Алисън Ноел
Синя луна (30)

Трийсета глава

Изскачам от залата и тичам надолу по стълбите. Погледът ми е замъглен и сърцето ми бие толкова бурно, че не забелязвам Роми и Райни, блъскам се в тях и Райни пада на земята.

— Боже мой! Много съжалявам, аз…

Навеждам се, протягам ръка, чакам да я хване, за да й помогна да се изправи на крака, и питам няколко пъти дали е добре. И потрепвам смутено, когато тя отказва помощта ми и става сама. Оправя полата си, вдига чорапите нагоре и ченето ми пада, когато виждам, че раната на коляното й заздравява на мига. Изобщо не бях и помисляла, че може да са като мен.

— Да не би да сте… да сте…

Но преди да се доизкажа, Райни поклаща глава и заявява:

— В никакъв случай!

Поглежда надолу, за да се убеди, че чорапите й достигат точно определената височина, и продължава:

— Нямаме нищо общо с теб.

Изпъва красивото синьо сако, оглежда се от всички страни и търси подкрепа от далеч по-симпатичната си сестра.

— Райни, дръж се прилично, ако обичаш! — мръщи се Роми.

Райни продължава да гледа войнствено, но тонът й омеква.

— Добре, де, не сме като теб.

— Но… знаете за мен? — питам и веднага чувам мислите на Райни — Добре, де, знаем.

Роми само поклаща утвърдително глава.

— И мислите, че съм лоша?

Райни извръща поглед, но Роми се усмихва и казва:

— Моля те, не обръщай внимание на сестра ми. Нищо подобно не си мислим. Не сме в позиция да съдим.

Оглеждам ги с подновен интерес, спирам поглед на бледата им кожа, на големите черни очи, правите като под конец бретони и тънки устни — всяка черта е толкова изрядна, че приличат на анимационни героини. Не мога да не си задам въпроса как е възможно две същества да са толкова еднакви отвън и толкова различни отвътре.

— Кажи ни какво научи? — усмихва се Роми и предлага с кимане всички да продължим надолу по улицата, което и правим. — Намери ли отговорите, които търсеше?

Дори нещо повече.

Останах безмълвна, втренчила широко отворени очи в кристала, докато всичко изчезна и повърхността му потъмня. Нямах представа какво да правя с полученото познание, но усещах, че то ще промени не само моя живот, но и света. Мислех си, че е невероятно да имаш достъп до такава голяма мъдрост, но в същото време съзнавах, че с нея идва и огромна отговорност.

Какво се очакваше да направя сега, когато вече знам? Имаше ли специална причина да ме допуснат до тази информация? Някаква голяма глобална причина? Трябваше ли да използвам за нещо наученото? И ако не, тогава какъв беше смисълът?

И най-важното — защо аз!

Със сигурност не съм първата, задавала такива въпроси.

Или съм първата?

И единственият задоволителен отговор бе, че съм предопределена да се върна.

Не да спра убийствата и войните, нито да променям хода на историята — просто не съм такъв тип момиче.

Но беше повече от ясно, че има определена причина да ми подадат тази информация и тази причина води директно към онова, за което мислех непрекъснато. Че целият сценарий с катастрофата, психическите ми способности и усилията на Деймън да ме направи безсмъртна са една огромна грешка.

И ако мога да се върна назад и да предотвратя ужасната катастрофа, нещата ще останат, каквито са били преди. Ще мога да се върна в Орегон и да продължа стария си живот, все едно че новия никога не го е имало. Истината е, че през цялото време исках точно това.

Но тогава какво ще стане с Деймън? Той също ли ще се върне?

И ако се върне, ще продължава ли да бъде с Дрина, докато тя все пак успее да ме убие и всичко да започне отначало?

И дали ще мога да предотвратя неизбежното, или само ще го отложа?

И дали няма всичко да си остане постарому, никой, освен мен да не се промени? Тогава Деймън ще умре от ръката на Роман, а аз ще си живея в Орегон, без да знам нищо.

Бих ли могла да го допусна?

Как да обърна гръб на единствения мъж, когото съм обичала истински?

Поклащам глава и забелязвам, че Роми и Райни все още ме гледат, чакат отговор на въпроса си, но аз не знам какво да им кажа. Отварям уста, но продължавам да мълча, съзнавайки, че приличам на олигофрен. Оказва се, че дори и в Съмърленд, мястото на абсолютната и безусловна любов, аз си оставам кръгъл идиот.

Роми се усмихва, затваря очи, пълни ръцете си с прекрасни червени лалета и ми ги подава.

Но аз не ги вземам. Отстъпвам назад, сякаш са отровни.

— Какво правите? — викам и погледът ми прехвръква ядовито от едната на другата. Но те изглеждат не по-малко объркани от мен самата.

— Съжалявам — опитва се да ме успокои Роми. — Не знам защо го направих. Мисълта просто се появи в главата ми и…

Лалетата избледняват и изчезват от ръцете й, връщат се там, откъдето са дошли. Но това не променя нещата и аз пожелавам заедно с тях да изчезнат и близначките.

— Какво става тук? — крещя ядосано.

Знам, че прекалявам, но не мога да се въздържа. Защото ако тези лалета са някакво съобщение, ако тя е прочела мислите ми и се опитва да ме откаже от миналото и да ме задържи в настоящето, това не е нейна работа, нали? Те може да знаят всичко за Съмърленд, но не знаят нищо за мен и нямат право да се месят. Никога не им се е налагало да вземат такива решения. Нямат представа какво е да загубиш всичките си близки хора.

Правя още една крачка назад. Райни бърчи вежди, а Роми клати глава и казва:

— Нищо не сме чели, честна дума. Не можем да четем всичките ти мисли, само онези, които ти ни позволиш. Каквото и да си видяла в акашките хроники, си остава за теб и само за теб. Ние просто се тревожим за теб. Това е всичко.

Присвивам очи. Не вярвам на нито една нейна дума. Вероятно са надничали в мислите ми през цялото време. Иначе защо ще ми подарява лалета? Защо ще материализира такива неща?

— Изобщо не видях тези хроники — казвам. — Стаята беше…

Гласът ми секва, когато си спомням миризмата на мамините ореховки, допира на бабиното одеяло и преглъщам тежко, когато си помислям, че мога да имам всичко това отново. Трябва само да изчакам точния ден и час и да се върна при семейството и приятелите си. Тръсвам глава и продължавам:

— Стаята беше различна от предишната.

— „Хрониките на Акаша“ имат много лица. Стаята е такава, каквато трябва да бъде, за да отговори на конкретните ти нужди — казва тя и ме оглежда. Очите й шарят по лицето ми, търсят нещо. — Появихме се само за да помогнем. Не искахме да те разстройваме или да те объркваме.

— Вие какво? Да не сте ангели спасители или духовни водачи? Две вълшебници кръстници, облечени в ученически униформи?

— Не точно — смее се малката вещица.

— Тогава кои сте, в края на краищата? И како правите тук? И как така успявате винаги да ме намерите?

Райни дърпа сестра си за ръкава, иска да я накара да се махнат. Но Роми не помръдва, гледа ме в очите и казва:

— Тук сме, за да ти помагаме. Не ти трябва да знаеш повече.

Вглеждам се в нея, после обръщам поглед към сестра й, тръсвам глава и тръгвам напред. Те са преднамерено тайнствени, много странни и инстинктът ми подсказва, че не са тук за добро.

Роми ме вика, но аз не се обръщам. В стремежа си да се отдалеча по-бързо от тях, се насочвам към една жена с кестенява коса, която чака пред театъра и в гръб прилича удивително на Ава.