Даниъл Силва
Предателят (7)

7. Вила дей Фиори, Умбрия

Ателието на Габриел тънеше в полумрак, олтарната картина бе обвита в тъмнина. Опита се да мине покрай нея, но не можа — както винаги, притегателната сила на незавършената творба бе твърде силна. Като включи едната халогенна лампа, той се вгледа в бледата ръка, протегната към горния край на картината. За миг тя не принадлежеше на свети Петър, а на Григорий Булганов. И се протягаше не към Бог, а към Габриел.

Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да свърша в неизвестен гроб.

Видението изчезна, прогонено от долетяла песен. Алон изключи лампата и тръгна по каменните стъпала към спалнята. Леглото, което бе неоправено, когато тръгна, сега изглеждаше така, сякаш бе приготвено за фотосесия от професионален стилист. Киара тъкмо дооправяше двете декоративни възглавнички — две безполезни кръгли възглавнички, гарнирани с бяла дантела, които Габриел винаги хвърляше на пода, преди да се мушне между чаршафите. В долния край на леглото стоеше пътна чанта редом с деветмилиметрова берета. Алон сложи оръжието в най-горното чекмедже на нощното шкафче и намали звука на радиото.

Киара вдигна поглед, сякаш изненадана от присъствието му. Носеше избелели дънки, бежов пуловер и велурени ботуши с токчета, които добавяха пет сантиметра към и бездруго високия й ръст. Пищната й тъмна коса бе прихваната с шнола на тила и бе преметната през едното й рамо. Очите й с цвят на карамел бяха с една нотка по-тъмни от обикновено. Това не беше добър знак. Очите на Киара бяха надежден барометър за настроението й.

— Не чух колата ти да пристига.

— Може би не трябва да пускаш радиото толкова високо.

— Маргерита защо не е оправила леглото?

— Казах й да не влиза тук, докато те няма.

— А ти естествено не можеше да си направиш този труд.

— Не успях да открия инструкциите.

Тя поклати бавно глава, за да му покаже разочарованието си.

— Щом можеш да реставрираш картина на велик художник, Габриел, значи можеш да оправиш и едно легло. Какво си правил като малък?

— Майка ми се опита да ме принуди да го правя.

— И?

— Спях върху покривката.

— Нищо чудно, че Шамрон те е вербувал.

— Всъщност психолозите на Службата сметнаха това за показателно. Казаха, че разкрива независим дух и способност за разрешаване на проблеми.

— Затова ли отказваш да го правиш и сега? Защото искаш да демонстрираш независимостта си?

Отговори й с целувка. Устните й бяха много топли.

— Как беше във Венеция?

— Почти поносимо. Когато времето е студено и дъждовно, донякъде е възможно да си представиш, че Венеция още е реален град. Естествено площад „Сан Марко“ бе пълен с туристи. Пият капучиното си за десет евро и позират за снимка с онези ужасни гълъби. Кажи ми, Габриел, що за почивка е това?

— Мислех, че кметът изгони оттам продавачите на зърно за птиците.

— Въпреки това туристите ги хранят. Щом толкова обичат гълъбите, може би трябва да си ги носят вкъщи като сувенири. Знаеш ли колко туристи са посетили Венеция тази година?

— Двайсет милиона.

— Точно така. Ако всеки човек вземе по една от тези гадни птици, проблемът ще се реши за няколко месеца.

Беше странно да чуе Киара да говори толкова грубо за Венеция. А имаше време, и то не бе много отдавна, когато тя не можеше да си представи живота без живописните канали и тесните улички на своя роден град. Дъщеря на главния равин на града, тя бе прекарала детството си в изолирания свят на старото гето, напускайки го колкото да вземе магистърска степен по история в университета в Падуа. След като бе завършила следването си, се бе върнала във Венеция и бе започнала работа в малкия еврейски музей в Кампо дел Гето Нуово; и можеше да си остане там завинаги, ако не беше забелязана от вербовчик на Службата при едно нейно посещение в Израел. Вербовчикът се бе представил на Киара в едно кафене в Тел Авив и я бе попитал дали би искала да направи повече за еврейския народ от това да работи в музея на едно умиращо гето. Тя бе отговорила утвърдително и бе погълната от програмата за обучение на Службата.

Година по-късно се бе върнала към предишния си живот, но този път като таен агент на израелското разузнаване. Една от първите й задачи бе да пази гърба на своенравния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарна картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се разкри малко по-късно в Рим след един инцидент, в който бе намесена стрелба и италианската полиция. Затворен сам с нея в една безопасна квартира, Габриел отчаяно бе искал да я докосне. Бе изчакал, докато случаят бъде разрешен и двамата се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в квартала Канареджо, те се любиха за първи път в легло, постлано с чисти чаршафи. Габриел бе изпитал чувството, че се люби с образ, излязъл изпод ръката на Веронезе. Сега същият този образ се намръщи, когато той си съблече коженото яке и го метна върху облегалката на стола. Киара демонстративно го закачи в гардероба, после отвори ципа на пътната си чанта и започна да изважда съдържанието й. Всичките й дрехи бяха чисти и старателно сгънати.

— Майка настоя да ги изпере, преди да тръгна.

— Да не мисли, че си нямаме перална машина?

— Тя е венецианка, Габриел. Не смята, че е подходящо за едно момиче да живее във ферма. Пасищата и добитъкът я безпокоят. — Киара започна да подрежда дрехите си в чекмеджетата на скрина. — А теб защо те нямаше, когато пристигнах?

— Имах среща.

— Среща? С кого?

Алон й каза.

— Мислех, че двамата не си говорите.

— Решихме да забравим лошото.

— Колко мило — каза хладно Киара. — Говорихте ли за мен?

— Узи ти е сърдит, задето не си уведомила Службата, че ще ходиш във Венеция.

— Беше пътуване от личен характер.

— Знаеш, че лични неща не съществуват, когато работиш за Службата.

— Защо вземаш неговата страна?

— Не вземам ничия страна. Беше просто констатация.

— Откога ти пука за правилника на Службата? Ти правиш каквото си искаш, когато си поискаш и никой не смее да те пипне с пръст.

— И Узи ти прави много отстъпки, защото си омъжена за мен.

— Все още съм му ядосана, задето те изостави в Москва.

— Вината не беше негова, Киара. Той се опита да ме накара да тръгна, но аз не го послушах.

— И в резултат на това едва не те убиха. Щеше да си мъртъв, ако не беше Григорий. — Тя потъна за момент в мълчание, докато сгъваше отново две блузи. — Двамата ядохте ли нещо?

— Узи излапа около стотина сладкиша в „Масимо“. Аз пих кафе.

— Как е с теглото?

— Изглежда понапълнял от щастливия брачен живот.

— Ти не наддаде нито грам, след като се оженихме.

— Предполагам, това означава, че съм дълбоко нещастен.

— А така ли е?

— Не ставай глупава, Киара.

Тя мушна палеца си под колана на дънките си.

— Мисля, че съм понапълняла.

— Красива си.

Киара се намръщи.

— Не би трябвало да ми казваш, че съм красива, а да ме увериш, че не съм напълняла.

— Блузата ти стои малко по-прилепнала от обикновено.

— Заради гозбите на Ана е. Ако продължа да се храня така, ще започна да изглеждам като онези лелки в града. Може би сега трябва да си купя черна рокля и да приключа с това.

— Аз я освободих за тази вечер. Помислих си, че ще е чудесно да бъдем сами за разнообразие.

— Слава богу. Ще ти приготвя нещо за ядене. Много си слаб. — Киара затвори чекмеджето на скрина. — Е, какво е довело Узи в града?

— Прави шестмесечната си обиколка на европейските си служители. Раздава похвали. Напомня за себе си.

— Май долавям леко недоволство в гласа ти, а?

— Че защо да съм недоволен?

— Защото вместо Узи, ти трябваше да си този, който прави обиколка на своите европейски служители.

— Сега пътуването не е като някога, Киара. Освен това аз не исках тази работа.

— Обаче никога не ти е било приятно, че я дадоха на Узи, когато ти им отказа. Не смяташ, че той притежава интелекта и творческия потенциал за нея.

— Шамрон и неговите последователи на булевард „Цар Саул“ не са съгласни с това. Ако бях на твое място, Киара, бих държал страната на Узи. Един ден той вероятно ще бъде директорът на Службата.

— Не и след Москва. Според слуховете, които се носят, Узи е имал късмет, че е запазил работата си. — Тя приседна в края на леглото и направи вял опит да събуе десния си ботуш. — Помогни ми — каза, вдигайки крака си към Габриел. — Няма да мърдам.

Алон хвана ботуша за върха и за петата и той леко се изхлузи от крака й.

— Следващия път може да пробваш да го дръпнеш.

— Ти си много по-силен от мен. — Киара вдигна другия си крак. — Колко време ще ме оставиш да чакам този път?

— Преди какво?

— Преди да ми кажеш защо Узи е бил целия този път до Умбрия, за да те види. И защо двама охранители от Службата дойдоха с теб тук.

— Мислех, че не си ме чула да идвам.

— Излъгах те.

Габриел събу втория й ботуш.

— Никога не ме лъжи, Киара. Лошите неща се случват, когато хората, които се обичат, се лъжат.