Джейн Ан Кренц
Частен детектив (12)

Единайсета глава

Джош стоеше напълно неподвижен в тъмните сенки в офиса за недвижими имоти на О’Конър. Вече чакаше от три часа. Бе станало два сутринта. Нито една кола не бе минала по главната улица на Перегрин Пойнт през последния час.

Едно от най-трудните неща в тази работа, мислеше си Джош, бе чакането. Сега, след като щеше да си сменя работата, нямаше да му се налага да дебне нощем. Щеше да прекарва вечерите си сгушен в леглото с новата си шефка.

Зачуди се как да каже на Маги, че иска да остане в Перегрин Менър за постоянно — не просто за месец, или за два.

Джош посегна разсеяно да разтрие болезнено подутия глезен. Маги искаше да му сложи лед, но той й каза, че моментът не бил подходящ за оказване на първа помощ. Нямаше представа колко О’Конър ще чака Дуайт Уилкокс да му докладва, но Джош предполагаше, че няма да е дълго. След като Уилкокс не се появеше, О’Конър щеше да стане нервен. А когато станеше нервен, най-вероятно щеше да унищожи всичко, което бе използвал, за да няма доказателства.

Джош вече се забавляваше, като прехвърляше папките на светлината на малко фенерче във формата на химикалка. Ако се налагаше, можеше да претърси офиса и без светлина — отвън блестяха достатъчно неонови надписи й осветяваха офиса. Откри това, което търсеше в малко заключено чекмедже. Държеше необходимата папка в ръце.

Джош чу мъркането на мерцедеса още отдалече. Усети прилив на адреналин, както винаги ставаше в подобни моменти.

О’Конър паркира сребристата кола пред офиса и слезе. Джош го наблюдаваше как бързо се оглежда, а след това извади ключовете от джоба на скъпия балтон. Бе толкова нервен, че ги изпусна на тротоара.

Беше се свил, за да се предпази от студа, докато бързаше към вратата на офиса с вдигната яка, а след това трескаво пъхна ключа. Дори не си направи труд да запали лампите.

Джош наблюдаваше от сенките как Клей се насочва към малкото заключено чекмедже. Изчака да чуе как другият мъж си поема рязко дъх.

— Това ли търсиш? — Джош се протегна и запали. Небрежно потупа документите, които държеше до крака си.

— Дженюъри! — Клей гледаше папката и помръдваше нервно с уста. — Какво, по дяволите, правиш тук? Ще подам оплакване и ще те арестуват.

— Така ли? — Джош заобиколи бюрото и се настани на стола на собственика. Отвори папката и погледна уличаващите го документи. — Не бих казал, че това е просто опис на имотите в района, нали О’Конър? Само че Маги няма никакво намерение да продава. Затова ти се опита да я убедиш.

— Какви ги говориш, по дяволите? — лицето на Клей вече бе придобило грозен червен оттенък. Бе започнал да заеква. — Тази папка е частна собственост.

— В тази папка е споразумението за продажба на „Перегрин Менър“ на нюйоркска строителна фирма, при това за никакви пари.

— Това е просто една оферта. Ние брокерите винаги се договаряме с клиентите. Така си изкарваме прехраната.

— Да, само че хотелът не е за продан. И ти отлично го знаеш. — Джош разлисти документите. — Добра комисионна има за теб, нали? Не са обичайните шест процента.

— Това е такса за уточняване условията по продажба на обекта — беснееше О’Конър. — Няма нищо незаконно.

— Само ако хотелът се продаваше и само ако бе уведомил купувача за истинската стойност на собствеността. А ти не си го направил, нали? — Джош погледна любопитно О’Конър. — Не си казал на никого, включително и на Маги, колко точно са готови да платят от нюйоркската фирма за това парче земя, нали? Кога започнаха да проявяват интерес?

— Малко след смъртта на Агата Гладстон — отвърна напрегнатият Клей. — Няма нищо необичайно в това.

— Само че си пропуснал да споменеш за интереса им пред Маги. Решил си сам да обереш точките пред нюйоркските играчи. Купуваш им земята за смешни пари и прибираш тлъста комисионна. Добра работа, ако успееш.

В очите на О’Конър се появи необичаен блясък, ясно различим дори на слабата светлина. Бе виждал този блясък неведнъж по лицата на хора, спипани на местопрестъплението.

Първото им предположение беше, че човекът, който ги е хванал, ще се заинтересува, ако му предложат добра сделка. Те смятаха, че всеки си има цена. Нещата опираха до добър бизнес.

— Те искат да направят скъп курорт на крайбрежието — обясни разпалено Клей. — Големите предприемачи като тези, които искат сделката трябва да стоят в сянка, когато започват да разработват нов район. Ако хората разберат, че те се канят да купуват, цените ще скочат. Най-добре е всичко да е скрито-покрито. Това е.

— Да, така се прави добрият бизнес. — Джош затвори папката и се опита да си спомни колко пъти бе чувал това извинение през годините. — Само че в този случай, няма да има сделка, нали така? Защото не успя да накараш Маги да продаде. А ти не си имал намерение да й разкриеш истинската цена на хотела и прилежащите земи. Ако не осигуриш евтина сделка на нюйоркчаните, губиш.

— Хотелът не ги интересуваше. Това бе просто една стара къща. Те искаха земята.

— Затова изработи план. Принуждаваш Маги да продаде и представяш нещата така, сякаш всичко се разпада. Ако я убедиш, че е прекалено скъпо да поддържа този имот, тя ще вдигне ръце и ще се откаже. Само че Маги излезе голям инат, нали?

— Противен инат. Нямаш представа какво трябваше да преживея, докато се опитвах да я накарам да продаде. Наложи ми се да се преструвам, че си падам по нея. Дори бях готов да легна с нея, ако се стигнеше дотам. Какво пък. Не бе кой знае колко зле. Може би дори щеше да е забавно. Тя е симпатична, стига да харесваш тези невинни сладки госпожички.

Джош скочи от стола като стрела. Дори не забеляза болката в крака, когато заобикаляше бюрото, за да сграбчи нищо неподозиращия О’Конър за яката.

— Какво, по дяволите… — В очите на О’Конър блестеше страх и гняв.

— Тази вечер май си бил отчаян, нали? — Джош блъсна О’Конър в стената. Приближи се към него. — Решил си се на драстични мерки. Ти имаш ли представа какво е наказанието за умишлен палеж в този щат, О’Конър?

— Палеж ли? Не знам за какво говориш. Казах на Уилкокс да разстрои нещо.

— Да, ама не го е направил. Очевидно си го притиснал малко повече. Тази вечер се е опитал да подпали хотела.

О’Конър изглеждаше искрено удивен. След това се олюля.

— Господи! Какво е станало?

— Никой не бе наранен, ако питаш за това. Няма да те обвинят в опит за убийство.

— Убийство ли? — Бе очевидно, че на О’Конър му прилошава. Бронята му започна да се пропуква. Облиза се.

— Виж, нали каза, че всички са добре. Никой не е пострадал. Нека да приключим и да сключим сделка. Става ли? Нищо лошо не е станало. Ще си разделим комисионната, стига двамата с теб да успеем да убедим Маги да продаде. Хайде, Дженюъри. Ти спиш с нея. Целият град го знае. Ще я убедиш да продаде.

— Забрави — заяви Джош. — Твоят проблем, О’Конър, е, че от време на време, когато се отегча, обичам да си играя на доброто ченге и лошото ченге. Познай кой ще бъде добрият тази вечер?

 

 

Малко преди съмване, Джош влезе в стаята си. В хотела цареше тишина. След като говориха с местния шериф, всички си легнаха. Детективът дори не си направи труд да запали лампите. Съблече се на тъмно, прозя се и отметна юргана на огромното легло с балдахин.

— Здрасти — обади се Маги с мек сънен глас. — Чудех се кога ще се прибереш. Май в твоята работа има доста за писане.

Джош се усмихна бавно, докато я гледаше. Чудесно чувство на радост и задоволство нахлу в сърцето му.

— Щях да приключа с документите много по-бързо, ако знаех, че ме чакаш тук.

— Че къде другаде? — Маги отвори ръце и се усмихна. В очите й блестеше любов. — Добре дошъл у дома на моя герой.

У дома, помисли си Джош, докато се приближаваше. Вече си бе у дома.

Отдаде се на топлотата на Маги. Никога не се бе чувствал по-прекрасно.

 

 

— Просто не мога да повярвам — заяви Одеса поне за стотен път на следващата сутрин. — Струваше ми се толкова мило момче.

— Никога не съм го одобрявала — заяви Шърли. — Винаги казвах, че О’Конър е мекушав.

— На мен ми е жал за Дуайт — обади се Маги, докато пренасяше понички с мед на масата. — Него са го изнудвали. Интересно как ли Клей е разбрал за миналото му?

— Веднъж Уилкокс се е изпуснал, докато поправял нещо по поръчка на О’Конър. — Джош намаза поничката с мед. — О’Конър проверил нещата, след като се свързал с нюйоркчаните. Сетил се, че може да използва човек като Уилкокс, за да накара Маги да продаде.

— Добре, че всичко свърши — добави доволно Полковника. — След първи можем да отворим хотела и през пролетта финансовото ни състояние ще бъде чудесно. Не изгубихме много време, благодарение на нашия човек, Дженюъри. Справи се чудесно. Браво.

— Благодаря — сведе скромно глава Джош. — Обичам да си свърша добре работата, когато ми плащат добре.

В очите на Маги заискри смях, докато отхапваше от поничката.

— Получаваш това, за което си платил. Аз все това казвам.

— Понякога дори малко повече, отколкото очакваш, нали? — Джош отхапа от своята поничка.

Полковника си прочисти гърлото.

— Като говорим за неочаквани неща, ние с Одеса бихме искали да ви съобщим нещо. Тази сутрин се сгодихме и ще се оженим час по-скоро.

Одеса се изчерви както подобава на една дама.

— Толкова се вълнуваме.

Маги остави поничката.

— Ще се жените? Вие двамата? Че това е чудесно. Поздравления. Много се радвам за вас. Как така изведнъж?

— Да — обади се и Шърли. — Как така след толкова много време?

— Сигурно те са ни повлияли — отвърна весело Одеса. — Полковника ме изненада тази сутрин, а аз побързах да кажа „да“, преди да е решил нещо друго. Очевидно си е въобразил, че мога да се усъмня, че се жени за мен заради акциите ми. Вече му казах, че му имам пълно доверие. И винаги съм му имала доверие. Той е съвършеният джентълмен. — Погледът й бе пълен с очакване, когато се обърна към Джош. — А вие двамата определихте ли датата?

— Не — отвърна бързо Маги, без да даде възможност на годеника си да проговори. — Въпреки че и ние имаме новини. Джош ще остане още месец-два. Има намерение да се насочи към друга работа и още опипва почвата. Ако всичко върви както трябва, може дори да остане в Перегрин Пойнт за постоянно.

Полковника се намръщи.

— Ако питате мен, това ми се струва доста несигурна работа. Какво ти става, Дженюъри? Не можеш ли да се решиш?

— Аз вече съм решил — заяви Джош. — Чакам Маги да реши.

— Защо отлагаш, Маги? — погледна я остро Шърли. — От мен да знаеш, че едно момиче не бива да си пропуска шанса.

Маги усети как се изчервява. Всички на масата, включително и Джош, я наблюдаваха.

— Хич не се опитвайте да ме сплашите. Отказвам да бързам. Джош има нужда от време, независимо от това, което казва. Искам да е сигурен.

— Сигурен съм — побърза да отговори Джош.

— Не, не си — изстреля в отговор Маги.

— Ти си тази, която все още има въпроси. — Джош облиза потеклия по пръста му мед и се изправи. — Пощата пристигна, така че май е време да се заема да накарам Маги да вземе решение.

Маги го погледна ядосана, въпреки че той вече бе с гръб към нея. Забеляза, че тази сутрин отново куца. Ядосаният поглед стана загрижен.

— Не се тормози, Маги — изкиска се Шърли. — Джош е твърдо момче. Ще се оправи.

— Сигурно. Обаче не биваше отново да наранява този глезен.

— След няколко дни няма дори да помни какво е било — успокои я Полковника.

— Точно така — съгласи се Джош, докато куцукаше обратно в кухнята, стиснал малка купчинка пликове в ръка. — След няколко дни ще съм като нов. Няма страшно. — Разгледа писмата. — Така, ето го. — Избра бял плик от купчината и го подхвърли на скута на Маги.

— Какво е това? — Тя се намръщи, но взе плика.

— Отговори. — Джош седна и започна да маже нова поничка с мед.

Маги скъса плика и изсипа съдържанието му на масата. В първи момент не можа да разбере какви са всичките документи пред нея, които изглеждаха твърде важни и официални, разрешителни и сведения.

След това забеляза, че всички заверени документи са с името и описанието на Джошуа Дженюъри. Вдигна рязко глава и срещна наблюдателния поглед на детектива.

— Това са всички сведения за теб, нали?

Той кимна.

— Всичко, за което се сетиш е тук, Маги.

— Така ли? — Завладя я гняв. Подпря се с длани на масата и се изправи. — А те ще ми кажат ли дали ме обичаш, Джош? Ще ми кажат ли? Защото това е единственият въпрос, на който така и не ми отговори. Вече знам всичко друго за теб.

— Маги… — Джош понечи да се изправи, защото реакцията й го стресна.

— Не ми трябват данни за теб, Джош. — Маги взе документите и ги запрати във въздуха. — Единственото, което искам е да знам дали ме обичаш колкото те обичам аз, по дяволите! Съвсем простичък въпрос, Джош.

— Ти ме обичаш? — Докато Джош я гледаше, по устните му започваше да пълзи бавна усмивка, която стопляше очите му. — Маги Гладстон, ти ме обичаш!

Маги едва сдържаше сълзите си. Избърса ги с опакото на ръката си.

— Разбира се, че те обичам, дръвник такъв.

— Сигурен бях, любима, но ти никога не ми го беше казала. Все повтаряше, че имаш нужда от време.

— Казвах, че ти имаш нужда от време. Тъкмо за да разбереш дали ме обичаш, или не. Измисляше най-различни глупави причини за годежа ни. Каза, че щял да бъде чудесно прикритие. Нещата между нас можели да се получат, затова си струвало да дадеш шанс на годежа. След това се съгласи да останеш още месец или два, за да си върнеш желанието за работа. И през всичкото това време нито веднъж не каза, че ме обичаш.

— Може би защото на никого не съм казвал тези думи, а и не бях сигурен как да ти ги кажа на теб.

— О, Джош. — Тя отново избърса очи.

— Обичам те, Маги. — Джош отмести стола се назад и заобиколи масата, за да я прегърне. Притисна я до себе си, без да обръща внимание на усмихнатите лица на Полковника, Одеса и Шърли. — Влюбих се в теб още първата нощ, когато отвори вратата и ми каза, че не съм това, което си поръчала и не съм приличал на частен детектив.

— Джош.

— Ще остана повече от месец-два, любима. Прецених, че имам нужда от нещо повече от ваканция. Трябва да си сменя работата.

— О, Джош — Маги го прегърна през кръста и го притисна до себе си.

Джош си пое дълбоко дъх.

— По-леко, любима. Ребрата ми пак пострадаха снощи, докато се търкалях по пода на мазето.

— Господи! Знам само, че днес трябваше да си лежиш. — Маги отстъпи назад и го погледна целия. — Май трябва да те заведем до клиниката в Перегрин Пойнт, за да те прегледат основно.

— А, не. Никакви повече лекари — заяви той. — Трябва ми почивка и спокойствие. Дойдох тук да се възстановявам, доколкото си спомням. Досега така и не ми остана време, но ще започна от този момент. Искам да съм в сравнително добър вид за сватбата си.

Маги вдигна глава и се усмихна очарована.

— А тя кога е?

— Какво ще кажеш за края на месеца? — предложи Джош.

— Краят на месеца ли? — Маги бе ужасена. — Не мога да се приготвя за сватба до края на месеца.

— Аз пък мисля, че ще се справим. — Джош се усмихна широко към останалите трима на масата. — Ще има кой да ни помага.

— Може да стане двойна сватба — предложи весело Полковника. Обърна грейналото си лице към Одеса. — Няма смисъл да посрещаме гости два пъти в толкова кратък период.

— Прав си — съгласи се Джош. — Ще трябва да внимаваме за бюджета, докато хотелът започне отново да приема платежоспособни гости.

— Говориш като роден хотелиер — отбеляза Маги. — Мисля, че доста ще напреднеш в бизнеса, Джош.

 

 

Въпреки че не разполагаха с много време, повечето от жителите на Перегрин Пойнт дойдоха на двойната сватба в хотела. Малкият паркинг бе пълен с коли, а пристигащите паркираха един зад друг по пътя. Гостите бяха поканени на първия етаж в голямата къща и изпълниха красивите стаи със смях и веселие.

По време на тържеството, Джош най-сетне успя да остане сам. Излезе на терасата и си погледна часовника. Намръщи се. Макрей рядко закъсняваше.

Тъкмо започваше да се замисля, когато чу някаква кола да се приближава по пътя. Стисна парапета на терасата и се приведе напред, без да откъсва очи от стария син олдсмобил. Отпред бяха седнали двама мъже. Макрей слезе пръв и заобиколи до багажника.

— Брей, Дженюъри. Какъв си се нагласил. — Макрей погледна преценяващо официалния костюм на Джош в черно и бяло. — Поздравления, приятелю. Навреме ли идваме за тържеството?

— Все още има шампанско. — Джош погледна спътника на Макрей, който тъкмо слизаше от колата.

Мъжът бе в края на шейсетте. Бе много едър, як като скала, очевидно в отлично здраве. Сивият шлифер подчертаваше раменете му и те изглеждаха поне деветдесет сантиметра.

— Това той ли е? — попита тихо Джош.

— Той е. Извинявай, че закъсняхме. Отне ми известно време, докато го намеря. Точно бе започнал курсът по ограмотяване. Щом му казахме кой го чака, той заряза всичко и се втурна към колата.

Едрият мъж се заклатушка по стъпалата и подаде ръка.

— Ти ли си Дженюъри?

— Аз съм Дженюъри. — Джош му стисна ръката. — Благодаря ти, че дойде.

— Веднага мога да ти кажа, че съм малко нещо нервен. След всички тези години…

Остър женски писък прекъсна думите на мъжагата.

— Рики!

Джош се обърна и забеляза Шърли, застинала на вратата. Тази вечер тя бе ослепителна, защото се бе накичила с почти всички дрънкулки с изкуствени диаманти от доста богата си колекция. Очите й издаваха колко е шокирана, докато наблюдаваше едрия мъж пред нея.

— Здравей, Шърли. — Рики Трошача Ринг стоеше несигурно на светлината на терасата. — Мина много време, сладурче. А ти си все така хубава, както те помня.

— Рики, ти ли си това? Нали не сънувам?

— Май аз съм този, който сънува — каза Рики с дрезгав глас. — Мислех, че отдавна си намерила някой. Някой достоен за теб, Шърли. Не можах да повярвам, когато Макрей се появи, за да ми каже, че живееш на крайбрежието и не си женена.

Шърли пристъпи колебливо напред.

— Аз пък си мислех, че ме мразиш. Мислех си, че вярваш, че аз съм те изпортила преди години.

Рики бе искрено изумен.

— Не, сладурче. Ти никога не би ме изпяла. Знаех го. Беше честно вярно момиче. Федералните ме спипаха. Имаха всякакви записи. Проклетата нова технология. Изобщо нямах шанс. Аз си бях старомоден. Щом ме прибраха ми стана ясно, че няма да се вместя в новите подходи на работата. Нямаше да мога да върша старата работа при съвременните условия, нали ме разбираш?

— Рики, ти да не би да си влязъл в правия път? — попита Шърли, невярваща.

— И не смятам да се отклонявам, сладурче. Всичко ми е наред откакто излязох от затвора. Знам, че не съм това, което заслужаваш. Знам го още от онова време. Не ти се обадих, след като ме затвориха, за да не ти обърквам живота отново. Казах си, че ти трябва ново начало. А пък тези хора тук ми обясниха, че стига да не се обръщам назад, ти няма да ме отблъснеш.

— Не бих го направила. — Шърли се хвърли в прегръдките му, а изкуствените диаманти тихо издрънчаха. — Боже, как ми липсваше, любими. Ти си върхът. Така и не спрях да мисля за теб. Нито за миг.

— И аз не съм спирал да мечтая за теб, сладурче. — Рики я прегърна.

— Най-добре да ги оставим сами — прошепна Джош на Макрей. Той отвори вратата на хотела.

— Карат те да се просълзиш, нали? — Макрей погледна към събралите се гости. — Няма ли да ме запознаеш с булката? Нямам търпение да се запозная с жената, която ще ме направи единствен собственик на БРБ.

Джош се усмихна, щом Маги се появи сред гостите. Тя приближи до него, великолепна в богата рокля от дантела и сатен. Той си каза, че никога не е виждал по-красива жена през живота си. Тя бе всичко, за което бе мечтал. Тя бе бъдещето.

— Ето те и теб, Джош. Търсих те. Време е да разрежем тортата. — Тя наведе глава на една страна, когато погледна Макрей. — Вие ли сте бившият му партньор?

— Аз съм Макрей. Искам само да кажа, госпожице Гладстон…

— Госпожа Дженюъри — поправи го сухо Джош.

Макрей се засмя.

— Исках да ви кажа, госпожо Дженюъри, че съм силно впечатлен от вас. Не вярвах някоя жена да прогони леденият студ от този човек. Мога само да призная, че сте невероятна жена.

— Господи, та Джош изобщо не е студен човек — засмя се тихо Маги. — Той просто крие истината за себе си като се прави на непристъпен.

— Така ли? — Макрей изви иронично едната си вежда към Джош, който се усмихна.

— Така е. Човек просто трябва да го опознае, за да разбере… — Маги прекъсна мисълта си, когато забеляза двойката на терасата. — Този с Шърли кой е? Тя го целува.

— Рики Ринг — обясни Джош. — Накарах Макрей да го издири и провери. Чист е от години. Май така и не е забравил Шърли. Просто се страхувал, че не е достатъчно добър за нея. Затова не й се е обадил.

Очите на Маги се разшириха от радост.

— Значи ти си уредил двамата с Шърли да се съберат отново? Джош, та това е чудесно. Толкова си мил. Нали е много мил, Макрей?

— Толкова мил, че свят да ти се завие — съгласи се Макрей. — Някой от вас ще ми каже ли кой е най-прекият път до шампанското?

— Право по коридора — насочи го Джош. — Другият младоженец сипва. Не можеш да го пропуснеш. Носи същия смешен костюм като моя. Казвай му Полковник.

— Ще го намеря. — Макрей тупна Джош по рамото и се отправи да намери Полковника.

Маги се обърна към Джош.

— Шърли изглежда толкова щастлива. Наистина е много мило, че си открил Рики Ринг. Тя дали ще ни напусне, за да отиде да живее в Портланд?

— Няма да се учудя. Да вървим да нарежем тортата. Одеса и Полковника ни чакат. — Джош хвана Маги за ръката, доволен, че тя е само негова. Тя вече е госпожа Джошуа Дженюъри, припомни си той. Тя му бе съпруга. Животът не можеше да стане по-хубав.

— Знаеш ли, Джош има нещо, за което се бях замислила.

— Какво?

— Партньорството ни — каза Маги. — Възможностите са много.

— Да, хотелът ще се развива чудесно. — Джош вече имаше планове. Щом Макрей купеше дела му от БРБ, той възнамеряваше да инвестира пари тук в „Перегрин Менър“.

Маги го погледна с блеснали очи.

— Не мислех за хотела. Мислех си дали да не отворим първата частна детективска агенция в Перегрин Пойнт.

Джош рязко спря.

— Какви ги говориш?

— Сигурна съм, че споменах тази идея преди.

— Не, не си — заяви мрачно Джош.

— А защо да не стане? — усмихна се ентусиазираната Маги. — Ще ти направим офис тук в хотела. Ще работиш над криминалния роман за Адам Карлайл, когато не се занимаваш с някой случай — както ще бъде през повечето време, защото в Перегрин Пойнт няма да имаш много работа.

— Аз бих казал никаква.

— Е, от време на време ще ни подхвърлят по някой и друг случай. Хората в малките градчета са същите като в големия град. А и на теб от време на време ще ти се приисква да се правиш на герой. Това ти е в природата.

— Маги…

— Можем да наречем агенцията „Разследвания Дженюъри“. Когато не съм потънала в работа покрай хотела, ще ти помагам със случаите.

— Много ти благодаря.

— Нямам търпение да науча основите на детективската работа, Джош.

Джош не се сдържа. Разсмя се. Няколко минути по-късно, все още усмихнати, двамата с Маги разрязаха тортата и вътре откриха малка кутийка.

Изражението й, когато отвори кутийката и съзря смарагдовата брошка на леля Агата, бе незабравимо.

— Джош! — Очите на Маги грееха, когато вдигна поглед към него. — Ти си я открил. Намерил си брошката на леля Агата. Как успя?

— Нали все ти повтарям, че съм опитен следовател. Много ме бива да откривам разни неща.

Тя го прегърна през врата, а гостите изръкопляскаха.

— Ти си съвършеният герой — прошепна тя до гърлото му и го притисна силно.

— Ами, да. Научих, че от време на време си струва.