Даяна Палмър
Повече от всичко на света (3)

Трета глава

Два часа по-късно, Дженифър вече се бе настанила, а двамата работници на Евърет не криеха, че се забавляват от развоя на събитията. Очевидно бе, че не смеят да подмятат забележки за присъствието й, но бяха очаровани, че във фермата се е настанила млада жена.

Дженифър си имаше стая с разлепени по краищата тапети, с избелели от слънцето сини плътни завеси и също толкова избеляла покривка на леглото. Почти цялата къща бе в този вид. Дори килимите по пода бяха избелели и протрити. Какво ли не би дала да е отново здрава и силна и да получи разрешение да промени обзавеждането в къщата. Тук имаше невероятен потенциал, благодарение на някои от старинните мебели и семплата изчистена архитектура.

На следващата сутрин тя се успа, а когато се събуди, слънцето вече грееше весело и тя остана с чувството, че е намерила дома си. Не се бе чувствала така от дете и не можеше да си обясни защо е така. Евърет се държеше любезно, но нищо повече. Не бе от хората, които биха те посрещнали с отворени обятия. Но пък съвсем наскоро бе загубил брат си. Сигурно държанието му се дължеше на това. Когато тя слезе на долния етаж, той бе отдавна излязъл. Свари си кафе, препече две филийки и се премести в малката стая, която той използваше за кабинет. Както бе обещал, на бюрото я чакаше купчина сведения за продукцията и данни за добитъка, както и сметки, които трябваше да се препишат на машина. Дори бе поставил електрическата машина на масата и я бе включил. До нея бе поставил купчина бели листа и бележка.

Да не се умопомрачиш от работа още от първия ден, предупреждаваше я той. Едрият му подпис бе надраскан небрежно под изречението. Тя се усмихна на почерка и на безупречния правопис. Поне бе грамотен.

Зае се с работа, след като се настани внимателно, за да не смачка правата си синя рокля. Два часа по-късно, вече бе отхвърлила доста работа и започваше ново сведение, когато тежките стъпки на Евърет отекнаха в къщата. Вратата се отвори със замах и тъмните му вежди се извиха.

— Ти няма ли да обядваш? — попита той.

По-точно казано, нямаше ли намерение да го нахрани, каза си тя и се усмихна широко.

— Нещо смешно ли казах, госпожице Кинг? — попита той.

— Съвсем не, шефе — отвърна тя и се изправи. Той сигурно е предполагал, че тя е забравила обяда му, но младата жена имаше изненада за него.

Поведе го към кухнята, където масата вече бе сложена. Той остана впил намръщен поглед в масата, докато тя вадеше хляб, майонеза, шунката, която бе открила в хладилника и малко салата, залята с готов сос.

— Кафе? — попита тя и повдигна леко каната.

Той кимна и се настани на челното място.

Тя му сипа в дебела голяма чаша, а след това и на себе си.

— Откъде знаеш, че предпочитам кафе, а не чай? — попита той и присви очи, докато тя се настаняваше до него.

— Защото кутията с кафето беше наполовина празна, докато кутията с чая не бе докосвана — отвърна тя с усмивка.

Той се засмя тихо, докато отпиваше.

— Не е зле — измърмори той и я погледна.

— Съжалявам за закуската — започна тя. — Обикновено се будя около шест, но тази сутрин се почувствах безкрайно уморена.

— Няма проблем — отвърна той и посегна към хляба. — Свикнал съм сам да си приготвям закуската.

— И какво си приготвяш?

— Кафе.

Тя се ококори.

— Кафе ли?

Той сви рамене.

— Яйцата остават или недоварени, или недопържени, беконът така и не иска да се изпържи, а пък препечените филийки се покриват с някаква лепкава черна гадост. С кафето е по-лесно.

Очите й искряха, докато слагаше салата в чинията му.

— Ясно. Утре ще се опитам да стана навреме.

— Не си давай зор — отвърна той и леко се намръщи. — Изглеждаш ми доста слаба и дребна.

— Повечето хора изглеждат слаби и дребни в сравнение с теб — засече го тя.

— Винаги ли си била толкова слаба? — продължи да пита той.

— Не. Не и докато не се разболях — уточни тя. — Тогава направо рухнах. Сигурно съм прекалила с работата. Накрая не ми бяха останали никакви сили.

— Как върви с документите?

— Всичко е наред — отвърна тя. — Почеркът ти се чете лесно. Налагаше ми се да пиша кореспонденцията на едни лекари и ми трябваше преводач.

— А намери ли си?

Тя се ухили.

— Аптекарят наблизо. Те имат опит в тези неща.

Той й се усмихна и отхапа от сандвича. Направи си втори, а тя забеляза, че Евърет не обръща никакво внимание на салатата.

— Не искаш ли салата? — попита тя и посочи купата.

— Да не съм заек? — недоволстваше той.

— Полезно е.

— И черният дроб е полезен, но аз такова не ям. — Той си довърши сандвича и стана, за да си сипе нова чаша кафе.

— Защо тогава държиш домати и салата?

Той вдигна поглед.

— Обичам по малко в сандвичите.

Браво, сега ли трябваше да й каже, след като бе нарязала всичко. Типично по мъжки…

— Можеше да си извадиш — предложи виновно тя.

Той изви едната си вежда.

— Има заливка.

— Можеше да я махнеш…

— Освен това не ям нито броколи, нито карфиол и не понасям говеждо със сметана — уточни той. — Обичам месо и картофи.

— Вече ще знам, господин Кълхейн — обеща тя. — Ще ви слагам картофи вместо ябълки в пая за вечеря.

Той я погледна строго.

— Смешно момиче си ти. Защо не се хванеш да разправяш вицове на сцената?

— Защото тогава ще умреш от глад и ще ми тежиш на съвестта — отвърна тя. — Обади се някой си Брикмайер и попита дали може да вземе ковашкия чук. — Тя вдигна поглед. — Какъв е този ковашки чук?

Той избухна в смях.

— Използва се за подковаване на конете.

— Много ми се иска да имам кон — въздъхна тя. — Ще го украся и ще си го гледам.

— Заемай се с работата. Само че полека — добави той от вратата. — Не искам да легнеш болна заради мен.

— Можете да разчитате на мен, шефе — обеща тя с кисела гримаса. — Страх ме е от готварските ти способности и не мога да те изоставя.

Той понечи да каже нещо, но размисли, обърна се и излезе.

До края на деня Дженифър напечати всичко, което се бе насъбрало. След това измете, избърса прахта и сготви за вечеря — яхния с шунка и яйца, направи сладки и наряза зеле. Сложи масата, но ястието скоро изстина. Накрая стопли малко за себе си, а останалото прибра в хладилника и си легна. Имаше чувството, че това е знак какво я очаква. Нали още първия ден той спомена, че рядко се прибира рано. Не можеше ли поне да я предупреди, докато обядваха?

На втората сутрин се събуди навреме. В шест и петнайсет вече шеташе из кухнята, облечена в дънки и зелена тениска. Очевидно Евърет не обръщаше внимание на дрехите й, затова защо да не сложи нещо, с което да й е удобно. Приготви огромна закуска от пресни наденички, яйца, опече бисквити и направи каничка кафе.

Закуската бе топла, подредена на масата, когато Евърет се появи само по слипове. Беше бос, с голи гърди и веднага привлече погледа й. Дженифър бе виждала достатъчно голи мъже по плажовете, и въпреки това се подпря на кухненския плот, неспособна да откъсне очи от него. По едрото му тяло нямаше нито един излишен грам. Гърдите му бяха покрити с гъсти черни косми, които се спускаха по стомаха и продължаваха надолу по стегнатите бедра. Той бе толкова мъжествен и чувствен, също като звездите на екрана и тя не успя да откъсне възхитен поглед от него.

Той изви едната си вежда, а в очите му се появи весело пламъче, когато забеляза шока на младата жена.

— Стори ми се, че чух шум. Добре че поне си сложих слиповете. — Обърна се и излезе, а тя остана да гледа с отворена уста след него.

Върна се след минута, докато слагаше колан на избелелите си дънки. Беше бос, без риза, но въпреки това седна на масата срещу нея.

— Нали ти казах да се наспиш — попита той и посегна към бисквитите.

— Страхувах се да не отслабнеш толкова, че конят да вземе да те метне от гърба си и после как ще се прибереш?

Тя се ухили на учуденото му изражение.

— Нали конете във филмите правят така.

Той се разсмя.

— С моя кон не може да се случи. Той е толкова тъп, че не може да намери и яслата с овеса, когато прегладнее. — Намаза бисквитата с масло. — Леля готвеше така — отбеляза той. — Леки въздушни бисквити.

— Понякога се втвърдяват — предупреди го тя. — Просто този път извадих късмет.

Той я погледна намръщен.

— Ако може да се съди по тези бисквити и аз извадих късмет — измърмори той.

— Отзад видях кокошарник. Да събирам ли яйцата?

— Да, ама гледай къде си пъхаш ръцете — предупреди я той. — Има случаи, когато вътре се крият змии.

Тя потръпна леко и кимна с глава. Продължиха да се хранят смълчани, докато той не заговори отново.

— Добра готвачка си, Джени.

Тя се усмихна доволно.

— Мама ме научи. Тя беше невероятна.

— Родителите ти още ли са живи?

Тя поклати глава, обзета от тъга.

— Не, загинаха в самолетна катастрофа.

— Съжалявам. Близки ли бяхте?

— Много. — Тя вдигна поглед към него. — А твоите родители починали ли са?

Лицето му помръкна.

— Да — заяви кратко той с глас, който ясно показваше, че няма да търпи повече въпроси.

Вдигна поглед отново и очите й се спряха на голите му гърди. Усети, че той я наблюдава и бързо премести поглед към празната си чиния.

След минута Евърет стана и се върна в спалнята си. Когато се върна, напъхваше вече закопчаната зелена риза в панталоните. Беше обул и ботуши.

— Благодаря за закуската — заговори той. — Защо не си починеш днес. Трябва поне малко да върнеш старата си форма, за да се заемеш с домакинската работа.

— Няма да правя нищо, което не ми е по силите — обеща тя.

— В обора ми се намира въже — заплаши я с тих глас той, без да откъсва очи от нея.

Тя го погледна замислена.

— Тогава няма да се разделям с ножицата.

Той едва сдържаше усмивката си.

— Господи, какъв си инат.

— Кой го казва.

— Доста опит съм понатрупал покрай добитъка — отвърна той. Вдигна чашата и допи кафето. — Отсега нататък, ще идвам облечен на закуска. Дори в шест сутринта.

— Вие сте приятен човек, господин Кълхейн — усмихна се тя. — Не съм моралистка, честна дума. Просто не съм свикнала да споделям закуската си с мъже. Независимо дали са облечени, или не.

Тъмните му очи я наблюдаваха.

— Май не си от онези освободени момичета, така ли, госпожице Кинг? — попита той.

Тя усети, че зад тези думи се крие дълбок смисъл, но прецени, че е по-добре да се направи, че не е разбрала.

— По-скоро съм старомодна.

— Аз също, миличка. Дръж на принципите си. — Той дръпна шапката си и излезе подсвирквайки.

Дженифър така и не разбра какво искаше да каже. Дните минаваха, а той я озадачаваше все повече и повече. Понякога, докато беше в къщата и не се занимаваше с добитъка, забелязваше, че я наблюдава. Но това съвсем не беше похотлив поглед. По-скоро можеше да се нарече любопитен поглед на човек, готов да я защитава. Все й се струваше, че не я забелязва като жена. Не че това я изненада. Отражението й в огледалото бе неопровержимо доказателство, че у нея няма нищо, с което да привлече мъжките погледи. Все още бе изпита, слаба и невзрачна.

Еди бе по-възрастният от работниците във фермата и Джени го хареса от пръв поглед. Много приличаше на шефа си. Почти никога не се усмихваше, работеше за двама и така и не сядаше да си почине. В края на седмицата Джени успя да го примами в кухнята с чаша леден чай, когато й донесе яйцата.

— Благодаря, госпожо. С удоволствие. — Той въздъхна и изпи почти цялата чаша на няколко глътки. — Шефът ме накара да оправя оградите. Най-много мразя да оправям огради — призна смръщен той.

Тя едва сдържа усмивката си. С издадената брадичка и посивелите бакенбарди отстрани на плешивата глава, той имаше доста свиреп вид.

— Много ти благодаря, че донесе яйцата — отвърна тя. — Аз пък оправях пердетата и съвсем забравих да отида да ги взема.

Той сви рамене.

— Нищо работа — измърмори той. Присви очи и я погледна. — Не очаквах шефът да наеме такава като теб.

Тя изви вежди и се усмихна.

— А каква очакваше?

Мъжът прочисти гърлото си.

— Като го знам какъв е… Абе някоя стара дама с гаден характер. — Той се намести неспокойно на стола. — Трябва да имаш бая лош характер, за да се справиш с него. Знам, нали го търпя двайсет и девет години.

— От толкова отдавна ли притежава „Съркъл Си“? — попита тя.

— Не е чак толкова стар — напомни й той. — Искам да кажа, че от толкова време го познавам. Мотаеше се тук с чичо си Бен още като малък. Все се пречкаше на родителите си. Майка му избяга с някакъв, когато той беше на десет, а баща му започна да се напива до смърт.

Все едно че някой я удари. Представи си Евърет по времето, когато е бил на десет, без майка, с баща алкохолик. В очите й се отрази ужасът, който я обхвана.

— Ама брат му трябва да е бил още бебе.

— Така е. Старият Бен и госпожица Ема го взеха. Само че Евърет нямаше този късмет. Трябваше да остане при баща си.

Тя го погледна притихнала и отново напълни чашата му.

— А той защо не понася жените от града?

— Забърка се с една амбициозна алчна дама от Хюстън — отвърна той. — На всички ни беше ясно, че мястото й не е тук, само Евърет не разбра. Тъкмо беше наследил фермата и имаше огромни мечти как ще натрупа цяло състояние от добитъка. Глупачката бе изслушала мечтите му и се довлече с него едно лято. — Той се изсмя с горчивина. — Само след пет минути върна на Евърет годежния пръстен и му обясни какво мисли за плановете му. Онази нощ Евърет се напи, за пръв път го виждах да надига нещо по-силно от бира. И тогава за последен път доведе тук жена. Докато ти не се появи.

Тя седна и чак сега се сети за избелялата жълта риза и протрити дънки, които бе обула. Ризата беше на Евърет. Беше я взела назаем, докато изпере своята в старата подрънкваща пералня.

— Не съм кандидатка за нейното място — засмя се тя и отметна назад дългата си тъмноруса коса. — Аз само се пречкам и чакам да ме нахранят, не съм някоя изтънчена гражданка.

— За човек, който се пречка и чака да го нахранят — отбеляза той и посочи лъснатия под, чистите изгладени пердета и ястието, което къкреше на печката, — май си отметнала доста работа.

— Обичам да домакинствам — каза му тя и отпи от чая. — Преди оправях къщи, това ми беше работата, докато не се оказа, че ми идва много. През зимата организмът ми съвсем отслабна и още не съм се възстановила напълно.

— Акцентът ти е много необичаен — отбеляза той. — Има нещо южняшко, примесено със звученето на янките от севера.

Тя отново се засмя.

— От Джорджия съм. Умен човек си ти.

— Ако бях умен, госпожо, досега да съм забогатял. — Той я дари с една от редките си усмивки. Изправи се. — Трябва да се връщам на работа. Шефът не понася, когато си губим времето, а и Биб ме чака, за да му помогна да преместим стадото.

— Още веднъж ти благодаря, че донесе яйцата — каза Джени.

— Няма защо — отвърна той.

Младата жена остана загледана след него, докато довършваше чая си. Чак сега започваше да си изяснява много неща за Евърет Кълхейн. Вече го разбираше по-добре, имаше обяснение за мрачните му настроения, които го подтикваха да обикаля начумерен цяла вечер.

 

 

Евърет се върна по тъмно и щом Джени чу ръмженето на стария очукан пикап, веднага пъхна ръчно омесения хляб във фурната, за да го стопли. Беше ясно, че за Евърет Кълхейн осемчасовият работен ден е лукс. Той излизаше на зазоряване и не се прибираше докато не станеше време за лягане. Джени не го оставяше без топла храна. Гордееше се, че поддържа в изряден ред не само кабинета му, но и цялата къща.

Той свали шапката щом пристъпи през задната врата. Стори й се по-изморен от обикновено, бе покрит в прах, под очите му тъмнееха кръгове и имаше нужда да се обръсне.

Тя вдигна поглед от тенджерата с чили на печката и се усмихна.

— Здрасти, шефе. Какво ще кажеш за малко чили и мексикански царевични питки?

— Толкова съм гладен, че бих изял дори една от проклетите ти салати — заяви той и погледна към печката. Все още бе с кожените панталони за езда и бе целият покрит в прах, полепнала на плътен слой по ръцете и загорялото му лице.

— Ако седнеш, ще те нахраня.

— Първо трябва да се изкъпя, миличка — настоя той.

— Измий си само ръцете и лицето на мивката — предложи тя и посочи към кухнята. — Оставила съм кърпа за лице и сапун. Страх ме е, че ще заспиш под душа.

Той изви едната си вежда.

— Защо ли ми се струва, че ще ти бъде малко трудно да ме измъкнеш, ако заспя?

Тя му обърна гръб.

— Ще повикам Еди и Биб.

— Ами ако не ги намериш? — продължи да се заяжда той, докато пускаше кожения панталон на пода.

— В такъв случай, великан такъв — отбеляза сухо тя, — ще се удавиш.

— Устато същество — обвини я той. Неочаквано застана зад нея и я прегърна през кръста със здравите си загорели ръце. Задържа я пред себе си и се надвеси напред, за да помирише чилито. Тя се опита да диша нормално, но не успя. Той бе толкова силен, от него лъхаше сила и миришеше на ширнало се поле. Прииска й се да се пресегне и да целуне мъжественото лице, а сърцето й прескочи, обзето от непознат досега копнеж.

— Какво си сложила вътре? — попита той.

— Един броненосец, две гърмящи змии, зрял боб, домати и шепа люти чушлета.

Пръстите му се свиха и тя подскочи.

— Шепа люти чушлета сигурно могат да смъкнат ръждата от стария ми пикап.

— Сигурно и гумите ще гръмнат — отбеляза тя и се постара гласът й да прозвуча самоуверен и спокоен. — Само че Биб ми каза, че вие тексасците обичате чилито ви да е от люто по-люто.

Той я завъртя към себе си. Остана загледан в очите й за един дълъг напрегнат момент и тя усети как се разтапя, неспособна да извърне очи. Сякаш в тези няколко взривоопасни мига нещо ги свърза, нещо обедини душите им. Тя го чу да си поема рязко дъх, а след това ръцете му се отдръпнаха.

— Ти… ти искаш ли чаша мляко? — попита Дженифър, след като сипа от ястието и го сервира с царевичния хляб и компота за десерт.

— Направила ли си кафе? — попита той и вдигна поглед.

— Разбира се. Просто се чудех…

— Нямам нужда, от каквото и да е, за да потушава пожара — отвърна той с крива хитра усмивка. — Аз да не съм някой женчо.

Тя пренесе каничката и напълни две чаши. Остави едната пред него и седна.

— За ваше сведение, уважаеми господине — започна бавно тя, — на нас от Джорджия ни се носи славата, че ядем гърмящи змии, докато все още се гърчат. А пък една моя леля прави яхния от ребра, в сравнение, с която тексаското чили ще ти се стори като овесена каша.

— Нима. Я да видим. — Той загреба от чилито, остави лъжицата и я погледна ядосан. — На това ли му казваш люто? — попита той.

Тя опита също и веднага се разкашля. Докато вееше с длан пред устата си, той стана с отегчена въздишка, приближи се до шкафа, извади чаша и я напълни със студено мляко.

Подаде й я и седна отново, стиснал Табаско в свободната си ръка. Докато тя пиеше млякото на огромни глътки, той изсипа половината лют сос в чилито и след това отново го опита.

— Сега вече е добре. — Ухили се доволен. — Следващия път, миличка, няма да е зле да добавиш и втора шепа от лютите чушки.

Не беше ясно дали тя изпъшка, или изхлипа, но посегна отново към чашата мляко.

— Та какво разправяше за онази яхния с ребра, пред която тексаското чили било приличало на овесена каша? — попита любезно той. — Много ми допаднаха онези небивалици за гърмящите змии…

— Би ли ми подал хляба, ако обичаш? — помоли гордо тя.

— Няма ли да ядеш чилито? — попита на свой ред той.

— По-късно — отвърна тя. — Направила съм ябълков пай за десерт.

Той потисна усмивката си и загреба от чинията. Когато обаче тя стана, за да не го гледа как ще яде от лютата гозба, усмивката му стана още по-широка.