Даниъл Силва
Предателят (74)

74. Йерусалим

Неусетно дойде краят на март. Студените зимни дъждове бяха отминали и пролетта беше топла и слънчева. По предложение на лекарите двамата се опитваха да излизат от апартамента поне веднъж на ден. Наслаждаваха се на обикновения живот: посещение на оживения пазар Махане Йехуда, разходка по тесните улички на Стария град, интимен обяд в един от любимите им ресторанти. По настояване на Шамрон винаги бяха придружавани от двама телохранители — младежи с късо подстригани коси и тъмни очила, които им напомняха твърде много за Лиор и Моти. Киара каза, че иска да посети паметника, който се издигаше северно от Тел Авив. Като видя имената на бодигардовете, гравирани в камъка, тя толкова се разстрои, че Габриел на практика трябваше да я носи до колата. След два дни на Елеонския хълм бе негов ред да рухне от мъка. Лиор и Моти бяха погребани само на няколко метра от неговия син.

Габриел почувства необичайно силно желание да прекарва повече време с Леа и Киара, неспособна да понесе отсъствието му, нямаше друг избор, освен да ходи с него. Те седяха часове наред с Леа в градината на болницата и търпеливо слушаха, докато тя блуждаеше във времето — ту бе в настоящето, ту в миналото. С всяко следващо посещение Леа се чувстваше по-удобно в компанията на Киара и в моменти на просветление двете жени разменяха мнения какво е да живееш с Габриел Алон. Те коментираха неговите особености и промените в настроението му, както и нуждата му от пълна тишина, докато работи. А когато се чувстваха великодушни, говореха за невероятния му талант. После светлината в очите на Леа угасваше и тя се връщаше отново в собствения си ад. Понякога Габриел и Киара също се връщаха в техния. Лекарят на Леа сякаш усети, че нещо не е наред. При едно посещение в началото на април той дръпна настрана Габриел и Киара и тихо ги попита дали им е нужна професионална помощ.

— Двамата изглеждате така, сякаш не сте спали от седмици.

— Така е — каза Алон.

— Искате ли да говорите с някого?

— Не ни е разрешено.

— Проблеми в работата?

— Нещо такова.

— Може ли да ви дам нещо за сън?

— Имаме цял куп в домашната си аптечка.

— Не искам да ви виждам тук поне една седмица. Заминете някъде. Попечете се на слънце. Приличате на призраци.

На следващата сутрин, придружени от бодигардовете си, те отпътуваха за Ейлат. В продължение на три дни успяха да не говорят за Русия, за Иван, за Григорий или за брезовата гора край Москва. Прекарваха времето си, като правеха слънчеви бани на плажа или се гмуркаха сред кораловите рифове на Червено море. Ядяха невероятно много, пиеха твърде много вино и се любеха до пълно изтощение. Последната вечер говориха за бъдещето, за обещанието да напусне Службата, което Габриел бе дал, и за това къде биха могли да живеят. За момента нямаха избор и трябваше да останат в Израел. Не бе възможно да напуснат страната и защитата на Службата, докато Харков още ходеше по земята.

— А ако го няма? — попита Киара.

— Можем да живеем, където си поискаме… в разумните граници, разбира се.

— Тогава, предполагам, ще трябва да го убиеш.

Те напуснаха Ейлат на следващата сутрин и потеглиха за Йерусалим. Докато пресичаха пустинята Негев, Габриел доста спонтанно реши да се отклони от пътя близо до град Беер Шева. Целта му бе затворът с център за разпити, разположен в една военна зона с ограничен достъп. В него държаха шепа затворници, така наречените „най-лошите сред лошите“. В тази отбрана група бе и затворник 6754, известен също като Антон Петров — мъжът, когото Иван бе наел да отвлече Григорий и Киара. Директорът на институцията нареди Петров да бъде заведен в двора, така че Алон и жена му да могат да го видят. Той носеше анцуг в синьо и бяло. Мускулите му бяха изчезнали заедно с по-голяма част от косата му. Петров силно накуцваше.

— Жалко, че не го уби — каза Киара.

— Не мисли, че това не ми е минавало през ума.

— Докога ще го държим?

— Докогато ни е нужен.

— А после?

— Американците искат да си поговорят с него.

— Някой трябва да се погрижи той да претърпи катастрофа.

— Ние ще се погрижим.

Беше тъмно, когато пристигнаха на улица „Наркис“. От наличието на много телохранители Габриел се досети, че имат гост, който ги чака в апартамента. Узи Навот седеше във всекидневната. Той разполагаше с досие. Разполагаше с имена. Единадесет имена. Всичките на бивши кагебисти. Всички те живееха в Западна Европа с парите на Иван. Навот даде папката на Алон и каза, че ще чака да чуе предложенията му. Габриел остави на Киара да вземе решението.

— Да ги убием всичките — каза тя.

— Това ще отнеме време.

— Ползвайте толкова време, колкото е необходимо.

— Ти няма да можеш да дойдеш.

— Знам.

— Ще отидеш в Тиберия. Геула ще се грижи за теб.

* * *

Те се събраха на следващата сутрин в стая 456В в сградата на булевард „Цар Саул“: Яков, Йоси, Дина, Римона, Одед, Мордекай, Михаил и Ели Лавон. Габриел пристигна последен и залепи единадесет снимки на таблото за съобщения в предния край на стаята. Единадесет снимки на единадесет руснаци. Единадесет руснаци, които нямаше да преживеят лятото. Събранието не трая дълго. Смъртната присъда бе издадена, задачите бяха поставени. Отдел „Пътувания“ се погрижи за полетите, отдел „Самоличност“ — за паспортите и визите. От интендантството осигуриха много тайни квартири. От финансовия отдел им издадоха непопълнен чек.

Напуснаха Тел Авив поетапно, пътуваха по двойки и се събраха отново след две седмици в Барселона. Там, на една тиха уличка в Готическия квартал, Габриел и Михаил убиха мъжа, който бе вървял след Григорий по Хароу Роуд вечерта на неговото отвличане. Заради греховете му той бе застрелян от упор с двадесет и две калиброва берета. Докато береше душа в канавката, Габриел прошепна в ухото му две думи:

Заради Григорий.

Седмица по-късно в лисабонския квартал Байро Алто той прошепна същите думи на жената, която бе вървяла срещу Григорий, жената, която крачеше без чадър и шапка под дъжда. Две седмици след това в Биариц дойде редът на нейния партньор — мъжа, който бе вървял редом с нея по моста на Уестборн Теръс Роуд. Той чу двете думи, докато правеше среднощна разходка на плажа в Биариц. Те бяха казани зад гърба му. Когато се обърна, мъжът видя Алон и Михаил с пистолети в протегнатите си към него ръце.

Заради Григорий.

След това новината за убийствата се разнесе сред останалите, които щяха да умрат. За да попречат на оцелелите да избягат в Русия, от Службата пуснаха фалшив слух, че Иван, а не израелците, е отговорен за тях. Според слуховете, Харков бил започнал „Голям терор“. Той прочиствал гората. Всеки, който имал глупостта да стъпи в Русия, щял да бъде убит по руския начин — с ужасни мъчения и изключителна жестокост. По този начин виновните останаха на Запад, като се снишиха, за да не бъдат засечени от радара. Или поне те така си мислеха. Обаче един по един бяха взети на прицел. И един след друг умряха.

Шофьорът на мерцедеса, който бе закарал Ирина на нейната „среща“ с Григорий, бе застрелян в Амстердам в обятията на една проститутка. Шофьорът на вана, който бе возил Булганов през първия етап от връщането му в Русия, бе убит на излизане от една кръчма в Копенхаген. Двамата лакеи, изпратени да елиминират Олга Сухова в Оксфорд, бяха следващите. Единият умря в Мюнхен, другият — в Прага.

Точно тогава Сергей Коровин направи отчаян опит да се намеси.

— Службата за външно разузнаване и ФСБ започват да се изнервят — каза той на Шамрон. — Ако това продължи, кой знае докъде може да доведе?

По сценарий, взет от репертоара на Иван, Ари демонстрира пълно неведение. После предупреди Коровин, че е по-добре руските служби да внимават какво правят. Иначе те ще са следващите. Още същата вечер от Службата засякоха значително повишаване на сигурността около руските посолства и известните руски разузнавачи. Това не беше нужно, разбира се. Габриел и неговият екип не се интересуваха от невинни цели, а само от виновните.

По това време бяха останали само четирима такива. Четиримата агенти, които бяха отвлекли Киара от Умбрия. Четирима агенти, по чиито ръце имаше кръв на Службата. Те знаеха, че ще бъдат преследвани, и се опитаха да не се задържат задълго на едно място. Страхът ги направи небрежни. Бяха убити в поредица от светкавични операции във Варшава, Будапеща, Атина и Истанбул. Докато умираха, те чуха четири, вместо две думи:

Заради Лиор и Моти.

Дотогава вече наближаваше август. Време бе да се прибират у дома.