Джейн Ан Кренц
Частен детектив (4)

Трета глава

Няколко часа по-късно Джош лежеше подпрян на пухкавите възглавници и се взираше към прозрачния балдахин над него, а сънят бягаше от очите му. Не можеше да вижда високия таван, но пък едва ли имаше нещо за гледане. Още одеве бе дръпнал тежките завеси и бе забелязал, че тази вечер тежки облаци скриват луната. Отвън не идваше почти никаква светлина.

Мислите му се стрелкаха между три проблема: Маги в съседната стая, книгата и тъпия случай, който бе поел в „Перегрин Менър“. Най-силно му въздействаше мисълта, че Маги спи в съседната стая. Въздъхна. Бе прекалено стар, за да реагира по този начин на жена и да изпитва тази внезапна еротична нужда.

Истината бе, призна си Джош, че бе омаян от нея още от мига, в който отвори шантавото й писмо. Може би дързостта на молбата за помощ в замяна на едномесечно настаняване го бе заинтригувала. Повечето хора никога не биха се обърнали към водеща охранителна фирма заради тази смехория в Перегрин Пойнт.

В това съмнение нямаше, доста дързост се искаше, за да напишеш такова писмо. Джош се възхищаваше на хората, които притежаваха смелост.

Обърна се на една страна и се намръщи, когато натъртените му ребра разпратиха болка из цялото тяло. Ослуша се, за да долови звуците от съседните стаи. Всичко бе потънало в тишина. Одеве бе чул да тече вода в малката й баня и си бе представил как Маги се готви да си ляга.

Опита се да разбере какво у нея му харесваше. Тя не бе поразителна красавица. Имаше учудващо остър език за симпатично момиче, живяло в малки градчета. Освен това Джош вече си даваше сметка, че ще се окаже от онези взискателни клиенти, които искаха много повече, отколкото бяха готови да платят.

Само че нещо у нея бе събудило желанието му и колкото повече мислеше, толкова повече знаеше какво означава това.

У Маги бе забелязал същото наивно желание да защитава и спасява невинните души, което навремето го бе подтикнало да се заеме със сегашната си работа. Това обясняваше защо се опитваше да поддържа хотела, който поглъщаше всичките й средства и усилия. Тя бе готова да даде всичко от себе си, за да защити дома на тримата ексцентрици, с които вечеря.

Маги Гладстон определено не бе научила, че да си играеш на рицар в бляскави доспехи в повечето случаи води до пълна загуба на време и усилия.

Часовникът на нощното шкафче тиктакаше тихо и отмерваше минутите на нощта, която очевидно щеше да се окаже безкрайна.

След като нямаше да може да заспи, най-добре да свърши малко работа. Тази вечер щеше да започне книгата. Рано или късно се налагаше да разбере дали може да пренесе замислените герои на хартия. Хващай се за компютъра, каза си той и отметна тежкия юрган.

Джош се надигна и се претърколи към края на високото легло, обзет от прилив на ентусиазъм. Едва когато понечи да слезе, си спомни за стълбата отстрани. Проблемът беше, че кракът му вече висеше във въздуха и той загуби опора.

Стисна богато резбованата колона на леглото. Проклетията очевидно бе счупена. Тя се изви под пръстите му, завъртя се и никак не му помогна. Ръката му се изплъзна. Съвсем инстинктивно, нещо, за което съжали само след миг, той отпусна цялата си тежест на ранения крак. Петата му опря пода и го заляха вълни от болка.

— По дяволите! — Джош стисна зъби, за да намали раздиращото усещане и отново посегна за някаква опора. Пръстите му стиснаха финия балдахин.

За съжаление никой не бе предвидил балдахинът да издържа подобна тежест. Платът се съдра от рамката. Вече нямаше за какво да се захване. Джош се прекатури на ръба на леглото, плъзна се настрани и се стовари тежко на пода. Израненото му рамо и натъртените ребра, които до този момент се възстановяваха бързо, пламнаха като обхванати от адски огън.

Джош затвори очи, стисна зъби и зачака болката да утихне. Докато чакаше, балдахинът се понесе леко надолу и въздушно се отпусна отгоре му.

Джош остана да лежи на пода, омотан в прозрачната материя, докато чакаше да събере достатъчно сили, за да се пребори с болката. Забавляваше се като изреждаше нецензурни думи, които да прикачи към непривичните очарователни мебели във викторианските хотели, когато на вратата се почука. Той веднага се сети кой може да бъде.

— Джош? Джош, добре ли си? — Маги бе доста притеснена.

По дяволите. Само това му липсваше, каза си той възмутен. Не му ли стигаше, че вече се чувстваше като пълен глупак? Сега щеше да се наложи да се подложи на унижението клиентката му да го спасява. Изведнъж му се стори, че спокойният приятен месец на крайбрежието не започва никак добре.

— Добре съм, Маги — успя да извика той. — Връщай се да спиш.

— Не ми се струваш добре. Отвори вратата. Чух, че падна нещо тежко.

— Малко произшествие — изпъшка Джош, докато плюеше балдахинът, незнайно как попаднал в устата му.

— Още едно произшествие ли? — попита тя, без да крие ужаса си.

— Не се притеснявай — изсъска той, защото цялото му тяло пулсираше от болка. Жената сигурно вече бе убедена, че е непохватен идиот. Защо ли не можеше да я вини.

— Джош, звучиш зле. Влизам.

— Недей. — Предупреждението му само засили решителността й да се вмъкне при него. Джош побърза да се изправи и да се отърве от балдахина, но се наложи да си поеме отново рязко дъх, заради болката, която плъзна от глезена нагоре и от натъртените ребра. — По дяволите.

Вратата се отвори. Тънък процеп светлина плъзна по пода, когато Маги надникна.

— Джош, къде си?

Той се сети, че тя не може да го види, защото лежеше от другата страна на огромното легло.

— Тук съм. Виж, Маги, няма защо да се притесняваш. Добре съм.

— Какво, за Бога, се е случило? — Тя запали лампата до вратата. — Мили Боже, какво си направил с леглото?

— По-скоро питай какво ми направи леглото? Ти знаеше ли, че колоните са разхлабени? — Джош си пое дълбоко въздух, докато се опитваше да се отърве от прозрачната материя. Неочаквано кихна. — И кога за последен път си прала тези неща? Толкова са прашни.

— Господи! Съжалявам много. Преди доста време. Това беше стаята на леля. Не карам чистачките да оправят стаите, които не се използват. Чакай да ти помогна.

Той чу босите й стъпала по килима и се остави на унижението тя да го вдигне от пода.

— След като вече си тук, можеш да ми помогнеш. Разкарай това перде от мен.

— Разбира се. Джош, много съжалявам. Сигурно не си успял да уцелиш стъпалото, когато си ставал. Понякога хората се чувстват объркани и не се сещат, че старите легла са толкова високи. Нали няма да тръгнеш да ме съдиш?

— И това ми минава през ума — измърмори мрачно той.

— Няма да има смисъл, да знаеш. Единственото, което притежавам, е този хотел, а ти сигурно няма да го искаш. — Тя започна да вдига тънката материя от него, но спря рязко, когато я повдигна от лицето и раменете му. — Боже!

— Сега пък какво? — Той вдигна поглед и забеляза, че тя го е зяпнала. Освен това се бе изчервила.

Той пък забеляза, че косата й е пусната и прилича на облак около лицето. Беше облякла подплатен халат, но очевидно не й бе останало време да завърже колана. Ситни цветчета и дантела обточваха демодираната бархетна нощница с висока яка, подаваща се отдолу. Маги изглеждаше затоплена и готова да си ляга. Колкото и да го болеше, Джош усети как тялото му реагира по очевиден начин. Зачуди се защо природата бе дала на мъжете възможността да усещат едновременно и желание, и болка.

— Ще ти донеса халат — предложи Маги с изтънял гласец и бързо пусна балдахина върху него.

— Чакай. По дяволите, не ме покривай пак с това чудо. — Джош съобрази, макар и късно какъв беше проблемът. — Май трябваше да те предупредя, че спя само по слипове. Виж, ако това е прекалено за моминския ти свян, просто излез. Мога и сам да се погрижа за себе си.

— Я не ставай смешен. Ще ти помогна да си легнеш. — Тя отметна тънкия плат от него и се обърна, за да го постави на близък стол. Вдигна се малък облак прах. — Поне ще ги изпера, така и така са вече свалени.

— Добра идея. — Джош се хвана за края на леглото и се опита да се надигне от пода. Глезенът му започна отново да протестира, а след това се обадиха и ребрата. Едва сдържа стенанието си.

Маги се завъртя веднага щом чу тихото пъшкане. Притеснението й бе веднага заменено от загриженост. Върна се и му подаде ръка.

— Хайде, облегни се на мен. Щом си легнеш, ще изтичам долу, за да ти донеса лед за глезена. Искаш ли малко и за рамото?

Джош бе обхванат от гняв, че е попаднал в това неловко положение и отчасти забрави болката.

— Не ми трябва никакъв лед и не ми е притрябвала медицинска сестра. Защо просто не ме оставиш на мира? Не съм тръгнал да умирам. Още съм далеч от подобна възможност. — Само мъжката му гордост бе в списъка на застрашените видове, каза си той.

— Сигурно, но личи, че те боли. — Тя пусна ръката му, когато той седна на леглото. — Стой тук. Връщам се веднага. Ще ти донеса лед. Имаш ли някакъв халат?

— Не. Нямам такива неща.

— Ясно. Ами, връщам се веднага.

Преди да успее да я спре, Маги вече бе изскочила навън. Джош изруга приглушено и остана да седи неподвижен, докато чакаше да се върне. След като така и така беше отишла за лед, защо да не го използва. Какъв начин само да впечатлиш клиентката, мислеше си той. Страхотен начин да впечатлиш една жена.

Когато след няколко минути чу стъпките на Маги, болката бе намаляла до пулсиране и в глезена, и в ребрата. Щеше да оживее, все пак, каза си Джош мрачно, когато вратата се отвори. Освен това се налагаше да държи под контрол развилнелите се хормони.

— Добре че пазим торбички с лед за спешни случаи — каза весело Маги, щом влезе в стаята. — Просто лежи мирно и аз ще сложа едната на глезена, а другата на рамото.

Нямаше смисъл да протестира. Джош се поизправи, облегна се на възглавниците и се намръщи, когато Маги внимателно постави торбичките с лед.

— Благодаря. — Знаеше, че не звучи особено благодарен.

Маги се изправи и го погледна притеснена.

— Имаш ли някакви болкоуспокояващи?

— Да, но не ми трябват. След няколко минути ще се оправя. Ледът ще си свърши работата. — Той я погледна с притворени очи. — Май направих всичко по силите си, да те избавя от романтичната ти представа за храбрите честни детективи, нали?

Тя се усмихна при тези думи.

— Всъщност успя. Не приличаш на детективите в романите, които съм чела. Не си спомням някой да е падал от леглото, например. Предполагам няма да ми е особено трудно да приема фактите такива, каквито са. Все още ли мислиш, че ще можеш да се справиш с този случай?

— Дори едната ми ръка да е завързана зад гърба.

Тя огледа преценяващо израненото му тяло.

— А какво ще кажеш с една ръка и един крак завързани зад гърба ти?

— Ще се справя.

— Как? — Тя го гледаше с огромно любопитство.

— Как така как? По обичайния начин.

— Ама аз ти говоря сериозно. — Тя приседна на един стол и внимателно загърна халата около коленете си. — Как смяташ да подходиш към този случай?

Джош сви рамене и се опита да измисли думите си така, че да звучи като професионалист.

— Първо ще изолирам смешните теории на другите. Според мен нито един от постоянните обитатели няма да остане доволен от резултатите, докато не им докажа, че грешат.

— Хм. — Маги замълча за момент. — Може и да си прав. Доколкото разбирам не вярваш на нито една от теориите, които според тях обясняват всичко, което става тук.

Джош си напомни да внимава, за да не се изпусне и да не каже повече, отколкото трябва, преди да е дошъл подходящият момент. Не искаше да остане без работа.

— Не съм казал нищо подобно. Имах предвид, че всяка теория трябва да се провери внимателно. Нали знаеш старата приказка, „След като елиминираш невъзможното, каквото остане, колкото и невероятно да е то, трябва да е истината“.

Лицето на Маги грейна.

— Шерлок Холмс. „Знакът на четиримата“, струва ми се. Толкова се радвам, че си запознат с класическите детективи.

— Да, да. Класиката. — Джош реши да не й казва, че са изминали трийсет години, откакто бе чел за последно сър Артър Конан Дойл, че отдавна вече бе забравил откъде е този цитат. Помнеше го единствено защото често бе изключително подходящ за случаите, които разследваше.

— Предполагам ще използваш компютъра си, за да елиминираш невъзможните елементи.

— А? О, да. Компютърът. — Джош мислено стисна палци. Нямаше намерение да използва компютъра за нищо друго, освен за да работи над книгата. — Напоследък много от проучвателната дейност се прави на компютрите.

— Да, знам.

Голяма работа бяха клиентите, запалени читатели на криминални романи. Трябваше да си мери приказките. Джош побърза да смени темата.

— Ти така и не ми каза твоята теория, Маги. Намекна само, че имаш теория.

Тя го погледна малко объркана.

— Имам наистина. Само че ти, сигурно, ще си помислиш, че си измислям.

— Пробвай.

— Ами… — Тя се колебаеше. — Честно да ти кажа, започнах да се чудя дали някой не се опитва да се добере до брошката със смарагда на леля Агата. След като тя почина така и не успях да я намеря.

Господи, мислеше си развеселен Джош. Сега вече се появиха и смарагди.

— Защо му е някой да създава толкова неприятности в „Перегрин Менър“ заради някаква си брошка?

Маги се наведе напред, обхваната от напрежение.

— Моята теория е, че който и да създава всички тези неприятности се опитва да ме накара да затворя хотела, за да преровят всичко на спокойствие и да открият брошката.

Джош се опита да си придаде вид на силно впечатлен.

— Мислиш, че е скрита някъде тук в къщата ли?

— Много е възможно. Виж, леля почина от инфаркт. Случи се неочаквано. Нямаше време да ми даде последни наставления. Беше в отлично здраве и нямаше причина да се притеснява за бъдещето. Много обичаше тази брошка и я пазеше в кутията за бижута, вместо в сейф. Само че когато преглеждах нещата й след погребението, се оказа, че брошката липсва.

— Кой е трябвало да получи тази брошка след смъртта й? Това споменава ли се в завещанието й?

— Да. Беше за мен заедно с хотела. Беше оставила много точни инструкции, че трябва да я възприемам като дългосрочна инвестиция.

— Инвестиция ли? — намръщи се Джош.

— Да. За хотела. Леля Агата ми каза тайно, че мога да продам брошката, ако са ми необходими пари за поддръжката на „Перегрин Менър“.

— Защо? Кое е толкова важно, та се налага хотелът да работи?

Маги го погледна стреснато.

— Това е техният дом.

— Чий дом? Искаш да кажеш на Шърли, на Одеса и на Полковника ли?

— Именно. Ако дойде ден, когато не мога повече да покривам сметките на хотела, леля Агата искаше да бъде сигурна, че това ще продължи да бъде убежището на приятелите й.

Джош подсвирна тихо.

— Искаш да ми кажеш, че леля ти е стоварила подобна отговорност на раменете ти?

Маги се намръщи.

— Тя не ме е накарала да я поема насила. Обсъждала е тази възможност с мен много пъти, преди да вземе решение. А и аз нямам нищо против. Честно. Виж, винаги съм си мислила, че управлението на „Перегрин Менър“ ще е забавна работа. И е така. За мен това е съвършената работа. Научих много за поддръжката и управлението на хотела, докато работех тук през летата. Трябва да ти призная, че хотелът вървеше чудесно, докато не започнаха неприятностите преди два месеца.

— А сега вече не върви — продължи вместо нея Джош. — Пък и брошката я няма. Сигурно е задигната отдавна от крадец, който се е преструвал на клиент, за да може по-лесно да се добере до нея.

— Съмнявам се — отвърна бавно Маги.

— Леля ти носеше ли я на обществени места?

— Разбира се. Понякога.

Джош кимна мрачно.

— Значи много хора знаят, че е притежавала въпросната брошка и че не я е държала в сейф. Вярвай, Маги, сигурно отдавна е заминала.

— Дори да си прав, това не означава, че теорията ми за причината за всички неприятности тук е погрешна — изтъкна тя и изведнъж му се стори голям инат. — Някой може да е решил, че брошката е загубена някъде тук в къщата, което също е вероятно и да е решил да я потърси. А за да го направи, трябва да се отърве от останалите от нас. Поне за известно време.

Джош барабанеше с пръсти по леглото и се опитваше да прояви търпение.

— Я ми кажи нещо, Маги. Ти какво ще правиш, ако не успееш да спасиш имението за приятелите на леля си?

Тя въздъхна нещастно.

— Наистина не знам. Нито един от тях не разчита на пари. Знам, че Одеса говори за акциите си, но леля Агата веднъж ми разказа, че навремето Одеса купила акциите от мината и никога не получила никакви дивиденти.

Джош се усмихна.

— Което елиминира една от теориите, нали?

Маги отвърна на усмивката му с тъга.

— Говориш за племенниците, които са побеснели, защото са изключени от завещанието ли?

— Да.

— Страхувам се, че си прав. Само че аз нямам смелост да й го кажа. Одеса е толкова горда. За нея е много важно да може да каже, че притежава акции.

— Аз, разбира се, ще проверя — за да съм сигурен. Ако открия, че акциите й нямат никаква стойност, може да успея да намеря някой тактичен начин да й съобщя, че племенниците й не се опитват да я тормозят, но без да разбира, че акциите й са едно нищо — предложи Джош.

— Това ще бъде наистина много мило от твоя страна.

— Кажи ми, Маги, какво смяташ да правиш, ако не намериш начин да поддържаш хотела? — попита той.

— Не знам — призна тя. — Единствената ми възможност е да пробвам.

Значи беше прав, помисли си Джош. Една наивна малка госпожица в ролята на Дон Кихот, която се сражаваше с мелници, за да защити слабите и невинните.

— Нали знаеш, че само си губиш времето?

— С кое?

— Като се правиш на герой. Не си струва.

Тя го погледна внимателно.

— Ти пък откъде знаеш?

— От опит — отвърна той веднага и се изуми от остротата в гласа си. — Как, по дяволите, мислиш, че съм започнал този бизнес?

— Искал си да спасяваш хората ли?

Той стисна зъби.

— Отначало, когато започнах, последното, което имах намерение да направя, бе да създам корпорация като „Бизнес разузнаване и безопасност“. Отначало действах съвсем сам. Беше ми хрумнала тъпата идея, че ще успея да наклоня везните на правосъдието в полза на онези, които не успяват да се справят сами. Както вече ти казах, исках да се правя на сър Галахад. Да защитя всички, които не можеха да се защитават сами.

— И какво стана? — попита тихо тя.

На Джош му се прииска да не бяха започвали този разговор. Поради някаква причина не успяваше да спре.

— Стана това, че накрая научих колко е трудно да се правиш на герой, защото често пъти е невъзможно да различиш добрите от лошите. Това стана.

— Не те разбирам.

— По дяволите, Маги, през първите ми пет години като частен детектив, поемах всеки сърцераздирателен случай, който ми попаднеше. Нито един не беше това, което изглеждаше на пръв поглед.

— Разкажи ми — прошепна тя, а очите й бяха огромни и питащи.

— Искаш да разбереш какво е да си частен детектив ли? — попита грубо той. — Ще ти обясня. Родителите идват разплакани и ме молят да открия малкото им момиченце. Проследявам хлапето и разбирам, че е избягала, защото се страхувала повече от сексуалния тормоз на баща си, отколкото от живота на улицата.

— О, Джош.

— Откривам липсващи съпруги на разстроени съпрузи, а жените признават, че са се скрили, защото мъжът редовно ги бие и заплашва да им види сметката. Молят ме да не казвам на клиента къде се намират.

— Колко ужасно…

— А пък за случаи за правата над деца да не говорим — продължи той, обзет от дива ярост. — Родителите воюват помежду си, а горките деца се озовават под кръстосан огън. Децата се превръщат в плячка. Те са символът на победата на единия над другия. Това е начинът на родителите да се наранят. Аз трябваше да застана на страната на онзи родител, който е спечелил правата. На никой не му пукаше за детето.

Маги мълчеше.

— Май разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Наистина не прилича много на моите криминални романи.

— Сигурен съм, че не прилича. Поне в повечето време не прилича. Най-сетне поумнях и прецених, че след като няма да успея да спася слабите и беззащитните от лошите, тъй като имам усет към бизнес делата, мога поне да изкарам добри пари. Двамата с един приятел създадохме „Бизнес разузнаване и безопасност“. Намерихме си лъскав офис в Сиатъл, наехме достатъчно персонал и започнахме дейността си. Хубавото при бюрократичните престъпления е, че там няма много емоции. Да не говорим, че почти няма убити.

— Сигурно напоследък много се търсят консултанти по въпросите на корпоративната сигурност — попита най-сетне Маги.

— Да, и макар че никога едно време не съм предполагал, че ще го кажа, работата е по-чиста от това, с което се занимавах едно време. Дай ми една компютърна измама, или пробив в сигурността и съм готов да се заема. — Джош замълча, шокиран, че й бе разказал толкова много.

Знаеше, че е започнал и ще му бъде трудно да спре. Сякаш бе видял в нея същата ненужна наивна благородна душа, която той бе имал едно време. Прииска му се да смъкне розовите очила от очите й.

— Знаеш ли? — започна тихо Маги. — Не искам да казвам нищо, но се чудех защо прие този случай. Честно казано, останах учудена, когато се обадиха от офиса ти и казаха, че си тръгнал насам.

Джош намести рамото си по-удобно и погледна пулсиращия глезен.

— Не си единствената, която не го проумява.

— БРБ бе последната компания, от която очаквах отговор. Само че бях опитала всички малки агенции в указателя на Сиатъл. Никой нямаше желание да дойде тук в „Перегрин Менър“ в замяна за едномесечно безплатно настаняване и храна. Вече се бях отчаяла и предполагах, че няма какво да загубя, ако се обърна към голяма фирма.

— Предполагам, че повечето са ти се изсмели в лицето — отвърна мрачно Джош.

— Не точно. От останалите получих писма, с които ме уведомяваха, че не могат да поемат моя случай.

— Твоят случай е малко необичаен — позволи си да отбележи Джош.

Маги прехапа долната си устна.

— Защо тогава се зае с него, Джош?

— Имах нужда от промяна — отвърна простичко той и отново се намести на възглавниците. — Както вече казах, случаят е необичаен.

Маги остана загледана в него малко по-дълго от обикновено и се изправи.

— Има и още нещо. — Усмихна се, устните й потръпнаха, но се приближи до леглото. — Знаеш ли какво мисля?

Той я погледна с наклонена глава и се зачуди дали се е сетила, че използва „Перегрин Менър“ като санаториум.

— Защо, според теб, приех случая?

— Мисля, че каквото и да ми разправяш, пак се правиш на герой. — Очите й бяха нежни, когато се наведе над леглото, за да нагласи леда на глезена му. — Според мен, нещо в писмото ми е събудило желанието ти да хукнеш да спасяваш слабите и беззащитните. Не искаш да признаеш, защото се правиш на голям мъжкар. Прекалено много си свикнал да криеш истинските си мотиви зад фасадата на груб, закоравял и циничен частен детектив, който е видял всичко.

Джош протегна ръка и я хвана за китката. Маги извика приглушено и много стреснато. Очите му се стрелнаха към неговите и му стана приятно, щом забеляза как ясните й морско зелени очи блясват.

— Ако повярваш на това, госпожице, значи жестоко се лъжеш. Нека да ти дам един съвет. Не си губи времето да ми приписваш разни префърцунени мотиви. Аз съм бизнесмен. Точка по въпроса. Ще получиш това, за което си платила.

— Това вече ми го каза и подчерта, че не плащам по установената тарифа. Така че, би ли ми казал какво точно ще получа? — Маги не се опита да си отдръпне ръката, ала Джош усети напрежението, което бликаше от нея.

— Все още не съм сигурен. — Гласът му премина в дрезгаво ръмжене, щом усети колко е мека кожата й. Мирисът й замъгли сетивата му. Усети нов прилив на желание. Без дори да се замисли, той стисна китката й и я привлече към себе си.

Чувство на неловкост, притеснение и възбуда се отразиха в същия момент в очите й.

— Джош? Джош, престани. За Бога, та аз дори не те познавам.

Той се усмихна леко.

— Да, но аз те познавам.

— Не, това не е истина. — Въпреки протестите си, тя така и не се беше опитала да се отскубне от него. Вместо това го наблюдаваше като замаяна. — Ти не знаеш нищо за мен.

— Знам, че си родена и израснала в малък град. До много скоро си работила като библиотекарка. Знам, че си прекарвала летните ваканции тук, в „Перегрин Менър“, докато си била по-малка. Знам, че родителите ти живеят в Аризона. Знам, че ходиш на срещи с брокер на недвижими имоти, който се казва О’Конър. — Джош й се усмихна по онзи плашещ начин. — Искаш ли да продължа?

Тя разтвори удивена устни.

— Ти как… Я чакай малко. Разпитвал си Полковника и останалите, нали?

— Не забравяй, че съм частен детектив. Работата ми е да изравям информация.

— Искаш да кажеш, да си вреш носа в живота на хората.

Той сви рамене.

— То е същото. След известно време просто свикваш. Няма такова нещо като истинско усамотение в днешния свят. Както и да е, прецених, че имам право малко да се поровя за теб. Приятелите ти ме предупредиха и аз се подразних.

Тя се намръщи объркана.

— Защо са те предупредили? За мен ли? — Тя бе шокирана.

— Точно така. Полковника бе така любезен да ме уведоми да не се опитвам да те прелъстя, освен ако нямам честни и почтени намерения.

— Срамота. — За пръв път тя се опита да се откъсне от него. Изви ръце. — Ще им кажа аз на тримата. Имали са най-добри намерения, само че на мен не ми е никак приятно хората да се бъркат в личния ми живот.

Джош стисна китката й за момент, защото не искаше да я пусне. Когато тя отново започна да се дърпа, той я пусна.

— Означава ли това, че ще ти бъде приятно да бъдеш прелъстена, независимо дали намеренията ми се честни и почтени?

— Я не ставай смешен. — Тя бързо отстъпи от леглото. — Първо, не знам нищо за теб. Защо ми е притрябвало да задълбочаваме нещата извън деловите си отношения?

— Кой знае? Може би защото те разбирам по-добре, отколкото си мислиш. Ние с теб имаме доста общи неща.

— В момента поне нямаме нищо общо — сопна се тя.

— Това не се знае. Може да се окажем сродни души, които отдавна се търсят.

— Това е лудост.

— Животът е лудост. Кой би помислил само преди седмица, че ще си лежа в това легло и ще разговарям посред нощ с благопристойна симпатична бивша библиотекарка, която чете прекалено много криминални романчета? — Джош се наведе и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Извади бележник и химикалка, които бе пъхнал вътре, в случай че се събуди и му хрумне някоя неповторима идея за книгата.

Маги го гледаше с огромно подозрение.

— Какво правиш?

— Изравнявам резултата. Справедливо е да изравним точките.

Джош написа личния номер на Макрей в офиса на „Бизнес разузнаване и безопасност“ — телефонът, който не минаваше първо през секретарката. Щом го записа, скъса страницата и я подаде на Маги. Удивително бе, че толкова много хора приемаха, без да мислят разни неща, които другите им подаваха.

— Вземи.

— Какво е това? — Маги дръпна листа с нескрито неудоволствие и погледна телефонния номер.

— Нали каза, че не знаеш нищо за мен. Добре, това лесно може да се уреди. Човекът, на който е телефонът, се казва Макрей. Съдружникът ми. Щом му се обадиш, кажи му, че съм ти казал да ти съобщи всичко, което знае за мен. Може да ти даде доказателства за състоянието на здравето ми — навехнат глезен и най-различни натъртвания, не че те са важни. Освен това ще те уведоми каква е банковата ми сметка и ще потвърди, че нямам нито досие, нито деца. Дори ще ти каже кой номер обувки нося, какъв е цветът на любимата ми вратовръзка, стига да те интересува.

— Но аз не искам да разпитвам за теб. — Маги гневно смачка листчето в ръка. — Поне не и за лични неща.

— То не се знае. — Джош скръсти ръце зад главата си и забеляза, че по бузите й са избили розови петна от възмущение. — Ако прецениш, че се интересуваш от нещо повече от делови отношения между нас, може неочаквано да възникнат много въпроси. А да питаш в днешни дни е разумен подход. Жените трябва да се внимателни, нали така?

— Щом казваш. Виж, обаче, какво стана, след като си наех частен детектив. Голям си нахалник.

— И аз си казах същото за теб, когато прочетох писмото ти, в което ми предлагаше едномесечно безплатно настаняване и домашно приготвена храна в „Перегрин Менър“. Май ще се окаже, че и нахалството е обща черта, въпреки че у мен е в по-голяма доза, отколкото при теб. Да знаеш, че се дължи на естеството на работата ми.

— Не се съмнявам, че сте голям нахалник, господин Дженюъри. — Маги се обърна и се отправи към вратата.

— Маги?

— Кажи? — Тя спря, вече стиснала бравата.

— Ще чакам да позвъниш. Искам да имаш ясна представа с какво се захващаш.

— Не се надявай.

Джош се усмихна.

— Напротив, ще се надявам, Маги. Защото, ако се обадиш, ще знам, че сама си свалила надписите „Пази се“, които Полковника е поставил навсякъде около теб.

Тя не откъсваше очи от него.

— Ти не се интересуваш истински от мен. Не и какъв човек съм. Това е просто предизвикателство. Нищо повече. Мъжкото ти самочувствие се е наострило, защото приятелите ми са те предупредили да стоиш настрани.

— Те ме предупредиха да стоя надалеч, ако намеренията ми не са честни и почтени — поправи я той тихо.

Тя изсумтя презрително.

— Няма как да са честни и почтени.

— Не можеш да си сигурна в нищо, свързано с мен, преди да се обадиш на Макрей. Една умна жена първо проверява мъжа, преди да се захване с него.

— Нямам никакво намерение да се захващам с теб. Лека нощ, господин Дженюъри. Надявам се да не ми се разсърдиш много, но името ужасно ти подхожда. Никога не бях срещала по-студен човек…

— Което означава, че си живяла доста затворен живот, Маги Гладстон.

Джош я наблюдаваше доволен как понечи да хлопне вратата на стаята. В последния момент, очевидно премисли, сигурно за да не чуят другите шума. Затвори тихо, успяла да се овладее, а това бе много показателно.

Поне най-сетне го бе забелязала, каза си Джош. Както и той нея. Месецът, който го очакваше в „Перегрин Менър“, щеше да се окаже доста интересен.

След няколко минути той махна леда от крака си и внимателно слезе от леглото. Този път откри стъпалата. Задържа се на здравия си крак и огледа внимателно фино резбованата колона, която бе поддала толкова лесно, когато се опита да се задържи одеве.

Спомни се, че стаята е била на леля Агата, нали така каза Маги.

Джош стисна здраво колоната и бавно я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Колоната изскърца недоволно и се разхлаби.

Детективът издърпа хлабавата част и разбра, че е попаднал на скрит „сейф“. Вътре в кухата колона се гушеше малка кутийка за бижута. Той я извади и я отвори.

Старовремска брошка със смарагди намигаше на светлината на нощната лампа.

Той беше просто най-върховният частен детектив, нали така? Просто му пуснете някоя идея и той се превръщаше в истински Шерлок Холмс.

Ухили се доволен, затвори кутийката и я пъхна обратно на скришното място. След това внимателно намести горната част на колоната и я завъртя на място.

Нямаше смисъл да разгадава тайните на „Перегрин Менър“ прекалено отрано, напомни си той, докато си лягаше отново. Предстоеше му цял един месец тук. А през този месец щеше да се разрови в тайните на Маги Гладстон, стара мома, аматьор детектив и почитателка на криминални романи. Усети, че очаква с нетърпение идващите четири седмици, а подобно нещо не му се бе случвало от много отдавна.

Джош си легна да спи с удоволствие, сякаш огромен товар се бе вдигнал от раменете му.