Даниъл Силва
Предателят (62)

62. Гроувнър Скуеър, Лондон

Нямаше образи, само далечни гласове от сигурните телефони и думи, които проблясваха и примигваха на големите като билбордове екрани за комуникация. В девет часа сутринта московско време екраните съобщиха на Шамрон, че самолетът с децата е кацнал благополучно. В 9,01, че самолетът се движи бавно към контролната кула. В 9,03, че към самолета се приближава наземният технически екип и самоходна стълба за слизане на пасажерите. Няколко секунди по-късно той бе информиран по телефона от булевард „Цар Саул“, че Исус се придвижва към целта — Исус бе кодовото име на Габриел и Михаил. И най-накрая, в 9,04, бе уведомен от Ейдриън Картър, че вратата на предната кабина вече е отворена.

— Къде е Иван?

— Приближава се към самолета.

— Сам ли е?

— С пълен антураж. Съпруга, охранители и главорезът.

— С това искаш да кажеш — Олег Руденко?

Картър кимна утвърдително.

— Той говори по телефона.

— По-добре това да не е задълго.

— Не се притеснявай, Ари.

Шамрон погледна часовника: 9:04:17. Като притисна телефона до ухото си, той поиска от булевард „Цар Саул“ актуална информация за колата, паркирана пред входа на посолството. Дежурният офицер докладва, че няма промяна.

— Може би трябва да ги принудим да действат.

— Как, шефе?

— Моята племенница стои отвън. Кажи й да импровизира.

Ари слушаше, докато офицерът предаде заповедта. После погледна към съобщението, примигващо на екрана: ВРАТАТА НА САМОЛЕТА Е ОТВОРЕНА… КАЖЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИМ…

Бъди внимателна, Римона. Бъди много внимателна.

* * *

— Мемунехът иска да ги принудиш да действат.

— Той има ли някакви предложения?

— Предлага да импровизираш.

— Наистина?

Благодаря ти, вуйчо Ари.

Римона се взря в мерцедеса. Същата брадичка. Същите ръце на волана. Но сега пръстите се движеха. Те нервно барабаняха по волана.

Предлага да импровизираш.

Но как? По време на инструктажите преди операцията Узи Навот бе категоричен по един основен въпрос: при никакви обстоятелства да не се дава възможност на Иван да отвлече друг агент на Службата, особено друга жена. Римона трябваше да остане през цялото време на територията на посолството, защото, технически погледнато, това бе израелска територия. За съжаление, нямаше начин да ги принуди да действат за петнайсет секунди, като остане в безопасност зад портата. Можеше да го направи само като приближи колата. А за да го направи, трябваше да напусне Израел и да влезе в Русия. Тя погледна часовника си, после се обърна към един от пазачите от Шин Бет:

— Отвори портата!

— Беше ни наредено да я държим затворена.

— Знаеш ли кой е вуйчо ми?

— Всеки знае кой е вуйчо ти, Римона.

— Тогава какво чакаш?

Пазачът направи каквото му бе казано и последва Римона на улица „Болшая Ординка“ с извадено оръжие — в нарушение на целия писан и неписан дипломатически протокол. Римона отиде без колебание до задната пасажерска врата на мерцедеса и почука на дебелото куршумоустойчиво стъкло. Като не получи никакъв отговор, тя почука силно още два пъти. Този път стъклото се спусна надолу. Вътре нямаше никаква Киара, само един добре облечен, около трийсетгодишен руснак с тъмни очила, независимо от облачното време. Той държеше две неща: пистолет „Макаров“ и един плик. Мъжът използва пистолета, за да задържи на разстояние пазача от Шин Бет. Плика подаде на Римона. Докато вдигаше стъклото, руснакът се усмихваше. После колата рязко потегли, като гумите й избуксуваха върху заледената настилка, и изчезна зад ъгъла.

Първият импулс на Римона бе да пусне плика на земята. Вместо това, след като го огледа бегло, тя го отвори. Вътре имаше златна халка. Римона я позна. Тя беше с Габриел, когато той я купи от един бижутер в Тел Авив. Освен това бе стояла на терасата с изглед към Генисаретското езеро, когато той я бе поставил на пръста на Киара. Римона вдигна до ухото си сигурния телефон и съобщи в отдел „Операции“ какво се бе случило току-що. После, след като се оттегли откъм израелската страна на портата, прочете надписа на халката и сълзите потекоха по бузите й.

ЗАВИНАГИ — Габриел.

* * *

Новината от посолството потвърди онова, което винаги бяха подозирали: Иван никога не бе възнамерявал да освободи Киара. Шамрон незабавно изрече спокойно четири думи на иврит: „Изпрати Исус в Ханаан“. После се обърна към Ейдриън Картър:

— Време е.

Картър вдигна телефона си:

— Включете предавателите за активни смущения и връчете бележката на Иван.

Ари се загледа в съобщението, което още мигаше на екрана срещу него. Заповедта му бе отприщила поток от шумове и действия на булевард „Цар Саул“. Сега сред хаоса той долови два познати гласа, и двата спокойни и сдържани. Първият бе на Узи Навот, който докладваше, че постовите зад дачата изглеждат неспокойни. Следващият глас бе на Габриел. „Исус е на трийсет секунди от целта — каза той. — Исус скоро ще почука на вратата на дявола“.

* * *

Макар че нито Габриел, нито Шамрон можеха да го видят, дяволът бързо губеше търпение. Той стоеше в подножието на стълбата за пасажери, сложил на кръста огромните си като чукове ръце, с леко наклонено напред тяло. Дългогодишните наблюдатели на Харков щяха да разпознаят в тази любопитна поза една от многото, заемани от неговия кумир — Сталин. Също така щяха да предположат, че моментът е подходящ човек да се скрие, защото, когато Иван започнеше да се поклаща напред-назад на ходилата си, това обикновено означаваше, че скоро ще избухне.

Източникът на нарастващия му гняв беше вратата на американския самолет С-32. Повече от минута там нямаше никакво движение, освен появата на двама тежковъоръжени мъже в черно облекло. Яростта му достигна нови висоти малко след 9,05 часа, когато Олег Руденко, който стоеше вдясно от него, съобщи, че мобилният му телефон като че ли е спрял да работи. Той обвини за това намесата на самолетните комуникационни системи, което отчасти бе вярно. Обаче Харков видимо бе обхванат от съмнения.

В този момент той за кратко се опита да вземе нещата в свои ръце. Като мина рязко край един от бодигардовете си, Иван се качи по пасажерската стълба и се отправи към вратата на кабината. Ала се закова на третата крачка, когато единият от агентите на ЦРУ насочи срещу него компактен автоматичен пистолет и на перфектен руски език му нареди да се върне. На пистата няколко ръце бръкнаха под палтата и по-късно служителите от контролната кула твърдяха, че са забелязали проблясването на едно-две оръжия. Вбесен и унизен, Харков се подчини на нареждането и се върна в подножието на стълбата.

Той остана там още две напрегнати минути с ръце на кръста, вперил очи в двамата мъже с автоматични пистолети, които стояха рамо до рамо на вратата на С-32. Когато те най-накрая се отдръпнаха един от друг, се появиха не децата на Иван, а пилотът. Той държеше лист хартия. Само с жестове пилотът повика един мъж от руския наземен персонал и го инструктира да занесе листа на видимо ядосания мъж с английско палто. Докато бележката стигне до Харков, вратата на самолета вече бе затворена и двата двигателя забръмчаха. Когато самолетът тръгна бавно по пистата, пътниците му станаха свидетели на необичайна гледка — Иван Харков, олигарх, оръжеен трафикант, убиец и баща на две деца, смачка бележката на топка и я хвърли с отвращение на земята.

На този етап друг човек би могъл да признае своето поражение. Но не и Иван. Всъщност последното нещо, което екипажът видя, бе как Харков грабна телефона на Олег Руденко и го запрати по самолета. Той отскочи от корпуса, без да нанесе и драскотина, и се разби на стотици парчета на асфалта. Няколко души от екипажа се изсмяха. Онези, които знаеха какво ще последва, не го направиха. Щеше да се лее кръв. Щяха да умрат хора.

* * *

Както се оказа, въздушната струя от двигателите отвя бележката към московската делегация и в крайна сметка тя се озова до краката на самия заместник-министър. За момент той си помисли да я остави да продължи своя път към забвението, но бюрократичното му възпитание не му позволи да го стори. В крайна сметка писмото беше някакъв вид официален документ.

Силният юмрук на Иван бе смачкал листа до размерите на топка за голф и на заместник-министъра му бяха нужни няколко секунди, докато го разгъне и изглади. В горния край на листа бе официалната антетка на 89 авиокрило. Отдолу имаше няколко изречения на английски, очевидно написани от ръката на дете, намиращо се под емоционален стрес. Като погледна първото изречение, заместник-министърът реши да не чете по-нататък. Обаче дългът отново му нареди друго.

„Ние не искаме да живеем в Русия.

Не искаме да бъдем с Екатерина.

Искаме да си отидем у дома в Америка.

Искаме да бъдем с мама.

Мразим те.

Сбогом.“

Заместник-министърът вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Иван се качва на хеликоптера си. Вижте го! Вижте Иван Борисович! Той имаше всичко на света: купчина пари, супермодел за съпруга. Всичко, освен любовта на децата си. Вижте го! Ти си нищо, Иван Борисович! Нищо!