Даниъл Силва
Предателят (42)

42. Челси, Лондон

Орлов внезапно целият бе в движение. Очилата се въртяха, пръстите барабаняха по задната облегалка на дивана, клепачът на лявото му око неспокойно потрепваше. Като дете, това потрепване го бе направило прицел на безмилостни закачки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.

— Сигурна ли сте, че е изчезнал?

— Да.

— Кога е изчезнал?

— На десети януари. В шест часа и дванайсет минути вечерта. На път за шах клуба.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова. Знам всичко.

— Британците знаят ли?

— Разбира се.

— Какво смятат, че се е случило?

— Мислят, че е дезертирал повторно. Смятат, че сега е отново в Лубянка и разказва на началниците си всичко, което е научил за вашата операция, докато е работил за вас.

Сега окото неволно примигваше като затвора на високоскоростен фотоапарат, включен на автоматичен режим.

— Защо не са ми казали?

— Не съм сигурна, че вие сте били първата им грижа, Виктор. Но не се притеснявайте. Не е вярно за Григорий. Той не е дезертирал отново. Бил е отвлечен. — Остави информацията да проникне в съзнанието му, после добави: — От Иван Харков.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова.

— И знаете всичко.

— Е, не съвсем всичко. Но може би вие ще ми помогнете да запълня някои празноти. Не знам самоличността на мъжа, когото Иван е наел да извърши отвличането. Единственото, което знам, е, че е много добър. Той е професионалист. — Тя направи пауза. — От типа мъже, които вие наемахте в Москва… в лошите стари времена, Виктор, когато имахте проблем, който просто нямаше да се реши от само себе си.

— Внимавайте, госпожице Сухова.

— Аз винаги внимавам. Никога не ми се е налагало да пиша опровержение за всичките години, в които работих за „Газета“.

— Защото никога не написахте материал за мен.

— Ако го бях направила, щях да бъда абсолютно подкована и точна.

— Вие така казвате.

— Знам доста неща за начина, по който сте спечелили парите си, Виктор. Направих ви услуга, че не публикувах тази информация в „Московская газета“. А сега вие ще ми направите услуга. Ще ми помогнете да открия мъжа, който е отвлякъл моя приятел. Ако не го направите, ще разкажа всичко, което имам в бележниците си, в най-нелицеприятното изложение, писано някога за вас.

— А аз ще ви дам под съд.

— Съд? Наистина ли мислите, че се боя от британския съд?

Тя бръкна в чантата си и извади снимка на мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Орлов си сложи очилата. Лявото му око потрепна нервно. Той натисна един бутон на страничната масичка и прислужницата се появи.

— Донеси ми бутилка „Петрюс“. Веднага!

* * *

Той естествено опита да се измъкне от примката, но на Олга не й минаваха такива. Тя спокойно изреди няколко имена, дати и подробности за конкретна сделка, в която бе замесена компания, притежавана някога от Виктор — достатъчно, за да му покаже, че заплахите й не са празни приказки. Орлов изпи бързо първата си чаша вино и си наля втора.

Сухова никога преди не бе виждала Виктор да проявява страх, но сега той очевидно бе изплашен. Опитен репортер, тя разпозна признаците на страх в поведението му: недоверчивите възклицания, опитите да я заблуди, усилието да хвърли вината върху други. Орлов бе склонен да обвинява Русия за всичките си проблеми. Така че Олга не се изненада, когато той направи същото и сега.

— Сигурно си спомняте какво беше през деветдесетте години. Опитахме се да щракнем с пръсти и да превърнем Русия за една нощ в нормална капиталистическа страна. Това бе невъзможно. Беше утопично мислене, също като комунизма.

— Спомням си, Виктор. Аз също бях там.

— Тогава сигурно не сте забравили какво беше за хора като мен, които бяха успели да спечелят малко пари. Всички искаха част от тях. Животът ни, както и този на нашите семейства, постоянно бе застрашен. Естествено съществуваше мафията, но понякога нашите конкуренти бяха не по-малко опасни. Всички си наемаха частни армии, за да се защитават сами и да водят война срещу съперниците си. Беше Дивият изток.

Олга вдигна чашата с вино към устните си. С плътен вкус и богат аромат, то блестеше като току-що пролята кръв.

— Бойци не липсваха. Никой вече не искаше да работи за правителството, не и когато можеха да се спечелят истински пари в частния сектор. Офицерите масово напускаха руските служби за сигурност. Някои дори не си правеха труда да напускат работата си. Те просто се отбиваха в службата за час-два и доработваха през нощта.

Навремето Олга бе писала статия за тази практика — история за двама офицери от ФСБ, които през деня разследваха руската мафия, а през нощта изпълняваха мокри поръчки за нея. Офицерите бяха отрекли категорично. После бяха заплашили, че ще я убият.

— Някои от тези мъже не бяха много способни — продължи Виктор. — Те можеха да се справят с някои прости задачи: да застрелят някого на улицата и други подобни неща. Но имаше други, които бяха много добре подготвени професионалисти. — Орлов разгледа внимателно снимката. — Този мъж спада към втората категория.

— Срещали ли сте го?

Той се поколеба, после кимна утвърдително.

— Беше в Москва, в един друг живот. Няма да навлизам в подробности за естеството или обстоятелствата на срещата.

— Изобщо не ме е грижа за срещата, Виктор. Интересува ме само мъжът на тази снимка.

Орлов отпи от виното си и поднови разказа си:

— Кодовото му име в КГБ беше Другаря Жирлов. Беше специалист по убийства, отвличания и откриването на хора, които не искат да бъдат намерени. Предполагаше се, че е също така много добър по отношение на отровите и токсините. Използваше ефективно тези си умения, когато се залови с частна практика. Изпълняваше поръчки, които другите биха отказали, защото са твърде опасни. Това го направи богат. Няколко години работи в Русия, после разшири хоризонтите си.

— Къде отиде?

— В Западна Европа. Той говори няколко езика и има много паспорти от дните си в КГБ.

— Къде живее?

— Кой ли знае? И се съмнявам, че даже прочутата Олга Сухова ще може да го открие. Всъщност силно ви препоръчвам изобщо да не опитвате. Иначе само ще намерите смъртта си.

— Очевидно той още продава услугите си на свободния пазар.

— Така чух и аз. Чух също, че цената му се е увеличила драстично. Вече само хора като Иван Харков могат да си позволят да го наемат.

— И вие, Виктор.

— Никога не съм се замесвал в такива неща.

— И никой не ви отправя подобно обвинение. Но да предположим, че някой се нуждае от услугите на такъв човек. Как може да влезе в контакт с него? Къде би могъл да отиде?

Виктор потъна в мълчание. Той беше руснак и както всички руснаци, подозираше, че някой винаги подслушва. В този случай изненадващо беше прав. За момент двамата мъже, седящи в задната част на вана за наблюдение на МИ5, се уплашиха, че източникът им не желае да направи последната крачка. После чуха една дума, която не се нуждаеше от превод.

Женева.

* * *

Там имало един мъж, каза Орлов. Консултант по сигурността на богати руснаци. Брокер. Посредник.

— Мисля, че се казва Чернов. Да, сигурен съм в това. Чернов.

— Има ли си малко име?

— Трябва да е Владимир.

— Случайно да знаете къде е неговият офис?

— Точно до улица „Монблан“. Мисля, че може да имам адреса.

— А нямате ли случайно телефонния номер?

— Всъщност имам номера на мобилния му телефон.

* * *

При нормални обстоятелства Габриел никога не би си направил труда да запише името и телефонния номер. Сега, когато съпругата му бе в ръцете на Иван, той не се доверяваше на обикновено безупречната си памет. Докато надраска информацията, Олга вече се измъкваше през портата от ковано желязо на Орлов. Едно такси я качи и я откара зад ъгъла на „Чейни Гардънс“. Там Габриел се присъедини към нея и двамата се насочиха към летище Лондон Сити, където ги чакаше един „Гълфстрийм G-500“, предоставен от американците. Останалите членове на екипа му вече бяха на борда заедно с най-новото попълнение — Сара Банкрофт. По-късно регистърът на кулата за полети щеше да покаже, че самолетът е излетял в двадесет и два часа и осемнадесет минути. По неизяснени причини дестинацията му не бе отбелязана.