Джейн Ан Кренц
Частен детектив (7)

Шеста глава

Плажът бе обвит в мъгла. На хоризонта, сивото море се сливаше със сивото небе и не се виждаше къде започва едното, и къде другото. Загърната в подплатено яке с качулка, Маги бе застанала на самия бряг и се опитваше да овладее непокорните чувства, които бушуваха в гърдите й.

Затвори очи и се замисли. Влюбваше се в Джошуа Дженюъри. Бе едновременно ужасена и възторжена от признанието си. Той бе толкова различен от всички други мъже, които бе познавала. Част от нея съзираше дълбочината в него, защото тя отразяваше значителна част от нейния характер. В сърцето си знаеше, че Джош Дженюъри е един от добрите в безчувствения свят.

И въпреки че бе сигурна в него, Маги не можеше да не признае, че има толкова много неща, които все още не знаеше за детектива. Винаги бе предполагала, че мъжът, в когото ще се влюби, ще бъде спокоен и съвсем обикновен. С Джош не беше така.

Не трябваше да му позволява да я докосва, както стана снощи. Та тя му бе работодател, за Бога. Той работеше за нея. Къде й отиде здравият разум? Трябваше да поддържа дистанцията помежду им. Нещата и без това бяха достатъчно сложни в „Перегрин Менър“. Нямаше нужда да прибавя и една взривоопасна връзка с Джош.

Само че снощи се случи нещо специално, помисли си Маги в прилив на радост. Беше се почувствала невероятно страстна и красива и свободна в ръцете на Джош. Възторгът от преживяното все още не бе отлетял напълно. Ако затвореше очи, щеше да се наслади отново на великолепния момент. Тялото й веднага откликна на спомените.

— Здрасти, Маги. — Дълбокият глас на Джош разпръсна магията, в която се бе потопила. — Имах чувството, че ще те намеря тук тази сутрин.

Тя се обърна с потрепваща усмивка, когато той се появи от мъглата. Беше облечен в къс кожух над дънките. Ръцете му бяха дълбоко пъхнати в джобовете, а рунтавата яка вдигната, за да му топли на врата. Изглеждаше толкова привлекателен и мъжествен. Колкото и да бе странно, нараняванията само подчертаваха опасното излъчване на мъжа.

— Здрасти, Джош. — Маги се опита да говори небрежно също като него, все едно че нищо не се бе случило. — Сигурно си тук, за да си искаш домашно приготвената закуска.

Той се усмихна.

— Закуската може и да почака. Исках да поговоря с теб, но не слезе в кухнята, както обикновено.

— Прииска ми се да се разходя по плажа.

Джош кимна.

— Да, и на мен. — Той извади дясната си ръка от джоба на кожуха и й я подаде.

Маги се поколеба, след това пъхна своята в дланта му. Топлите му пръсти веднага стиснаха нейните. Не знаеше какво да каже, докато вървяха по брега. Това бе един от малкото пъти в живота й, когато езикът й бе като вързан.

— Всичко е наред, нали — каза след малко Джош.

Той бързо вдигна поглед.

— Кое?

— Не бива да се чувстваш неловко, Маги. Няма да ти скоча.

— Не съм и помислила, че ще го направиш — отвърна тя.

— Напротив. Снощи ти казах, че ще ти дам време и говорех напълно сериозно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че е честно да ти кажа, че не искам някоя краткотрайна връзка с теб, Джош, а и с когото и да е. Никога не съм си падала по тези неща. Няма да започна и сега. Дори с теб.

— Знам. — Той нежно стисна ръката й. — Аз също не обичам краткотрайните връзки и флиртовете по за една нощ. Много неудовлетворителна работа.

— Тогава какво ни остава? — попита предпазливо тя.

Устата му се изви шеговито.

— Оставаме ти, аз и нещо друго.

— Джош — започна тя бързо, преди да е загубила смелостта си. — Искам да кажа, че аз съм ти клиент, ти работиш за мен, аз живея на крайбрежието, а ти живееш в Сиатъл и сме съвсем различни хора, а като се замислиш…

— Различни ли сме?

— Различни сме — потвърди безпомощно тя.

— Не съм сигурен. Според мен имаме доста общи неща. Разбрах го още първата вечер. Трябва ти време, за да го разбереш и ти.

— Джош, моля те…

— Вечеряй с мен днес, Маги.

— Какво?

— Вечеряй с мен. В града. Истинска среща.

— Наистина ли?

Той се усмихна за миг.

— Това отговор ли е?

— Не.

— Това ли е отговорът? Хайде, Маги, рискувай.

Тя се намръщи.

— Добре, Джош. Ще вечерям с теб. Само че не очаквай прекалено много.

— Няма ли да се обидиш, ако се опитам да потърся следите, които искам? Това идва напълно инстинктивно. Аз съм опитен детектив.

Тя се усмихна против волята си.

— Ти си просто невъзможен.

— Ще се държа много прилично. Все пак напълно наясно съм, че всеки момент можеш да ме смениш за Клей О’Конър.

Маги се разсмя. Не можа да се сдържи.

— Кое му е смешното? — попита Джош.

— Представих си те да продаваш недвижими имоти. Направо не е за вярване.

 

 

Сутринта някой почука на вратата в кухнята и Маги остави зеленчуците, които белеше за супа. Надникна през пердетата и видя познатия очукан пикап, паркиран на алеята зад хотела. Усмихна се и отвори вратата на Дуайт Уилкокс, верният майстор за всичко.

— Здрасти, Дуайт. Как си днес? — Маги изтри ръце в престилката.

Дуайт наклони глава, за да я поздрави и я погледна по обичайния мрачен начин. Маги не бе виждала Дуайт в друго настроение. Днес той дори не забелязваше студа и ужасния дъжд, който се лееше навън.

Не беше стар — може би на двайсет и пет, или на двайсет и шест — но бе очевидно, че открива само тъга около себе си. Маги понякога се чудеше дали някога през живота си се е чувствал щастлив.

Дуайт бе облечен както обикновено за работа. Шапката покриваше непокорната му кестенява коса, бе с дочен панталон и риза в убито зелено. Освен това бе обул ботуши с дебели подметки и дъвчеше дъвка.

— Добро утро. — Дуайт не бе от хората, които си хабят приказките. Всяка дума бе максимално съкратена и не обичаше много да обяснява. — Отивам в града. Минах да видя дали не искаш да оправя котела. Спомена нещо оня ден. Донесъл съм си инструментите. — Той повдигна сандъчето в дясната ръка.

— Чудесно. — Маги отстъпи и го пусна в кухнята. — Радвам се да те видя. Не искам да рискувам с отоплителната система. Не и по това време на годината.

Дуайт кимна и изтрополи през коридора и кухнята към вратата, през която се минаваше за мазето. Маги вървеше след него. Тъкмо отключваше вратата, когато Джош се появи на стълбите. Държеше се за парапета и надничаше надолу.

— Какво става там? — попита небрежно той.

Маги вдигна поглед.

— Това е Дуайт Уилкокс, Джош. Споменах ти за него. Ще погледне котела, за да е сигурен, че всичко е наред. Дуайт, това е Джош Дженюъри. Той ще стане в хотела няколко седмици.

Дуайт присви очи към Джош изпод козирката на шапката.

— Здрасти.

Джош кимна и заслиза надолу, куцането му едва забележимо.

— Ще дойда с теб, Уилкокс. И аз разбирам малко от електрически котлета.

— Вярно? — Дуайт не скри недоверието си.

— Достатъчно, че да знам кога нещо трябва да се смаже — увери го без следа от притеснение Джош. — Освен това трябва да си почина. Пиша цяла сутрин.

— Джош е писател — обясни бързо Маги, да не би Дуайт да не е разбрал. Дуайт бе много полезен, когато ставаше въпрос за някоя повреда, но бе трудно да се разбере какво има наум, когато някой му говори. В очите му винаги имаше изражение на предпазливост и учудване, сякаш всяка казана дума бе прекалено сложна, за да я разбере. Единственото, с което Дуайт Уилкокс се чувстваше добре, бяха инструментите му.

— Щом искаш. — Дуайт заслиза към мазето. Джош слизаше след него.

— Как върви обядът? — попита той, когато мина покарай Маги.

— Не се притеснявай. Няма опасност да умрем от глад.

— Гледай да не ме ощетиш.

— Обещана ти беше само закуска, чай и вечеря — напомни му тя.

— Да, но няма да е зле да ме възнаградиш за допълнителната работа, която върша.

— Какво допълнителна работа? — В следващия момент бе обхваната от подозрения. — Джош Дженюъри — изсъска Маги, — ако намекваш, че трябва да те компенсирам за уменията ти на… — Тя не намери подходящите думи.

— На любовник ли? — помогна й той.

— И по-точна дума бих могла да намеря.

— Каква например?

— Я върви по стълбите, където беше тръгнал, за да не реша да ти помогна да слезеш по-бързо.

— Дадено. Между другото, за тази вечер направих резервация. Полковника ми препоръча заведението. — Джош се ухили и тръгна надолу по стълбите. Държеше се за парапета и не отпускаше тежестта си на крака.

Маги стоеше на вратата и наблюдаваше и двамата мъже. След това се върна в кухнята, за да довърши супата. Зачуди се защо ли Джош бе пожелал да отиде с Дуайт в мазето.

 

 

В седем същата вечер Джош и Маги се настаниха на запазената маса в уютния малък ресторант, кацнал на скалите над морето. Маги се огледа. Бе събота вечер и заведението бе пълно. Приятният шум на разговорите се смесваше с потракването на чинии и чаши. Прекрасен аромат на прясно сварена сьомга се носеше от съседната маса.

Щом поръчаха и сервитьорката се отдалечи, Джош се отпусна назад с доволно изражение.

— Какво облекчение да те изведа от къщата, любима. До този момент дори не бях усетил какви натрапници са Полковника и другите, когато става въпрос за връзката ни. Имам чувството, че ако някой от тях ме хване, че съм прекрачил чертата с теб, ще се окажа пред дулото на пушка, изправен пред свещеник.

Маги знаеше, че се изчервява, но се опита да заговори небрежно.

— Полковника и Одеса са малко старомодни. Шърли може би ще бъде по-толерантна. След като е била момиче на гангстер, сигурно има по-свободни схващания.

— Не разчитай. Шърли ще се окаже същата като другите двама. — Джош отпи от виното си. Очите му блестяха.

Маги се изчерви още повече. Не спираше да обръща вилицата за салата между пръстите си.

— Виж, не се притеснявай. Не ни грози сватба под заплаха от пушка, заради малката игричка на канапето снощи.

— Аз не си играех, Маги. Бях напълно сериозен.

Тя се намръщи, защото не бе сигурна как да го приеме. Най-добре бе да промени темата.

— Джош, ти защо слезе след Дуайт тази сутрин?

Той се ухили закачливо.

— Притеснявам ли те, Маги? Затова ли смени темата?

— Да. Ще ми отговориш ли?

— Добре. Ти си клиентката. — Приближи се и скръсти ръце на покривката. Смехът изчезна от очите му. — Исках да разбера дали Уилкокс ще се изненада, когато види, че мазето не е наводнено.

Маги разшири очи.

— Подозирал си Дуайт, че се е промъкнал снощи през прозорчето?

— Възможно е. Той е достатъчно слаб, за да мине, а и го бива с инструментите. Освен това, като твой техник, има свободен достъп до хотела. Могъл е спокойно да саботира и комините, и хладилника.

— Да, но Дуайт… — Маги се разсмя. — Обзалагам се, че не е реагирал по никакъв начин в мазето. Права ли съм?

— Напълно. Той дори не мигна. Не трепна.

— Такъв си е Дуайт. Съжалявам, че теорията ти издиша, но по лицето на Дуайт не можеш нищо да разбереш. Той не е трепнал и мигнал още от деня, в който се запознах с него. Едва ли би реагирал по някакъв начин, дори на стълбите към мазето да имаше алигатор, измъкнал се от канала.

— Така ли? — Джош се замисли.

Маги му се усмихна.

— Защо не забравиш за Дуайт? Не е възможно той да е причинил неприятностите в хотела. Момчето си има умения, но, честно казано, не е способен да замисли тези гадости. А и какъв мотив би имал, за да ги извърши? Ти защо го заподозря.

— Маги, нека да ти обясня нещо. Ти си ми клиентка. По правило, всички останали са заподозрени. Това е начинът, по който работя аз.

Тя го гледаше удивена.

— Всички ли?

— Всички — потвърди гой.

— Стига, Джош. Дори Полковника, Одеса и Шърли ли?

— Да. Дори те. — Джош отново отпи от виното и извърна поглед към тъмнината навън.

— Не е възможно. Какъв мотив биха могли да имат тримата постоянни обитатели?

Джош отново насочи поглед към нея, очите му студени и напрегнати.

— Нали искаше варианти? Ето ги. Ще започнем с Полковника. Казал е на всички, че е гений и че е на прага да открие ново гориво в неограничено количество за нуждите на света. Ами ако дълбоко в себе си знае, че опитите му са една смешка и е започнал да се страхува, че ще бъде изобличен?

Маги се намръщи.

— Мислиш, че ще се опита да съсипе собствените си документи, за да не го обвинят, че е измамник ли?

— Много от инцидентите, за които ми разказа, тръгват от мазето на хотела, където Полковника си държи нещата. Ако е решил да унищожи всичко и да направи да изглежда така, сякаш шпиони или вандали са нахлули, ще разкаже на всички, че експериментите му са забавени, най-вероятно за години.

— Мислиш, че Полковника ще рискува да съсипе хотела, единствено за да защити илюзиите си ли? Не мога да повярвам — заяви Маги.

Джош се усмихна мрачно.

— Това само показва колко си наивна, Маги.

— Не съм наивна. Просто познавам Полковника от години и не вярвам, че би извършил нещо грубо, или бе прибягнал до насилие.

— Той е бил военен — напомни й мило Джош. — Години е изучавал начините за насилие. Той е обучен и в методите на саботаж. Ако не ти харесва той да е лошият, какво ще кажеш за Шърли.

— Сега пък Шърли?

— Аха. Живяла е с една илюзия години наред. Въобразява си, че голямата й любов, Рики Трошача Ринг я е зарязал, защото е решил, че тя го е изпортила. След като е убедена, че я е напуснал затова, а не защото си е намерил друго гадже, нека се успокоява по този начин. Може да е превъртяла и да е решила да извърши инцидентите, за да убеди приятелите си, че Рики все още мисли за нея и търси отмъщение.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Съжалявам, Джош. И това обяснение не струва.

Той кимна.

— Добре, това е друга възможност. Одеса знае, че ти искаш да продадеш хотела, но също така знае, че всички останали, включително и любовникът й, Полковника, предпочитат да живеят тук.

— Любовник? Полковника? — Маги бе шокирана. — Те са просто добри приятели.

— Ти да не би да си въобразяваш, че хора на тази възраст не се наслаждават на секса? Вярвай ми, Маги, те са повече от просто добри приятели.

— Но те спят в различни стаи. — Маги се притесни.

— Тяхното поколение все още държат на дискретността. Особено пред по-младите.

— Да, но…

— Както и да е. Исках да ти кажа, че е възможно, заради чувствата, които изпитва към Полковника, тя не те подтиква открито да продадеш хотела. Може би разбира, че финансово ще са много по-добре, ако все пак го направиш, затова е причинила инцидентите с надеждата ти да решиш, че хотелът ти носи повече неприятности, отколкото печалба.

Маги изпъшка.

— Сега вече се хващаш за сламки, господин Частен Детектив.

— Имам новини за теб, съкровище. Имал съм случаи, когато хората са убивали други заради много по-незначителни мотиви, от тези, които вече ти изброих.

Маги остана загледана в него.

— Разбирам, че бизнесът, с който си се заел те е превърнал в циник — каза нежно тя. — Нищо чудно, че очите ти стават толкова студени понякога. И името ти е особено подходящо, нали?

Той присви очи.

— Бизнесът не ме е направил циник, Маги. Направи ме реалист. Видял съм достатъчно прояви на човешката природа и знам, че хората са способни на невероятна жестокост и алчност.

— Затова си имаш мото на базата на личния опит, така ли?

Той се намръщи.

— Какво мото?

— „Не си струва да се правиш на герой.“ — Устата й бавно се изкриви. — Горкият Джош. Сигурно всеки ден е битка за теб.

— Каква битка?

— Да се опитваш да не се правиш на герой. За съжаление, трябва да ти призная, че тази роля ти идва отвътре.

— Как ли пък не — отвърна веднага той. — Много отдавна съм я зарязал.

— Не съм толкова сигурна. — Тя се приведе напред. — За всички други измисли мотиви, ами аз?

— Вече ти казах, че си ми клиентка — изръмжа той.

— И това ме прави невинна?

— Не мисля, че ти си извършила онези неща, Маги — отвърна Джош и в гласа му прозвуча раздразнение. — Нека сменим темата.

— Добре. Щом искаш. Има нещо дребно, което ме тормози целия ден — призна тя. — Професионален въпрос.

Той я погледна косо.

— Какъв?

— С всички жени клиентки ли се любиш?

— Не, по дяволите. В интерес на истината политиката ми по този въпрос е много строга. Да се обвърже емоционално с някоя клиентка, е най-глупавото нещо, което един частен детектив може да направи.

— Ясно. — Изведнъж Маги се почувства много по-весела. Джош не беше от мъжете, които биха пристъпили собствените си правила. Фактът, че бе направил изключение за нея, стопли сърцето на Маги.

 

 

Приглушен шепот от хола посрещна Маги и Джош, когато влязоха в хотела след няколко часа. Джош изруга тихо, но не особено разпалено.

— По дяволите. Телевизорът е пуснат. Май трите бавачки ни чакат. — Той свали палтото на Маги и го закачи в антрето.

В очите й проблеснаха искрици смях.

— Колко мило. Точно както направи и онази вечер, когато Клей ме изведе на вечеря. Не знам какво щях да направя, ако толкова много хора не се грижеха за морала ми.

Джош се ухили веднага.

— Просто се опитвам да те пазя от бедите, Маги.

— Може и да се наложи да продам хотела, за да имам някаква самостоятелност — отвърна тя и пое по коридора към хола.

Джош я последва и се зачуди какво искаше да каже. Може би му подсказваше по доста заобиколен начин, че нямаше да има нищо против, ако тримата моралисти си бяха легнали. Тази мисъл го зарадва.

Забеляза, че Маги спира на вратата. Усмихна се на това, което видя вътре и се обърна през рамо.

— Телевизорът работи, но няма да е зле да видиш пазачите ми.

Джош надникна през рамото й и видя, че Полковника, Одеса и Шърли спят дълбоко, докато телевизорът гърми.

— Тази вечер поне няма да се притеснявам, че ще ме заставят с пушка да се изправя пред свещеника.

— Казах ти да не се притесняваш.

— Да, май ми каза. — Джош мина покрай нея, влезе и загаси телевизора. След това запали лампата. — Хайде, сънчовци, ставайте.

— Какво става? Какво става? — Полковника мигна няколко пъти и се изправи. — А, ти ли си Дженюъри. Как ме стресна.

Одеса се размърда и отвори очи.

— Боже. Кое време е станало! — Усмихна се мило на Маги. — Върнали сте се. Добре ли прекара, миличка?

— Беше чудесно — увери я Маги.

Шърли се прозя и посегна към обсипаните с фалшиви диаманти очила. Сложи ги и се вгледа в Джош.

— Крайно време беше да се приберете. Добре ли прекарахте?

— Всичко си беше наред, докато не се прибрахме и не ви заварихме да ни чакате. — Джош изви едната си вежда към Шърли. — Не трябваше. Все пак не сме деца.

Шърли изсумтя.

— Идеята беше на Полковника.

— И защо е бил толкова загрижен? — попита спокойно Джош. — Нали ми се плаща да се грижа за Маги, забравихте ли?

— Ами Полковника каза, че било все едно да платиш на лисицата да пази кокошарника — прозя се отново Шърли. — Но пък си изпълнихме задачата. Сега вече можем да си лягаме.

— Добра идея. — Одеса се изправи и придърпа пуловера си около себе си. — Тук не е ли малко хладно?

— Ще проверя термостата — предложи Полковника. — Хайде, мила. — Кимна на Джош. — Вие двамата нали също ще се качвате?

— Не съм сигурен — отвърна Джош. — Още не съм решил какво да правя през останала част от нощта. Мислех си дали да не се нахвърля на Маги тук пред телевизора.

Одеса се усмихна с обич.

— Престани да се шегуваш, Джош. Време е да си лягаме. — Тя тръгна към вратата, като очакваше всички да я последват.

Джош остана загледан след нея, докато малката група се оттегляше към стаите си. След това погледна Маги. Забеляза веселия й поглед, а зад веселието се спотайваше обещание. Потисна стона си. Изкушаваше се, но вече бе прекалено стар, за да се натиска, с когото и да е на канапето пред телевизора.

Протегна ръка към Маги и я привлече към себе си. После я поведе нагоре след другите, вече на средата на стълбите. Когато тя се обърна и го погледна въпросително, той леко се усмихна и се наведе към ухото й.

— Следващия път, когато се доближа до теб, ще бъде в легло — прошепна той. С удоволствие забеляза как тя се изчерви. За съжаление тази реакция разпали желанието му. След миг Джош пожела галантно лека нощ на Маги под дискретните погледи на Полковника, Одеса и Шърли. Изчака я да си влезе в стаята и с искрено неудоволствие се прибра.

Затвори вратата, разхлаби връзката и погледна компютъра на бюрото. Бе ясно, че известно време няма да успее да заспи. Щеше само да се почувства още по-неудовлетворен, ако си легнеше както бе полувъзбуден.

Книгата го чакаше.

Чакаха го и въпроси без отговори. А се предполагаше, че трябва да си свърши работата. Джош погледна часовника. Бе почти полунощ, но Макрей бе нощна птица.

Джош отиде до телефона и набра домашния номер на съдружника си. Седна на леглото и отпусна рамене на таблата.

Колегата му се обади още след първото звънене.

— Да? — Макрей му се стори разсеян.

— Дженюъри е.

— Не бих казал — отвърна Макрей. — По моя календар е още декември.

— Макрей, не ти ли омръзнаха тези смешки със сезоните?

— Как ще ми омръзнат, след като съдружникът ми се казва Дженюъри? До късно работиш, а? — изкиска се Макрей. — Лекарят не ти ли каза да го даваш по-леко? Би трябвало да си почиваш. Как са ребрата и глезенът?

— Почти нормално. Как е в офиса? — Джош намести телефона между рамото и ухото, докато разкопчаваше копчетата за ръкавели на бялата риза.

— Точно така. Първо важните неща. Питай за офиса. Знаеш ли, Дженюъри, ти не водиш нормален живот. Това ти е проблемът. Крайно време ти е да си намериш жена и да си родите деца, виж мен. Поне да имаш причина вечер да се прибираш.

— Я ми отговори на въпроса. В момента не съм в настроение за лекция.

— Не се юркай, приятел. Трябва да ти призная — знам, че ще останеш шокиран — ама тук успяваме да се справим и без теб. Приключих с анализа на Козуел и си имаме нов клиент, който иска охрана за електронната си фирма. Какво да ти кажа бизнесът върви супер.

— Радвам се. Слушай, сега. Имам още няколко въпроса към теб.

— Да проверя още някой застаряващ гангстер ли?

— Забрави ги гангстерите. — Джош махна вратовръзката и я подхвърли на близкия стол. — Защо не пробваш един тип Дуайт Уилкокс. Живее в Перегрин Пойнт от три години. Той е техникът тук в хотела. Едва ли ще намериш нещо, но поне пробвай.

— Лесна работа. Ще накарам Каръл да провери в компютъра още утре сутринта.

— Добре. Да ми се обадиш веднага щом разбереш нещо.

— Ще излезе ли нещо от този случай? — Макрей бе заинтригуван.

Джош се замисли за инцидента с водата.

— Май да. Сигурно някой дребен келеш. Нещо за акциите на „Лъки“?

— Компанията е банкрутирала преди години. Май всичко е било лъжа и измама от самото начало. Тази мина не става за нищо.

— Значи никой не се опитва да отнеме акциите на госпожа Хокинс — отбеляза Джош. — Сигурен бях, че е задънена улица. Просто исках да провериш за всеки случай. А, Макрей…

— Кажи?

— Има две неща, които искам да пуснеш по пощата утре сутринта.

Макрей слушаше, докато Джош му обясняваше какво иска. След това Макрей се преви от смях.

— Ти се майтапиш. Искаш да ти пратя досието? Това пък защо ти е?

— Просто го направи, става ли?

— Става. Ще го пусна още утре. Ще бъде при теб след ден-два. А няма ли да ми кажеш защо ти трябва текуща справка от банката, кръвна група и семейно положение?

— Не ти влиза в проклетата работа, Макрей.

— Чакай малко. Ще позная и сам. Паднал си по клиентката, нали? Още откакто ми каза, че не била бабка, имам подозрения. Мама му стара. Искаш ли един съвет, Дженюъри?

— Не.

Макрей не му обърна внимание.

— На твое място, щях да й подаря цветя, вместо подробните данни от досието ти. Много по-романтично е. Искаше ми се да поговоря с теб за отношението ти към жените. Не ми е приятно да те нараня, приятелю, но хич те няма по тази част. Не ги разбираш как мислят. И това е защото си посветил прекалено много време на работата.

— Макрей, държа да ти напомня, че съм старши партньор в БРБ.

— Да, шефе. — Макрей все още се заливаше от смях, когато затвори.

Джош също затвори и остана загледан пред себе си. След това се изправи и свали ризата. После се зае с обувките и панталоните и отиде бос до гардероба. Извади дънките, пъхна се в тях и се върна при лаптопа. Отвори, включи го и се зае за работа.

Както се случваше все по-често напоследък, Джош скоро се потопи в романа. Заговорът се получаваше истински като в живота. Тъкмо водеше главния си герой Адам Карлайл към капан, когато на вратата се почука.

— Джош?

Гласът на Маги, мек и предпазлив, върна Джош бързо към реалността. Нещо не беше наред.

Скочи и прекоси стаята с две бързи крачки, а глезенът не го заболя както обикновено. Отвори и Маги застана на прага. Бе готова да си ляга, отново облечена в познатия халат от първата вечер. Стори му се нервна, но изпълнена с решителност.

— Какво има? — попита Джош и веднага огледа коридора. Навсякъде цареше тишина.

— Всичко е наред. Просто се чудех дали няма да искаш да ме целунеш за лека нощ. Това е. — Усмихна се притеснено и се загърна с реверите на халата.

Обзе го облекчение, смесено с гняв, заради страха, който му бе причинила.

— Да те целуна за лека нощ значи? По дяволите, госпожице, помислих си, че се е случило нещо. Не го прави повече.

Тя се сви и отстъпи назад.

— Виж, щом толкова те затруднявам, забрави. По дяволите, толкова неловко се получи. Страхувах се, че ще стане така. Не биваше да го допускам. — Усмихна му се мило и отстъпи още една крачка. — Извинявай. До сутринта.

Джош се намръщи, когато Маги се обърна и избяга към вратата на стаята си.