Даниъл Силва
Предателят (65)

65. Гроувнър Скуеър, Лондон

По-късно щеше да има спор за това точно колко време бе отнело на Габриел и Михаил да изпълнят задачата. Общото време бе три минути и дванайсет секунди — впечатляващо постижение, което бе още по-голямо поради факта, че им бе отнело повече от минута да изминат с колата осемстотинте метра, които деляха първия охранителен пост от дачата. От влизането им до спасяването на затворниците бяха изминали смайващите двадесет и две секунди. Тишина, бързина, време… И смелост естествено. Ако Киара не бе решила да се изправи и да се бори за живота си, двамата с Григорий сигурно щяха да бъдат мъртви, докато Габриел и Михаил стигнат до избата.

Благодарение на чудото на модерните обезопасени сателитни комуникации на булевард „Цар Саул“ успяха да чуят как Алон шепне успокояващо на Киара на италиански. Никой в отдел „Операции“ не разбра казаното. Не беше и необходимо. Самият факт, че Габриел говореше на италиански на изпадналата в истерия жена, им каза всичко, което им трябваше. Първата фаза на операцията беше завършила успешно. Михаил им потвърди това в 9:09:12 ч. московско време. Той потвърди и че Григорий Булганов, макар и с тежки наранявания, също е жив.

В Тел Авив се разнесе силен рев, сякаш дните на стрес и тъга бяха изпуснати като пара от клапан. Радостните викове бяха толкова високи, че изминаха десет секунди преди Шамрон да разбере какво точно се е случило. Когато той съобщи новината на Ейдриън Картър и Греъм Сиймор, второ ликуване избухна в лондонската подземна централа, последвано от трето в Общия оперативен център в Лангли. Само Шамрон отказа да вземе участие. И то с основание. Цифрите му съобщаваха всичко, което искаше да знае.

Петима агенти.

Двама останали без сили заложници.

Деветстотин метра от дачата до шосето.

Двеста и шест километра до Москва.

И Иван във въздуха.

Ари започна да върти запалката „Зипо“ между пръстите си и погледна часовника: 9:09:52.

Цифрите…

За разлика от хората, цифрите не лъжеха. А цифрите не изглеждаха добре.

* * *

Габриел махна белезниците и оковите и изправи Киара на крака.

— Можеш ли да вървиш?

— Не ме изоставяй, Габриел.

— Никога няма да те изоставя.

— Остани с мен!

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

Той я прегърна през кръста и й помогна да се качи по стълбите.

— Трябва да побързаш, Киара.

— Не ме изоставяй, Габриел.

— Никога няма да те изоставя.

— Не ме оставяй тук с тях.

— Всички си отидоха, скъпа. Обаче трябва да побързаме.

Те стигнаха до горния край на стълбите. Навот стоеше в централния коридор сред труповете на пода и оплисканите с кръв стени.

— Григорий е жив труп — подхвърли Алон на иврит. — Доведи го.

Габриел помогна на Киара да заобиколи труповете и двамата се насочиха към дупката, която преди беше врата. Киара видя още трупове. Имаше трупове навсякъде. Трупове и кръв.

— О, боже!

— Не гледай, скъпа. Само върви.

— О, боже!

— Върви, Киара. Върви.

— Ти ли ги уби, Габриел? Ти ли направи това?

— Просто продължавай да вървиш, скъпа.

* * *

Навот влезе в килията и видя лицето на Григорий.

Копелета!

Той погледна към Михаил.

— Хайде да го изправим на крака.

— Той е в лошо състояние.

— Не ме интересува. Просто го изправи на крака.

Григорий изкрещя от болка, когато Михаил и Узи го изправиха.

— Не мисля, че мога да вървя.

— Не трябва да го правиш.

Навот вдигна руснака на рамо и кимна на Михаил.

— Да вървим.

* * *

Задните врати на рейндж роувъра бяха отворени. Яков стоеше от едната страна, Одед — от другата. На няколко метра встрани лежаха двама руснаци с разперени ръце и глави в ореол от кръв. Габриел и Киара минаха покрай тях и той я качи на задната седалка. После се обърна и видя Узи да излиза от дачата, метнал на рамо Григорий.

— Сложи го отзад при Киара и се махайте оттук.

Навот качи Григорий в колата, докато Алон се настани на предната пасажерска седалка. Михаил извади ключовете от джобчето на шубата си и запали двигателя. Когато рейндж роувърът полетя напред, Габриел хвърли последен поглед назад.

Трима мъже, които тичаха към дърветата.

Той зареди нов пълнител в узито и погледна часовника си: 9:11.07.

— По-бързо, Михаил. Карай по-бързо.

* * *

По пустото шосе се движеха с малко под сто и шейсет километра в час два рейндж роувъра, пълни с бивши руски бойци от спецчастите, които сега работеха за частната охранителна служба на Иван Харков. На предната седалка на първата кола иззвъня телефон. Беше Олег Руденко, който се обаждаше от хеликоптера.

— Къде сте?

— Близо.

— Колко близо?

Много…

* * *

По причини, които скоро щяха да се изяснят на Габриел, пътят от дачата до шосето не вървеше по права линия. Заснет от един американски шпионски сателит, той изглеждаше по-скоро като обратно S, написано от ръката на мъничко дете. Гледан от предната пасажерска седалка на носещия се с висока скорост рейндж роувър, той бе море от белота. Бял сняг. Бели брези. И едва на втория завой — чифт фарове, които се приближаваха тревожно бързо.

Михаил инстинктивно наби спирачки — отчетено по-късно като грешка, защото това даде известно предимство при удара на другата кола. Въздушните възглавници ги предпазиха от сериозни наранявания, но оставиха Михаил и Габриел твърде замаяни, за да окажат съпротива, когато роувърът бе атакуван от няколко мъже. Габриел зърна за миг дръжката на руски пистолет, насочена към главата му. После имаше само белота. Бял сняг. Бели брези. Киара, отдалечаваща се от него, цялата облечена в бяло.