Даниъл Силва
Предателят (66)

66. Гроувнър Скуеър, Лондон

За Шамрон първото съмнение за наличието на проблем бе внезапната тишина, настъпила на булевард „Цар Саул“. Той три пъти иска обяснение. И трите пъти не получи отговор.

Най-накрая се чу глас:

— Изгубихме ги.

— Какво имате предвид под изгубихме?

Били чули някакъв шум. Шум като от сблъсък. Катастрофа. После гласове. Гласове на руснаци.

— Сигурни ли сте, че бяха руснаци?

— Два пъти прослушахме записите. Сигурни сме.

— Те бяха ли излезли от имота на Иван, когато това се случи?

— Не мислим.

— А радиостанциите им?

— Изключени са.

— Къде са останалите от екипа?

— Отдалечават се, както бе по план. — Мълчание. — Освен ако не искате да ги върнем там.

Шамрон се поколеба. Естествено, че му се искаше да ги върне. Обаче не можеше. По-добре да изгубят трима души, отколкото шестима. Цифрите…

— Кажете на Узи да продължат да вървят. И никакви геройства. Кажете им веднага да се махат оттам.

— Разбрано.

— Дръжте линията отворена. Уведомете ме, ако чуете нещо.

Ари затвори очи за няколко секунди, после погледна към Ейдриън Картър и Греъм Сиймор. Двамата мъже бяха чули само края на разговора на Шамрон. Това им бе достатъчно.

— Иван кога напусна Конаково? — попита Ари.

— В девет и десет всички птици бяха във въздуха.

— Колко трае полетът от Конаково до дачата?

— Един час. Може и малко повече, ако времето е лошо.

Шамрон погледна часовника: 9:14:56.

Иван щеше да кацне във Владимирска област приблизително в десет часа и десет минути. Възможно бе той вече да е наредил на хората си да убият Габриел и другите. „Възможно е — помисли си Ари, — но малко вероятно“. Доколкото познаваше Харков, той щеше да запази тази привилегия за себе си.

Един час. Може и малко повече, ако времето е лошо.

Един час…

Службата нямаше възможност да се намеси за това време. Не можеха да го направят нито американците, нито британците. В дадения момент можеше да го направи само един субект: Кремъл… Същият този Кремъл, който на първо място бе разрешил на Иван да продава оръжия на Ал Кайда. Същият този Кремъл, който бе позволил на Иван да отмъсти за загубата на жена си и децата си. Сергей Коровин почти бе признал, че Харков е платил на руския президент за правото да отвлече Григорий и Киара. Навярно Шамрон би могъл да намери начин да даде повече от Иван. Но колко струваха четири живота за руския президент — човек, за когото се говореше, че е най-богатият в Европа? И колко щяха да струват те за Иван? Ари трябваше да направи ход, с който Иван не можеше да се мери. И трябваше да го направи бързо.

Той погледна часовника, въртейки запалката между пръстите си.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Господа, нужна ми е петролна компания. Много голяма руска петролна компания. И тя ще ми трябва в рамките на един час.

— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде ще намерим руска петролна компания? — попита Картър.

Шамрон погледна към Сиймор.

— На Чейни Уок № 43.

* * *

Телефонът на Руденко пак иззвъня. Той слуша няколко секунди с безизразно лице, после попита:

— Колко са мъртвите?

— Още ги броим.

— Броите?

— Положението е лошо.

— Но си сигурен, че е той?

— Без никакво съмнение.

— Никаква кръв. Чуваш ли ме? Никаква кръв.

— Чух те.

Руденко прекъсна връзката. Щеше да направи Иван много щастлив човек. Имаше единственото нещо на света, което Иван искаше дори повече от децата си.

Имаше Габриел Алон.

* * *

Този път до американския президент се приближи негов сътрудник. И не просто кой да е сътрудник. А началникът на кабинета му. Разговорът бе кратък и проведен шепнешком. Лицето на президента остана безизразно през цялото време.

— Нещо не е наред? — попита британският министър-председател, когато началникът на кабинета се отдалечи.

— Изглежда, имаме проблем.

— Какъв проблем?

Президентът погледна през масата към руския си колега.

— Проблем в гората край Москва.

— Какво можем да направим?

— Да се молим.

* * *

Ягуарът на Греъм Сиймор бе паркиран на Ъпър Брук Стрийт. В Лондон беше шест и двайсет сутринта, когато той се качи на задната седалка на лимузината. Ескортиран от двама полицаи на мотоциклети, автомобилът се насочи на юг към Хайд Парк Корнър, западно от Найтсбридж, после отново на юг по Слоун Стрийт, и измина целия път до Ройъл Хоспитъл Роуд. В шест и двайсет и седем колата спря пред дома на Виктор Орлов на Чейни Уок и в шест и тридесет Сиймор влезе във великолепния кабинет на руснака, съпроводен от звъна на стенния часовник от позлатен бронз. Виктор, който твърдеше, че се нуждае само от три часа сън на нощ, седеше зад бюрото си, напълно облечен и спретнат, и гледаше в екрана на компютъра си, на който течеше непрекъснат поток от цифри от азиатския пазар. На огромния плазмен телевизор един репортер на Би Би Си, който стоеше пред Кремъл, говореше сериозно за глобалната икономика, която се намирала на ръба на колапса. Орлов го накара да млъкне с едно щракване на дистанционното.

— Какво ли знаят наистина тези идиоти, господин Сиймор?

— Всъщност мога да кажа със сигурност, че знаят много малко.

— Изглеждате така, сякаш сте имали дълга нощ. Моля, седнете. Кажете ми, Греъм, с какво мога да ви помогна?

* * *

Това беше въпрос, за който Виктор Орлов по-късно щеше да съжалява. Последвалият разговор не беше записан, поне не от МИ5 или някой друг отдел на британското разузнаване. Той продължи осем минути — много повече, отколкото му се искаше на Сиймор, но това можеше да се очаква. Греъм искаше от Орлов да се откаже завинаги от правото си върху нещо изключително скъпо. В действителност Виктор вече бе изгубил това нещо. Независимо от това, той се вкопчи в него тази сутрин, както оцелял след бомбен взрив често се вкопчва в трупа на някой по-малък късметлия.

Разговорът не беше приятен, но и това можеше да се очаква. Виктор Орлов съвсем не бе приятен човек — дори и при най-добрите обстоятелства. Беше повишен тон, бяха казани заплахи. Прислугата на Орлов, макар и прекалено дискретна, не можеше да не ги чуе. Те чуха думи като дълг и чест. Ясно чуха думата екстрадиране и след няколко секунди — заповед за арест. Чуха две имена: Сухова и Чернов, и им се стори, че чуха как британският гост казва нещо за преразглеждане на политическата и бизнес дейност на господин Орлов на територията на Великобритания. А накрая чуха посетителя да казва много ясно: Ще направите ли поне веднъж в живота си едно достойно нещо? По дяволите, Виктор! Животът на четирима души е заложен на карта! И единият от тях е Григорий!

В този момент настъпи тежко мълчание. Минута по-късно британският посетител излезе от кабинета с напрегнато изражение на лицето, вперил очи в ръчния си часовник. Той слезе по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се качи на задната седалка на чакащия го ягуар. Когато колата потегли с мръсна газ, Греъм позвъни на Даунинг Стрийт по линията за извънредни обстоятелства. След две минути той вече говореше директно с министър-председателя, който бе излязъл от работната закуска на срещата на върха, за да приеме разговора. Беше 6,42 часът лондонско време и 9,42 часът в изолираната дача насред брезовата гора източно от Москва.

* * *

Британският премиер се върна на масата.

— Смятам, че е време за тристранен разговор с нашия приятел ей там.

— Надявам се, че имаш да му предложиш нещо добро.

— Имам. Единственият въпрос е дали той ще е в състояние да изпълни своята част от сделката.

Гледката на двамата, изправящи се едновременно лидери предизвика тревожен шепот сред кремълските чиновници, застанали по края на залата, които видяха, че старателно планираната закуска клони застрашително към непредвиден край. Единственият човек, който не изглеждаше изненадан, бе руският президент, който вече се бе изправил на крака, докато британският и американският ръководител стигнат до неговата страна на масата.

— Трябва да поговорим — каза британският министър-председател. — На четири очи.

* * *

Те излязоха тихо в преддверието на залата „Свети Георги“, придружени само от най-близките си сътрудници. Също като срещата, която току-що се бе състояла в кабинета на Виктор Орлов, и тази не беше приятна. Отново бе повишен тон, макар че никой извън стаята не чу това. Когато държавните лидери излязоха оттам, руският президент бе видимо усмихнат, което бе рядко събитие. Той също така бе долепил мобилния телефон до ухото си.

По-късно, когато бяха атакувани с въпроси от пресата, говорителите и на тримата държавни ръководители използваха едни и същи думи, за да опишат какво се е случило. Било въпрос на рутинно планиране, нищо повече. Планиране може би, но едва ли рутинно.