Джейн Ан Кренц
Частен детектив (6)

Пета глава

Джош сипа горещия шоколад, който бе приготвил малко преди тя да се прибере. Най-сетне напрежението, което го държеше цялата вечер се разсея. Разбра, че е чакал Маги да се върна още от мига, в който тя бе излязла под ръка с друг мъж преди пет часа. Единствено силната воля го бе накарала да не започне да крачи напред-назад през последния час.

Полковника, Одеса и Шърли го увериха, че Маги никога не се прибира късно, когато излиза с Клей О’Конър, но това никак не успокои Джош. Беше сигурен, че е само въпрос на време кога О’Конър ще убеди Маги да остане до по-късно. Може би дори да прекара цялата нощ с него. Джош бе забелязал решителността в очите на брокера, когато Маги слезе в хола точно в шест. О’Конър бе поел на боен поход. В това съмнение нямаше.

Този вечер Джош бе решил, че няма да позволи Маги Гладстон да падне в ръцете на съперника му, докато той, Джош е някъде наблизо. Ако ще пада в нечии ръце или легло, то щеше да бъде неговото, каза си той.

Знаеше, че тя го привлича още от мига, в който я видя. Пожела я още първата нощ, когато тя се бе надвесила над леглото му, за да нагласи леда. Едва през последните няколко часа разбра колко силно е хлътнал, докато се измъчваше с мисълта как я докосва другият.

Безкрайно дългото чакане го накара да си признае, че необяснимо как през последните дни бе започнал да мисли за нея като за своя. Желанието наистина да я направи своя накара ръката му леко да потрепери. Чайникът дрънна тихо в ръба на чашата пред Маги.

Тя се намръщи ужасена.

— Каквото и да правиш не го изпускай. Леля Агата веднъж ми каза, че този чайник се пази в семейството от поколения.

— Макар и да си на друго мнение, не съм чак толкова смотан. — Джош постави чайника на края на масата. Обзет от неприятно чувство се зачуди какво ли ще кажат Макрей и персонала в БРБ, ако им каже, че го смятат за непохватен и склонен към произшествия. Страхотно се бе представил тук, няма що, мислеше си Джош.

Маги се усмихна извинително, когато забеляза, че чайникът е в безопасност.

— Просто е много ценен. Дори някой ден да се наложи да продам хотела, ще изкарам достатъчно от мебелите, за да осигуря някаква финансова сигурност на Полковника и останалите.

Джош бавно се отпусна на канапето до Маги.

— Това пък откъде дойде?

— Кое?

— Продажбата на хотела. Всеки път, когато сме говорили, ти подчертаваше, че тази възможност е неприемлива за теб.

Маги въздъхна и се облегна назад. Разсеяно се заигра с дългото колие от изкуствени диаманти, което още не бе свалила. Камъчетата пролъскваха като истински диаманти на меката светлина.

— Двамата с Клей говорихме одеве — обясни Маги. — Нали ти казах, че е брокер на недвижими имоти. Очевидно доста добър.

— Знам. Видях мерцедеса и златния пръстен. — Освен това Джош бе измъкнал всичко, което успя от Полковника, Одеса и Шърли, за да разбере повече за Клей О’Конър. Не научи нищо повече от онова, което вече предполагаше.

— Май наистина трябва да изоставя хотела — продължи Маги. — Той каза, че съм наливала пари в бездънна яма, за да го поддържам. Вече от няколко седмици все ми разправя да съкратя разходите.

— Ти кога започна да излизаш с него?

— Преди два месеца. — Маги въртеше чашата в ръка. — Много е приятен, да знаеш.

— Не знам, откъде мога да знам.

— Приятен е — измърмори тя. След това го погледна с укор. — Това ми напомня, че се наложи набързо да замажа въпросите му за „общия ни приятел“ в Сиатъл, когато ме попита. Виж, Джош, трябваше да ми кажеш по-рано какво си намислил.

— А ти какво му каза? — попита Джош без никакво притеснение.

— Почти нищо. Че бил приятел, който живеел в Сиатъл. След това смених темата.

— Струва ми се, че си се справила добре.

— Както и да е, в бъдеще искам да ми казваш предварително такива неща. А сега започвай с онова, което си открил.

Джош сви рамене.

— Мисля, че спокойно можем да елиминираме теорията на Шърли за неприятностите тук. Направих някои проучвания за Рики Трошача и днес получих отговор.

— А, да. Твоите компютърни проучвания — Маги се усмихна весело. — Кажи ми какво си разбрал.

Джош прецени, че няма смисъл да си признава, че е научил всичко с едно най-обикновено телефонно обаждане в офиса и един от служителите му бързо бе направил проверката.

— Рики Ринг е излязъл от затвора преди пет години. Според досието му е бил образцов затворник — през повечето време е учил съкилийниците си да четат. След като го пуснали, той редовно посвещавал по двайсет часа на седмица за местен литературен проект. Живее си кротко и тихо в Портланд и не проявява абсолютно никакво желание да кривне от правия път. Доходите му идват от облигации и акции, които е купувал навремето, още преди да влезе в затвора. Накратко, Рики е нов човек.

— И по нищо не личи да търси отмъщение?

— По нищо.

Маги се загледа замислена в шоколада.

— Дори за миг не съм си мислила, че обяснението на Шърли става за нещо. Ами племенниците на Одеса?

— И тях проверих. И тримата живеят на Източното крайбрежие. Нито един не е пътувал до Вашингтон, а по всичко личи, че никой няма намерение да идва насам. Освен това те се справят доста добре във финансово отношение. Двама са адвокати, а третият е банкер. Все още проверявам акциите от мината на Одеса.

— Значи остава Полковника и експериментите му, нали така?

Джош се канеше да й каже, че от всичко, което новият му приятел бе показал, спокойно могат да зачеркнат и тази теория. Никой нямаше да успее да превърне водата в запалително вещество. Поне не и по начина, по който подхождаше Полковника. Само че Джош прецени да остави това разкритие за по-късно. Нали трябваше да си намери още работа за идващите три седмици.

— Все още работя над теорията на Полковника и над идеята ти, че някой се опитва да пипне смарагдовата брошка на леля ти — отвърна спокойно Джош.

— Ти сигурно си мислиш, че и моята теория е също толкова шантава, колкото и на останалите.

— Защо мислиш така? — Той я погледна учуден. Тонът й го бе стреснал. Това не бе приятната весела Маги, която бе опознал през изминалата седмица. — Тази вечер ми се виждаш тъжна, има ли такова нещо?

— Малко — призна тя. Остави чашата с шоколада на масата, отпусна глава назад и се загледа мрачно през прозореца към тъмната нощ. — Клей цялата вечер обсъждаше колко би било умно да продам хотела. Знам, че го казва от добро сърце. Въпреки това е много потискащо някой да изтъква всички практични причини, поради които трябва да се отърва от имота. Каза, че не правя услуга на Полковника Одеса и Шърли като го държа.

— Така ли?

Маги кимна нещастно.

— Каза още, че те щели да се уредят много по-добре финансово, ако продам хотела и им дам някаква част от парите. Не знам, Джош. Може би наистина съм глупачка, задето се опитвам да го спася. Ами ако наистина няма нищо тайнствено, което да търсиш? Ако тази огромна къща просто се разпада?

— Чакай сега. Нека да не прибързваме със заключенията. — Джош стреснато разбра, че не му се иска Маги толкова скоро да се сблъска с действителността.

За свой ужас изведнъж бе обзет от диво импулсивно желание да спаси мечтата й. Лош ход, напомни си той. Не си струва да се правиш на герой.

Вече бе прекалено късно. Джош знаеше, че търси начини да спаси нещата.

— Може пък Клей да е прав, Джош. Може би наистина ще направя услуга на Полковника, Одеса и Шърли, ако продам хотела сега. Знам, че те го обичат и го приемат за свой дом, но…

— Дай ми остатъка от месеца — прекъсна я бързо той. — Просто ми дай времето, което бе определила още от самото начало. Не искам нищо повече. Става ли?

Тя изви глава на възглавницата и го погледна с овлажнели очи.

— Какво можеш да направиш, освен да докажеш, че теориите им са погрешни? Ами ако наистина не става нищо странно?

Той положи нежно длан на лицето й и се приведе към нея.

— Маги, ти ме нае, за да оправя нещата. Остави ме да си свърша работата до края на месеца и тогава ще видим какво иде стане. — Усмихна се леко и нежно докосна устните й със своите. — Какво имаш да губиш? Взимам евтино, нали не си забравила?

— Джош, просто не знам. В началото бях напълно сигурна, само че Клей каза…

— Забрави О’Конър, може ли? — Джош погали с палец долната й устна. — Нали не си се обаждала на Макрей?

— Не, не съм. — Тя притихна изведнъж и го погледна. Устата й потръпваше леко. — Наистина не виждам защо да му звъня.

— Маги, съкровище, ти си толкова мила, но и малко наивна. — Сведе устни към нейните, но този път не се отдръпна веднага след като ги докосна.

Маги се бе стегнала, докато той задълбочаваше целувката. А след това, за негово най-голямо удоволствие, тя започна да откликва. Джош усети, че тялото му реагира на мига, щом усети мекотата й. Кръвта му запя и той целият потръпна от желание и нетърпение.

Когато тя трепна отново, детективът усети лекия допир на пръстите й на кръста си. Внимаваше да не притисне ребрата. Джош усили натиска и тя отвори уста.

Едва контролираше прилива на страст и усети, че се бори, за да не загуби самообладание. Маги му действаше като електрически заряд. Гладът му към младата жена се усили. Бе прекалено рано да я заведе в леглото. Ако се опиташе, щеше да я изплаши завинаги. Налагаше се да пристъпва бавно. Само че не бе сигурен колко дълго ще успее да издържи. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Поне не си спомняше.

— Джош?

— Маги, мила. Остави ме само да те докосна. Моля те. — Той я положи нежно на старото викторианско канапе и се отпусна отгоре й. Тя бе мека и гъвкава под него, нежните контури на тялото й приеха твърдото му стегнато тяло. Внимаваше много, искаше тя сама да реши кога да го докосне.

Джош изстена, дрезгавият звук, подтикнат от усилията, които полагаше, се изтръгна дълбоко от гърдите му. Целуна извивката на бузата й, после шията. След това повдигна глава, за да я погледне и видя почудата и несигурността в красивите й очи. Забеляза и пробуждането на сладката страст.

Джош се пресегна да загаси лампата и двамата потънаха в сенките.

— Джош. Джош.

Името му, произнесено от устните й, прозвуча като бездиханен шепот в тъмнината. Той потръпна от желание.

— Тук съм, съкровище. — Очерта с пръст шпиц деколтето на роклята и спря в най-ниската му точка над гърдите й. След това бавно върна пръсти към шията, където пулсът й туптеше в меката ямка.

— Ти си много странен човек — заяви сериозно Маги. Тези думи го накараха да спре.

— Защо го казваш?

— Не знам. Просто си различен.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Различен си от другите мъже, които съм срещала.

Джош леко се отпусна. Усмихна се.

— Мога да го преживея. Това не е най-вдъхновяващият комплимент, който можеш да направиш на някой мъж при дадените обстоятелства, но ще го разбера както преценя.

Тя докосна лицето му с нежни питащи пръсти. Забулените й очи бяха много сериозни.

— А кое би било по-вдъхновяващо?

Той бавно започна да разкопчава копчетата на роклята.

— Можеше да ми кажеш, че съм невероятно сексапилен.

— Така е — отвърна тя с трогателна откровеност. — Само че предположих, че вече го знаеш.

Думите й го поразиха като светкавица. Ръката му застина на поредното копче. Той се надигна и я погледна.

— Маги.

— Ммм? — Тя разкопчаваше копчетата на ризата му.

— Маги, съкровище, ти сериозно ли говориш? Наистина ли ме намираш за сексапилен?

— Да. Ти си най-сексапилният мъж, когото някога съм виждала.

— О, Маги. — Той потисна възторжения си смях и я притисна с всички сили. — Прощавам ти за всички подлички забележки, които ми подхвърляше през последните няколко дни. Дори забравих, че ми каза, че не ставам за нищо друго, освен за произшествия.

Тя се отпусна в ръцете му и се изкиска тихо на гърдите му.

— Обичаш да ти повтарят, че си сексапилен, значи?

— Обичам ти да ми го повтаряш. Харесва ми ужасно много. — Джош отново се зае с копчетата на роклята. — Най-вече защото за мен ти си невероятно, неповторимо, необяснимо сексапилна.

Тя отново се разсмя. Притисна се към него с нова настойчивост.

— Джош, трябва да има и още.

Той си пое рязко дъх, когато ребрата му възнегодуваха след силната прегръдка.

— Има и още, съкровище. — Пое си предпазливо дъх, когато тя го пусна. — Има още много. Просто ми дай шанс да ти покажа.

Отпред роклята бе разкопчана. Фалшивите диаманти се отпуснаха на гърдите й. Той отмести едната си ръка, за да открие мекотата на топлата плът, обхваната в дантела. Когато докосна с палец кадифеното зърно, то потръпна и се втвърди. Усети, че тя е притаила дъх.

— Отпусни се, Маги. Довери ми се тази вечер.

— Имам ти доверие. Това е лудост. И въпреки това ти имам доверие. — Тя обви врата му с ръце и целуна стегнатата му челюст. Кракът й се плъзна до неговия.

Джош усети, че тя се оставя в ръцете му и бе очарован. Топлата й всеотдайност го накара да усети мъжката си сила. Усети, че му се предлага невероятен, чудесен дар, че не бива да го съсипва като поиска от Маги повече, отколкото тя бе готова да му даде в този момент.

Джош спусна ръка надолу и откри подгъва на роклята. Вдигна я бавно нагоре по бедрата й и въздъхна щом усети топлината между краката й. Сведе устни към едната гърда и навлажни зърното под дантелата с език. Когато тя простена тихо, той продължи по-настойчиво. Бавно спусна чорапогащника по краката й чак до глезените. След това го свали внимателно. Дланите му запълзяха обратно и нежно разтвориха бедрата й. Тя се опита да се съпротивлява на нежната настойчива ласка.

Пръстите му докоснаха мекото гнездо, скрило тайните й.

— Джош.

В дрезгавия й глас прозвуча страст. Той долови и несигурност. Джош не можеше да каже дали не е стигнал прекалено далече, дали тя не настоява той да продължи. Докосна я отново с пръсти и усети мократа й топлина. Целуна я страстно и дълбоко.

— Харесва ли ти, Маги?

— Да. О, да. Моля те, Джош. — Беше се притиснала към него и мяташе неспокойно глава.

Джош си пое дълбоко дъх, за да овладее желанието си. Притисна я с длан.

— Гориш цялата, любима, нали? Гориш от желание за мен.

В отговор тя се изви към него и той плъзна бавно пръст в нея и усети как тя потръпна.

— Толкова си стегната — призна в почуда той. — Стегната, гореща и мокра. Цялата си страст и огън. — Погали я отново — малко по-силно — и тя възкликна.

— Не искам… Не мога… Джош, чувствам се толкова странно. Какво правиш с мен?

Той долови объркването и възбудата в гласа й и с удивление разбра, че Маги не разбираше, че е пред мига на върховно удоволствие. Осъзна, че младата жена ще опознае страстта и желанията на тялото си, докато е в ръцете му и бе обхванат от истински възторг. Почувства се горд и смирен. Щеше да й даде нещо чудесно, нещо, което никой друг мъж не й бе дал.

— Не се съпротивлявай, любима. Ще бъде хубаво. Цялата ще запламтиш. Стегни се, Маги. Да, точно така, още по-силно, още по-силно. Да. — Галеше я нежно, опитваше се да предизвика удоволствието само с пръст.

Той разбра, че се случва преди нея. Не можеше да сбърка. Цялото й тяло изведнъж се стегна и леки трепкащи вълни обгърнаха пръста му. В този момент Джош почти загуби контрол.

— Джош.

Тя щеше да извика. Джош усети и колкото и да му се искаше да чуе сладкия звук в момента на освобождение, знаеше, че трябва да запази тайната й. Холът бе точно под спалнята на Полковника.

Джош пое устата на Маги със своята и преглътна мекия вик на удоволствие. Задържа я притисната, докато тя тръпнеше под него и усети не по-малко удовлетворение от нея. Бе странно чувство да бъде така очарован от женската страст, че да забрави своята и да не съжалява. В този момент единственото желание на Джош бе Маги да е щастлива и да знае, че той е причината за това щастие.

Най-сетне младата жена се отпусна топла и мека под него и той остана да лежи доволен дълго, докато се наслаждаваше на мириса и тялото й. Минутите се нижеха бавно.

Най-сетна Маги леко се помести.

— Джош? — прошепна тя.

— Ммм?

— Джош, това беше… наистина прекрасно.

Той се ухили в мрака.

— Да, наистина беше. Никога не бях виждал подобно нещо.

Тя тихо се засмя.

— Ти ме дразниш.

— Нищо подобно. Напълно сериозен съм. Беше чудесно. — Най-сетне вдигна глава и я целуна по върха на носа.

— Господи. Изобщо не се усетих. Дори не мислех. Искам да кажа, че ти не… — Тя замълча, защото той я целуна по устните.

— Не, не го направих. Няма нищо — увери я той. — Когато ми се случи, ще бъде дълбоко в теб, Маги. Освен това е малко рано за това. Искам да си сигурна в мен, любима.

Тя вдигна удивена глава.

— Пак ли се правиш на благороден герой?

Той се намръщи.

— Нали ти казах, че отдавна съм се отказал от тази роля.

— Не ти вярвам. — Тя проследи носа му с пръст.

Джош тъкмо се канеше да я предупреди да не си въобразява, когато нещо го спря. Тих шум някъде в къщата. Звук, който не беше обичаен.

— Джош? Какво има? — Маги се надигна след него. — Какво не е наред?

— Тихо. — Той докосна устните й с пръст, за да я предупреди. Щом разбра, че е схванала, той бавно седна.

Шумът се чу отново в предното фоайе — тихо метално прищракване, което можеше да бъде единствено метал в метал. Маги седна до Джош и забързано започна да закопчава копчетата на роклята. Той усети, че тя го наблюдава и знаеше, че иска да започне с въпросите. Очевидно знаеше кога да мълчи, защото не продума.

Детективът я докосна по рамото и постави устни до ухото й.

— Остани тук. Не мърдай.

Тя кимна, след това доближи своите устни до ухото му.

— Да се обадя в полицията?

— Не. Още не. Имай готовност, обаче. — Той стана и тръгна към вратата на хола. Ослушваше се напрегнато, за да чуе отново тихия метален звук, преди да излезе в коридора. Долови го слаб и далечен и вече знаеше със сигурност, че идва от мазето.

Джош закуцука напред и безмълвно прокле все още неизлекувания си ляв крак. Мина безшумно по тъмния коридор, а босите му крака не издаваха никакъв звук, докато пристъпваше по килима. Когато стигна до вратата към стълбите надолу, се поколеба.

Тишина.

Джош отключи вратата и я отвори. Пантите не издадоха почти никакъв звук. Стълбите надолу тънеха в непрогледен мрак. Ако имаше някой, значи трябваше да вижда като котка.

Инстинктите му нашепваха, че мазето е празно. Джош изчака още малко и реши да светне. Притисна се към стената и клекна. Нямаше нужда да се превръща в мишена, ако някой се криеше в избата, или сред складираните папки на Полковника. Протегна ръка и запали.

Лампата светна и той огледа с един-единствен поглед просторното помещение. Мазето беше празно. Изправи се бавно.

— Маги? — повика я тихо той през рамо.

— Идвам. — Тя забърза както беше боса по коридора. — Всичко наред ли е?

— Да, така ми се струва. Сигурен съм, че чух нещо. Ще сляза, за да огледам. Той тръгна по стълбите, стиснал парапета, за да не натоварва допълнително навехнатия глезен. Маги го следваше като малък призрак.

Студен повей веднага привлече вниманието на Джош. Той премести поглед към двете тесни прозорчета на нивото на земята отвън, разположени почти до тавана на мазето. Едното беше отворено.

— По дяволите. — Слезе от последното стъпало и мина по циментовия под. Усещаше как Маги следи с поглед всяка негова крачка.

— Джош, този прозорец трябваше да е затворен. Винаги го държим затворен.

— Той наистина беше затворен — каза й тихо Джош. — Лично го проверих одеве. Само че резето прилича по-скоро на детска играчка. Лесно може да се освободи от външната страна. Мътните да го вземат дано, може и само да се е отворило. Доста е старо.

Той оглежда прозореца сравнително дълго, а след това премести поглед към шкафовете с папките и кашоните, натрупани отдолу. Върху шкафовете бе метнато старо одеяло. Отгоре се виждаше полепнала пръст. Джош я докосна с пръсти.

— Какво откри? — Маги се приближи зад него. — Пръст ли е това?

Джош бавно кимна.

— Ако тук е влизал някой, значи се е вмъкнал през този прозорец и после е излязъл отново през него. По всяка вероятност е използвал кашоните и шкафовете, за да се изкатери обратно навън.

Маги се замисли над думите му.

— Джош, прозорецът е прекалено тесен.

— Достатъчно широк е и някой слаб мъж ще успее да се провре.

— Или жена. — Маги огледа студеното мазе. Скръсти ръце на гърдите си. По лицето й премина сянка и тя доби изражение на уплашено дете. — Джош, мислиш ли, че някой е влизал тук?

— Мисля, че е много вероятно — отвърна тихо той.

— Какво може да е търсил? Тук няма нищо ценно, освен запасите с вино. Само че те са на сигурно място в металния шкаф ето там. — Маги кимна към къта, в който бяха подредени бутилките с алкохол.

— Виното няма да привлече някой крадец — отбеляза замислен Джош. — По-скоро тийнейджъри.

Очите на Маги се присвиха още повече, когато й хрумна зловеща мисъл.

— Да ти кажа ли какво мисля?

— Кажи, Маги. Какво измисли?

— Според мен някой е душил наоколо и се е опитвал да открие смарагдовата брошка на леля Агата.

Джош се направи, че не я чу. Последното му желание бе да разбие на пух и прах теорията на младата жена тъкмо тази вечер. И без това вече бе разгромил подозренията на останалите.

— Какво ще кажеш да поогледаме и да проверим дали някой от шкафовете не е бил пипан?

— Добре. — Маги се загледа внимателно към шкафовете, където Полковника пазеше данните от изследванията си и докладите, посветени на експериментите.

Спря рязко и извика тихо.

— Господи, Джош! Погледни! От тази тръба тече вода. Ако стигне до шкафовете, ще съсипе документите на Полковника.

Джош вдигна поглед от кашоните, които оглеждаше и се намръщи. Да, наистина, от свръзка на тръбите отгоре се лееше вода. Докато я гледаха, тя се увеличаваше все повече.

— Подай ми гаечния ключ там от стената — нареди той и се хвърли напред, проклинайки тромавата си нестабилна походка. — Дявол да го вземе, не ти казах този, подай ми другия. Големият! Да, точно този.

Джош стигна до шкафовете, постави длани отгоре и се надигна, докато застана сред разпилените непотребни неща, поставени отгоре. Рамото му се сви от болка, но той не му обърна внимание.

Водата започваше да се събира и да обгръща шкафовете отстрани. Шкафовете, които вече скърцаха и пъшкаха под тежестта на документите на полковника, се разтресоха от допълнителната тежест. Джош се молеше да не се разпаднат, докато е отгоре.

— Заповядай, Джош. — Маги му подаде гаечния ключ. — Побързай. Полковника ще бъде сломен, ако нещо стане с документите му.

— Да не мислиш, че не знам? — Джош нагласи гаечния ключ към свръзката на тръбата и завъртя с всички сили. Водата бързо намаля. Той завъртя още няколко пъти и го затегна силно, за да е сигурен, че повече няма да тече.

Когато бе готов, подаде гаечния ключ на Маги и внимателно се отпусна на пода. Маги взе някакви стари парцали и започна да попива водата, която се стичаше по шкафовете.

За момент никой от двамата не каза и дума. Подпрял ръце на ханша, Джош гледаше тръбата и си мислеше за тихия метален звук, който го бе накарал да слезе долу.

— Някой определено е бил тук, Джош. — Маги подхвърли мокрите парцали на пода. — Някой се е вмъкнал в мазето и нарочно е разхлабил уплътнението.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Джош, замислен за тръбата.

— Ако не бяхме открили, че тече, утре мазето щеше да е наводнено. А това щеше да е фатално.

— Да, голяма каша щеше да стане. — Инцидентът тази вечер представяше в съвършено нова светлина „бонбонския“ случай, детската игра, с която се бе заел. Сега вече за Джош бе ясно, че случките в „Перегрин Менър“ не можеха да бъдат омаловажени като прояви на развихрено въображение.

— За какво се замисли? — попита с неудобство Маги.

— Че проблемите, които са възникнали може да са дело на вандал. Може да е някой местен сбърканяк, който живее като причинява такива неприятности. А може и да е дете, което прави поразии просто така, за кеф.

Маги хапеше долната си устна.

— И шерифът предложи подобна възможност, когато му се обадих след някои от инцидентите — призна тя. — Каза ми внимателно и сигурно да заключвам всичко вечерно време. След това не си направих труд да го повикам отново. Само че, Джош, това не е случаен вандал. Сигурна съм.

Джош я погледна и забеляза тревогата в очите й. Въздъхна.

— Още ли мислиш, че има нещо общо със смарагдовата брошка на леля ти Агата? Маги, не искам да съсипвам теорията ти, но не ми се вижда много логично крадецът да тръгне да наводнява мазето, докато се опитва да открие някакво бижу.

Маги се намръщи.

— По-скоро прилича на опит да се съсипят документите на Полковника, нали? Мислиш ли, че може да има нещо вярно в подозренията му?

— Не — отсече Джош. — Не вярвам.

Маги барабанеше с пръсти по шкафа.

— Възможно е някой да си мисли, че може да създаде същото и да се опитва да се добере до формулата.

— По дяволите, Маги…

— Добре де, добре. Доста е невероятно.

— Напълно невероятно.

— Но не и невъзможно — опита се да се пазари тя.

Той я погледна ядосан и едва сега забеляза, че в бързината да си закопчае роклята, бе пъхнала най-горното копче в неподходящата дупка. На гърдите й роклята стоеше накриво. Краят на дантеления сутиен надничаше към него. Стори му се много симпатично.

— Добре — отвърна нежно той. — Ще се примиря, че не е напълно изключено някой друг шантав изобретател да си мисли, че Полковника е намислил нещо и се опитва или да разбере докъде е напреднал с опитите, или пък да съсипе резултатите му. Ако трябва, обаче, да сме напълно откровени, тази вероятност ще остане на едно от последните места в списъка ми.

Тя кимна.

— Така вече може. Съгласна съм. И аз ще обмисля теорията ти за вандалите.

— Споразумяхме се — измърмори той. Последва кратко напрегнато мълчание, когато вече нямаше какво да се каже за вероятностите и теориите. Изражението в очите на Маги се помени.

Джош го позна в мига, в който тя разбра, че двамата са все още сами, заедно, а нощта не е свършила. Неловкост и женска срамежливост проблеснаха в морско зелените очи.

Моментът бе загубен и Джош го знаеше. Напомни си, че тази вечер не бе имал намерение да стига по-далеч, колкото и силно да бе изкушен. Усмихна се, за да й вдъхне смелост.

— Защо не си легнеш, Маги? Аз ще заключа прозореца. Утре ще измисля нещо, за да не може да се отваря от външната страна. Ще поговорим на сутринта.

Маги се поколеба, след това кимна бързо.

— Лека нощ, Джош.

— Лека нощ, Маги.

Остана да гледа след нея, докато тя подтичваше нагоре по стълбите и му се струваше, че тя отнася част от него със себе си. Едва се въздържа да не я повика.

Само че Джош знаеше, че тази вечер трябва да я остави да си отиде. Трябваше й време. Освен това, каза си той, споменът как Маги тръпнеше в ръцете му, когато усети първото си истинско освобождение му стигаше за тази вечер и щеше да топли леглото му и сънищата тази нощ.