Джейн Ан Кренц
Частен детектив (3)

Втора глава

Усмивката на Джош никак не допадна на Маги. Почувства се още по-неловко. Освен това започна да се ядосва. Хрумна й, че чувствата й се вихрят през краткото време, откакто Дженюъри се появи в „Перегрин Менър“. През последните четирийсет минути тя бе обзета както от изпълнено с надежда очакване, така и от крайно раздразнение. Понякога се луташе някъде по средата, но също така се намесваше и чисто физическо привличане.

Не беше нищо повече от физическо привличане, каза си убедено тя. Този мъж не би могъл да й стане нито симпатичен, нито приятен. Напротив, трябваше й съвсем малко, за да й стане истински неприятен.

Време бе да поеме нещата в свои ръце. Бе замислила цялото това нещо и трябваше да се справи. Маги се обърна към Джош и посрещна предизвикателната му усмивка със своята подигравателно любезна.

— Господин Дженюъри…

— Доколкото си спомням казах на всички да ме наричат Джош.

Не си струва да започва разправия, каза си Маги.

— Много добре, Джош. Ще карам направо и ще ти кажа веднага, че изобщо не си това, което очаквах, когато наех частен детектив.

— Обикновено така се случва. Искам да кажа с очакванията на хората. Кой знае защо винаги се изненадват, когато ме видят.

— Защо ли ги разбирам — отвърна Маги. — Така, тъй като очевидно няма да успеем да се отървем от теб…

— Моля те, Маги — прекъсна я укорително Одеса. — Не е нужно да се държиш грубо с Джош.

— Ми да, той още нищо не е направил — обади се и Шърли. — Дай шанс на човека.

Полковникът изви неодобрително едната си вежда към Маги.

— Така е, мила. Трябва да дадем на нашия човек възможност да си свърши работата. Тук характерът му не е от значение.

Маги се изчерви заради внимателно изречените забележки. Забеляза и присмеха в очите на Джош.

— Разбира се, че имам намерение да дам на нашия… Искам да кажа — на Джош шанс. Както сам той ни каза току-що, изглежда ще получим точно това, за което си плащаме.

Джош вдигна ръка.

— Имам идея. Защо един от вас не ми обясни каква е причината да искате частен детектив? Доколкото си спомням, в писмото на Маги се споменаваха „необясними случки“ тук в „Перегрин Менър“. Разкажете ми за тях?

Както трябваше да се очаква, всички заговориха едновременно.

— Особено притеснителни случки… — започна угрижената Одеса.

— Веднага разбрахме, че има нужда от намесата на професионалист — довери му Полковника. — Тук е заложено много, да знаеш. Може би дори милиони.

— Това се предупреждения — задъхано изрече Шърли. — Така е. Предупреждения. Нямам нищо против да ти призная, че ме е страх.

Джош отново вдигна ръка.

— Казах един от вас да ми разкаже подробностите. Не всички едновременно. — Погледна право към Маги. — Ти си написала писмото, ти си тази, която, доколкото разбирам, покрива таксата, така че давай. Кажи ми какво става тук.

Полковника прочисти гърлото си, за да привлече всеобщото внимание.

— Той е прав, Маги. Ако говорим всички едновременно, само ще разводним нещата. Изложи фактите пред човека.

— Добре. — Маги кръстоса крака и разсеяно започна да размахва единия си крак, докато си събираше мислите. Джош Дженюъри бе човек, който уважаваше фактите. Нямаше да се заинтересува от предчувствия и подозрения. — Тук в хотела се случиха неща, които ни стреснаха малко. Всъщност, истинската причина да затворим през този сезон е, че бяхме притиснати от тези случки.

— По-точно — настоя Джош, без да откъсва очи от крака й.

— Първо, изникнаха механични и структурни проблеми, които не очаквахме. — Маги усети, че той наблюдава стъпалото й, наполовина измъкнато от лачената пантофка. Тя внимателно отпусна крака отново вътре. — В разгара на сезона големият фризер и хладилникът, които използваме в кухнята се скапаха. Изгубихме храна за няколкостотин долара. Най-лошото бе, че ни се наложи да затворим ресторанта в най-натоварения уикенд през годината. Много от хората с резервации за вечеря се разсърдиха. Хотелът беше пълен и всички се подразниха, защото им се нарушиха плановете.

— Продължавай — подкани я Джош.

Изглежда бе загубил интерес към крака й, след като тя го бе пъхнала обратно в обувката. Сега, обаче, кой знае защо, наблюдаваше ръцете й.

— Непрекъснато имахме проблеми с фурната, въпреки че е инсталирана преди две години. — Маги усети, че пръстите й мърдат нервно, докато говореше. Скръсти ръце на скута. — След това, един ден направих рутинната проверка на датчиците за дим в мазето и открих, че са прекъснати. Това наистина ме смути. Полковника държи уредите и документите си там. Ако долу започне пожар, ще има фатални последици.

— Уреди и документи ли?

Полковника сви скромно рамене.

— Правя някои експерименти. И до този въпрос ще стигнем по-късно, стига да искаш.

— Добре. — Джош отново изви очи към Маги. — Нещо друго странно да е станало?

Тя прехапа долната си устна. Страхуваше й се, че до този момент Джош не е никак впечатлен.

— Както вече казах, имаше най-различни дребни, но много дразнещи нередности. Новият бойлер изключи. Гостите се разбунтуваха.

— Някои от тях се разкрещяха на Маги толкова грубо. Беше смущаващо — довери Одеса. — Наложи се Полковника да поговори с един от мъжете, който се държа особено отвратително.

— „Неприемливо поведение“, както се изразявахме в армията. — Полковника поклати намръщен глава. — Аз, разбира се, изпратих онова приятелче да си ходи.

Маги се усмихна тъжно.

— Само дето не трябваше да го пращаш да си ходи, без да е платил.

— Много по-важно е човек да държи на принципите си, отколкото на парите — заяви Одеса.

— Правилно — съгласи се Шърли. — Трябва да имаме принципи.

Маги потисна въздишката си. Бе по-лесно да подмине този въпрос, ако искаше да има приходи. Усети, че Джош отново я наблюдава с онзи напрегнат поглед. Продължи да разказва.

— Освен неприятностите с бойлера, започнаха неприятности и с тоалетните. След това, в стаите има камини, както и в твоята и неочаквано комините им започнаха да пушат, когато гостите палеха огън. Пожарната се отбиваше всяка вечер в продължение на една седмица, докато накрая забранихме да се използват камините.

Шърли поклати мрачно глава.

— Накрая ги почистихме и те проработиха, но нещата се нижеха едно след друго и започнаха приказки.

Джош я погледна.

— Какви например?

— Как какви? Че хотелът вече не бил хубав. Все нещо не било наред. Инсталацията била остаряла. Нямало удобства. Време било за ремонт. Хората от новата управа запуснали хотела. Някои от постоянните гости започнаха да отказват резервациите.

Джош погледна замислен Маги.

— Вярно ли е?

Тя кимна нещастно.

— След неприятностите с камините, прецених, че ще бъде по-добре ако обявим, че ще затворим през ненатоварения сезон тази година. Казах на всички, че ще правим ремонт през зимата и до пролетта всичко ще бъде наред. Истината е, че всичко е в превъзходно състояние. Пралеля ми Агата вече се бе погрижила.

— Коя е Агата? Освен че ти е пралеля — поинтересува се Джош.

Този път отговори Полковника.

— Агата Гладстон бе една от най-фините жени, които човек може да срещне. Държа хотела цели четирийсет години. Почина миналата година и го остави на Маги.

Джош мислеше. Маги забеляза, че сдържа въпросите си. Вместо това се насочи към първоначалния разговор.

— Добре, да видим сега дали разбрах правилно. Появили са се най-различни дребни, но неприятни инциденти, както механични, така и електрически. На хотела му се понесла лоша слава и сте решили да затворите, освен за тримата постоянни гости.

Маги мигна изненадана.

— Одеса, Шърли и Полковника не са гости. Те живеят тук. Хотелът е техен дом. Леля Агата много държеше на това.

Полковника кимна.

— Бяхме се разбрали с нея. Ние сме едно семейство. Агата вече я няма, мир на праха й, но сега си имаме Маги.

Джош погледна Маги.

— Аха. Едно голямо щастливо семейство.

Маги се намръщи.

— Работата е там, че не вярваме тези случки от последните няколко месеца да са били причинени от лош късмет. Искаме да откриеш кой стои зад тях и какъв е бил мотивът му. Преди да започнеш, трябва да призная, че имаме различни теории, които бихме искали да провериш.

Джош отпи от уискито си.

— А ще имате ли нещо против, ако похапнем, преди да се заемем с теориите и подозренията? Гладен съм. Беше ми обещана домашно сготвена храна, нали помниш?

Маги скочи рязко и си наложи да се усмихне.

— Разбира се, че помня. Бихте ли ме извинили за момент, ще отида да видя как е задушеното.

— Идвам с теб — обади се Одеса.

Полковника стана любезно, когато двете жени се отправиха към вратата.

— Маги и Одеса се занимават с готвенето напоследък — обясни той на Джош. — Наложи се да освободим главния готвач и помощниците му, когато затворихме. Ние с Шърли чистим.

— Едно голямо щастливо семейство — измърмори отново Джош.

— Не се бъзикай — отбеляза Шърли. — Хубаво е.

Маги погледна през рамо, стресната от една мисъл. Спря на вратата и се зачуди как така един мъж ще отсъства цял месец от дома.

— А ти имаш ли семейство, Джош?

— Не — отвърна той. — Трябва да се грижа само за себе си. Така ми харесва.

Маги потръпна от студенината в думите му и забърза по коридора след Одеса.

— Какво мислиш за него? — изсъска тя, когато се изравни с по-възрастната жена.

— Направи ми добро впечатление — отвърна весело Одеса, на път за кухнята. — Имам чувството, че сме в добри ръце, мила.

— Та той ходи с патерици, за Бога. И никак не ми прилича на професионалист. Нещо в поведението му не е наред. А и пистолет няма. Аз пък си мислех, че всички частни детективи носят огнестрелни оръжия.

— Може би важи само за онези в романите, дето толкова обичаш да ги четеш, мила. Ти някога познавала ли си друг частен детектив? — Одеса отвори хладилника и извади зелената салата, приготвена преди час-два.

— Не познавам. Чела съм, обаче, достатъчно романи и имам добра представа какво да очаквам от един детектив. — Маги грабна две кухненски ръкавици и отвори фурната. Навън изскочи ароматна пара. — Хрумна ми, че може би Джош Дженюъри е приел работата, защото хотелът му се е сторил подходящото място, където да се възстанови след произшествието си. Сигурно е решил, че случаят ни е лесна работа.

— Интересно какво ли му се е случило? — Одеса сипа на зелената салата заливка, приготвена по нейна много тайна рецепта. — Как мислиш, възможно ли е да е било автомобилна катастрофа?

— По-скоро е ядосал някого и той го е бутнал по стълбите — измърмори мрачно Маги, докато вадеше съда за печене от фурната.

— Не си далеч от истината — отбеляза Джош от вратата. Беше подпрял едното си рамо на стената, стиснал патериците в ръка. Изглеждаше небрежно арогантен с излъчването на хищник, въпреки че едва пазеше равновесие. — Наистина ядосах някого.

Маги побърза да остави тавата. Заради горещината от фурната лицето и вратът й пламнаха, поне така се опита да се убеди. Тя посочи патериците.

— Не те чух да идваш.

Джош се ухили доволно.

— Знам. Да се движиш незабележим е детска игра за частните детективи. Ходим на специални курсове. — Той потропа с патериците по плътния килим в антрето. — Заради килима става още по-лесно. Нищо че съм с патерици. Ако искаш го запомни.

— Ще го запомня — сопна се Маги.

— Не обръщай внимание на Маги — намеси се небрежно Одеса. — Тя само се прави на интересна. Има чудесно чувство за хумор. — Усмихна се ведро, докато пренасяше покрай него салатата. — Заповядай на голямата кръгла маса в трапезарията, Джош. Вечерята ще бъде готова след минутка.

— Благодаря. — Джош изчака Одеса да се отдалечи, преди да се обърне отново към Маги. — Мога ли с нещо да помогна? — попита веднага той.

— Едва ли — отвърна Маги. — Не и като те гледам как са те докарали. — Тя се промъкна високомерно покрай него, стиснала тавата с две ръце.

— Напомни ми да не стоя на стълбите, когато си наблизо — измърмори зад нея Джош.

 

 

Маги беше напълно сериозна, каза си Джош по средата на вечерята. Значи смяташе, че той използва този смехотворен случай като извинение да се добере до лесна работа, а и да се възстанови след „произшествието“. Май никак не беше глупава тази Маги Гладстон. Трябваше да я държи под око. Това щеше да е един от бонусите в работата му.

Самият случай щеше да се окаже фасулска работа, разбира се, точно както му каза и Макрей. Очевидно тук в „Перегрин Менър“ върлуваше лошият късмет в съчетание с малко развилняло се въображение. А клиентката се бе паникьосала заради поредицата неприятни случки, които си бяха съвсем нормални проблеми.

Работата опираше до това, да разтегли случая в продължение на цял един месец. Ако останеше четири седмици, както бе планирал, щеше да успее да поработи над книгата. Щеше да го направи, обеща си той. Когато се почувстваше отново в добро физическо състояние и преценеше дали го бива за писател на криминални романи, щеше да приготви внушителен доклад за клиентката. Тя и цялото й „семейство“ щяха да са силно впечатлени и най-вероятно облекчени, че никой не се таи зад тези инциденти. Бонбонска работа. Междувременно щеше да си почива и да се остави да го гледат като писано яйце. Маги готвеше страхотно, ако можеше да се съди по това първо ястие.

Джош изяде и втората си порция от вкусното задушено със зеленчуци и сирене. Колебаеше се дали да не си поиска още малко, когато Одеса с финеса и великодушието на родена домакиня сама му предложи.

— Сипи си още, Джош. Един мъж, който се възстановява след сериозно произшествие, трябва да трупа нови сили — усмихна се топло тя.

— Убеди ме. — Джош си сипа още. — Сега вече съм готов да чуя теориите ви. Одеса, би ли започнала ти?

— Разбира се. — Одеса остави вилицата и сви недоволно устни. — Убедена съм, че някой от племенниците ми е зад този опит да се затвори „Перегрин Менър“. Трима са, да знаеш. За племенниците си говоря.

— Защо му е на някой от племенниците ти да иска хотелът да се закрие?

— Отмъщават си, задето наскоро изключих и тримата от завещанието си, разбира се — заяви Одеса. — Подли, неблагодарни егоистични деца са те. Най-сетне взех решение, че нито един от тях няма да получи акциите от златната мина. Държа огромен дял от компания, наречена „Лъки“ ООД. Страхувам се, че племенниците ми са научили за намеренията ми да ги обезнаследя и ме тормозят, за да ме накарат да променя нещата.

Джош успя да скрие усмивката си. Бе много малко вероятно дама, която държеше „огромен дял“ акции от златна мина, да се облича в толкова стара и избеляла рокля, в каквато бе облечена Одеса Хокинс тази вечер. Одеса може и да е била отгледана и възпитана в богато семейство, но сега ясно личеше, че елегантността й е само бледа сянка в сравнение с едно време. Бе сигурен, че някой е взел диамантите от масивния й пръстен още преди години. В момента на пръста й блестяха стъкълца. Бе готов да се обзаложи.

— Аз, обаче, имам друга теория — обади се властно Полковника, седнал начело на масата. — Одеве споменах, че провеждам експерименти долу в мазето. Не обсъждам с външни хора този факт, но истината е, че съм изобретател. Постигнал съм невероятен успех в работата си над ценно алтернативно гориво, което ще измести петрола. Смея да твърдя, че това ще предизвика революция в автомобилната индустрия, както в производствения сектор на икономиката ни.

— Много интересно. — Джош лапна огромна хапка задушено и си спомни прекъснатите датчици за дим в мазето. Само това ми липсва, помисли си той. Да прекарам цял месец в една къща с луд изобретател, който обича да си играе с леснозапалими вещества.

— Аз, разбира се, прекратих всички експерименти, докато случаят не бъде разрешен — продължи Полковника. — Не мога да поема подобен риск. За момента най-разумното е да прекратя опитите си. — Най-добре почакай да се изнеса от града и тогава се прави на изобретател.

— А пък според мен, тези случки нямат нищо общо нито с ужасните племенници на Одеса, нито с опитите на Полковника — намеси се и Шърли. Погледна високомерно Джош през обсипаните с блестящи камъчета очила. — Той стои зад всичко. Изпраща ми предупреждение.

С крайчеца на окото си Джош забеляза, че Маги хапе нервно долната си устна. Сигурен знак, че се чувства неудобно. Джош се зачуди какво ли би било той да захапе долната й устна. Много примамлива идея. Отново насочи вниманието си към Шърли.

— Кой ти изпраща предупреждение, Шърли? — попита търпеливо той.

— Рики. — Неочаквано очите на Шърли се напълниха със сълзи. — Извинете ме. Не исках да се излагам. — Тя дръпна очилата и попи очи със салфетката. — Само че всеки път, щом се сетя за него и ме хваща страх.

Джош въздъхна и се обърна към Маги.

— Ти знаеш ли кой е този Рики?

— Гангстер — измърмори притеснена Маги. — Шърли твърди, че му е била гадже.

— Така е. Рики Трошача Ринг. Преди двайсет години неслучайно му викаха Трошача. Но пък беше истински джентълмен, грешка нямаше. Винаги се държеше с мен като с кралица. Докато не го завлякоха в затвора. Сигурно си мисли, че аз съм го предала и сега ще дойде да си отмъщава.

Маги дискретно покашля.

— Шърли променила фамилията си още преди петнайсет години, когато се е преместила да живее тук на крайбрежието. От тогава все се притеснява, че Рики ще я намери, щом един ден излезе от затвора.

Джош изви вежди.

— Кога е трябвало да го пуснат?

— Още преди няколко години — отвърна Шърли и отново изтри очи. — Сигурно му е отнело доста време, докато ме открие. Сега обаче е по следите ми и ми подсказва, че се готви да си разчисти сметките с мен заради това, което е убеден, че съм му причинила. Щях да избягам, ако можех, но не мога да си позволя да отида никъде. „Перегрин Менър“ е моят дом.

Джош се зачуди дали да не обясни на малката група, че ако някой играч от мафията иска да убие жена като Шърли, досега е щял да го стори. След това си напомни, че го чака цял месец тук. Не искаше прекалено отрано да започне да оборва теориите на клиентите си. Като нищо можеха да го уволнят, ако си помислеха, че не им е нужен. Имаше чувство, че на Маги не й трябва много, за да се убеди, че може да мине и без услугите му.

— Добре — заяви Джош властно, по начин, на който клиентите му винаги реагираха както той искаше. — Това са три от теориите ви. — Вече си мислеше за десерта, но си наложи да се върне на въпроса. — Ами ти, Маги, какво мислиш ти за инцидентите?

— Може би ще поговорим за това по-късно, Джош — поколеба се тя. — За момента вече имаш достатъчно информация, над която да мислиш. Някой иска ли десерт? — Тя скочи и започна да вдига съдовете с резки отривисти движения.

Джош я наблюдаваше развеселен. Погледът й се откъсна от него, докато шумно трупаше чиниите една в друга. Бе ясно, че теориите на постоянните обитатели на „Перегрин Менър“ са въздух под налягане. Не бързаше да му даде още една възможност, над която да се присмива.

— Чудесно е, че има десерт. — Джош с изненада усети колко му е приятно да седи в трапезарията на този странен хотел, заобиколен от застарели ексцентрици.

Всичко бе ясно. Или бе това, или той губеше усета си.

— Винаги съм си падала по мъже с добър апетит — отбеляза Шърли, докато се изправяше. — Остави ги тези чинии, Маги. Знаеш, че ние с Полковника ще вдигнем. Моят Рики ядеше като слон. Ама на него му трябваше бая сила за оная работа, дето я вършеше. Сигурно и при теб е така, а Джош?

— Така е, госпожо — съгласи се Джош. — След моето произшествие за малко изгубих апетит, но гледам, че пак се е върнал. — Нарочно погледна Маги. — За много неща.

— Ще донеса ябълковия пай — каза Маги. Изчезна към кухнята, сякаш я гонеха демони.

Одеса се усмихна с разбиране към Джош.

— Имаш невероятен ефект над нашата Маги.

Полковника погледна Джош по мъжки.

— Внимавай с нея, млади господине. Не я подвеждай, ако не си сериозен. Нашата Маги е момиче от малък град. Не е свикнала с мъже от твоя калибър.

— Мъже от моя калибър ли? — изви едната си вежда Джош.

— Знаеш какво искаш да кажа — продължи спокойно Полковника. — Имаш вид на човек, свикнал да получава това, което иска. Това, което казвам е да не преследваш нашата Маги, ако не си сигурен, че наистина я искаш. Ние много обичаме Маги. Не искаме да я видим наранена, нали ме разбираш?

— Разбирам те. — Джош се облегна назад на стола и небрежно протегна ранения си крак под масата. Опита се да си спомни кога за последен път са го предупреждавали да не се приближава до някоя жена, но така и не успя да си спомни. — Вие всички добре познавате Маги, нали?

— Да, разбира се — обади се Одеса. — Често я виждахме, докато растеше. Родителите й живееха във Вашингтон. Повечето лета Маги прекарваше ваканцията си тук, в „Перегрин Менър“. В последните години не се виждахме често, разбира се. Докато Аги не почина и не й остави хотела. Но се чувахме и си пишехме. Родителите й се оттеглиха в Аризона, но идват тук поне по веднъж в годината, през лятото.

Джош въртеше бавно чашката с кафе, докато измъкваше необходимата информация. Това се бе превърнало в негова втора природа през годините в този бизнес.

— А тя какво е правила през последните години?

— След като завърши гимназия, се записа в колеж и стана библиотекарка — обясни Одеса. — Все това работеше в различни градове в щата. Напусна, когато наследи хотела. Родителите й бяха против, но Маги настояваше.

— Сигурно приятелят й не е одобрил Маги да започне да се занимава с нещо толкова различно и да се премести да живее в Перегрин Пойнт — предположи Джош. Усети, че изведнъж го е обзело напрежение, докато чака да разбере дали Маги си има някого.

— Гадже ли? Маги няма гаджета — изсумтя Шърли. — Освен ако не броиш оня Клей О’Конър.

— О’Конър значи — повтори тихо Джош.

— Премести се да живее в града миналата година — отвърна загрижено Полковника. — Откри агенция за недвижими имоти. Добре се развива. Двамата с Маги напоследък започнаха да излизат заедно на вечеря. Миналата седмица ходиха на кино.

Джош внимаваше да долови всички нюанси в гласа на Полковника.

— Ти май не одобряваш този О’Конър.

Полковника сви рамене.

— Момчето си е добро. Държи се любезно. Работата му върви. Малко мекушав ми се вижда, нали разбираш. От тези, дето трябва да отидат в армията, за да се позакалят.

— „Мекушав“ значи е точно. Не е от хората дето Рики би взел да му пазят гърба — обясни Шърли. — Маги може да си намери къде-къде по-добър от Клей.

— Не съм толкова сигурна — въздъхна Одеса. — Клей е много приятен, както казва и Маги. Не е по-различен от младите мъже напоследък, но е и много по-добър от повечето. Поне има стабилна работа и е възпитан, което не може да се каже за някои други.

— Това не може да се каже за мъжете напоследък — измърмори Шърли. — Добрата работа и зализани маниери не го правят добър човек. Както вече казах, Маги може да си намери по-добър.

— Може би вие се опитвате напълно ненужно да защитавате Маги — продължи замислен Джош.

Полковника се усмихна строго, колкото да напомни на Джош, че някога е обучавал други мъже.

— Може и така да е. Вече ти казахме, че сме едно семейство.