Алисън Ноел
Синя луна (25)

Двайсет и пета глава

Те ме превеждат през няколко стълби и маршируват напред с отмерена и толкова бърза крачка, че едва успявам да ги догоня. Минаваме покрай нещо като пазар, сергиите на амбулантните търговци са пълни с всякакви стоки — от ръчно направени свещи до дървени играчки. Продавачите си стоят зад грижливо опакованите стоки и ги предлагат само срещу усмивка и добра дума. Продължаваме покрай отрупани с плодове и зеленчуци касетки, сергии с бонбони и няколко по-модерни бутика, и спираме на ъгъла, за да дадем път на карета, теглена от коне, следвана от лъскав ролс-ройс.

Тъкмо се каня да попитам как е възможно тези неща да съществуват на едно място по едно и също време, как стари постройки стоят до супермодерни грамади от метал и стъкло, когато Роми ме поглежда и казва със странния си глас:

— Вече ти обясних. Съмърленд съдържа в себе си всички възможности. И понеже хората мечтаят за различни неща, тук съществува всичко, за което можеш да се сетиш.

— Значи това е материализация? — поглеждам ги и Роми кима, а Райни продължава напред. — Но кой ги е материализирал? И те ли са екскурзианти като мен? Живи ли са, или мъртви?

Погледът ми се мести от едната към другата, защото въпросът ми се отнася и за тях. Защото в тях има нещо много странно, нещо почти зловещо и неподчинено на времето, въпреки че външно изглеждат съвсем нормални.

Поглеждам към Роми, защото очаквам отговор от нея, но Райни ме изумява, когато отваря уста за пръв път, откакто сме се запознали.

— Ти поиска да намериш храмовете, затова ти помагаме. Но не се заблуждавай, че сме длъжни да отговаряме на въпросите ти. Някои неща просто не са твоя работа.

Преглъщам неловко, поглеждам към Роми и се питам дали няма да се извини за грубостта на сестра си, но тя се обръща и ни повежда по друга, също толкова оживена улица, после свива по празна алея, излиза на тих булевард и спира пред огромна величествена сграда.

— Кажи ми какво виждаш? — пита тя и със сестра й се вглеждат изпитателно в мен.

Ахвам от красотата и величието на сградата пред мен, очите ми се разширяват, ченето ми увисва от възторг и страхопочитание, докато оглеждам красивите извивки и резби, големият силно наклонен покрив, импозантните колони и впечатляващите порти — всички нейни части трептят и се променят непрекъснато. В един момент ми напомнят на Партенона, в следващия на Тадж Махал, после на пирамидите в Гиза, на храма на Лотус, съзнанието ми подскача от едно великолепие на друго, докато формите на сградата се трансформират и преливат във всички забележителности на света, построени от човешка ръка.

Виждам… виждам всичко! — мисля наум, неспособна да произнеса думите на глас. Невероятната красота пред мен е отнела способността ми да говоря.

Обръщам се към Роми, любопитна да разбера дали и тя вижда същото. Роми тупва Райни по рамото и казва:

— Казах ти! — после ми се усмихва мило и обяснява. — Храмът е изграден от енергия, любов и познание за доброто. — Онези, които могат да го видят, получават разрешение да влязат.

Не чакам повече обяснения и бързам нагоре по мраморната стълба. Нямам търпение да вляза и да видя какво има вътре.

Достигам до огромната двойна врата, обръщам се и питам:

— Идвате ли?

Райни продължава да ме гледа с подозрение, присвитите очи ми казват, че й се ще никога да не ме е срещала. Роми поклаща глава и казва:

— Отговорите на въпросите ти са вътре. Вече нямаш нужда от нас.

— Откъде да започна?

Роми поглежда сестра си и между тях протича кратък разговор без думи. После се обръща към мен и отговаря:

— Търси „Хрониките на Акаша“. Там е записано всичко, което някога е казано, помислено и направено, както и това, което ще се каже, ще се помисли и ще се направи. Но ще можеш да ги откриеш само ако искаш. Ако не… — готова е да прекъсне тук, но паниката в погледа ми я кара да продължи. — Ако не си предопределена, няма да узнаеш нищо. Съвсем просто е.

Думите й не ми вдъхват и капчица увереност и аз наистина си отдъхвам, когато виждам, че се канят да си ходят.

— Сега трябва да си тръгваме, госпожице Евър Блум — казва тя и веднага ми прави впечатление, че използва пълното ми име, макар да съм сигурна, че не съм го споменавала. — Но съм убедена, че ще се видим пак.

Докато се отдалечават, си спомням още нещо важно и викам след тях:

— Как да се върна обратно? Нали разбирате, в моя свят?

Райни се заковава на място. Роми се обръща и по лицето й пробягва търпелива усмивка.

— По същия начин — както дойде. През портала, разбира се.