Джейн Ан Кренц
Частен детектив (11)

Десета глава

В пет на следващата сутрин, Джош се бе притаил в очакване в коридора на дискретно разстояние от вратата на Одеса. Прочисти любезно гърлото си и погледна многозначително часовника си, когато Полковника се появи по чехли и халат.

— Точно на време, Полковник.

Полковника вдигна стреснато поглед. След това се намръщи страшно и мустаците му помръднаха.

— Какво, по дяволите си мислиш, че правиш, млади човече? — изръмжа тихо той.

— Исках да поговоря с теб насаме — измърмори Джош. — Прецених, че това е най-подходящото време да те хвана. Освен това, след малката сценка, която бяхте организирали на Маги вчера сутринта, мисля, че си го заслужаваш.

— Сценка ли?

— Толкова точно се появихте всички, че не можеше да бъде просто съвпадение. Излязохте наистина едновременно от стаите си. Доста интересна засада, Полковник, не можеш да не си признаеш. Затова реших и аз да направя засада тази сутрин.

Полковника въздъхна.

— Ние с Одеса винаги сме били дискретни. Ти как разбра?

— Ставам рано. Освен това има отличен слух — ухили се Джош. — Вече съм направил кафе. Дяволите да го вземат, дори ще направя по две яйца. Аз съм спал съвсем сам като истински джентълмен, но се обзалагам, че твоят апетит ще бъде впечатляващ.

— Ти нямаш ли уважение към по-възрастните? Това ви е лошото на вашето поколение. Ако беше служил под мое командване, щях да те оправя аз теб. — Полковника затегна колана на халата и последва Джош надолу. — Ти нали няма да споменеш пред Маги, а?

— Защо? Страхуваш се, че тя ще те попита дали постъпваш честно и почтено ли? — Джош погледна сухо Полковника.

По-възрастният мъж се изчерви от притеснение.

— Вчера сутринта те сложих на мястото ти.

— Така беше. Само мога да ти кажа, Полковник, че не избра момента както трябва. Заради малката ви сценка за малко да загубя войната.

Полковника го погледна остро.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — продължи Джош, — че тази роля на патриарх, дето си я избра за пред вратата ми, накара Маги да се дръпне от мен. През последните двайсет и четири часа измисля причини защо да не се омъжи за мен. Нямаш представа колко е изобретателна.

— Не можела да се омъжи ли? — Полковника го погледна гневно, когато стигнаха края на стълбите и се отправиха към кухнята. — И защо да не може да се омъжи за теб? Виж, нали нямаш съпруга и десет деца, които да си скрил някъде? Защото, ако е така, господинчо, няма да търпя поведението ти.

— Нямам нито деца, нито съпруга. — Джош влезе в кухнята, която вече миришеше приятно на прясно сварено кафе. Той грабна кафеварката и напълни две големи чаши. — Вчера, обаче, ти прибърза. Сега Маги е нервна. На мен ми предстои работа, да не говорим, че се налага да оправям кашата, която ти забърка.

— Глупости. — Полковника пое чашата и седна на малката масичка. — Ще й дойде умът в главата. Просто гледай да направиш това, което е добре за нея. Тя е момиче от малък провинциален град. Обича старомодните традиции. Не го забравяй.

— Намеренията ми са честни и почтени — отвърна бавно Джош. Отпиваше от кафето и наблюдаваше внимателно Полковника. — Такива бяха още от самото начало. Което е много повече, отколкото мога да кажа за теб.

Полковника вирна гордо глава и очите му проблеснаха.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? Гледай сега, ако говориш за намеренията ми към Одеса, трябва да се извиниш веднага. Намеренията ми винаги ще си останат напълно почтени.

— Защо, тогава още не си се оженил за нея? — попита спокойно Джош.

Полковника въздъхна.

— Заради проклетите акции от проклетата й златна мина. Страхувам се тя да не си помисли, че се опитвам да й пипна богатството. И аз си имам гордост, млади господине.

— А сещал ли си се да отидеш при адвокат и да направите предбрачно споразумение, за да защитиш имуществото й?

— Веднъж повдигнах въпроса. Много тактично, разбира се. Само че моята Одеса е романтичка. Тя не пожела дори да чуе за предбрачен договор.

Джош прецени, че е редно да рискува.

— Ами ако ти кажа, че акциите на Одеса не струват нищо?

Полковника остана шокиран.

— Ти сигурен ли си, младежо?

— Накарах колегите в офиса да проучат нещата. Исках да проверя теорията на Одеса, че племенниците й се опитвали да се доберат до акциите. Минната компания, от която е купила акциите си преди двайсет години, е банкрутирала преди деветнайсет. Мината не струва абсолютно нищо.

— Винаги съм се чудил за тези акции. Тя така и не получаваше доходи от тях, поне така ми се струваше. Само че един мъж не може да си позволи да се рови във финансите на жената. Това не е добре.

— Частните детективи го правят непрекъснато — обясни уморено Джош. — Много детективи разнищват всичко и се оказва, че работата винаги опира до пари.

— Интересно. — Полковника се оживи. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че и тук нещата опират до пари?

— Такова предчувствие имам. Изключих всички други възможни мотиви. Или става въпрос за пари, или за някой психопат. Честно казано, аз бих заложил на парите. Обичам да съм наясно с мотивите, стига да мога да се добера до тях. Тези шантави истории направо ме побъркват.

— Да, разбирам те. — Полковника се облегна назад на стола и погледна Джош. — Какъв ти е планът? Нали имаш план? Сигурно затова те заварих да ме причакваш пред стаята на Одеса тази сутрин?

— Да, господине, имам план. Само че ще ми трябва малко подкрепление откъм къщата. Искам някой да се грижи за Одеса и Шърли, в случай че нещата се объркат. Това ще означава да останеш буден почти през цялата нощ.

Полковникът бе доволен.

— За мен ще бъде чест да ви помогна, господине. Мога да остана на пост. Горе е старият ми пистолет. От доста време не съм го използвал, но някои неща не се забравят.

— Ако всичко мине по план, няма да се наложи да го използваш. Само че ще се чувствам по-спокоен, ако си буден и въоръжен довечера.

— Разбира се.

Джош скръсти ръце на масата.

— Виж сега как ще процедираме, Полковник. Двамата с Маги заминаваме от градчето за Сиатъл. Щом тръгнем от хотела, искам да се обадиш на Дуайт Уилкокс и да му кажеш, че се притесняваш за електрическото котле. Кажи му, че отново има проблем, и че искаш той да провери отново. На всяка цена му намекни, че ние двамата с Маги сме заминали.

Полковника присви очи.

— Наистина ли мислиш, че Уилкокс стои зад тези инциденти?

— Според мен той върши саботажите.

— Нали не мислиш, че му плащат петролните компании?

— Ами, не. Не, честно казано не смятам, че някой се опитва да ти открадне изобретението, Полковник.

Полковника кимна.

— Това бе просто една теория, разбира се. Не ми е приятно да го кажа, но Одеса е права. Това момче не е достатъчно умно, за да замисли подобно нещо и да го осъществи, без да го хванат.

Джош се усмихна мрачно.

— Точно така, полковник. Ще го пипнем. Още тази вечер.

 

 

В единайсет без пет същата вечер, Маги се настани на колене на предната седалка на взетата под наем кола, с която щяха да дебнат. Джош й бе казал, че всички от околността вече са виждали черната му тойота. Тя се пресегна на задната седалка и дръпна нов плик с чипс.

— Остава само още едно от големите пликчета — докладва тя.

Джош тъжно огледа извивката на дупето й, очертало се под плътно прилепналите дънки.

— Няма нищо. Все още имаме солените бисквити със сиренето и соса. А пък с шоколада още не сме започнали.

— Винаги ли ядеш по толкова много, когато си в засада? Никога не съм виждала толкова много вредна храна на едно място. — Маги се обърна и се настани на предната седалка.

— Нали ти казах, че наблюдението е досадна работа. — Джош отпи от кутията кола. Отпусна се назад на седалката, впил поглед в хотела.

Голямата къща се виждаше между дърветата, където преди два часа бе паркирал безличната кола, взета под наем. Хотелът приличаше на готически замък под бледата лунна светлина. Причудливите архитектурни орнаменти накараха Джош да си помисли за картинките, които бе виждал в детските книжки.

Между клоните се виждаше вратата на кухнята и ниските прозорци към мазето. Освен това пред него бе и единственият път към къщата.

— Мислиш ли, че той ще мине просто така с колата си, ще излезе и ще си свърши мръсната работа? — попита Маги и лапна един чипс.

— Естествено, че няма да се пробва от другата страна. Плажът е прекалено опасен тази вечер, заради прилива и бурята, която наближава. Дори да стигне до къщата, ще трябва да открие пътеката в тъмното и да се изкачи. Прекалено трудно и опасно е. Имам чувството, че Уилкокс ще мине по лесния път.

Маги го погледна косо.

— Май в този бизнес много разчиташ на предчувствията.

— Аха. — Джош посегна към скута й и си взе чипс.

— Джош?

— Да? — Той схруска чипса.

— Чудех се дали смяташ да останеш в този бизнес до края на живота си?

Въпросът го стресна. Обърна се към нея и забеляза, че тя го наблюдава напрегнато.

— Какво?

— Чудех се дали ще управляваш „Бизнес разузнаване и безопасност“ след като продадеш книгата си.

— Не е сигурно, че ще я продам, Маги.

— Според мен ще я продадеш.

Увереността й го накара да потръпне от удоволствие. Джош изпъна рамене и се настани отново на седалката. Загледа се към входа на къщата, докато обмисляше въпроса й.

— Не знам какво ще правя, ако продам книгата.

— Още ли обичаш работата си?

— Какво значение има дали я харесвам? Това е просто работа. Добре се справям. Осигурява ми добър живот, доста добър, ако трябва да сме честни.

— Да, но доставя ли ти удоволствие? — настоя тихо Маги.

Джош я погледна с искрено любопитство.

— Какво се опитваш да кажеш?

Тя схруска ново парче чипс.

— Нищо.

— Маги, не ми ги пробутвай такива. Опитваш се да ми кажеш нещо. Давай направо.

Тя се размърда притеснена.

— Просто от няколко дни имам чувството, че си изхабен. Чудех се дали това не е истинската причина, за да дойдеш тук на крайбрежието за цял един месец.

Джош изпъшка.

— И ти започна като Макрей. Психолози аматьори.

— Значи е истина, така ли? Тук си, защото се чувстваш изхабен в Сиатъл.

Той бавно въздъхна.

— Да. Така е.

— Какво се е случило по време на „произшествието“, заради което бе с патерици, когато дойде? — попита тихо тя.

— Един случай с отвличане се скапа. Нещата станаха доста сложни, когато погнах кретена, отвлякъл момичето. Опитваше се да я използва като щит.

Маги го погледна ужасена.

— И какво стана?

— Момичето бе спасено. Кретенът заминава в затвора.

— Господи, Джош, могъл е да те убие! — Маги се намръщи. — Пак си се правил на герой, нали?

— Казах ти, че не си струва да се правиш на герой. Хлапето, което спасих бе само на деветнайсет. Дори не ми благодари. Напротив, мразеше ме, че съм я спасил. Похитителят се оказа нейно гадже. Тя си въобразявала, че ще избягат заедно и ще си живеят като в приказка. Не повярва нито на баща си, нито на мен, когато й казахме, че е влюбена в мошеник, който имал намерение да пипне парите и да я зареже. Последното, което чух, беше, че ме обвинява, задето съм й съсипал живота.

— Келешче. Сигурно не е утешение, че след някоя и друга година ще ти бъде благодарна?

— Не са ми притрябвали благодарностите й. Правех услуга на баща й. Не можех да му откажа. Той е шеф на голяма корпорация, която ползва услугите на БРБ. Свърза се с мен, когато получил бележката за откупа, защото не искал да се разчуе. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Подобни задачи са винаги много объркани.

— Какво ще стане, когато се върнеш?

— Какво може да стане? Започвам работа отново.

— Ами книгата?

— Ще работя над нея, когато мога.

— Джош, един месец почивка няма да ти стигне — обясни колебливо Маги. — Знаеш ли, като се замислиш, ти дори не използва пълноценно месеца, който си беше отделил. Ето че пак си на работа. Просто поредния случай.

— Вярвай ми — изръмжа Джош, — че това не е просто поредния случай.

— Не можеш да го наречеш и ваканция.

Той се замисли. Бе започнал много добре с романа, бе открил жената, с която искаше да прекара остатъка от живота си и в момента бе устроил засада на Дуайт Уилкокс, за да го хване в момента, когато се опитва да влезе с взлом.

— Права си. Не е точно ваканция. Но поне е интересно.

Тя покашля леко и лапна нов чипс.

— Трябва да си вземеш допълнителен месец, за да останеш на крайбрежието, след като приключиш със случая.

Джош застина на място, когато най-сетне осъзна, че тя се опитва да му каже нещо важно.

— Тук ли? Мислиш, че трябва да остана още един месец тук в Перегрин Пойнт?

— Нали сам каза, че е хубаво място, за да напишеш книгата си. А и ти се отразява добре тук. Помагаш много, ако трябва да съм честна. Спипаш ли Дуайт Уилкокс в момента, когато върши мизериите си, това означава, че още утре сутринта трябва да си търся нов човек за всичко.

Джош за малко не се задави с кока-колата. Успя да преглътне смеха си.

— Маги, да не би случайно да ми предлагаш двумесечна работа като момче за всичко?

— Заплащането няма да е кой знае какво, защото не мога да си позволя да ти плащам много. Ще бъде пак легло и храна, страхувам се. Поне докато успея да вдигна хотела отново на крака.

— Ясно.

— Приеми го като промяна — продължи възбудено тя. — Ще ти се отрази страхотно два месеца да се заемеш с нещо коренно различно. Да не говорим, че ще имаш чудесната възможност редовно да работиш над книгата си. Кой знае? Може дори да ти хареса тук. Виж ме мен. Обожавам това място.

Джош допи колата и внимателно остави кутийката на пода. Заговори тихо.

— И аз.

Маги престана да дъвче чипса. Очите й се разшириха.

— Наистина ли?

— Много ме изкушаваш с това предложение, Маги.

— Така ли? — Тя го наблюдаваше напрегнато.

— Да. Само че има един-единствен начин да ме накараш да приема.

— Какъв? — попита веднага тя.

Той извърна глава и я погледна. Стомахът й се беше свил от очакване. Джош се страхуваше, че отново бърза. Напомни си, че тя бе започнала този абсурден разговор. Освен това си напомни, че на човек му се предоставя възможност само веднъж. Всичките му инстинкти подсказваха да действа, а той бе склонен да следва инстинктите си.

— Единственият начин да ме накараш да приема предложението ти, Маги, е ако се съгласиш тая работа с годежа да остане, докато живея в хотела.

Тя бе озадачена.

— Ама, Джош…

— Говоря ти сериозно, Маги. Прекалено стар съм за игрички. Ако остана, ще прекарвам нощите в твоето легло. Не искам нито Полковника, нито Одеса, нито Шърли — нито пък жителите на Перегрин Пойнт — да си мислят, че с теб сме най-обикновени любовници. И аз, както и ти, си имаме гордост. Градчето е малко. Хората ще говорят.

— Разбирам те, Джош. — Тя се хвърли към него и го прегърна с всички сили през врата. Очите й бяха широко отворени и питащи в сумрака. — Искаш да ме защитиш от клюките. Така е, защото си много галантен. Много мило от твоя страна.

Джош се усмихна бавно.

— Трябва да ти кажа нещо, Маги. Изобщо не съм мил. Вече ти казах, че искам да пробваме и да направим годежа истински. Това е цената ми, ако искаш да остана като общ работник в хотела.

Маги замълча за момент. Той веднага разбра, че тя се разкъсва между съмнения и желание. Знаеше, че тя го желае, но все още не бе наясно с връзката им. Пазеше се да не задълбочи нещата, защото двамата все още не се познаваха достатъчно добре. Разбираше я.

Маги си пое дълбоко дъх.

— Добре, Джош. Добре, ще го направя. Докато си тук, ще продължим с годежа.

Джош усети как го облива облекчение. Имаше два месеца, за да повлияе на решението й, каза си доволен той. След два месеца, тя сигурно щеше да го е опознала достатъчно добре и да се чувства сигурна по отношение на намеренията му.

— Току-що си осигури нов техник — каза Джош. Наведе глава и започна да я целува бавно, за да може тя да почувства силата на желанието му.

Откликът й бе мигновен. Желанието на Маги му подейства като опиат, бе също толкова силно, колкото и неговото.

Джош изпъшка и се намести леко на седалката, за да нагласи Маги между бедрата си. Джош я усети колко е мека до възбуденото му тяло и това усещане разпрати тръпка на желание в него.

— Маги… — Джош застина на място, щом забеляза някаква сянка с ъгълчето на окото си.

— Джош?

— Бинго!

Маги се напрегна.

— Какво има?

— Уилкокс. Тук е. Освен това е подранил. Сигурно е решил, че след като двамата с теб сме заминали, няма никакъв проблем. Решил е, че Полковника и останалите вече са заспали.

Маги се изправи бързо и се взря в мрака.

— Сигурен ли си? Нищо не виждам.

— Не дойде с кола. Вървял е пеша. Сигурно е паркирал по-надолу по пътя. Забелязах, че носи нещо под ръка. Сигурно инструменти. По дяволите. — Джош се отдръпна от Маги и отвори вратата на колата. Бе изключил светлините в купето.

— Джош? Внимавай. Моля те.

— Добре. Да не мърдаш! Разбра ли?

— Може би трябва да тръгна след теб — предложи Маги. — В романите, които съм чела, героят винаги се озовава в някакви неприятности, когато няма подкрепление.

Джош се завъртя, за да избие тази мисъл от главата й.

— Не. Няма да идваш с мен. Не те искам да се въртиш около къщата. — Затвори вратата и се взря през дърветата към хотела. Повече не погледна назад. Страхуваше се Маги да не реши, че трябва да хукне след него, че той е решил да я пусне да дойде.

Искаше тя да е на сигурно място.

Сянката на Уилкокс напредваше към къщата. Докато бе сред дърветата, го виждаше ясно. Уилкокс нито веднъж не провери дали някой го следи. Беше устремен към целта си. Човекът си имаше мисия.

Джош наближи, прикрит в най-тъмните сенки на дърветата, за да се дръпне веднага, ако на Уилкокс му дойдеше ума в последната минута и се огледаше.

Младежът вървеше покрай сградата право към кухненската врата. Джош поклати глава от удивление при дързостта му. Наблюдаваше го как оставя пакета и пъхва ключ във вратата.

Очевидно не му е било трудно да си извади ключ за задния вход, мислеше Джош. Не е никакъв проблем. Джош реши, че е време да се погрижи за нови охранителни мерки, когато всичко това приключеше.

Удиви се, когато разбра, че вече приема „Перегрин Менър“ за свой дом.

Джош изчака Уилкокс да влезе в тъмната кухня, преди да го последва. Спря на задната врата и се ослуша, докато Уилкокс трополеше по плочките в кухнята. Когато се увери, че работникът е във фоайето и се е насочил към мазето, Джош тихо се вмъкна в кухнята.

Излезе във фоайето, щом чу тежките му стъпки по стълбите надолу. Дотук добре. Сега само трябваше да затвори вратата на мазето, да заключи, да викне шерифа и да съобщи за натрапника. Докато чакаше пристигането на шерифа, Джош щеше да пази прозорците на мазето.

Лесна работа.

Детска игра.

Фасулска работа.

Никакви геройства не бяха нужни.

Така трябваше да се върши работата — просто и безпроблемно.

Джош усети характерния мирис на керосин, когато понечи да затвори вратата към мазето.

В този момент се сети какъв е бил пакетът у Уилкокс. Този път нямаше инструменти за поредния инцидент, само керосин.

Уилкокс се бе отчаял, това бе повече от ясно. Смяташе да подпали хотела. Фактът, че запалителната течност миришеше толкова силно, означаваше, че работникът вече се е заел със задачата си.

Дотук с простичкия план и заключването на вратата, преди да се обади на шерифа. Керосинът щеше да съсипе завинаги документите на Полковника, а дори най-малката искра щеше да подпали хотела.

— Стой, не мърдай, мръснико! — Джош запали лампата и се втурна надолу по стълбите.

Светлината блесна и Уилкокс спря да разлива керосина по циментовия под. Беше се насочил бавно към шкафовете с нещата на Полковника.

Уилкокс вдигна стреснато поглед. Поне Джош реши, че техникът се е стреснал. Изражението му почти не се промени. Маги бе права. Уилкокс не се издаваше по никакъв начин.

Дуайт остави керосина на пода.

— Дръпни се, Дженюъри. Закъсня. — Бръкна в джоба си и извади запалка.

Джош изруга и се отказа да разубеждава глупака да не довършва започнатото. Стигна най-долното стъпало и се хвърли напред, в мига, в който Уилкокс щракна със запалката и докосна вадичката керосин.

Джош се стовари тежко върху злосторника и двамата заедно паднаха на пода. Докато се търкаляха, Джош чу свистенето на огъня.

От последното стъпало проехтя вик.

— Джош!

Беше Маги. Джош я чу как хукна надолу по стълбите. Усети мириса на горящ керосин и му се прииска да извика, да й нареди да не влиза в този огнен капан.

Наложи си да не се занимава с нищо друго, освен с неотложната задача. Това бе най-важното. Не можеше да се справи с пожара, преди да обезвреди Уилкокс.

А пък Уилкокс, кой знае как бе успял да извади нож в дясната ръка. Много го биваше с всякакви инструменти.

Джош му нанесе силен удар и се опита да се изправи.

Уилкокс замахна с ножа. Вече изгубил опора, Джош се метна настрани, за да отбегне острието, препъна се и падна тежко върху слабия си ляв глезен. Проряза го болка. Също и бяс.

— Ти, копеле гадно! — Джош ритна с левия крак, без да обръща внимание на силната болка. Нямаше избор. Налагаше се да използва десния си крак, за да стъпи здраво на него.

Ударът попадна над китката на Уилкокс. Ножът отлетя настрани. Уилкокс залитна. Всякакво желание да се бие го напусна. Той се срина в отчаяна обезверена купчина на пода.

След само миг пяната от пожарогасителя заля всичко.

Джош затвори очи, докато бялата пяна премина по лицето му и покри ризата.

— Насочи го към огъня, Маги.

— Опитвам. Много е тежък.

Джош избърса пяната и отвори очи. Маги се бореше с огромен пожарогасител. Поне бе успяла да овладее пламъците.

Остави пожарогасителя и се усмихна доволна.

— Успяхме. Спасихме хотела.

Джош я погледна, след това погледна и тубата керосин, оставена малко настрани. Усети как му прилошава, когато си представи какъв ужас можеше да настане. Искаше му се да разтърси Маги, заради поетия риск.

— Не ти ли казах да останеш в колата? Това нещо можеше да се взриви като бомба — заяви спокойно Джош, едва успял да овладее настроението си.

— Но не стана — заяви весело тя. — Овладях огъня навреме, а ти пипна Уилкокс. Страхотен екип сме, нали Дженюъри? Какво ще кажеш да зарежеш стария си приятел Макрей и да си вземеш нов съдружник. В Перегрин Пойнт няма детективска агенция.

Преди Джош да измисли какво да отговори се чу вик от стълбите. Полковника припна надолу, стиснал стар пистолет в ръка. Одеса и Шърли бяха зад него, загърнати в халатите си.

— Я виж ти! — извика доволно Полковника. — Пипнали сте го. Знаех си, че владееш бойни изкуства. Казах го още първия път, когато те видях, помниш ли, Дженюъри?

Джош си пое дълбоко дъх и се овладя. Обърна се към Уилкокс. Време бе да получи някои отговори.

— Добре, Уилкокс. Кой ти плати, за да свършиш тази работа?

Последва мълчание, докато всички обмисляха въпроса му. Джош знаеше, че трябва да пипа бързо, ако иска да стигне до дъното на нещата. Ако Уилкокс успееше да дойде на себе си след шока и болката, щеше да размисли и нямаше да проговори.

— Нищо не ми е платил — измърмори Уилкокс. — Каза, че ще разпространи из целия град, че имам досие, ако не го направя. Никога повече нямаше да си намеря работа. Не виждаш ли? Нямах избор. Той ме накара. Това е изнудване. И все се оплакваше, че не било както трябва.

— Мили боже — хлъцна Маги.

Уилкокс се обърна към нея и погледна с нещо като съжаление.

— Ти трябваше да продадеш хотела още след първите случки. Оказа се голям инат. Това беше проблемът. Не бях виновен аз. Казах му го.

— Нима? — попита тихо Маги. — А той какво ти каза?

— Да се връщам и да пробвам друго. — Уилкокс държеше счупената китка. — Затова се връщах. И виж какво стана.

— Да — съгласи се Джош. — Понякога животът е гаден. Според мен не е нужно ти сам да поемаш цялата вина.

Уилкокс го погледна напрегнато.

— Не можете да го пипнете. Той си е покрил следите. Много е умен. Не е тъпак като мен. Ще бъде моята дума срещу неговата.

— Няма. — Джош поклати глава. — Аз ще го притисна. Просто ми трябва малко информация. Стига да знам някои неща, веднага ще го пипна.

— Много ми се ще да видя как ще стане — намръщи се Уилкокс. — Как ще го пипнеш? Направи живота ми истински ад.

— Кажи ми кой те забърка в това, Дуайт — настоя тихо Джош. — Аз ще го подредя.

Уилкокс го погледна нетърпеливо.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Много искам да видя как ще стане — кимна Уилкокс. — Да, много. Гад мръсен. Заслужава си го.

Маги се намръщи.

— Кой го заслужава, Дуайт?

— Оня нагласения от недвижимите имоти. Нали го знаеш. Дето носи пръстенче. О’Конър — уточни Дуайт.