Даяна Палмър
Повече от всичко на света (2)

Втора глава

Бе неестествено горещо за пролетен ден в Тексас. Дженифър спря по средата на пътя към фермата, за да си почине и остави багажа на прашния път, покрит с чакъл. За десети път през последните десет минути й се прииска да се бе съгласила шофьорът на таксито да я докара до къщата на семейство Кълхейн. Само че предпочете да походи. На пръв поглед пътят не изглеждаше дълг. А пък беше толкова красиво с пръснатите по ширналите се поля диви цветя. Метличините, за които само бе чела, дива лобелия и диви маргарити. Дори имената на цветята й се струваха поетични. Само че въодушевлението й бе успяло да се пребори със здравия разум. И както се оказа, със силата й.

Докато беше в града се опита да позвъни във фермата — очевидно Евърет и Робърт Кълхейн си бяха позволили лукса да прокарат телефон. Само че въпросният телефон звънеше ли звънеше и никой не се обаждаше. Да, но денят беше понеделник, а на нея й бе обещана работа. Вдигна от земята портативната пишеща машина, куфара и отново се отправи напред.

Светлите й очи се насочиха към къщата в далечината. Пред нея се виждаше бяла двуетажна сграда, боята на много места беше олющена, а верандата опасваше цялата къща. Високи дъбове я закриваха от слънцето, много по-едри и високи, отколкото бе виждала в Джорджия. Имаше и някакви зелени дървета с листа като пера и силно изкривени дънери, сигурно мескит. Никога преди не беше виждала такива, но бе прочела всичко за тях.

От двете страни на дългия чакълест път към къщата, имаше сиви олющени огради, отгоре с бодлива тел. Наблизо пасеше добитък. Тя премести поглед към безкрайния хоризонт. Досега си бе мислила, че Джорджия е огромна. Но пък Тексас бе невероятно място. На отделено пасбище една кобила и жребчето й лудуваха на воля.

Дженифър отметна назад кичур провиснала руса коса, измъкнал се от кока й. Беше в бяла права рокля и лачени сандали — доста необичаен вид за прашната алея, отвеждаща към фермата. Много й се искаше да направи добро впечатление.

Огледа мрачно червеникавия прахоляк, полепнал по подгъва на роклята и драскотините по последния й чифт хубави лачени обувки с каишки. На единия й чорап се бе пуснала бримка, на всичкото отгоре не спираше да се поти.

Притесняваше се заради по-големия брат. Представяше си Евърет Кълхейн като застаряващ фермер, вечно кисел и недоволен. Беше срещала такива бизнесмени преди и се бе справяла успешно с тях. Не се страхуваше от този тип хора. Тайно се надяваше той да се зарадва, че ще има кой да му окаже помощ. Така нещата щяха да потръгнат по-лесно.

Стъпките й отекнаха по верандата, докато се качваше по износените стъпала. Преди седмици щеше да се огледа по-внимателно, но сега се чувстваше уморена, не, по-скоро изтощена, за да се интересува какво я заобикаля.

Спря пред мрежестата врата и фините й пръсти изтупаха прахта от роклята. Остави куфара и пишещата машина, пое си дъх, за да се успокои и почука на вратата.

От къщата не се чуваше никакъв звук. Вътрешната дървена врата беше оставена отворена и й се стори, че чува шум от вентилатор. Почука отново. Може би щеше да отвори приятният младеж, с когото се запозна в Атланта. Искрено се надяваше да я посрещнат с отворени обятия.

Чу тежки ритмични стъпки и сърцето й заби по-силно. Добре че имаше все пак някой. Дали да не поседне. Чувстваше, че й се вие свят.

— Вие пък коя сте, по дяволите — прозвуча груб мъжки глас иззад мрежестата врата и Дженифър се вгледа в най-намръщеното лице и най-студените тъмни очи, които някога бе виждала.

Не успяваше да промълви и дума. Имаше желание да се обърне и да избяга. Едва ли щеше да успее да стигне далеч, а и беше прекалено изморена.

— Дженифър Кинг — отвърна тя с всичката тежест, на която бе способна. — Робърт Кълхейн вкъщи ли е?

В този момент забеляза как едрото му тяло се стегна, как той си пое рязко дъх, но след това вдигна поглед и забеляза гнева в очите му.

— Каква игра играеш, госпожичке? — попита той.

Тя го погледна. Бе вървяла дълго, а сега по всичко личеше, че е направила грешка и се бе озовала в погрешната ферма. Обичайната й самоувереност се стопи.

— Това ли е фермата „Съркъл Си“?

— Да, това е.

Той стоеше, без да прави нищо и тя се зачуди дали не е някой от работниците.

— Тук ли живее Робърт Кълхейн? — настоя тя и се опита да надникне над рамото му, но той бе толкова едър и мускулест.

— Боби загина миналата седмица в автобусна катастрофа — отвърна грубо той.

Дженифър усети как краката й омекват. Дългото пътуване с автобуса, тежкият куфар, слабостта, която изпитваше след боледуването — всичко това я караше да се чувства изтощена. А студените думи на мъжа бяха последният удар. С жален стон тя се отпусна на верандата, усети, че всичко пред погледа й се размазва и й се стори, че всеки момент ще повърне.

Мрежестата врата се отвори и две жилави, здрави и много нетърпеливи ръце я повдигнаха. Усети, че непознатият я носи нанякъде, без всякакво усилие, все едно беше чувал с брашно. След това усети, че е в хладната къща. Той я стовари без много внимание на износено канапе и я остави, а ботушите му прогърмяха към съседна стая. Чу го да мърмори и бе доволна, че не разбира какво казва, а след това долови потракване на съдове. След минута той поднесе до изтръпналите й устни чаша кехлибарена течност и грубата му ръка повдигна главата й.

Тя отпи от сладкия леден чай също като бегач през пустинята, най-сетне натъкнал се на избавлението. Опита се да си поеме дълбоко дъх и се поизправи, а след това внимателно отмести загорялата стегната ръка, стиснала чашата. Пое си дълбоко дъх и се опита да дойде на себе си. Все още се опитваше да осъзнае какво става. Беше й обещана работа, беше пропътувала стотици километри на свои разноски, за да дойде тук и да работи на минимална работна заплата, а сега се оказваше, че мъжът, който й бе предложил работата, е мъртъв. Това бе най-лошото — толкова млад човек да загине.

— Приличаш на кисната в белина кърпичка — отбеляза дълбокият груб глас.

— Трябва да пишете сценарии за телевизията — въздъхна тя. — Имате невероятна дарба с думите.

Тъмните му очи се присвиха.

— Как е възможно да вървиш в тази жега без шапка! Господи, нямат ли край градските глупачки на този свят? И как стана така, че се озова на прага ми?

Най-сетне тя вдигна очи, за да го огледа. Той бе силно загорял, по лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки, от острия нос до широката изваяна уста. Очите му бяха дълбоки и не премигваха под тъмните вежди и високо чело. Косата му бе гарвановочерна, права, много гъста и рошава. Бе в нещо като работни дрехи: избелели дънки, които подчертаваха дълги, яки мускулести крака, и разкопчана дънкова риза, която разкриваше потъмнели от слънцето гърди, обсипани с къси къдрави косъмчета. Приличаше на човек, който не обръща внимание на нищо друго, освен на работата. В този момент тя осъзна, че мъжът пред нея не е работник, че тя се е объркала.

— Вие сте Евърет Кълхейн — прошепна неуверено тя.

Лицето му си остана безизразно. Нито един мускул не трепна, въпреки това тя остана с впечатлението, че той се стресна, когато чу името си.

Тя отпи нова дълга глътка от чая и въздъхна от удоволствие, когато ледената течност навлажни пресъхналото й гърло.

— Откъде вървиш пеша? — попита той.

— От началото на алеята — призна тя и погледна съсипаните си обувки. — Разстоянията тук лъжат.

— Да си чувала за слънчев удар?

Тя кимна.

— Просто не помислих.

Остави чашата на салфетката, която той бе донесъл. Да, това беше Тексас. Колко тъжно, че нямаше да има възможност да види нещо повече.

— Много съжалявам за брат ви, господин Кълхейн — каза тя любезно. — Не го познавах много добре, но ми се стори мил и приятен човек! — Изправи се грациозно, въпреки че краката й трепереха. — Няма да ви отнемем повече време.

— Защо дойдохте, госпожице Кинг?

Тя поклати глава.

— Няма абсолютно никакво значение. — Обърна се и пристъпи към вратата, за да вдигне куфара и пишещата машина от мястото, където бяха останали, когато припадна. Очакваше я дълъг път до града, но се налагаше да издържи. Имаше пари колкото да си плати билета за автобус до къщи и щяха да й останат още много малко. Сега вече й се струваше истински лукс да вземе такси, а и нямаше работа, на която да разчита.

— Ти къде тръгна? — попита зад нея Евърет Кълхейн и гласът му проехтя като камшик.

— Връщам се в града — отвърна тя, без да се обръща. — Довиждане, господин Кълхейн.

— Пеша ли? — попита той. — В тази горещина, без шапка?

— Нали така стигнах? — попита бавно тя, докато слизаше по стълбите.

— Не си въобразявай, че ще стигнеш. Чакай малко. Ще те закарам.

— Не, благодаря — заяви гордо тя. — Справям се и сама, господин Кълхейн. Не ми трябва милостиня от вас.

— Ще ти трябва лекар, ако тръгнеш пеша — отвърна той и се върна обратно в къщата.

Тя реши, че въпросът е приключен, докато някакъв очукан червен пикап не изръмжа до нея и спря. Вратата се отвори.

— Качвай се — нареди той с глас, който показваше, че не е свикнал да търпи възражения.

— Вече ви казах… — започна раздразнена тя.

Тъмните му очи отново се присвиха.

— Не ме карай да те вържа, докато стигнем града — предупреди я тихо той.

Тя се намръщи, но се качи в пикапа и сложи пишещата машина и куфара на пода.

Нямаха какво да си кажат. Евърет пушеше цигара и непрекъснато поглеждаше към нея, когато тя започна да кашля. Белите й дробове бяха все още много чувствителни, а той пушеше някакви много силни цигари. Най-накрая загаси и отвори малко прозореца.

— Не ми изглеждаш много добре — отбеляза неочаквано той.

— Възстановявам се след пневмония — призна тя и погледна замечтано към хоризонта. — Тексас е огромен.

— Огромен е. — Той я погледна. — А ти от коя част си?

— Не съм от Тексас.

Пикапът се закова на място, когато той натисна рязко спирачките.

— Какво каза?

— Не съм от Тексас — призна тя. — От Атланта съм.

— Джорджия ли?

— Да не би да има и друга?

Той въздъхна тежко.

— Как така си била целия този път, за да видиш мъж, когото почти не познаваш? — избухна той. — Боже, не ми казвай, че е било любов от пръв поглед.

— Любов ли? — Тя мигна объркана. — Господи, не е това. Аз само написах няколко от писмата на брат ви.

Той изключи двигателя.

— Я започни отначало. Да знаеш, че от теб ме заболя главата. Как се оказа тук?

— Брат ви ми предложи работа — въздъхна тихо тя. — Да печатам. Той, разбира се, каза, че съм щяла да имам и други задължения. Готвене, чистене, все такива неща. А заплатата щяла да бъде много малка — добави тя с неуверена усмивка.

— Поне е бил честен — изръмжа той. — Ти защо дойде? Не му ли повярва?

— Разбира се, че му повярвах — отвърна колебливо тя. — Защо да не дойда?

Той понечи да запали нова цигара, погледна я намръщен и върна цигарата в пакета.

— Продължавай.

Странен мъж, каза си тя.

— Загубих старата си работа, защото след като оздравях от пневмонията, вече не можех да работя със същия ритъм. Намерих си работа в Атланта в една от агенциите за секретарки и ме пращаха да изпълнявам еднократни поръчки. Пиша бързо, а и тази работа не ме изморява. Господин Кълхейн имаше нужда от човек, който да му напечати едни писма. Заговорихме се… — Тя се усмихна и си спомни колко мил бе младият човек. — Когато разбрах, че е от Тексас, от истинска ферма, направо полудях. Цял живот съм слушала разказите на дядо от младежките му години, прекарани в Тексас. Прочела съм всички романи на Зейн Грей и Луис Л’Амур и да дойда тук бе истинска мечта. Мястото, за което винаги съм копняла. Реших, че ниската заплата, докато съм сред природата е много повече от високата заплата в града, където се задушавах заради смога и мръсотията. Той ми предложи работа, а аз се съгласих на мига. — Тя го погледна мрачно. — Обикновено не съм толкова глупава. Само че се чувствах зле, а и всичко ми се стори истинско вълшебство… Дори не съобразих първо да се обадя и да проверя. Господин Кълхейн каза, че ще уреди всичко, че от мен се иска само да се кача на автобуса и да се явя днес. — Очите й плувнаха в сълзи. — Много съжалявам за него. Да загубя работата, на която се надявах, е също толкова лошо, като новината за смъртта му. Харесвах го.

Евърет потропваше гневно с пръсти по волана.

— Работа, значи. — Той се засмя без следа от веселост след това въздъхна. — Може би е имал право. Така съм закъсал с данните за добитъка и данъчните сведения, че няма нищо смешно. Гади ми се от собствените ми готварски умения, а къщата не е метена от месец… — Той я погледна отново. — Ти да не си бременна?

Светлите й очи блеснаха гневно.

— Това, господине, ще бъде безпрецедентен случай в историята на медицината.

Едната му тъмна вежда се изви и той я погледна любопитно, а след това се усмихна.

— Малка южнячке, наистина ли си толкова невинна?

— Наречи ме Скарлет и работа, или не, ще ти фрасна един, каубой — отвърна тя, възвърнала част от стария си дух. Жалко, че разпаленият изблик на думи предизвика пристъп на кашлица.

— По дяволите — изруга той и й подаде кърпичката си. — Добре, ще престана да се заяждам с теб. Искаш ли работата, или не? Робърт е бил прав за заплатата. Ще имаш къде да спиш и какво да ядеш, но няма да можеш да си позволиш никакви глезотии. Интересува ли те?

— Ако това е възможност да остана в Тексас, да, и много я искам.

Той се усмихна.

— На колко си, момиченце?

— От години вече не съм момиченце, господин Кълхейн — отвърна тя. — На двайсет и три. — Погледна го ядосана. — А вие на колко сте?

— Познай — предизвика я той.

Тя огледа гъстата коса, надвиснала над ястребовия му профил, едрите гърди, тесния ханш и дългите мускулести крака, докато стигна до огромните ботуши.

— На трийсет — отвърна Дженифър.

Той се засмя тихо. Тя чуваше за пръв път този дълбок приятен звук и се учуди, че той знае да се смее. Май не беше от хората, които често го правят.

Очите му се плъзнаха по слабото й тяло развеселени и напълно незаинтересовани и тя съжали, че е останала само сянка от това, което е била преди.

— Опитай отново, сладурче — подтикна я той.

Тогава тя забеляза дълбоките бръчки по загорялото лице, посивелите слепоочия. На гърдите, сред черните косъмчета проблясваха бели нишки. Не, не бе толкова млад, колкото й се стори отначало.

— На трийсет и четири — предположи тя.

— Прибави още една година и готово.

Тя се усмихна.

— Горкият старец — пошегува се тя.

Той отново се разсмя.

— Така не се говори с новия шеф! — предупреди я той.

— Занапред ще знам. — Тя го погледна. — Други работят ли за вас?

— Само Еди и Биб — отвърна той. — И двамата са женени. — Кимна, когато забеляза, че очите й стават предпазливи. — Точно така. Ще бъдем сами. Аз съм ерген и в къщата няма персонал.

— Ами…

— На вратата ти ще има резе — отвърна той след минутка. — Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че съм съвсем обикновен човек. Къщата е голяма. Нито ще си пречим, нито ще се засичаме. Много рядко се случва да се прибера, преди да е дошло време за лягане. — Тъмните му очи задържа нейните. — И само за твое сведение, не си падам по гражданки.

Стори й се, че има основателна причина за предпочитанията му към жените и спря да пита.

— Ще работя усилено, господин Кълхейн.

— Името ми е Евърет — каза той, без да откъсва очи от нея. — Или Рет, ако предпочиташ. Ще готвиш, ще переш и ще оправяш къщата. Когато ти остане време, можеш да се заемеш с хаоса в кабинета ми. Заплатата няма да е висока. Мога да си плащам сметките и това ми стига.

— Целта ми не е да забогатея. — В това време Джени мислеше бързо, силно изкушена да приеме предложението, въпреки че се страхуваше от едрия сърдит мъж до нея. Имаше и по-лоши неща от самотата и безпаричието, а пък тя изобщо не го познаваше.

Той сякаш разбра какво мисли тя.

— Мила моя Джени — започна той, — да не би да ти приличам на някой пощръклял изнасилвач?

Когато го чу да произнася името й, младата жена усети как я облива топла вълна. Никой не я бе наричал с това галено име след смъртта на родителите й.

— Не — отвърна тихо тя. — Не, разбира се. Ще работя за вас, господин Кълхейн.

Той не отговори. Погледна я и кимна. След това запали мотора на пикапа, обърна и се насочи към фермата „Съркъл Си“.