Даниъл Силва
Предателят (61)

61. Конаково, Русия

Както самата Русия, летището в Конаково бе два пъти губещо. Изоставено от военновъздушните сили малко след падането на Съветския съюз, то бе оставено да стигне до пълна разруха, преди накрая да бъде взето от консорциум, основан от бизнесмени и обществени лидери. За кратък период имаше скромен успех като съоръжение за превоз на търговски товари само за да види как съдбата му се сгромолясва за втори път заедно с цената на руския нефт. Сега летището обслужваше по-малко от дузина полети на седмица и се използваше главно като място за подслон на разпадащи се самолети „Ан“, „Ил“ и „Ту“. Обаче пистата му, дълга 3658 метра, все още бе една от най-дългите в района и наземните му светлини и радарни системи функционираха добре по руските стандарти, което ще рече, че работеха през повечето време.

Онази петъчна сутрин всички системи бяха в изправност и бяха положени големи усилия за обработка и ремонт на пистата и настилката пред хангарите. И то с основание. Контролната кула бе информирана от Кремъл, че самолет С-32 на американските военновъздушни сили ще кацне на Конаково точно в девет часа сутринта. Нещо повече, щеше да присъства делегация от големци от Министерството на външните работи и митниците, за да посрещне самолета и да ускори процедурите по пристигането. На летищните власти не бе съобщена самоличността на пристигащите пасажери и те знаеха, че е по-добре да не насилват нещата. Не се задаваха твърде много въпроси, когато бе намесен Кремъл. Не и ако човек не искаше от ФСБ да почукат на вратата му.

Московската делегация пристигна малко след осем часа и чакаше в края на брулената от вятъра писта, когато на юг в облачното небе се появи низ от светлинки. Неколцина от официалните лица отначало по погрешка решиха, че те са на американския самолет, което не бе възможно, тъй като С-32 все още бе на сто и осемдесет километра оттам и щеше да дойде от запад, а не от югоизток. Когато светлините се приближиха, мразовитият въздух се изпълни с бумтенето на ротори. Бяха общо три хеликоптера и дори отдалече бе ясно, че не са руско производство. Някой в контролната кула ги определи като специално оборудвани „Бел-427“. Някой от делегацията каза, че в това има смисъл. Иван Харков може и да бе готов да товари оръжие на ръждясал руски „ковчег“, но когато ставаше дума за семейството му, летеше само с американски апарати.

Хеликоптерите кацнаха на пистата и един след друг изключиха двигателите си. От двата странични слязоха охранители, достойни за руския президент: едри мъже, в отлична физическа форма, тежковъоръжени и безмилостни. След като очертаха периметъра около третия хеликоптер, един от охранителите пристъпи напред и отвори вратата на кабината. Дълго време никой не се появи. После се мярна лъскава руса коса, обрамчваща младо лице с характерното славянско съвършенство. Хората от контролната кула и членовете на московската делегация веднага го познаха. Жената се бе появявала на кориците на безброй списания и билбордове, обикновено с много по-оскъдно облекло от това, което носеше сега. Предишното й име бе Екатерина Мазурова. Макар и с перфектна прическа и грим, тя очевидно бе много нервна. Веднага щом стъпи на асфалта с елегантните си ботуши, тя наруга здравата един от бодигардовете, но за съжаление, думите й не можаха да се чуят. Някой от московската делегация отбеляза, че трябва да простят безпокойството на Екатерина. Скоро щеше да стане майка на две деца, а тя самата бе малко по-голяма от дете.

Втората личност, която се показа от хеликоптера, беше издокаран мъж с тъмно палто и с лице, носещо белезите на предци от вътрешността на Русия. Той бе притиснал до ухото си мобилен телефон и изглеждаше вглъбен в много важен разговор. Никой в контролната кула или от членовете на московската делегация не го позна, което изобщо не бе изненадващо. За разлика от очарователната Екатерина, снимката на този човек никога не се появяваше във вестниците и малцина извън изолирания свят на силовиките и олигарсите знаеха името му. Той се казваше Олег Руденко — бивш полковник от КГБ, който сега бе началник на личната охранителна служба на Иван Харков. Но Руденко признаваше, че званието има само почетен характер. Иван контролираше всичко, Олег само следеше нещата да вървят по график. Това обясняваше плътно притиснатия телефон до ухото му и мрачното изражение на лицето му.

Интервалът между появата на Руденко и третия човек трая осемдесет и четири дълги секунди, както бе засечено от персонала на контролната кула. Той имаше изключително масивно на вид телосложение, немного висок ръст, ъгловати скули, широко като на професионален боксьор чело и остра стоманеносива коса. Един от служителите за кратко го взе за бодигард — често срещана грешка, която му доставяше удоволствие. Обаче всяка склонност към подобна мисъл веднага бе прогонена от великолепната кройка на английското му палто, както и от начина, по който падаха крачолите на панталоните му върху ръчно изработените му английски обувки. Както и от начина, по който собствените му телохранители сякаш изпитваха страх от самото му присъствие. Както и от огромния златен часовник на лявата му китка. Вижте го! — прошепна някой от московската делегация. — Вижте Иван Борисович Харков! Полемиките, заповедите за арест, обвиненията на Запад: всеки от делегацията с радост би приел всичко това само за да живее един ден като Иван Борисович. Само за да се повози на неговите хеликоптери и лимузини. Само за да се озове веднъж в леглото с Екатерина. Но защо е това намръщено изражение, Иван Борисович? Днес предстои радостно събитие. Днес децата ви се връщат у дома от Америка.

Той тръгна по пистата с Екатерина от едната страна, Руденко от другата, заобиколен отвсякъде от телохранителите си. Ръководителят на делегацията, заместник-министър на външните работи еди-кой си от отдел еди-кой си, го посрещна на половината път. Разговорът им бе кратък и както изглеждаше, неприятен. След това всеки от тях се оттегли в съответния си ъгъл. Когато го попитаха какво е казал Иван, заместник-министърът отказа да съобщи. То не можеше да бъде повторено в културна компания.

Вижте го! Вижте Иван Харков! Луксозният му хеликоптер, красивата му жена, планината от пари, които притежаваше. И зад всичко това той все още бе гангстер от КГБ. Кагебистки гангстер в луксозен английски костюм.

* * *

Също като Олег Руденко, Ейдриън Картър в момента държеше до ухото си телефон — обезопасен апарат за наземна връзка, свързан директно с Общия оперативен център в Лангли. И Шамрон притискаше телефон до ухото си, макар че неговият бе свързан с отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“. Той се взираше в часовника, като в същото време се бореше с парализиращата жажда за никотин. Пушенето бе строго забранено в централата. Очевидно това се отнасяше и за говоренето, тъй като Картър не бе произнесъл и дума в продължение на няколко минути.

— Е, Ейдриън? Той там ли е или не?

Картър енергично кимна.

— Наблюдателят току-що го потвърди. „Птиците“ на Иван са на земята.

— След колко време ще пристигне там самолетът?

— След седем минути.

Шамрон погледна към часовника, показващ московското време: 8:53.

— Не се ли движат много бързо?

— Добре сме с времето, Ари.

— Просто се увери, че ще включат онези предаватели за активни смущения в 9,05 часа, Ейдриън. Нито минута по-рано или по-късно.

— Не се притеснявай, Ари. Няма да има обаждания за Иван. Няма да има обаждания за никого.

Шамрон погледна часовника: 8:54.

Тишина, бързина и време…

Единственото, от което се нуждаеха сега, бе мъничко късмет.

* * *

Ако Узи Навот знаеше за мислите на Шамрон, със сигурност щеше да цитира максимата на Службата, че късметът винаги се заслужава, а не се получава даром. Щеше да го направи, защото в този момент лежеше по очи на снега на сто метра зад дачата, прегърнал оръжие, което носеше неговото име. На петдесет метра вдясно от него, в точно същото положение, беше Яков. А на петдесет метра вляво се намираше Одед. Право пред всеки от тях имаше по един руснак. Бяха изминали пет часа, откакто Навот и останалите се бяха промъкнали до позицията през брезовата гора. През това време бяха извършени две смени на пазачите. За „гостуващия“ екип естествено нямаше никаква смяна. Макар и добре оборудван за такава операция, Узи трепереше от студ. Предполагаше, че Яков и Одед също страдаха, въпреки че няколко часа не бе говорил с никого от тях. Радиомълчание бе сутрешната заповед.

Навот се изкушаваше да изпита самосъжаление, но умът му не би позволил това. Щом студът започнеше да ръфа костите му, той си мислеше за лагерите, гетата и ужасните зими, които народът му бе преживял по време на холокоста. Също като Габриел, Узи дължеше живота си на някого, който бе събрал куража и волята да преживее тези зими — дядо му по бащина линия, който бе прекарал пет години, работейки в нацистките трудови лагери. Пет години, живеейки с оскъдни дажби. Пет години, спейки на студа. Точно заради дядо си Навот бе постъпил в Службата. И пак заради него сега лежеше в снега, на сто метра зад дачата, заобиколена от брези. Руснаците, които стояха пред него, скоро щяха да умрат. Макар че Узи не беше експерт като Габриел и Михаил, той бе отбил военната си служба в армията и бе преминал продължително обучение по стрелба в Академията. Същото се отнасяше за Яков и Одед. За тях да уцелят от петдесет метра бе нищо — даже със замръзнали ръце и с оръжия с шумозаглушители. И не ставаше дума за по-удобната зона на тялото. Само изстрели в главата. Никакви позивни на умиращи по радиостанцията.

Навот обърна лявата си китка с няколко градуса и погледна дигиталния си часовник: 8:59. Още шест минути борба със студа. Той сви пръсти и зачака да чуе гласа на Габриел в миниатюрната слушалка.

* * *

Участниците във втората и финална сесия на спешната среща на върха на Г-8 се събраха в девет часа в богато украсената зала „Свети Георги“ на Големия кремълски дворец. Както винаги, американският президент пристигна точно навреме и се настани на мястото си на масата за закуска. Сякаш по случайност британският министър-председател бе настанен от дясната му страна. Руският президент седеше срещу него, между германския канцлер и италианския премиер — двамата му най-близки съюзници в Западна Европа. Вниманието му обаче бе видимо съсредоточено върху англо-американската страна на масата. И наистина, той гледаше втренчено двамата англоговорещи лидери с онзи негов характерен поглед, който приемаше винаги, когато се опитваше да изглежда твърд и решителен пред руския народ.

— Смяташ ли, че знае? — попита британският премиер.

— Шегуваш ли се? Той знае всичко.

— Ще стане ли?

— Скоро ще узнаем това.

— Само се надявам нищо лошо да не се случи на онази жена.

Президентът на САЩ отпи от кафето си.

— Каква жена?

* * *

Сталин никога не е успял напълно да сложи ръка на Замоскворечието. Улиците на този приятен стар квартал, разположен южно от Кремъл, до голяма степен са били пощадени от новия съветски градоустройствен план и все още от двете им страни се издигат големи имперски къщи и църкви с подобни на луковици кубета. Кварталът приютява също и посолството на Израел, което се намира на улица „Болшая Ординка“ № 56.

Римона чакаше точно зад охранявания вход, обградена от двама пазачи на посолството от Шин Бет^[1]. Също като Узи Навот, тя наблюдаваше само един обект: мерцедес седан S-класа, който паркира до бордюра на тротоара пред посолството, щом удари девет часът.

Колата бе приклекнала ниско под тежестта на бронираното купе и куршумоустойчивите прозорци. Стъклата бяха и затъмнени, което правеше невъзможно за Римона да види кой седи в нея. Единственото, което можеше да различи, бе брадичката на шофьора и чифт ръце, които лежаха спокойно на волана.

Римона вдигна до ухото си сигурния си телефон и чу какофонията, която идваше от отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“. После се разнесе гласът на служител от отдела, който искаше информация: Самолетът е кацнал. Кажи ни дали тя е там. Кажи ни какво виждаш. Тя се подчини на заповедта. Виждаше мерцедес с тъмни прозорци. Виждаше и две ръце, които лежаха спокойно на волана. И после, в ума си, Римона видя двама ангели, които седяха в един рейндж роувър. Двама ангели, които щяха да сътворят ад на земята, ако Киара не слезеше от колата.