Даниъл Силва
Предателят (70)

70. Владимирска област, Русия

Мъртвите бяха струпани накуп като дърва за огрев в покрайнините на гората, няколко от тях с дупка от куршум в челото, останалите — кървава каша. Иван не им обърна никакво внимание, когато излезе през разрушения вход и тръгна към едната страна на дачата. Габриел, Киара, Григорий и Михаил го следваха с все още вързани зад гърба ръце, като от двете страни на всекиго от тях вървеше по един пазач. Наредиха ги прави до външната стена: Габриел стоеше в единия край, Михаил — в другия. Снегът бе дълбок до коляно и продължаваше да вали. Харков газеше бавно в него, с голям пистолет „Макаров“ в ръка. Фактът, че скъпите му панталони и обувки бяха съсипани, като че ли бе единственото тъмно петно на иначе празничното събитие.

Кумирът на Иван — Сталин — обичал да си играе с жертвите. Обречените били обсипвани със специални привилегии, били ободрявани с обещания за повишение и нови възможности да служат на своя господар и родината. Иван не се преструваше на състрадателен, не правеше усилия да заблуди тези, които ги очакваше скорошна смърт. Той беше кадър на Пето управление. Бе научен да чупи кости и да размазва глави. След като мина за последен път пред затворниците, той избра първата си жертва.

— Хареса ли ти времето, прекарано със съпругата ми? — попита той на руски Михаил.

— Бившата ти съпруга — отговори Михаил на същия език. — И да, много ми хареса времето, прекарано с нея. Тя е забележителна жена. Трябваше да се отнасяш по-добре с нея.

— Затова ли ми я отне?

— Не ми се наложи да ти я отнемам. Тя сама се хвърли в ръцете ни.

Михаил така и не видя откъде дойде ударът. Беше нанесен с опакото на ръката, отдолу нагоре. Той някак си успя да остане прав. На пазачите на Иван, които стояха в полукръг в снега, това им се видя забавно. Киара затвори очи и се разтрепери от страх. Габриел леко притисна рамо в нейното. После прошепна на иврит:

— Опитай се да запазиш спокойствие. Михаил постъпва правилно.

— Той просто го вбесява още повече.

— Точно така, любима. Точно така.

Харков взе да разтрива опакото на дланта си, сякаш да покаже, че и той не е безчувствен.

— Аз ти вярвах, Михаил. Позволих ти да влезеш в моя дом. Ти ме предаде.

— Беше просто бизнес, Иван.

— Наистина ли? Просто бизнес? Елена ми разказа за онази тъпа малка вила сред планините над Сен Тропе. Каза ми за обяда, който си й сервирал. И за виното. Розе от Бандол. Любимото вино на Елена.

— Силно изстудено. Точно както тя го обича.

Още един удар с опакото на ръката, достатъчно силен да запрати Михаил в стената на дачата. С все така завързани ръце, той не можа да стане сам от земята. Иван го сграбчи за предницата на шубата и с лекота го изправи на крака.

— Тя ми разказа за гадната стаичка, където сте правили секс. Дори ми каза за репродукциите на Моне, закачени на стената. Странно, не мислиш ли? Елена притежаваше две истински картини на Моне. И все пак си я отвел в стая с репродукции на Моне по стените. Спомняш ли си ги, Михаил?

— Всъщност не.

— Защо не?

— Бях твърде зает да гледам жена ти.

Този път ударът бе нанесен с тежкия като чук юмрук. Той направи нова цепнатина на лицето на Михаил, на два сантиметра под лявото око. Докато пазачите го изправяха на крака, Киара умоляваше Иван да спре. Той обаче тъкмо бе започнал.

— Елена каза, че си бил невероятен джентълмен. Че сте правили секс два пъти. Че си искал да го направите и трети път, но тя е отказала. Трябвало да си тръгва. Трябвало да се прибере вкъщи при децата. Спомняш ли си, Михаил?

— Спомням си, Иван.

— Това бяха лъжи, нали? Съчинили сте тази история за романтична среща, за да ме заблудите. Никога не си правил секс с жена ми в онази вила. Разпитал си я за моята операция. После сте съставили план за нейното бягство и кражбата на децата ми.

— Не, Иван.

— Какво не?

— Обядът бе сервиран. Розето също. От Бандол. Любимото вино на Елена. Правихме любов два пъти. За разлика от теб, аз бях невероятен джентълмен.

Коляното се вдигна, а Михаил се строполи и остана на земята.

Сега беше ред на Габриел.

* * *

Хората на Харков не си бяха направили труда да свалят часовника на Алон. Той бе на лявата му китка, а китката му бе прикована към гърба. Въпреки това, Габриел можеше да си представи как числата се сменят на дигиталния дисплей. При последното му поглеждане беше 9:11:07. Времето бе спряло при сблъсъка и бе подновило своя ход с пристигането на Иван от Конаково. Габриел и Шамрон бяха избрали старото летище по една причина: да осигурят по-голямо разстояние между Харков и дачата. За да осигурят време, в случай че нещо се обърка. Габриел считаше, че е изтекъл най-малко един час от времето на тяхното залавяне до пристигането на Иван. Той знаеше, че Шамрон не е прекарал този час в планиране на погребение. Сега той и Михаил трябваше да помогнат за собствената си защита, като осигурят на Ари едно нещо: време. Странното бе, че трябваше да привлекат Харков за свой съюзник. Трябваше да продължат да го ядосват. Трябваше да го накарат да продължи да говори.

Когато Иван млъкваше, се случваха лоши неща. Цели държави се разкъсваха на парчета. Умираха хора.

— Постъпи глупаво да се върнеш в Русия, Алон. Знаех, че ще го направиш, но независимо от това си оставаш глупак.

— Защо просто не ме уби в Италия, за да приключиш с това?

— Защото има някои неща, които един мъж трябва да направи собственоръчно. А благодарение на теб не мога да отида в Италия. Не мога да отида никъде.

— Не харесваш ли Русия, Иван?

— Обичам Русия. — Кратка усмивка. — Особено от разстояние.

— Така че, предполагам, искането на децата ти е било лъжа, също като съгласието ти да върнеш невредима съпругата ми.

— Мисля, че думите, използвани от Коровин и Шамрон в Париж, бяха „здрава и читава“. И не, Алон, не беше лъжа. Аз искам да си върна децата. — Той погледна към Киара. — Пресметнах, че отвличането на жена ти ще ми даде максимален шанс да си ги взема.

— Знаеше ли, че Елена и децата живеят в Америка?

— Да кажем, силно подозирах, че е така.

— Тогава защо не отвлече някой американец?

— По две причини. Първата и най-важната: нашият президент нямаше да го позволи, защото това почти сигурно щеше да причини открит разрив в отношенията ни с Вашингтон.

— А втората причина?

— Нямаше да бъде мъдра инвестиция във време и ресурси.

— Може ли да обясниш?

— Определено — отвърна Иван, внезапно станал общителен. — Както всички по света знаят, американците имат политика срещу преговорите с похитители и терористи. Обаче вие, израелците, действате по друг начин. Тъй като сте малка държава, животът е много ценен за вас. Това означава, че ще преговаряте незабавно, когато е изложен на опасност невинен човек. Господи, вие дори ще размените десетки доказани убийци, за да получите телата на вашите убити войници. Любовта ви към живота ви прави слаба нация, Алон. Винаги е било така.

— Значи си преценил, че ще упражним натиск върху американците, за да върнат децата?

— Не върху американците — отговори Иван, — а върху Елена. Бившата ми съпруга е по-скоро като евреите: подла и слаба.

— А защо беше паузата между отвличането на Григорий и това на Киара?

— Царят постанови така. Григорий беше своего рода тест. Нашият президент искаше да види как ще реагират британците на явна провокация на тяхна територия. Когато видя единствено проява на слабост, той позволи да забием ножа по-дълбоко.

— Като отвлечеш съпругата ми и се помъчиш да докопаш децата си.

— Точно така — отвърна Харков. — Що се отнася до нашия президент, твоята жена беше законна цел. В крайна сметка, Алон, миналото лято ти и американските ти приятели проведохте незаконна операция на руска земя — операция, която доведе до смъртта на няколко мои служители, да не говорим за отвличането на семейството ми.

— А ако Елена бе отказала да върне децата?

Иван се усмихна.

— Тогава бях сигурен, че ще хвана теб.

— Е, сега си ме хванал. Пусни останалите.

— Михаил и Григорий? — Харков поклати отрицателно глава. — Те предадоха доверието ми. А ти знаеш какво правим с предателите, Алон.

— Высшая мера.

Иван вирна брадичка в израз на насмешливо възхищение.

— Много впечатляващо, Алон. Виждам, че си научил малко руски по време на пътуванията си в нашата страна.

— Пусни ги, Иван. Освободи Киара.

— Киара? О, не, Алон, това също е невъзможно. Виждаш ли, ти взе моята съпруга. Сега аз ще взема твоята. Така е справедливо. Точно както пише във вашите еврейски книги: око за око, зъб за зъб, изгоряло за изгоряло, рана за рана.

— Нарича се „Изход“, Иван.

— Да, знам. Глава 21, ако паметта не ми изневерява. И вашите закони заявяват много ясно, че ми е позволено да взема твоята жена, защото ти взе моята. Много жалко, че нямаш дете. Щях да взема и него. Но от ООП вече са го правили, нали? Във Виена. Името му е било Даниел, нали така?

Габриел се хвърли към него. Харков ловко отскочи, като позволи на Алон да забие глава в снега. Пазачите го оставиха да полежи там — ценен момент, помисли си Габриел, — преди да го вдигнат отново на крака. Иван почисти снега от лицето му.

— И аз знам разни неща, Алон. Знам, че си бил във Виена онази вечер. Знам, че си видял колата да експлодира. Знам, че си се опитал да издърпаш жена си и сина си от пламъците. Спомняш ли си как изглеждаше синът ти, когато най-сетне го измъкна от огъня? От това, което съм чул, гледката не е била добра.

Нов безплоден скок напред. Още едно падане в снега. Пазачите пак го оставиха да лежи там с лице, пламтящо от студа. И от ярост.

Време… Ценно време…

Отново го изправиха. Този път Иван не си направи труда да махне снега от лицето му.

— Но да се върнем на темата за предателството, Алон. Как успя да откриеш къде държа Григорий и съпругата ти?

— Антон Петров ми каза.

Лицето на Харков почервеня.

— А как стигна до Петров?

— Чрез Владимир Чернов.

Очите му се присвиха.

— А Чернов?

— Пак беше предаден, Иван, и то от някого, когото смяташе за приятел.

Сега ударът беше в корема. Неподготвен за него, Алон се преви одве, оставяйки се открит за коляното на Харков. То го запрати отново в снега, този път в краката на Киара. Тя погледна надолу към него и на лицето й се изписа ужас и мъка. Иван се изплю и клекна до Габриел.

— Недей да припадаш още, Алон, защото имам още един въпрос. Искаш ли да гледаш как жена ти умира? Или предпочиташ да умреш пред нея?

— Пусни я, Иван.

— Око за око, зъб за зъб, жена за жена.

Харков погледна към телохранителите си.

— Изправете този боклук.