Джейн Ан Кренц
Частен детектив (2)

Първа глава

Черна кола зави по алеята и подкара право към входа на „Перегрин Менър“. Беше пет часа и вече се бе стъмнило. Ноемврийският дъжд блъскаше в стъклата на хола и хората, седнали вътре така и не успяха да видят кой е шофьорът. Нямаше съмнение, обаче, кой пристигаше.

— Обзалагам се, че е нашият човек — заяви с нескрито задоволство Полковника. Извади златен джобен часовник от износеното си официално сако и се взря в циферблата. — Точно навреме. Добър знак. Уважавам мъжете, които знаят колко е важно да си точен.

— Надявам се, че постъпихме правилно — промърмори притеснена Одеса Хокинс. Седеше до Полковника с чаша шери в обсипаната си с пръстени ръка. И тя подобно на останалите бе облечена като за официална вечеря. Избелялата й синя рокля бе също толкова стара, колкото и сакото на Полковника, но тя бе изпънала гордо и елегантно гръб, както през всеки ден от шейсет и петте си години.

— Стига, Одеса, вече сто пъти приказвахме по тоз въпрос. Не че имахме кой знае к’ъв избор. Маги е права. Понякога трябва да си наемеш бияч, за да се оправи с тази работа и да сложи ’сичко в ред. — Шърли Смит отпи от мартинито си и погледна раздразнена през очилата, чиито рамки бяха обсипани с фалшиви диаманти.

Шърли бе на приблизително същата възраст като Одеса, но произлизаше от съвсем различна среда. Никой не я бе научил как да се държи с елегантност и финес. За нея официалното вечерно облекло означаваше да се пъхне в обувки с високи тънки токчета и прекалено тясна рокля без презрамки от убийствено цикламен сатен доста над кокалестите й колене. Тази вечер се бе накичила е цялата си колекция фалшиви диаманти. Дори бе сложила диадема на ситно накъдрената неестествено руса коса.

Полковника кимна тържествено и погали ръката на Одеса с много обич.

— Шърли е съвсем права, скъпа моя. Не бива да се притесняваш. Просто нямахме друг избор. Налагаше се да предприемем решителни мерки.

Маги Гладстон огледа лицата на тримата постоянни жители в „Перегрин Менър“ и мислено стисна палци. Искрено се надяваше да е постъпила правилно. За нея наемането на частен детектив бе нещо ново и напълно неестествено. Въпреки това бе чела достатъчно романи със загадки и заплетени сюжети и знаеше какво може да очаква от мъжа в черната кола. Обзе я вълнение. Щеше да се запознае с истински частен детектив!

— Ще отида да се представя и ще го отведа в стаята му. Пътят от Сиатъл е дълъг. Сигурна съм, че ще иска да се преоблече преди вечеря. — Маги остави чашата шери и скочи.

— Да, разбира се — съгласи се с кралско спокойствие Одеса. — Напомни му, ако обичаш, че тук в „Перегрин Менър“ държим на облеклото за вечеря. — Стисна устни. — Надявам се да е от онези детективи от старата школа, за които четем в очарователните британски криминални романи — не от нахаканите младежи, които се стрелкат напред-назад и бързат да вадят пистолетите си.

— Струва ми се, че може и да ни потрябва мъж, който знае как се държи пистолет — заяви злокобно Полковника.

— Ми да — подкрепи го Шърли. — Само че хич не ни е притрябвал някой нафукан младок. Това е работа за як мъжага, както казваше едно време моят Рики.

Маги спря на вратата на хола.

— Той е от „Бизнес разузнаване и безопасност“. Това е най-добрата охранителна агенция на Западното крайбрежие. Имахме страхотен късмет, че се съгласи. Сигурна съм, че не е някой нафукан младеж. А сега бихте ли престанали с коментарите! Нали не искате да ни чуе как го обсъждаме?

— Тичай да го посрещнеш, мила — подкани я Одеса.

— Тичай — ухили се Шърли. — Ние ще слушкаме.

Маги излезе вън фоайето и се огледа в огромното огледало с позлатена рамка, закачено близо до рецепцията. Беше се спряла на черен копринен гащеризон, който подчертаваше слабата й висока фигура. Гъстите светло кестенява къдри бяха събрани високо на тила, захванати със златна шнола и се стелеха небрежно по врата и раменете й.

Маги се намръщи критично към образа си с надеждата да направи впечатление на опитна компетентна жена. Искаше специалният частен детектив да я приеме като обиграна собственичка на хотел с търговски нюх. Големите играчи от града понякога си въобразяваха, че могат да подмятат хората от малките градчета като Перегрин Пойнт. Не й се искаше скъпият и прескъп специалист по охраната да си въобрази, че може да остане в хотела цял месец, без да плаща, да надраска след това набързо някое докладче и да си замине. Маги държеше да го види, че прави нещо.

Нещо изтропа по вратата. Младата жена стисна топката, завъртя я и отвори.

Загледа изумена мъжа, застанал на прага. Сърцето й се сви от разочарование. Не бе възможно този да е детективът, когото очакваха.

Очевидно нещастникът току-що беше напуснал някое спешно отделение. Едва се крепеше на патериците, а левият му крак бе бинтован стегнато. На главата се виждаше чиста бяла превръзка. И двете му очи бяха очертани с тъмни лилави кръгове.

— Господи — възкликна Маги. — Очаквах друг.

Мъжът се намръщи. Грозната му сърдита физиономия предаде страховит вид на строгото лице, потъмняло от небръсната поне от един ден брада. Косата му бе мокра от дъжда, както и дънковото яке и ризата. Възможно ли бе първата й преценка да бе погрешна? Бе достатъчно висок, за да отговаря на представата й за професионалист, бе стегнат и як, точно както си го бе представяла. Освен това от изражението му лъхаше нещо опасно, впечатление подсилено и от студените сиви очи.

Бе готова да се обзаложи, че нито един истински частен детектив не би се появил да разследва даден случай, след като наскоро бе изпълнявал ролята на пациент от бърза помощ.

— Имате ли нещо против да ме пуснете да вляза? — изръмжа непознатият с плътния си дрезгав глас. Изглежда наскоро бе имал известни трудности и нямаше никакво намерение да прояви добродетели като търпение и толерантност. — Навън е отвратително мокро.

— Да, разбира се. Влезте и се изсушете. — Маги бързо отстъпи от вратата. — Страхувам се, обаче, че не можете да останете. Не приемаме гости до края на годината, може би дори чак до пролетта. Ще правим основен ремонт. Нали нямате резервация? Струва ми се, че уведомих всички, които бяха заявили дати. Вие кой сте?

— Дженюъри.^[1]

— Точно така, нали и аз това ви казвам. Надяваме се да отворим през януари. Зависи, обаче. Вижте, ако имате резервация и не са ви уведомили предварително, че „Перегрин Менър“ ще бъде затворен известно време, бих искала да ви се извиня. Ще успея да ви уредя стая в някой от другите хотели в града. По това време на годината не са пълни, освен през уикенда.

Мъжът влезе в антрето. Справяше се умело с патериците, въпреки че бе очевидно колко много го дразнят.

— Казах, че аз съм Дженюъри. Името ми е Джошуа Дженюъри. — Той свъси черните си вежди. — Доколкото знам, вие сте пожелали присъствието ми.

Маги отвори уста от изумление.

— Вие сте Дженюъри? Частният детектив от „Бизнес разузнаване и безопасност“?

— Точно така. — Той прехвърли и двете патерици в лявата си ръка, а дясната прокара през тъмната си коса. По износения вълнен килим се посипаха капчици дъжд. — Ако може някой да ми помогне с багажа, ще съм ви безкрайно благодарен. Малко трудно се пренася багаж, когато се налага да ходиш с това чудо. — Той посочи патериците.

— Ама, господин Дженюъри…

— Наричайте ме Джош. — Той огледа нетърпеливо малкото фоайе. — Къде ви е пиколото?

— Вече нямаме пиколо. Вижте, господине, сигурно е станала грешка.

— Не е станала никаква грешка. — Той пазеше равновесие на патериците, докато се опитваше да извади писмото й от предния си джоб. — Нали това е „Перегрин Менър“?

— Да, но…

Той отвори листа и зачете монотонно и мрачно: „В замяна на професионалните ви детективски услуги, съм готова да ви предложа едномесечно безплатно настаняване в един от най-очарователните хотели на северозапад. «Перегрин Менър» е чудесен пример за великолепна викторианска архитектура, а стаите са обзаведени според модата през различни периоди“.

— Да, но…

— „В хотела, — продължи, без да я изслуша Джош, — ще можете да си починете и да се насладите на очарованието на вашингтонското крайбрежие през зимата, наистина много приятен сезон. Всяка сутрин ще ви бъде сервирана питателна домашно приготвена закуска, а следобед имате възможност да похапнете пресни кифлички с чай.“

— Моля ви, господин Дженюъри…

— „Вечер ви каним да пийнете шери и да поговорите с постоянните обитатели на хотела, преди да похапнете в чудесния ни ресторант. След това можете да се отпуснете на спокойствие пред камината. Заповядайте в «Перегрин Менър» и се потопете в спокойната обстановка на това прелестно, старинно…“

— Разбрах, господин Дженюъри. Това е повече от достатъчно, благодаря ви. Помня какво съм написала.

Той вдигна поглед и Маги за пръв път забеляза колко студени са очите му. От онези, които поглъщаха топлината и не познаваха търпението. Името на Джошуа Дженюъри му подхождаше напълно.

— Добре. Тогава да прекратим приказките по този въпрос. — Джош сгъна писмото и го пъхна обратно в предния джоб. — Вие, доколкото разбирам, сте госпожица Маргарет Гладстон.

— Ами, да.

— Чудесно. Аз съм детективът, когото сте наели. Значи въпросът е уреден. Това е мястото, вие сте човекът, когато търся, така че да не губим повече време. Ключовете за стаята ми, ако обичате.

Маги го гледаше, без да помръдва.

— Ама вие… Вие сте… — Тя замахна с ръка объркана, за да посочи патериците и превръзките. — Не сте точно човекът, който си представях, господин Дженюъри. Съжалявам, че са ви се случили неприятности, не се обиждайте, но ми е необходим човек, който може да действа… Нали ме разбирате. Тук в „Перегрин Менър“ имаме проблеми и ни трябва детектив, който е в добро физическо състояние.

Устата му се изкриви в подобие на усмивка.

— В добро физическо състояние ли? И това ли, освен всичко друго? Не очаквате ли прекалено много, след като сама знаете какво плащате?

Маги нямаше намерение да отстъпва.

— Нека се разберем, аз ви осигурявам настаняването и храната в един от най-изисканите хотели по крайбрежието за цял един месец. Това съвсем не може да се нарече нещо дребно и незначително.

— А вие имате ли представа на колко възлизат двайсет и четири часовите услуги на БРБ, госпожице Гладстон? — попита тихо Джош.

— Честно казано, не. — Тя, разбира се, не си бе направила труд да провери. Маги отлично знаеше, че не разполага с пари, за да плати за двайсет и четири часова охрана. Напоследък едва успяваше да си плати сметките за електричеството. — Не съм се интересувала за обичайната ви тарифа, защото прецених, че това, което предлагам е напълно достатъчна компенсация.

— Много сте далеч от истината, госпожице Гладстон.

— Защо тогава поехте случая? — засече го тя.

— Нека просто кажем, че бях настроен доста благосклонно, когато писмото ви пристигна. Вие, госпожице, се класирахте в графата „Добри дела“ за годината. Ако нямате нищо против, може ли най-сетне да получа ключа от стаята си? Освен това бих искал някой да пренесе багажа ми, защото не съм в състояние да се справя сам. Според съдружника ми, би трябвало да ме гледате като писано яйце.

— Защо ми се струва, че вие не знаете какво са това „добри дела“ и благосклонност, господин Дженюъри?

Той се ухили неочаквано и щом съвършените му зъби проблеснаха, изражението му стана съвсем като на хищник.

— Може би защото сте изключително схватлива жена, госпожице Гладстон. Цяла вечер ли ще ме държите тук? Денят ми не беше блестящ. Не беше добра нито седмицата, нито месецът. Нямам нищо против малко тишина и спокойствие.

Маги се колебаеше дали да не го изхвърли, но после прецени, че задачата й е неизпълнима, дори да повикаше Полковника да й помага. Джош Дженюъри може и да се тътреше на патерици и да изглеждаше ужасно, но пак си бе здравеняк.

— След като сте вече тук, заповядайте да прекарате нощта в хотела.

— Беше ми подсказано да очаквам старовремско очарование. — Той наклони глава в някакво подобие на подигравателен поклон. — Благодаря ви, госпожице Гладстон.

— Ще ви донеса ключа. — Промъкна се покрай него и мина зад рецепцията, за да извади ключ от една ниша. — Стая триста и тринайсет.

— На третия етаж ли? — Той я погледна презрително. — Няма да стане. Да не би да си въобразявате, че ще се катеря нагоре-надолу два етажа всеки път, когато изляза от стаята? Казахте, че повече от стаите са празни. Не може да няма свободни на най-ниския етаж.

Той говореше разумно, но Маги така се подразни от тона му, че не пожела да признае очевидното. Грабна друг ключ.

— Двеста и десета в източната кула. — Това бе стаята до нейната, сепна се тя. Не че имаше значение, реши младата жена. Без да се замисля се впусна в обичайните за гости обяснения. — Изключително приятна стая, нищо че го казвам аз. Прекрасна гледка към морето. Легло с балдахин. Имате си камина и запас от дърва. Бъдете така любезен да ме последвате, а аз ще се погрижа за багажа ви.

Джош се намръщи и погледна през отворената врата към паркираната под дъжда кола.

— Няма ли кой да ви помогне?

— Разбира се, че има — излъга нагло Маги. — Няма да се забавим с багажа ви. Ще го донесат след малко.

— Както кажете. — Той сви рамене и нагласи патериците под мишниците си. — Мирише вкусно. Направо умирам от глад. Какво има за вечеря днес?

— Очаквахме ви, ъъъ, да вечеряте с нас в ресторанта — отвърна притеснена Маги. — Но ако предпочитате да отскочите до града — предложи тя с малко повече ентусиазъм, отколкото трябваше, — можете да се отбиете в някой от прекрасните ресторанти там. Сервират чудесни морски деликатеси.

— Много разкарване ще бъде. Ще ям тук. Нали ми се полагат домашно сготвени ястия. Ще сляза веднага щом взема душ и се преоблека. Господи, с какво удоволствие бих пийнал нещо. Пътуването беше ужасно. — Патериците изтропаха на най-долното стъпало.

Маги прехапа устни, докато го наблюдаваше как тромаво се качва по стълбите.

— Изглежда съм пропуснала да спомена в писмото, но ние… В хотела има постоянни обитатели — и е създадена традицията да се обличаме официално за вечеря. Съобразявам се с тях. — Тя погледна дънките и якето. — Надявам се да не възразявате да се облечете и вие.

— Не се притеснявайте — отвърна Джош от средата на стълбите. — Ще се облека. Няма да се домъкна гол.

Маги затвори отчаяно очи, а когато ги отвори, студен порив на вятъра навя дъжд през отворената врата. Тя дръпна чадър от старомодната поставка, стисна зъби и излезе в пороя, за да свали багажа на Джошуа Дженюъри.

Започваше да се чуди дали не е допуснала огромна грешка като бе наела детектив, когото не бе виждала никога през живота си. Освен това имаше чувството, че ще бъде безкрайно трудно да поправи вече допуснатата грешка. Господин Дженюъри не бе човек, който би приел безпроблемно да бъде уволнен.

Всъщност, каза си Маги, докато отваряше задната врата на черната му кола, Джошуа Дженюъри не приличаше на човек, който се заема с неща, които са му неприятни.

Дъждът барабанеше по чадъра, докато тя се взираше към седалките на колата. Изпъшка на висок глас, когато видя багажа. Очевидно господин Дженюъри не бе чувал, че може да се пътува с най-необходимото.

Протегна се и издърпа най-малкия куфар. Оказа се изненадващо тежък и беше метален. Тя заситни към вратата и го остави във фоайето. Полковника се показа на вратата на хола. Очите му се озариха щом видя металния куфар.

— Забелязвам, че носи компютър — закима той с глава, очевидно доволен от видяното. — Нашият човек е специалист по високите технологии. Отлично. Отлично.

Маги погледна куфара и я обзе облекчение. Компютърът поне е добър знак, каза си тя. Може би Джошуа Дженюъри знаеше какво прави.

— Чувала съм, че напоследък разследванията се правят само с помощта на компютри.

— Сигурен съм, че се прилагат и старите методи — отвърна Полковника. — Нищо не може да замени личните наблюдения. Няма спор обаче, че в нашия век компютрите са ключът към всички сведения, които се съхраняват за хората. О, да. Нашият човек изглежда знае какво прави.

Маги се зачуди дали Полковника ще се чувства по същия начин, когато види патериците и превръзките на „нашия човек“. Обърна се и отново хукна през дъжда, за да донесе един от саковете.

След пет минути вече бе натрупала на сухо във фоайето два сака, куфар и компютъра. Погледна към стълбите и въздъхна тихо.

— Да ти помогна ли с багажа, мила? — попита любезно Полковника.

— Не, благодаря. Съвсем леки са. — Маги се насили да се усмихне ведро и мило. Тъй като Полковника беше истински джентълмен, той се чувстваше длъжен да й предложи услугите си, въпреки че и двамата знаеха, че лекарят изрично му е забранил да вдига тежко заради гърба. — Качвам се горе и се връщам след няколко минути. Господин Дженюъри каза, че с удоволствие ще слезе да вечеря с нас.

— Отлично. — Полковникът се обърна и се върна в хола.

Маги изчака той да влезе и посегна към саковете. Заклатушка се по стълбите и се зачуди дали багажът не тежи толкова заради някакви оръжия. На площадката на втория етаж спря, за да си поеме дъх, след това хвана отново дръжките и се насочи към стая 210. Дженюъри беше прав, мислеше си тя. Третият етаж щеше да бъде прекалено високо.

След малко стовари багажа му и почука силно на вратата на стаята в кулата.

— Момент. Идвам веднага — изръмжа Дженюъри.

Маги използва момента, за да си поеме въздух. Когато вратата се отвори, тя вече не бе задъхана. Щом видя Джошуа Дженюъри само с кърпа, препасана на тесния му ханш, с остатъци от пяна за бръснене по лицето, младата жена отново усети, че не й достига дъх.

— А, вие ли сте? — Джош погледна багажа, наведе се и вдигна първо единия, а след това и втория сак.

— Можех и аз да ги внеса.

Маги усети, че устата й изведнъж пресъхна, а пулсът й забърза, все едно че се изкачваше по стълбите със саковете. След това забеляза огромните черни синини по ребрата и рамото му.

— Мили Боже! Май пътуването ви наистина е било доста мъчително.

Той проследи погледа й и сведе очи към гърдите си.

— Синините винаги са най-страшни два дни след инцидента.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Чаша уиски и една прилична вечеря, когато сляза долу, ще си кажат думата. Къде ми е компютърът?

— Във фоайето. Ще го кача с куфара за дрехи. — Маги се завъртя на пети и тръгна бързо по коридора. Широките мускулести голи гърди на Дженюъри блестяха на меката светлина на стаята и й оказваха много необичаен ефект.

Може би се бе почувствала по-особено, когато видя леглото с балдахин зад него. Беше й се сторило прекалено интимно.

Щом качи останалите чанти и компютъра, почука и се разбърза.

— Оставям ги пред вратата, господин Дженюъри — провикна се тя. — Ще ви чакам долу.

Джош се върна в банята и обръсна местата, където бе останала пяна, заслушан в бързите стъпки на Маги Гладстон. Браво, Дженюъри. Включи в действие фактор смразяване, защо пък не, и гледай да прогониш надалече единствената интересна жена, с която си се запознавал от един Господ знае колко време.

Значи предчувствието му все пак се оказа вярно. Маги Гладстон може и да беше стара мома, но съвсем не беше бабка. Бе много привлекателна по доста необичаен начин. Тя бе сладка и невинна, нищо че наближаваше трийсетте. Бе готов да се обзаложи, че цял живот е живяла в някое малко градче. Беше работила или като учителка, или като библиотекарка. Сигурно поглъщаше разни детективски романи и бе решила, че частните детективи са последните благородни крале на тази земя — самотни рицари, които се борят за истината и справедливостта и винаги застават на страната на малките хора.

Определено не бе негов тип.

Въпреки това Джош не можеше да отрече, че има огромно желание да прокара пръсти през гъстите кестеняви къдри, които се спускаха по врата на Маги. Изглеждаше гъвкава и стройна, а в същото време бе закръглена точно където трябва и черният гащеризон подчертаваше хубавото й тяло.

Мислеше за секс. Значи бе по-добре.

Загледа се замислен в мрачното си навъсено лице и се зачуди в каква каша се бе забъркал този път като прие странната задача в Перегрин Пойнт.

Беше истинска лудост да се остави Макрей да го убеди да дойде. Сигурно е бил напълно замаян от обезболяващите, които му дадоха в болницата. Обяснението бе само едно.

Огледа насиненото си пребито тяло. Всички наранявания щяха да преминат с времето. Този път. Не можеше, обаче, да пренебрегне факта, че мъж, който наближава четирийсетте, не би трябвало да се юрка както преди десет или петнайсет години.

Определено остаряваше и вече му бе минало времето да се търчи из разни тъмни сгради в преследване на хора със силна склонност да премажат останалите с някоя метална тръба, нож, или друго пособие за убиване. Бе прекалено стар за герой. Кога, по дяволите, щеше да му дойде умът в главата, чудеше се мрачно Джош.

Потисна стона си, когато се приведе над мивката, за да измие остатъците от пяната. Може пък този път да използва целия месец, за да се възстанови, точно както настояваха и лекарят, и Макрей.

А и винаги можеше да продължи с книгата, напомни си Джош. Трябваше да се захване сериозно и да допише детективския роман, над който мислеше вече две години. „Перегрин Менър“ бе точно мястото, където човек да се настани удобно и да открие дали го бива за писател.

Джош потисна ругатнята, която напираше, докато куцукаше към стаята. Глезенът му бе просто навехнат, нямаше нищо счупено, но когато забравеше и се отпуснеше на него, проклетията започваше да го боли много повече, отколкото ако беше счупен. Поне синините щяха да се разнесат след още няколко дни.

Огледа отново причудливата стая и поклати глава. Това място бе като извадено от вълшебна приказка с тези заоблени стени под кулата с тежките кадифени завеси и мебели обточени с ръждиво кафяви кантове. Леглото бе истинско чудовище. Джош знаеше, че ще се чувства като пълен глупак, докато се катери по дървените стъпала отстрани, за да си легне. Зачуди се дали управата са помислили за грейка, която да го топли нощем.

Кой знае защо се сети отново за Маги Гладстон. Джош стовари един от саковете на леглото и дръпна ципа. Вътре имаше чиста бяла риза и копринена вратовръзка. В куфара носеше прилично италианско сако и два чифта панталони. Не можеше да си обясни от къде на къде на някой му е притрябвало да се облича официално, за да отиде на вечеря в подобен хотел, въпреки това нямаше нищо против да се съобрази с реда тук. Но щеше да се съобразява до едно време.

Ухили се за момент, когато си представи какво си е помислила Маги Гладстон, когато го видеше с развързани маратонки, италианско сако и копринена вратовръзка. Просто нямаше начин да напъха все още подутия си крак в стегната кожена обувка.

Двайсет минути по-късно Джош се отправи бавно и внимателно надолу по покритите с килим стълби. Носеше се примамлив аромат, който му подсказа, че вечерята вече е готова. Май нещата щяха да се оправят. Почти съжали, че одеве се сопна на бедната малка госпожица Маги Гладстон.

Когато стигна до вратата на хола пред ресторанта, забеляза, че останалите клиенти го чакат и отново промени решението си.

Маги се обърна, когато чу тракането на патериците по дървения под. Усмихна му се любезно, но изключително резервирано.

— Ето ви и вас, господин Дженюъри. Позволете да ви представя госпожа Одеса Хокинс и госпожица Шърли Смит.

— Дами. — Джош наклони глава, докато се отпускаше на един стол. — Моля, наричайте ме Джош.

Двете жени на канапето го наблюдаваха с блеснали очи.

— Да знаеш само колко сме ти благодарни, че прие предложението ни, Джош — усмихна се мило Одеса.

— И още как — заяви Шърли. Фалшивите диаманти по рамката на очилата блестяха на светлината, докато тя оглеждаше патериците и превръзките. — Какво, по дяволите, ти се е случило, я кажи? Да не би да си участвал в престрелка с лошите момчета?

— Малко произшествие — отвърна, без да се замисля Джош.

— Ясно. Много неприятно. — Шърли бе разочарована. — А пък аз си помислих, че са били лошите.

Маги отново пое нещата в свои ръце и кимна към забележителния господин с великолепни бели мустаци и изпънат гръб.

— А това е полковник Еймъс Бун.

— Вече пенсионер — уточни старият войник и се приближи, за да разтърси ръката на Джош. — Армия на Съединените Щати. Всички ми казват Полковник.

— Ясно.

— Какви оръжия предпочитате, господине? — попита Полковника с професионален интерес. — Автоматичен пистолет или револвер? Винаги носех колт навремето. Докато все още бях на служба.

— Не се интересувам особено от огнестрелни оръжия — отвърна Джош.

Маги се намръщи.

— Искате да кажете, че не носите оръжие ли?

— Само ако се налага. А в повечето случаи не се налага.

Полковника мъдро кимна.

— Значи разчитате на бойни изкуства, така ли? Не се учудвам. Имате вид на човек, който е специалист. Бойците се познават отдалече.

Маги стисна устни и нарочно погледна патериците. Усмихна се много мило.

— Да се надяваме, че силата му не е в бойните изкуства, Полковник. Защото ако е така, сме в голяма беда, нали? Специалист по бойни изкуства с патерици не вдъхва особено доверие, не съм ли права?

— Не се притеснявай, Маги — обърна се към нея Джош с измамно любезен глас. — Патериците ми са регистрирани като смъртоносни оръжия.

Полковника прочисти гърлото си и побърза да се намеси, преди Маги да налапа въдицата.

— Кажете, господине, какво ще пиете?

— Уиски, ако имате. — Джош погледна с искрено съмнение към бара.

— Разбира се, че имаме. — Полковника отвори една от вратичките на шкафа и извади бутилка. — Хубаво пивко уиски. Точно каквото ни трябва във вечер като тази. — Той сипа щедра доза в една чаша и я подаде с искрено удоволствие на Джош.

— Благодаря. — Джош отпи и се наслади на разлялата се в тялото му топлина. Забеляза, че Маги го наблюдава тайно. Бе толкова лесно да прочете мислите й. Усмихна й се открито. — Отговорът е не.

Тя мигна и Джош усети задоволство, когато забеляза изненадата, блеснала в очите й.

— Моля? — попита тя.

— Казах, че отговорът е не, че не съм пияница. Детективите, които се наливат непрекъснато ги има само в романите. Пиенето просто не се отразява добре на уменията на детектива, а ние в истинския живот се налага да си изкарваме по някакъв начин прехраната. Надявам се, че не съм те разочаровал прекалено много.

— Не става въпрос за разочарование, а за облекчение — отвърна сухо тя. — Ако имахте и проблем с пиенето, освен че ви се случват разни произшествия, щеше да е доста потискащо.

— Да, виждам. — Джош отпусна глава назад на облегалката на стола и нарочно присви очи по характерния си лениво заплашителен начин, докато я наблюдаваше. Усети, че се забавлява. Завихри уискито в чашата и не каза и дума повече, докато притеснението на Маги не стана очевидно. Не отне много време. Тази дама изобщо не му бе в категорията, когато ставаше въпрос за война на нерви. — Защо сега не ми обясниш какво точно искаш в замяна на едномесечното настаняване и храната.

Маги изпъна рамене и го погледна гневно.

— Вижте, господин Дженюъри. Свързах се с първокласна детективска агенция. Очаквахме човек, който да е напълно способен да поеме отговорността и работата. Наистина ли вярвате, че ще успеете да се справите в това състояние?

Джош бавно се усмихна.

— Получавате това, за което сте платили, госпожице. Вярвайте ми, че в момента съм най-доброто, на което можете да разчитате.