Джейн Ан Кренц
Частен детектив (1)

Пролог

Най-добре никога да не се правиш на герой.

Крайно време беше да научи този урок, при това веднъж и завинаги, мислеше си Джош. Седеше на самия край на кушетката в спешното отделение, втренчен намръщено в затворената врата. Не бе в добро настроение. Не обичаше болниците и никак не му бе приятно да признава дори пред себе си, че е извадил невероятен късмет, или че по-скоро се е проявил като пълен глупак, по-точно като един бавен глупак, за да се озове тук тази вечер.

Можеше да е и по-зле, напомни си той. Ако ножът на Еди Ходър се бе плъзнал няколко сантиметра по-ниско, щеше да прекара нощта в моргата.

Джош пое предпазливо дъх и се намръщи. Лекарят току-що му бе казал, че ребрата му са натъртени, а не счупени, но разлика почти нямаше. Важният въпрос в момента беше дали глезенът му е навехнат, или просто сухожилието е лошо разтегнато. Рентгеновата снимка щеше да е готова всеки момент.

Всичко друго бе закърпено сравнително безпроблемно. Бяха превързали болезнено ожуленото му рамо, а порязаното място на челото затвориха с няколко шева. За съжаление действието на местната упойка вече отминаваше. Заслужаваш всичко, което те сполетя, каза си навъсен Джош. Не беше попаднал в подходящия бизнес. Или просто се бе задържал в него прекалено дълго.

Тъкмо се готвеше да продължи с укорите към себе си, когато вратата се отвори със замах. Влезе млад мъж с престилка и с прекалено голямо самочувствие за мъж на неговата възраст. Джош се зачуди защо и лекарите, и ченгетата, и другите професионалисти започват да му се струват толкова обидно млади. Изглежда само частните детективи като него остаряваха бързо и неусетно.

— Новините са добри, господин Дженюъри. Глезенът е навехнат. Ще ви стегнем крака и ще можете да си тръгнете съвсем скоро.

— Страхотно. — Джош погледна подутия ляв глезен и имаше чувството, че е предаден. Тъп глезен. — Колко време ще бъде така?

— В какъв смисъл? — Лекарят отвори бялото чекмедже в другия край на кабинета.

— След колко време ще мога да стъпвам на него?

— Може и да отнеме известно време — каза лекарят и май тази възможност го развесели. — Ще трябва да му дадете почивка в продължение поне на една седмица, а след това от време на време сигурно ще ви понаболява. Ще ви изпратим с патерици от болницата.

— Патерици ли? — Джош изруга съвсем искрено.

Лекарят се обърна, стиснал ластичен бинт в ръка. Усмивката му озари кабинета.

— Можеше да е много по-зле. Доколкото разбрах, за малко да ви убият, когато сте нахълтали след онзи тип Еди Ходър. Сега ченгетата го пазят в един от кабинетите малко по-надолу по коридора. Ако ще ви успокоя, Ходър е в доста по-окаян вид от вас.

— Да, да, много ме успокоихте — изръмжа Джош.

— И аз така си помислих. Известно време ще ви боли. Няма как да се избегне. Ще ви напиша рецепта за обезболяващи. Според мен е редно да излезете в отпуска, господин Дженюъри. Трябват ви няколко седмици СИП. Сън и почивка.

— Знам какво значи. — Джош стисна зъби, докато лекарят продължаваше да се занимава с глезена му. — Не може ли да пипате по-леко, бе. Боли!

— Извинявайте. Известно време всяко по-рязко движение ще ви дразни — уведоми го доволно лекарят.

Джош го погледна кисело.

— Вие май много обичате работата си.

— Обичам я и още как.

Джош отново се намръщи, докато лекарят стягаше ластичния бинт.

— Личи си.

 

 

Макрей го чакаше в коридора. Нисък, започнал да оплешивява, с доста закръглено шкембе, Макрей бе най-близкото подобие на приятел за Джош. Освен това бяха съдружници в „Бизнес разузнаване и безопасност“, една от най-големите частни охранителни агенции по Северозападното тихоокеанско крайбрежие.

Макрей поклати недоволно глава, щом Джош посегна към патериците.

— Виж ти, виж ти. Страшна гледка. Как се чувстваш?

— Ужасно.

— И така изглеждаш, ако трябва да съм честен. Подписах документите вместо теб и си поговорих с ченгетата. Дадох им пълен отчет. Можем да си ходим.

Джош размърда рамене, с надеждата патериците да му станат по-удобни. В резултат на това движение разпрати вълни на болка по израненото си натъртено тяло.

— Момичето добре ли е?

— Нищо му няма на момичето. Не може да те гледа, защото си й съсипал живота, поне така разправя, иначе нищо й няма. Гаджето й, Ходър, бил пуснат под гаранция, когато замислили това така наречено отвличане. Сега той заминава право в затвора и сигурно няма да се покаже навън известно време. Бащата на младата госпожица, клиентът ни, ще ни бъде вечно благодарен, разбира се.

— Прати му сметката още утре сутринта и ще разберем колко е благодарен.

— Леле кви сме кисели!

Макрей отвори стъклените врати на Спешното отделение и Джош закуцука в студената нощ, спуснала се над Сиатъл.

— Знаеш ли, приятелю?

— Какво?

— Трябва ти малко почивка. Месец, месец и нещо.

— Я ме чуй, Макрей…

Макрей вдигна длан.

— Сериозно ти говоря, Дженюъри. Изхабен си, изтощен си, а пък отношението ти хич не е за приказки. Трябва ти поне месец спокойствие. Намери някой да се върти около теб. Домашно приготвена храна, чай, топли кифлички следобед и обстановка, в която да забравиш какво е това стрес. Накратко, трябва ти пълна промяна на картинката.

— Някое специално място ли имаш наум? — попита подразнен Джош.

— Честно да ти призная, да. — Макрей отвори вратата на стария олдсмобил. — Качвай се. Искам да ти прочета едно писмо.

— От кого е? Ау! По дяволите!

— Чакай, дай ми тези патерици. Ще ги оставя на задната седалка. Писмото е на таблото отпред.

Джош се наведе напред с усилие, за да се намести и протегна навътре левия си крак. Забеляза плика, поставен точно пред него. Дръпна го и погледна подателя. Светлината пред спешното бе достатъчно силна и той веднага прочете думите „Перегрин Менър“.

Джош отвори плика. Изпадна пъстра брошура, посветена на причудлива викторианска сграда, а след нея се изплъзна и писмото, написано с четлив спретнат почерк. Брошурата обещаваше уют и лукс за посетителите в „Перегрин Менър“, както и несравнимо вкусна храна на великолепния вашингтонски бряг.

Писмото обещаваше и работа.

— Според мен ти трябва да поемеш този случай — заговори Макрей, след като се настани зад волана.

Джош прегледа набързо текста на писмото.

— Това не е никакъв случай. Това е някаква смешка. Тази госпожица Маргарет Гладстон очевидно има развинтено въображение.

— Точно това е — обясняваше търпеливо Макрей, докато излизаше от паркинга. — Бонбонска работа. Детска игра. Щракваш с пръсти и всичко е готово. Ще си живееш живота в този разкош поне един месец, а в замяна ще се правиш, че душиш наоколо заради сладката бабка, написала писмото.

— Детска игра, значи, а? И защо реши, че госпожица Гладстон е бабка?

— Че кой друг би написал подобно писмо, освен някоя старомодна стара мома? Какво имаш да губиш? Трябва да се откъснеш от това място поне за известно време, Джош. И двамата го знаем. Няма да си от полза за Агенцията, докато не се отървеш от това противно настроение, дето не те пуска през последните няколко месеца. Вече ти казах, че си изтощен, приятелю. Прекалено дълго си в този бизнес.

— И ти си в него също толкова дълго — измърмори Джош.

— Да, но аз не съм се набутвал в същите трудности като теб. Аз съм книжен плъх.

Не си струва да се правиш на герой, каза си отново Джош. Погледна писмото, подпряно на коляното му. Нещо му подсказваше, че госпожица Маргарет Гладстон не е бабка. Мила, сладка или проклета, нямаше значение каква. А пък предчувствията никога не го лъжеха. Джош се запита защо изведнъж бе обладан от невероятното любопитство да разбере повече за жената, написала това шантаво писмо с още по-шантаво предложение за работа.

Май наистина трябваше да се откъсне от всичко познато за известно време.