетта идва и не ми се ще да ходя на бала със зачервен нос, нали разбирате?

Забелязах, че не ми вярва, особено за алергията, и добавих бързо:

— Ето защо ми трябва розовият кварц, нали той носи любов? А после и тюркоаза… — посочих към шията й — той има целебна сила…

Бях готова да издекламирам всичко научено само преди час за продуктите, но реших, че това е достатъчно, и свих рамене.

Разопаковам внимателно кристалите, поемам всеки един в дланта си, затварям пръсти около него и си представям как през него минава чиста бяла светлина, после изпълнявам прецизно всяка стъпка от ритуала за пречистване. Според прочетеното в кристала това е първият етап от програмирането на камъните. Вторият е да ги помоля (на глас) да поемат от лунната светлина, за да ми доставят съответната енергия.

— Тюркоаз — прошепвам и поглеждам към вратата, за да се уверя, че е плътно затворена, докато си шепна и си представям шокираната физиономия на Сабин, ако влезе ненадейно и ме завари да нашепвам мили думи на купчината с камъни, — моля те да изцелиш, пречистиш и възстановиш баланса между чакрите с помощта на дадената ти от природата сила!

Поемам дълбоко въздух, вливам в камъка от моята енергия и го поставям в кесията. Пресягам се за следващия, чувствам се глупаво, като някаква вещица, но знам, че нямам друг избор и трябва да продължа.

Заемам се с полирания розов кварц, вдигам поотделно всеки от четирите камъка и го насищам с бяла светлина, като повтарям:

— Моля те, осигури ми безусловна любов и безкраен покой.

Слагам ги поред в копринената кесия при тюркоаза, вземам старолита — красив камък, създаден от сълзите на феите — и го моля да осигури древна мъдрост, късмет и помощ за връзка с другите измерения. Хващам в другата ръка зоисита и ги държа едновременно, пречиствам ги с бялата светлина и шепна:

— Моля ви да трансформирате цялата негативна енергия в позитивна, да ми помогнете да се свържа с мистичните царства и…

— Евър? Може ли да вляза?

Поглеждам към дървения праг на вратата — петте сантиметра, които ме разделят от Сабин. После връщам поглед към купчината билки, масла, свещи и мускали, включително и двата камъка в ръцете ми.

— Моля ви да помогнете за изцелението, възстановяването и всичко останало, което е в природата ви — изстрелвам като картечница и ги скривам в кесията.

Само че големият не може да влезе.

— Евър?

Бутам с всичка сила, опитвам се да го наместя, но отворът е толкова малък, че за да влезе, трябва да разкъсам плата.

Сабин чука отново — три отчетливи удара — послание, че знае, че съм вътре и търпението й е на изчерпване. Нямам никакво време за разговори, но съм принудена да кажа:

— Секунда само!

Напъхвам някак си камъка, изтичвам към балкона, оставям кесията на малката масичка, откъдето луната се вижда идеално, после тичам вътре, бутам всичко зад бюрото и когато Сабин почуква отново, оглеждам стаята с нейните очи, макар да знам, че няма време за промени.

— Евър! Добре ли си? — пита тя едновременно ядосано и загрижено.

— Да… аз само… — хващам тениската вдигам я и я надявам на главата си, после обръщам гръб към вратата и викам: — Сега може да влезеш… аз…

И в мига, когато тя влиза, свалям тениската надолу. Изигравам неудобство, сякаш не искам да ме вижда, докато се преобличам, въпреки че досега никога не съм се притеснявала.

— Преобличах се — мърморя и виждам веждите й да се сключват, докато ме оглежда и души за цигари, марихуана, алкохол и всичко, за което са я предупредили в онези ценни книги за възпитанието на подрастващите.

— Имаш нещо червено тук… — вглежда се в тениската ми тя. — Нещо, дето… сигурно няма да се изпере.

Поглеждам се, виждам дебела червена ивица през гърдите си и моментално познавам необходимата за еликсира червена пудра. В същия миг виждам следи и по бюрото. Пликът вероятно е бил скъсан.

Супер! Чудесен начин да докажеш, че току-що си облякла чиста тениска, хокам се наум, докато гледам Сабин да отива към леглото и да сяда на ръба му с мобилния телефон в ръка. Достатъчно ми е да видя червеникавата й аура, за да разбера, че загриженият й поглед не е свързан пряко с мръсната ми блуза, а с мен самата — със странното ми поведение, нарастващата потайност, проблемът с храненето — и тя е убедена, че всичко това води до нещо далеч по-страшно.

Впускам се да намеря логично обяснение за всичко и в залисията си съвсем забравям за непосредствената опасност.

— Евър? Да не си избягала от училище?

Замръзвам на място. Тя поглежда към бъркотията от свещи, треви и всякакви странни неща върху бюрото ми. Повечето от тях не е виждала никога, поне не и групирани по начин, сякаш са предназначени за някаква цел.

— Ъ… да. Заболя ме глава. Но не е нещо сериозно.

Сядам на стола и започвам да се люлея напред-назад с надеждата да разсея погледа й.

Тя продължава да гледа продуктите за големия алхимичен експеримент и понечва да каже нещо, но аз я изпреварвам:

— Имам предвид, че не е било сериозно, щом премина толкова бързо. Но беше ужасен пристъп. Мигрена, От време навреме ми се случва.

В същото време си мисля, че съм най-лошата племенница на света, неблагодарница, лъжкиня, която ръси глупост след глупост. Горката ми леля, няма представа каква късметлийка е, че скоро ще се отърве от мен.

— Може би това е така, защото не се храниш добре. — Тя въздъхва, събува обувките, подвива крака под себе си и продължава да ме изследва с поглед. — Но въпреки това растеш като бурен. Пак си пораснала.

Навеждам глава и хлъцвам от изумление, като виждам, че глезените ми се подават изпод материализираните тази сутрин дънки.

— Щом не ти е било добре, защо не отиде до лекарския кабинет? Знаеш, че не бива да напускаш занятия по собствено желание.

Поглеждам я и ми се иска да й кажа да не се тревожи, да не си губи времето за тези неща, защото всичко ще свърши съвсем скоро. Знам, че ще ми липсва много, но съм сигурна, че и нейният живот ще стане по-спокоен. Тя заслужава повече от това. Заслужава по-добър човек от мен. Затова ми се ще да я зарадвам, че скоро ще може да си отдъхне от тази бъркотия.

— Сестрата не става за нищо. Само да раздава аспирин. А ти знаеш, че той не ми помага. Трябваше да се прибера и да си почина известно време. Единствено това ми помага в такива случаи. Затова си тръгнах.

— И дойде ли си? — навежда се тя към мен. — Вкъщи имам предвид.

Очите ни се срещат и аз разбирам, че ме изпитва.

— Не — въздъхвам, навеждам глава и размахвам бялото знаме. — Отидох до каньона и…

Тя продължава да чака.

— И останах за малко сама.

Въздъхвам дълбоко и преглъщам. Все пак съм близо до истината.

— Евър, да не би да е заради Деймън?

Чувам думите й, усещам, че не мога повече, и избухвам в сълзи.

— О, скъпа — мълви тя и разтваря широко прегръдките си.

Скачам от стола и се хвърлям в тях. Правя го непохватно, защото все още не мога да свикна с дългите си мотовилки, и едва не я повалям на пода.

— Извинявай… аз… — започвам, но не мога да завърша, връхлетяна от нов поток сълзи.

Тя започва да гали косите ми и шепне:

— Няма нищо, миличка. Знам колко ти е мъчно. Знам колко трудно е това…

В същата минута се отдръпвам от ръцете й. Чувствам вина, че действам, сякаш всичко е заради Деймън. Истината е, че само една част от сълзите ми са за него. Те са и за приятелите ми — тези в „Лагуна“ и другите в Орегон — и за живота ми — този тук и онзи, към който скоро ще се върна. Разбирам, че на всички тук ще им е по-лесно без мен, включително и на Деймън, но това не прави нещата по-лесни за мен.

Въпреки това трябва да си отида. Просто нямам избор.

Тази мисъл ме успокоява. Каквато и да е причината, имам пред себе си невероятната възможност, единствената възможност — да променя нещата.

Време е да се прибера у дома.

Просто ми се иска да имах малко повече време за сбогуване.

Тази мисъл отново пълни очите ми със сълзи. Сабин ме държи здраво в прегръдките си, нашепва ми утешителни думи, а аз се притискам в нея и слагам глава на рамото й.

Топлата й прегръдка ме кара да се чувствам в безопасност. Сякаш всичко е наред.

Затварям очи, заравям лице в ямката между рамото и врата й и й казвам сбогом без думи.