Даяна Палмър
Повече от всичко на света (5)

Пета глава

До края на деня Дженифър се зае с настървение да мие стените на кухнята. Значи така, дизайнерите били мошеници, така ли? А той не би пуснал тази напаст да му се мотае в къщата. Бе толкова вбесена, че свърши огромната работа, с която се бе заела за нула време. Добре че стените бяха измазани с блажна боя и наслоената мръсотия се смъкна без боята да се олющи. Когато приключи, Дженифър отстъпи назад, изтощена, потънала в пот, за да огледа какво е постигнала. Беше пуснала вентилатора на пълна мощност, и въпреки това не й бе по-хладно. Светлите стени й се сториха като нови, така че поне усилията й бяха възнаградени.

Ако имаше малко плат и конци, щеше да използва старата шевна машина горе и да ушие пердета за прозорците. Беше готова дори да купи плата със собствени средства, а господин Евърет Доналд Кълхейн, обявил война на дизайнерите, можеше да запази мнението си за себе си. Разсмя се, когато се зачуди какво ли би казал той, ако бе използвала цялото му име, докато яздеха. Биб й каза второто му име. Зачуди се дали някой някога го бе наричал Доналд.

Приготви лека вечеря от телешко със сметана и броколи, защото си спомни, че той я бе предупредил, че мрази и сметана, и броколи. Освен това направи кафето рядко. След това седна в кухнята и наряза ябълки за сладкиш, докато го чакаше да се прибере. Мошеници, така ли? Напаст, значи?

Стъмваше се, когато той влезе. Беше кален, изглеждаше уморен, но силната загоряла ръка стискаше малък букет от клюмнали диви цветя.

— Заповядай — рече с дрезгав глас той и ги подхвърли на масата в кухнята до чашата й за кафе. Сините, оранжеви и червени цветчета от маргарити и метличини се разпиляха по бялата покривка. — И можеш да купиш проклетата боя.

Мина покрай нея и без да се обръща назад, се насочи към стълбите, лицето му бе строго и сурово. Тя избухна в сълзи, когато с треперещи пръсти докосна неочаквания подарък.

Никога през живота си не се бе движила толкова бързо. Избърса сълзите и веднага изля в мивката рядкото кафе. Свари нова кафеварка силно черно кафе, извади бекон и яйца, брашно, а телешкото с броколи и сметана покри и прибра в хладилника.

Когато Евърет слезе отново, след като бе взел душ, преоблякъл се в чисти дънки, яйцата, беконът и бисквитите вече бяха на масата.

— Реших, че ще ти бъде приятно да похапнеш нещо топло за вечеря — обясни бързо тя.

Той я погледна и седна.

— Изненадваш ме. Очаквах черен дроб с лук или броколи.

Тя се изчерви и му обърна гръб.

— Така ли? Много странно. — Взе каничката и спокойно напълни чашата му, а след това и своята. — Благодаря ти за цветята — продължи тя, без да го поглежда.

— Не си въобразявай нищо, госпожице Кинг — заяви веднага той и посегна да си вземе бисквита. — Това че съм отстъпил за боята, не значи, че ще ти играя по свирката.

Тя сведе скромно очи към яйцата, които довършваше.

— Не, разбира се, господине — примири се тя.

Той огледа стаята и очите му потъмняха и заблестяха. След това отново я прониза с поглед. Остави ножа на масата.

— Значи все пак си купила боя? — попита той тихо, но заплашително.

— Не, не съм — отвърна натъртено тя. — Просто измих стените.

Той не откъсваше очи от нея.

— Измила си стените? — Огледа се отново намръщен. — В тази жега?

— Изглеждат по-добре сега, нали? — попита тя гневно, но въпреки това се усмихна. — Не ми трябва боя, но въпреки това ти благодаря.

Той взе вилицата и поднесе бавно хапка яйца към устата си. Заговори отново едва след като се нахрани.

— Защо тези стени са толкова важни за теб? — попита той. — Къщата е стара. Необходими са неща за хиляди долари, а аз не мога да си го позволя. Като боядисаш една стая, другите ще изглеждат ужасно.

Тя сви рамене.

— Стар навик — прошепна тя с бегла усмивка. — От много отдавна все оправям къщи.

Той не обърна внимание на думите й. Беше замислен. Остана намръщен и угрижен.

— Какво не е наред? — попита неочаквано тя.

Той въздъхна и извади някакъв плик от джоба си, а след това го подхвърли на масата.

— Намерих го на масата в антрето, докато се качвах горе.

Дженифър се намръщи.

— Какво е това?

— Предупреждение, че дължа първата вноска на банката за заема, който ми дадоха за бика. — Той се изсмя. — Не мога да платя. Тракторът ми се развали и трябваше да похарча парите за вноската, за да го оправя. Не мога да сея без трактор. Не мога да нахраня добитъка, ако не посея нищо. Каква ирония. Може да се наложи да продам бика, за да платя.

Сърцето й се сви. Седеше и се цупеше заради някаква боя, а той си имаше толкова сериозни неприятности. Почувства се ужасно.

— Заслужавам разстрел — прошепна тя. — Извинявай, че вдигнах толкова шум заради боята, Рет.

Той се разсмя без изобщо да му е весело.

— Откъде да знаеш. Казах ти, че времената са трудни.

— Да, но аз така и не осъзнавах колко ти е трудно. — Тя отпи от кафето. — Колко ти трябват… нали не ми се сърдиш, че питам? — обади се тихо тя.

Евърет въздъхна.

— Шестстотин долара. — Поклати глава. — Мислех, че ще успея да ги заделя. Така ми се искаше да платя бързо.

— Ами заплатата ми за миналата седмица — предложи тя. — Не съм я похарчила. Ще ти бъде от помощ. Можеш да задържиш за тази седмица и…

Той се вгледа в широко отворените й очи и се усмихна.

— Голяма работа си ти, Джени.

— Просто искам да помогна.

— Знам. Оценявам го. Похарчи парите за себе си. Както и да е, мила, това ще бъде просто капка в морето. Имам няколко дни, за да измисля какво да правя. Все нещо ще ми хрумне.

Той напусна от масата и Дженифър остана да гледа намръщена след него. Можеше да му помогне. В Хюстън сигурно имаше някоя фирма за вътрешно обзавеждане, а пък Хюстън бе по-близо от Сан Антонио и Остин. Щеше да отскочи до града и да си предложи услугите. С малко късмет, щяха да я вземат, защото бе опитен специалист. Само с една задача можеше да изкара достатъчно, за да може той да купи бика. Вече бе възвърнала силите си и щеше успешно да се справи с една поръчка.

На следващата сутрин, за неин късмет, Еди спомена, че съпругата му Либи ще ходи до града, за да търси официална рокля за дъщеря им. Дженифър тръгна с нея, след като Евърет отиде на работа.

Либи бе бъбрива едра жена с чудесно чувство за хумор. Бе приятна компания и Дженифър я хареса веднага.

— Толкова се радвам, че помагаш на Евърет с домакинската работа — призна тя, докато пътуваха по дългата магистрала към Хюстън. — И аз му бях предложила, но той не пожела дори да чуе. Каза, че съм си имала достатъчно грижи покрай четирите деца. Откакто ти си тук, изглежда доста по-добре. И не ругае толкова много. — Тя се усмихна.

— За мен бе удоволствие да се захвана с тази работа — въздъхна Джени. Отметна кичур руса коса. Беше облякла най-хубавата си синя блуза с тъмносиня пола, лъснатите лачени бели обувки и бяла чанта. Изглеждаше елегантна и Либи веднага забеляза.

— Накъде си тръгнала така издокарана? — попита тя.

— Ще си търся допълнителна работа — призна Дженифър. — Не трябва, обаче, да казваш на Евърет. Искам да го изненадам.

Либи се смути.

— Нали няма да го зарежеш.

— В никакъв случай. Не и докато той не ме изгони! Това е временно — обеща тя.

— И какво ще правиш.

— Вътрешно обзавеждане.

— За това май трябва специално обучение, нали? — намръщи се Либи.

— И още как. Завърших школа за вътрешен дизайн в Ню Йорк — обясни Дженифър. — Две години работих по специалността си. После се появиха здравословни проблеми и се наложи да изоставя всичко за известно време. — Тя въздъхна. — Напрежението там е огромно. Конкуренцията е страшна. Нервите ми не издържаха, имунната ми се система се срина и аз се оказах в болница с пневмония. Прибрах се в Атланта, за да се възстановя, намерих си работа в една агенция и когато ме изпратиха да изпълнявам поръчка, се запознах с Робърт Кълхейн. Той ми предложи работа и аз веднага приех. За мен да съм в Тексас е все едно да съм в рая.

Либи поклати глава.

— Направо невероятно.

— Много съжалявам за Робърт — продължи тихо Дженифър. — Познавах го съвсем бегло, но той ми допадна. Евърет все още тъжи за него. Не говори много, но знам, че не е прежалил загубата на брат си.

— Той винаги бдеше над Боби — потвърди Либи. — Защитаваше го, нали се сещаш. През повечето време на Боби тази работа не му беше приятна. А и не искаше да живее в бедност. Настояваше Евърет да продаде правата за сондиране и да забогатеят. Евърет обаче не позволи.

— Не го виня — отвърна Дженифър. — Ако земята беше моя и аз щях да постъпя по същия начин.

Либи остана изненадана.

— Господи, още една такава.

— Никак не обичам грозотата, която остава, след като са отворени мините — обясни Дженифър. — Не мога да търпя да убиват малките тюленчета заради кожите им, нито пък умишленото замърсяване на реките.

Либи избухна в смях.

— Двамата с Евърет сте създадени един за друг. И той мисли по същия начин. — Тя се извърна към Дженифър, когато Хюстън се появи пред погледите им. — Боби разказа ли ти какво направи Евърет, когато човек от петролната компания дойде да му предложи договор, след като геолозите бяха открили нефта?

— Не.

— Онзи дребосък започнал да спори, а пък Евърет тъкмо бил хвърлен от кон, дето се опитвал да обязди и бил в лошо настроение. Казал на дребосъка да престане, обаче онзи не пожелал. Та Евърет го хванал за яката — ухили се доволно тя, — отнесъл го в колата му, натъпкал го вътре и си тръгнал. След този случай във фермата не се е мяркал нито един мераклия да купува правата за сондиране.

Дженифър се разсмя. Типично за Евърет! Тя се отпусна назад на седалката, въздъхна и се зачуди как да го накара да вземе парите, които тя се надяваше да изкара. Е, това притеснение поне можеше да почака известно време. Първата й грижа бе да си намери работа.

Докато Либи беше в магазина, Дженифър откри телефонен указател и прегледа адресите на две дизайнерски ателиета. Първото бе съвсем наблизо, затова тя веднага си уреди среща с Либи за следобеда и тръгна пеша.

Наложи й се да чака петнайсет минути, за да се срещне със собственика. Човекът я изслуша любезно, но не прояви никакъв интерес, докато тя му разказваше за образованието и опита си. Спомена и името на фирмата, за която бе работила в Ню Йорк и забеляза, че веждите на асистента отскочиха към средата на челото. Само че собственикът не бе ни най-малко впечатлен. Извини й се и я отпрати, защото имал твърде много персонал.

Напълно сломена, тя излезе и повика такси, за да отиде в следващата фирма. Този пък късметът й се усмихна. Собственичката беше жена, истинска амазонка, слаба, висока, забележителна жена. Тя почерпи Дженифър с чаша кафе, изслуша разказа й и се усмихна широко.

— На това му се казва късмет — засмя се тя. — Да се появиш тъкмо когато имах нужда от още един дизайнер!

— Искате да кажете, че ще ми дадете работа? — извика очарованата Дженифър.

— Само една поръчка, веднага, а след това можем да поговорим за работа на пълен работен ден — обеща тя.

— На половин работен ден ме урежда. Вижте, вече имам работа, която не мога да напусна — отвърна Дженифър.

— Става. Поръчката ще я свършиш за броени дни. Става въпрос за една стая. Ще ти дам адреса, за да се срещнете с госпожата. Къде си отседнала.

— Северно от Виктория — обясни Дженифър. — В Биг Спър.

— Чудесно! — възкликна жената. — Работата е във Виктория! Тъкмо няма да ти трябва транспорт.

Тя си помисли, че ще трябва да помоли Либи да я кара и се усмихна.

— Имам си съконспиратор — прошепна тя. — Ще се справя. — Вдигна поглед. — Бихте ли пресметнали комисионната ми?

Новата й работодателка веднага пресметна и усмивката на Дженифър блесна. Щеш да е значително повече от вноската на Евърет.

— Съгласна съм!

— Клиентката, госпожа Уайтхол няма нищо против да плати щедро за добре свършената работа — обясни собственичката на агенцията. — Да не говорим, че ще бъде силно впечатлена, когато разбере от коя дизайнерска фирма идваш. Веднага ще й позвъня, ако искаш.

— Наистина ли? Госпожице… Госпожо…

— Госпожица Сали Уейд — представи се жената. — Приятно ми е да се запознаем, Дженифър Кинг. Сега, да са заемаме с работа.

Либи бе във възторг, когато разбра какво е намислила Дженифър и сама предложи да я кара до работа и обратно. Дори се съгласи да наглежда къщата, за да не разбере Евърет какво става. Щеше да е рисковано, но Дженифър прецени, че си струва.

Оказа се, че госпожа Уайтхол е възрастна дама с неограничени средства и гараж, пълен с коли. Нямаше нищо против да даде на Дженифър една, за да може да отскача до Виктория за платове и тапети, да урежда срещи с бояджии и хора, които да поставят мокета.

След интервюто с госпожа Уайтхол в огромното й имение „Каза Верде“, Дженифър направи предварителните скици.

— Синът ми Джейсън и съпругата му Аманда живееха с мен — разказваше госпожа Уайтхол. — След като се ожениха си построи къща малко по-надолу. Сега чакат първото си дете. Джейсън иска момче, а Аманда — момиче. — Тя се усмихна. — Като я гледам как е наедряла, май ще са близнаци.

— Кога й е терминът? — попита Дженифър.

— Всеки момент — отвърна възрастната дама. — Джейсън прекарва част от времето си да крачи напред-назад, а през останалото време се опитва да накара Аманда да се надигне, да се пораздвижи, или да диша по-дълбоко. — Тя се разсмя весело. — Ако познавахте сина ми, госпожице Кинг, щяхте да знаете, че това е напълно нетипично за него. Джейсън винаги е бил толкова спокоен, поне докато Аманда не забременя. Май на него му е по-трудно, отколкото на нея.

— Отдавна ли са женени?

— От шест години — отвърна госпожа Уайтхол. — Щастливи са. Много искаха дете, но Аманда не успя да забременее веднага. Това бебе е всичко за тях. — Тя огледа избелелите тапети и износения мокет. — Отлагам тази стая толкова отдавна. Не мога повече да чакам. След като се появи бебето, ме чакат толкова други работи. Ти какво предлагаш, мила?

— Донесла съм ви някои скици — предложи Дженифър и извади портфолиото си.

Госпожа Уайтхол ги погледна и въздъхна.

— Точно каквото исках. Съвсем същото. — Тя кимна. — Започни, когато прецениш, Дженифър. Аз ще се скрия някъде, докато работниците шетат.

И така, Дженифър се залови за работа. Сутрините прекарваше в „Каза Верде“ и следеше работата. Следобедите бе във фермата на Евърет. Най-невероятното бе, че така и не я хванаха.

За няколко дни работата бе приключена. Добре че успя да открие работници, които в момента не бяха заети и се съгласиха да се заемат с толкова малка поръчка. В края на седмицата всичко бе приключено.

— Нямаш представа колко съм впечатлена — въздъхна госпожа Уайтхед, докато оглеждаше преобразената стая в нежнозелено, бяло и тъмнозелено.

— Ще стане още по-красива, когато бебето се настани тук — усмихна се Дженифър. — Много се гордея с направеното. Дано и на вас да ви хареса поне наполовина, колкото на мен.

— Много ми харесва, наистина — потвърди госпожа Уайтхед. — Аз…

Прекъсна я телефонът. Тя веднага се протегна към деривата до себе си.

— Ало? — В следващия момент изпъна гръб. — Да, Джейсън? Кога? — Засмя се и покри слушалката. — Момче е! — Премести ръката си. — Как ще го кръстите? Да, много ми харесва. Джошуа Бранд Уайтхол. Да. Как е Аманда? Да, знам колко е упорита. Боже, след половин час съм при вас. Успокой се, миличък. Да, знам, че не всеки ден на човек му се ражда син. Скоро ще се видим. Да, скъпи.

Тя затвори.

— Джейсън не е на себе си — усмихна се тя. — Толкова му се искаше да си имат момче. А после и още. Аманда ще си получи момиченцето. Трябва да вървя.

Дженифър се изправи.

— Честито внуче — поздрави тя. — Беше ми много приятно да работя с вас.

— Ще те оставя във фермата, на път ми е — предложи госпожа Уайтхол.

— Не е далеч — започна Дженифър, докато се чудеше как ще обясни мерцедесът на госпожа Уайтхол пред Евърет.

— Глупости — разсмя се госпожа Уайтхол. — Няма никакъв проблем. Както и да е, искам да поговорим за още няколко стаи. Тази е просто възхитителна. Неочаквано творческо решение. Никога не ми е било приятно да обзавеждам наново, но ти превърна това в истинско приключение.

Можеше ли да откаже? Седна в колата.

Добре че Евърет не се мяркаше наоколо. Госпожа Уайтхол спря пред вратата и Дженифър побърза да се втурне вътре, нервна и притеснена. Къщата се оказа празна. Въздъхна облекчена. Най-хубавото бе, че на масичката в антрето имаше плик, адресиран до нея от агенцията по вътрешен дизайн в Хюстън. Тя го отвори и вътре откри чек и предложение за още работа. Чекът покриваше сумата, която бе необходима на Евърет и дори оставаха малко пари. Дженифър го остави настрани широко усмихната и тръгна към кухнята, за да направи вечеря.