Даяна Палмър
Повече от всичко на света (10)

Десета глава

Консуело се оказа истинско съкровище. Действаше бързо в кухнята, а Дженифър я хареса още от пръв поглед.

— Хубаво е, че сте тук, госпожице — призна по-възрастната жена, докато подреждаше гозбите на новата много елегантна маса в трапезарията. — Хубаво е най-сетне да видя господина да прави нещо друго, освен да ръмжи и да крачи нервно.

Дженифър се разсмя, докато подреждаше сребърните прибори.

— Сега ще започне да ругае с пълен глас — уточни тя и се наведе към прозореца. — Чуваш ли го?

Как да не го чуе човек! Съсипваше някого заради отворена врата и Дженифър остана доволна, че не е тя виновницата.

— Много странен човек — въздъхна Консуело и поклати глава. — Не ми даде да пипна стаята, в която ви настани, госпожице. Нито съм бърсала прах, нито съм сменяла бельото.

— Каза ли защо? — попита Дженифър с привидно безразличие.

— Не. Само че понякога, нощем… — Жената се поколеба.

— Какво?

Консуело сви рамене, когато забеляза погледа на Дженифър.

— Понякога нощем господинът става, влиза там и сяда на леглото. Остава дълго. Чудех се много, но единствения път, когато посмях да го попитам за този навик, той ме сряза и нареди да си гледам работата. Затова повече не съм го питала.

Много интересно. Младата жена дълго мисли. Сякаш тя му беше липсвала. Ако му беше липсвала, значи държеше на нея. А това не бе вярно. Желаеше я, защото бе по-различна от останалите, беше девствена. Може би защото бе единствената жена, която бе около него от доста време насам. Същото щеше да се случи с която и да е друга млада и сравнително привлекателна жена.

Той се върна прашен, уморен и без настроение. Консуело го погледна, а той й отвърна със страшен поглед, докато сваляше широкополата шапка и се настаняваше на масата както беше с кожените панталони.

— Да не би да искаш да кажеш нещо — изръмжа той.

— Абсолютно нищо, господине — увери го Консуело. — Ако искате си стойте с палтото. Всичко е сервирано. Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.

Дженифър покри устата си с ръка, за да не се изсмее. Евърет я погледна.

— Боже, в какво ужасно настроение си — отбеляза тя и му сипа чаша кафе. Напълни и своята чаша.

— Потупай се по гърба — отвърна той.

Тя изви вежди.

— Аз ли?

— Да, ти. — Взе си питка и я намаза с масло.

— Мога да си тръгна ли? — попита тя.

— Давай.

Тя се облегна на стола и остана загледана в него.

— Какво има? — попита тя тихо. — Очевидно нещо не е наред.

— Бикът умря.

Тя притаи дъх.

— Големият от породата Хиърфорд ли?

Той кимна.

— Същият, дето го продадох, а после го купих обратно, когато дадох под наем правата за петролното находище. — Впи поглед в питката. — Ветеринарят ще направи аутопсия. Искам да знам каква е причината. Той беше здраво животно.

— Съжалявам — отвърна нежно тя. — Ти много се гордееше с него.

Той стисна зъби.

— Може би някоя от юниците, които заплоди, ще роди добър бик.

Тя си сипа картофено пюре, пържола и ги поля със сос.

— Все си мислех, че юниците са крави, които още не са пораснали — призна тя. — Нали така ми беше обяснил?

— Юниците са си юници, докато не станат на две години, когато се заплождат за пръв път. И с тези стана така.

— Ясно.

Той я погледна.

— Учудвам се, че си запомнила.

— Помня много неща за фермата — промърмори тя. — Ще продаваш ли добитък преди началото на зимата?

— Няма да е много — отвърна той. — Сега вече мога да си позволя да изхраня стадото.

— Това е цяло изкуство, нали? — попита тя и вдигна очи към него. — Да отглеждаш добитък. Трябва да си много постоянен.

— Също като дизайнерската работа — обади се той.

— Това ми напомня нещо. — Тя стана и донесе бележника си, за да го сложи до чинията. — Направих някои скици, преди да сляза. Готови са само холът и кухнята, но искам да ми кажеш и твоето мнение.

— Ти си дизайнерката — отвърна той, без да поглежда. — Прави каквото искаш.

Тя го погледна ядосана и остави вилицата.

— Евърет, говорим за дома ти. Поне можеш да кажеш дали одобряваш предложенията, които правя.

Той въздъхна и отвори скицника. Намръщи се. Неочаквано, наведе глава.

— Нямах представа, че можеш да рисуваш толкова хубаво.

— Това е задължителна част от работата — отвърна притеснена тя.

— Много си добра. Прекалено добра. Така ли ще изглежда, когато приключиш? — попита той.

— Нещо такова. Ще направя по-подробни скици, ако одобриш плана.

— Да, харесва ми — отвърна той с бавна усмивка. Прокара пръст по скицата на канапето, сякаш му се бе сторило, че вместо ново, тя бе нарисувала старото канапе. Същото, на което се бяха отпуснали двамата…

Тя прочисти гърлото си.

— Кухнята е на долната страница.

Той вдигна поглед.

— Това някаква фройдистка забежка ли беше, да нарисуваш точно такова канапе? — попита той.

Лицето й пламна.

— И аз съм човек! — измърмори тя.

Очите му я погледнаха.

— Не се разгорещявай, госпожице Кинг. Зададох ти най-обикновен въпрос. На мен също ми хареса онова, което правихме там. Не хвърлям камъни в твоята градина. — Обърна страницата и стисна устни. — Бар плотът, предвиден за закуска не ми харесва.

Най-вероятно, защото щеше да се наложи намесата на архитект, помисли си тя.

— Защо? — попита тя за всеки случай и се опита да се престори на много любопитна.

Той се усмихна подигравателно.

— Защото вече ти казах, че онзи червенокосия няма да стъпи в къщата ми.

Тя въздъхна гневно.

— Както желаеш. — Погледна строгото му лице. — Имаш ли няколко минути, за да прегледаш идеите ми тази вечер? Или ще работиш, докато се вкараш в гроба?

— А за теб ще има ли значение, Джени? — попита той.

— Да, няма да ми се плати — отвърна злобно тя.

Той тихо се разсмя.

— Безсърдечно създание. Да, довечера разполагам със свободно време. — Допи кафето. — Само че сега вече нямам. — Стана от масата.

— Съжалявам за бика.

Той спря до стола й и повдигна брадичката й.

— Всичко ще се получи — заяви загадъчно той. Палецът му докосна меките й устни и тя цялата потръпна. Гледаше го с такова изражение, че му се прииска да я грабне в прегръдките си.

— Джени — прошепна с дрезгав глас той и понечи да се наведе.

— Господине — провикна се Консуело и влезе тъкмо навреме, за да развали магията. — Да ви сервирам ли десерта?

— Писна ми от теб, жено — изръмжа той. След тези думи изтрополи навън, а от тежките му стъпки мебелите се разтърсиха.

Консуело остана загледана след него, а Дженифър се опита да не изглежда виновна и разочарована.

През останалата част от деня, Дженифър обикаляше от стая в стая и правеше предварителни скици. Беше истинска мечта. Много отдавна, още откакто видя голямата къща за пръв път, тя си бе представяла какво би било да я промени. Сега имаше възможност и бе невероятно щастлива. Тъжно й беше единствено защото Евърет не допускаше Дру, за да си каже мнението. Щеше да бъде жалко, ако всичко бе ново и откриеха съществен недостатък в конструкцията.

Вечерта, след като похапнаха набързо, тя влезе заедно с него в кабинета и остана загледана в ръцете му, докато той палеше огън в камината. Бе късна есен и вечер ставаше студено. Огънят пукаше, пламъците се стрелкаха настрани в оранжево и жълто, миришеше на дъб и бор и на ширнали се полета.

— Прекрасно — въздъхна тя и се облегна назад във фотьойла със затворени очи. Отново бе обула дънки с риза в кафяво, закопчана отпред и се чувстваше като у дома си.

— Да — отвърна той.

Младата жена отвори лениво очи и забеляза, че е застанал пред нея и тихо оглежда лицето й.

— Извинявай, бях се унесла — обясни бързо тя и понечи да се изправи.

— Не ставай. Ето. — Той й подаде скицника и се настани на страничната облегалка на стола, достатъчно близо, за да я подлуди с топлото си едро тяло. — Покажи ми.

Тя прегледа скиците с него и му показа промените, които искаше да направи. Когато стигнаха до голямата спалня, гласът й трепна, защото бе предложила значително по-леки мебели и огромно легло.

— Доста едър си — обясни тя и се постара да не го поглежда. — А пък стаята е достатъчно голяма и ще го побере.

— Разбира се — съгласи се той, без да откъсва очи от нея. — Обичам да ми е широко.

Тя отново прочисти гърлото си.

— Реших, че тапети на тънко райе в шоколадово и ванилия ще бъде хубаво. Ще има и дебел кремав килим и шоколадови завеси.

— Аз ще живея ли в тази стая или ще я ям?

— Мълчи. Ще има малък кът за сядане, ако искаш. Бюро и стол, фотьойл…

— В спалнята си искам само легло — изръмжа той. — Мога да работя тук долу.

— Добре. — Тя прехвърли на нова страница, доволна, че преминават на следващата стая, която бе спалнята за гости. — Тук…

— Не става.

Тя вдигна поглед.

— Какво.

— Казах, че не става. Не ми трябва стая за гости. — Погледна я в очите. — От това ще стане детска стая.

Тя усети как се вледенява.

— Детска стая ли?

— Възнамерявам да имам деца — отвърна напълно разумно той.

— А те откъде ще дойдат? — попита глупаво тя.

Той въздъхна с престорено нетърпение.

— Първо ти трябва мъж. След това жена. Двамата спят заедно и…

— Това ми е известно!

— Защо питаш тогава?

— Извинявай, ако ти се струвам глупава, но не беше ли ти този, който се кълнеше, че по-скоро ще легнеш мъртъв, отколкото да се ожениш? — изръмжа тя.

— Точно така. Само че откакто забогатях, имам нови идеи. Реших, че трябва да оставя всичко това на някого. — Той извади цигара и я запали.

Тя гледаше проекта си с невиждащи очи.

— Има ли вече кандидатка? — попита тя с пресилен смях.

— Още няма. Наоколо, обаче, има достатъчно жени. — Очите му се присвиха, когато я погледна. — Миналата седмица ми звъннаха по телефона. Жената, за която едно време бях сгоден. Май от брака й нищо не се е получило. Развела се е.

Така я заболя. Не бе очаквала, но болката я проряза като кама.

— Виж ти — отвърна тя. Моливът й се движеше бързо по листа и удебеляваше една линия. — Ти изненада ли се?

— Не бих казал — отвърна цинично той. — Такива жени са предвидими. Знаеш какво мисля за тях.

— Да. — Пое си бавно въздух. — Хюстън е пълен с дебютантки. Няма да ти е трудно да си избереш някоя.

— Не ми трябва дете.

Тя вдигна поглед.

— Доста си придирчив.

— Точно така.

Джени се засмя, въпреки че бе обхваната от студ, който притискаше сърцето й.

— Пожелавам ти успех. Кажи ми сега за детската стая. В синьо ли да бъде?

— Не, аз харесвам и момичетата. Нека да бъде в розово и синьо. Или може би в жълто. Нещо подходящо както за момиче, така и за момче. — Той се изправи, протегна се и се прозя. — Господи, колко съм изморен. Миличка, имаш ли нещо против да прекъснем този разговор? Няколко часа допълнителен сън ще ми дойдат добре.

— Не, разбира се. Да се захващам ли със стаите, които вече обсъдихме? — попита тя. — Така ще мога да поръчам материалите още утре. Вече уредих да свалят тапетите в хола.

— Давай, тогава. — Той я погледна. — Според теб, колко време ще отнеме да оправиш цялата къща?

— Няколко седмици.

Евърет кимна.

— Наспи се добре, Джени. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той се качи на втория етаж, а тя остана пред огъня и се опитваше да приеме факта, че Евърет ще се жени и ще има деца. Сигурно щеше да е някоя като Либи, помисли си тя. Някое мило момиче от провинцията, което няма други амбиции, освен да бъде съпруга и майка. По бузите й потекоха сълзи и парнаха ледената й кожа. Жалко, че няма да бъде Дженифър.

Накрая реши, че решението на Евърет е много правилно. Изтощението е най-добрият начин на света да не мислиш за неприятностите. Затова тя стана още на разсъмване, за да наглежда работниците, които сваляха тапетите и оправяха шпакловката. Добре че стените бяха в добро състояние и не се налагаше да бъдат правени отново. Когато приключиха с тях, тя повика хората с килимите и мокетите и те завзеха къщата. Джени избяга при конюшните и загледа Еди, докато обяздваше един от новите коне, които Евърет бе купил.

 

 

Настани се на оградата. Беше облечена в дънки и синя риза, вързала коса на опашка и изглеждаше като истинско провинциално момиче.

— Какво ще стане, ако извикам „Давай, каубой“, Еди? — попита закачливо тя.

Той вдигна ръка.

— Давай, мис Джени!

— Давай, каубой! — извика с пълно гърло тя.

Той се разсмя, докато подскачаше на гърба на непокорния кон. Така се беше захласнала, че дори не забеляза кога Евърет е застанал до нея. Протегна дългата си ръка и неочаквано я дръпна от оградата, за да я качи на седлото пред себе си.

— Извинявай, но ще ти открадна публиката, Еди — извика той към по-възрастния мъж. — Имам нужда от нея!

Еди им помаха. Евърет обхвана кръста й и я притисна към себе си, а след това подкара коня.

— Имаш нужда от мен ли? — попита тя и надникна през рамо към строгото му лице.

— Имам ново теле. Реших, че може да ти е приятно да го погалиш.

Тя се разсмя.

— Прекалено заета съм, за да галя телета.

— Естествено. Трябва да седиш по оградите като селянче. — Прегръдката му стана по-стегната. — На Еди не му трябва публика, докато обяздва конете.

— Беше ми интересно.

— И телетата са интересни.

Тя въздъхна и се отпусна. Усети го как се стяга и дъхът му забърза. Усещаше мириса му и тялото й пееше при всяко докосване. Толкова отдавна не бе усещала подобно чувство.

— Къде отиваме? — попита доволна тя.

— Към потока. Уморена ли си?

— Ммм — отвърна тя. — Ръцете ме болят.

— И мен нещо ме боли, само че не са ръцете — призна той.

Младата жена прочисти гърлото си и изпъна гръб.

— Какво е това теле?

Той тихо се засмя.

— Боли ме гърбът, защото вдигах оборудването — обясни той, когато забеляза пламналото й лице. — Ти какво си помисли?

— Евърет — изпъшка притеснена тя.

Пръстите му останаха на кръста й толкова дълго, че неусетно се плъзнаха към плоския й стомах.

— Дръж се.

Подкара коня в галоп и тя притаи дъх, обърна се на седлото и подпря глава на гърдите му.

Той се засмя тихо и я прегърна.

— Няма да позволя да паднеш — успокои я той.

— Трябва ли да галопираме толкова бързо?

— Мислех, че бързаш. — Накара коня да тръгне по-бавно, докато стигнат горичката край потока. Наблизо се виждаше оградата от бодлива тел. Вътре имаше крава и теле, и двете от породата Хиърфорд.

Той слезе и свали Джени.

— Тя е спокойно животно — обясни той, хвана я за ръката и я поведе към рогатата крава. — Сам съм я отгледал. Майка й умря от ухапване на змия и аз я хранех с биберон. Ражда добри телета. Това й е шестото. — Косматото създание очарова Джени. Очите му бяха розови, както и носът и ушите, а останалата част беше червеникавокафява и бяла.

Тя се засмя, докато го чешеше между ушите.

— Много е сладка — прошепна тя. — И има розови очи!

— Това е той — поправи я Евърет. — Мъжко е.

Тя се намръщи.

— Бик?

Той я погледна навъсен.

— Не ме ли чу какво казах? Има мъжки, които са само за месо. Бикът има… — Той се опита да намери подходящите думи. — Бикът може да запложда кравите.

Тя се намръщи.

— Нали не се притесняваш? — пошегува се тя.

Той изви едната си вежда.

— Ти си тази, която се притеснява всеки път, когато говоря направо — отвърна той.

В този момент си спомни и усмивката й угасна. Докосна нежно телето и насочи вниманието си към него.

Стегнатите ръце на Евърет я прегърнаха през кръста и тя възкликна от изненада. Той дишаше тежко и бързо до гърба й.

— Утре вечер има парти във Виктория. Организира го един от онези с петрола. Покани и мен. — Пръстите му се впиха в меката й плът. — Какво ще кажеш да ме придружиш и да ме държиш за ръката? Не съм много запознат с обществените събития.

— Не ти се ходи, така ли? — попита тя и го погледна през рамо.

Той поклати глава…

— Очаква се да отида. Това е едно от наказанията, когато имаш пари. Да се мотаеш с другите такива като теб.

— Добре, с удоволствие ще дойда.

— Трябва ли ти рокля? Ще ти купя, защото идеята беше моя.

Тя сведе очи.

— Не, благодаря. Аз си имам… имам си в апартамента, стига да има възможност някой да ме закара.

— Дай ключовете на Тед. Той ще я вземе вместо теб — нареди Евърет и посочи шофьора, който бе новият му градинар.

— Добре.

— Бяла ли е? — попита неочаквано той.

Тя го погледна ядосана.

— Не. Черна. Слушай, Евърет Кълхейн, само защото никога няма да…

Той притисна устните й с пръст, за да я накара да замълчи.

— Харесвам те в бяло — обясни простичко той. — Така ми напомняш някои неща — отвърна той с крива бавна усмивка.

— Трябва да си напомняш, че скоро ще имаш симпатична млада съпруга и деца, които ще подтичват около къщата — заяви тя, въпреки че бе готова да заплаче. — Не е ли време вече да се връщаме. Хората с килимите и мокетите сигурно имат въпроси към мен.

— Ти не обичаш ли деца, Джени?

— Защо? Обичам.

— А ще можеш ли да гледаш и деца, и да гониш кариера? — попита той с привидно безразличие.

Тя леко се нацупи.

— Много жени го правят — отвърна тя. — Не живеем в средновековието.

Той се опита да улови погледа й.

— Това ми е известно. Само че има мъже, на които не им е никак приятно съпругата им да работи.

— Първобитни хора — съгласи се тя.

Той се изсмя.

— Жена като теб може да накара мъжа да се чувства неспокоен. Ти си красива. Ами ако някой друг мъж реши, че те желае, докато обзавеждаш къщата му? Това няма ли да разклати нервите на съпруга ти?

— Нямам намерение да се женя — уведоми го тя.

Той изви вежди.

— Ще родиш, без да си женена?

— Не съм казала такова нещо.

— Напротив.

— Евърет! — Ръцете й се подпряха на гърдите му.

Той ги улови и ги вдигна бавно около врата си, подръпвайки я леко, така че тялото й се опря на неговото.

— Ммм — усмихна се той и огледа мекото й тяло. — Колко е хубаво само. Та какво казваше за децата?

— Ако… ако искам деца, тогава ще се омъжа. Но въпреки това ще продължа да работя. Искам да кажа, че… Евърет, недей… — изпъшка тя, когато той спусна ръка към кръста й и я привлече още по-близо до себе си.

— Добре, разбрах. Значи ще продължиш да работиш.

Ръцете му не я привличаха по-наблизо, но си играеха с нервите й. Нежно милваха гърба й, стрелкаха се към косата и се опитваха да развържат панделката.

— Ще работя, когато децата започнат да ходят на училище. Това исках да… Ти няма ли да престанеш? — изсъска тя и се пресегна назад, за да спре пръстите му.

Той улови ръцете й и я изви така, че гърдите й опънаха ризата.

— Пак си без сутиен — промълви той и усмивката му стана по-широка. — Боже, не е ли това още една фройдистка забежка?

— Ще престанеш ли да говориш за сутиени и забежки и ще ми пуснеш ли ръцете, господин Кълхейн? — попита тя.

— Струва ми се, че не искаш да го направя, Джени — прошепна сухо той.

— Защо?

— Защото, ако ти пусна ръцете, ще трябва да преместя моите някъде другаде. — Погледна многозначително надолу към ризата й. — А в момента има едно-единствено място, на което искам да ги сложа.

Гърдите й се надигаха бързо и уплашено. Близостта му, дългата раздяла, слънцето и топлината на деня й въздействаха опияняващо. Тя срещна погледа му и моментът бе като електрически удар. Спомените нахлуха, както и старият глад.

— Спомняш ли си онзи ден, когато падна от коня? — попита тихо той. — Наблизо жужаха пчели. Блузата ти се отвори и аз те погледнах, а ти изви гръб така, че да мога да те виждам още по-добре.

Тя отвори устни и поклати глава.

— Точно така направи — прошепна той. — Видях те как наблюдаваш устните ми и се чудиш… всичко си дойде на мястото онзи ден. Погледнах те и те пожелах. Много просто. Едва успях да се овладея навреме, но преди това те бях притиснал до себе си. А ти ми позволи.

И тя си спомняше. Бе великолепно, когато той я притискаше до себе си.

Той пусна ръцете й и я прегърна.

— Точно така, Джени — прошепна той и я привлече отново, така че да почувства гърдите му. Все едно че бе гола до него.

Тя притаи дъх и изстена. Бузата му бе до нейната и той зарови лице във врата й. Ръцете му се свиха. Залюля я, а тя се притисна до него. Полъхваше вятър, отвсякъде ги обливаше слънчева светлина. Целият свят сякаш изчезна.

Той дишаше тежко и ръцете му потръпваха.

— Не съм изпитвал подобно нещо с друга жена — каза след малко той. — Караш ме да чувствам невероятен глад.

— Като ми напомни — прошепна в отговор тя, — държа да те уведомя, че не съм включена в менюто.

— Да, знам. — Той докосна с устни шията й, а след това вдигна глава и бавно я пусна. — Стига вече — въздъхна тъжно той. — Освен ако не искаш да се любим на гърба на коня. Чакам някой да дойде за среща заради новия бик.

Очите й се разшириха.

— Нима хората могат да… — Обърна се и поклати глава.

— Не знам — прошепна той и се разсмя на срамежливостта й. — Никога не съм пробвал. Само че винаги има първи път.

— Просто си дръж ръцете настрани — предупреди го тя, докато я наместваше на седлото и сядаше зад нея.

— Опитвам се, мила — отвърна сухо той. Пресегна се и улови юздите, а след това ръцете му небрежно се отриха в гърдите й и усетиха втвърдените зърна. — О, Джени — въздъхна тежко той, — следващия път да си сложиш палто.

Искаше й се да го спре, наистина. Само че щом усети мускулестата ръка до тялото си, я заля възбуда. Стегна се цялата.

Знаеше какво ще се случи, когато пусна юздите и дланите му обхванаха гърдите й. Отпусна се в прегръдката му със сподавен вик.

— Най-сладкото мъчение на земята — прошепна неуверено той. Ръцете му бяха нежни, внимателни. Не разкопча ризата, въпреки че можеше да го направи, а тя щеше да му позволи. Горещите му устни се насочиха към слепоочието й. — Джени, не бива да ми позволяваш да те докосвам по този начин.

— Знам — прошепна дрезгаво тя. Вдигна ръце, за да премести дланите му, но така и не успя да откъсне пръсти от неговите. Отпусна назад глава на гърдите му.

— Искаш ли да се отпуснеш до мен на тревата и да се любим? — попита тихо той. — Само за няколко минути. Ще се целуваме, ще се докосваме и нищо повече.

Много й се искаше. Искаше й се повече, отколкото да поеме следващата глътка въздух. Само че беше прекалено скоро. Все още не беше сигурна в него. Знаеше единствено, че той я желае отчаяно, че не смее да му го позволи. За него това бе просто една игра. Така не се отегчаваше, докато си търсеше подходяща съпруга. Младата жена го обичаше, но само нейната любов нямаше да е достатъчна.

— Не, Рет — отвърна тя, сякаш някой изтръгваше насила думите от нея. — Отмести нежно ръцете му към кръста си и ги притисна там. — Не.

Той си пое дълбоко дъх.

— Разумната Джени — заяви най-сетне той. — Ти знаеше ли?

— Какво да знам?

— Че ако легнеше до мен на тревата, нищо нямаше да те спаси.

Тя се усмихна на една страна.

— Щеше да е по-скоро обратното. — Усети го как потрепери, обърна се и се отпусна до него.

— И аз те желая. Моля те, не ми причинявай това. Не мога да бъда това, което искаш. Моля те, остави ме да ти обзаведа къщата и да си отида. Не ме наранявай повече, Рет.

Измести я така, че бе почти легнала на седлото. Стисна юздите в една ръка, а с другата я привлече към себе си.

— Страхувам се, че ще трябва да променя стратегията — въздъхна той. — Сегашната не дава резултат.

Тя вдигна очи.

— Какво означава това?

Той я погледна в очите и се наведе да я целуне нежно по челото.

— Не е важно, мила. Сега вече си в безопасност. Отпусни се. Ще те отведа вкъщи.

Тя се сгуши до него и затвори очи. Този спомен щеше да е с нея, докато е жива. Щеше винаги да си представя как е яздила през полята в прегръдките на Евърет в тази прекрасна есенна утрин. Съпругата му щеше да има други спомени. Този, обаче, щеше да е само неин през дългите години, които я очакваха. Ръката му леко се отри в гърдите й и сърцето й се сви. Защо не можеше и той да я обича? Само че той не се доверяваше на думата любов и тя не го винеше. Бил е наранен много. Дори от нея, въпреки че не бе искала да стане така. Въздъхна тъжно. Беше прекалено късно. Защо не беше различно. Очите й се наляха със сълзи. Защо не можеше да е по-различно?