Даниъл Силва
Предателят (39)

39. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Службата се гордееше със способността си да реагира бързо по време на криза, но дори и калените в битки ветерани по-късно щяха да клатят учудено глава на скоростта, с която екипът на Габриел се залови за работа. Те принудиха анализаторите от изследователския отдел да прегледат отново досиетата и извадиха душата на офицерите, работещи с информатори, да изстискат от източниците си и най-малката информация. Измъкнаха от финансовия отдел четвърт милион евро и уведомиха интендантството, че нужните им сигурни квартири ще бъдат поискани с минимално или никакво предизвестие. И накрая предварително разположиха из Европа толкова електронна техника и оръжие, колкото да започнат една малка война. Но пък такова и бе тяхното намерение.

За щастие Габриел нямаше да воюва сам. Той имаше двама могъщи съюзници с голямо влияние и глобални възможности: единия — във Вашингтон, а другия — в Лондон. От Ейдриън Картър взе назаем един актив — агентка, която наскоро бе изпратена в Европа с временна задача. От Греъм Сиймор поиска едно нощно нападение. Мишената щеше да е мъж, който веднъж се бе похвалил, че знае повече за случващото се в Русия, отколкото самият руски президент. Сиймор щеше да се занимава с подготвителната работа и логистиката. Олга Сухова щеше да бъде острието на меча.

Това беше роля, която дълго време бе запазена за Шамрон. Сега той нямаше друга работа, освен да обикаля притеснено по етажите или да досажда. Ари току надничаше над нечие рамо, шепнеше на ухо и на няколко пъти привикваше Узи и Габриел в коридора и назидателно им размахваше късия си дебел показалец. И всеки път чуваше един и същ отговор: Да, Ари, знаем. Помислихме за това. И честно казано, те наистина бяха помислили за даденото нещо. Защото ги бе обучавал Шамрон. Защото те бяха най-добрите от най-добрите. Защото му бяха като синове. И защото сега можеха да вършат тази работа без помощта на Стареца.

И така той прекара по-голямата част от този ужасен ден, като бродеше из горните етажи на любимата си Служба, надничаше през вратите на стаите, подновяваше стари приятелства и се помиряваше с бивши съперници. Над мястото сякаш бе надвиснала сянка; тя твърде много напомняше на Шамрон за Виена. Изнервен, той поиска позволение от Амос да отиде до летище „Бен Гурион“, за да получи телата на Лиор и Моти. Те бяха докарани в Израел тайно, точно както бяха служили, като присъстваха само родителите им и Шамрон. Той им предостави прочутото си рамо да поплачат на него, но не можеше да им каже как са загинали синовете им. Преживяването го разтърси дълбоко и Ари се върна на булевард „Цар Саул“, чувствайки се необичайно потиснат. Настроението му леко се подобри, когато влезе в стая 456В и завари екипа на Габриел да работи усилено. Обаче Алон не беше там. Той пътуваше за града на вярващите — Йерусалим.

* * *

Валеше силен сняг, когато Габриел паркира на алеята за коли на психиатричната клиника „Маунт Херцел“. На входа имаше табела, че часовете за посещения са приключили, но Алон не й обърна внимание и влезе. Със съгласието на администрацията на болницата той можеше да идва, когато пожелае. В действителност Габриел рядко идваше, когато приятелите и роднините на другите пациенти бяха наоколо. Израел — страна с население малко над седем милиона души — в много отношения приличаше на едно голямо семейство. Даже за Алон, който работеше в анонимност, бе трудно да отиде някъде, без да налети на някой познат от Художествената академия „Бецалел“ или от армията.

Лекарят на Леа го чакаше във фоайето. Със закръглена фигура и брада като на равин, той запозна Габриел със състоянието на Леа, докато вървяха заедно по тихия коридор. Алон не бе изненадан да чуе, че то почти не се е променило след последното му посещение. Леа страдаше от особено остра комбинация на психотична депресия и синдрома на посттравматичния стрес. Бомбената експлозия във Виена се въртеше непрестанно в съзнанието й като безкрайна видеолента. Понякога тя имаше мигове на просветление, но през повечето време живееше само в миналото, хваната в капана на тяло, което вече не функционираше, чувствайки вина, че не е успяла да спаси живота на сина си.

— Познава ли някого?

— Само Геула Шамрон. Тя идва веднъж седмично. Понякога и по-често.

— Къде е сега?

— В стаята за отдих. Затворихме я за останалите, за да можете да я видите насаме.

Леа седеше в инвалидния си стол до прозореца и се взираше невиждащо в градината, където снегът се трупаше по клоните на маслиновите дървета. Косата й, някога дълга и черна, сега бе късо подстригана и прошарена. Ръцете й, изкривени и покрити с белези от огъня, бяха скръстени в скута й. Когато Габриел седна до нея, тя сякаш не го забеляза. После бавно обърна глава и в очите й проблесна искрица разум.

— Наистина ли си ти, Габриел?

— Да, Леа. Аз съм.

— Казаха, че може да дойдеш. Мислех, че си ме забравил.

— Не, Леа. Никога не съм те забравял. Нито за минута.

— Плакал си, Габриел. Виждам го в очите ти. Нещо лошо ли се е случило?

— Не, Леа, всичко е наред.

Тя отново се загледа в градината.

— Виж снега, Габриел. Не е ли…

Леа не довърши мисълта си. В очите й за миг се появи ужас; Габриел разбра, че се е озовала обратно във Виена. Той хвана осакатените й ръце и заговори. Разказа й за картината, която реставрираше. За вилата в Италия, където живееше. За Геула и Ари Шамрон. Но не спомена нищо за Виена. Нищо за Киара. Най-сетне погледът й отново се спря на него. Беше се върнала.

— Наистина ли си ти, Габриел?

— Да, Леа. Аз съм.

— Мислех, че си…

— Никога, Леа.

— Изглеждаш уморен.

— Работих много усилено.

— И си твърде слаб. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Добре съм, Леа.

— Колко можеш да останеш, скъпи?

— Не много дълго.

— Как е съпругата ти?

— Добре е, Леа.

— Тя красива ли е?

— Много е красива.

— Грижиш ли се добре за нея?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Правя всичко по силите си.

Тя погледна настрани.

— Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?

— Да, Леа, прекрасен е.

— Снегът опрощава греховете на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят бомби. — Тя пак го погледна. — Увери се, че коланът на седалката на Дани е добре закопчан. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

— Дай ми целувка.

Габриел притисна устни до покритата й с белези буза. Леа прошепна:

— Една последна целувка.

* * *

В Тел Авив и предградията му има мрежа от безопасни квартири на Службата, известни като „преходни обекти“. Те са места, където по принцип и по традиция оперативните агенти прекарват последната си нощ, преди да тръгнат от Израел за мисии в чужбина. Тази нощ нито Габриел, нито някой от членовете на екипа му си направи труда да отиде до отредената му квартира. Нямаше време. Всъщност те работиха здраво през цялата нощ и пристигнаха толкова късно на летище „Бен Гурион“, че служителите на „Ел Ал“ трябваше да им спестят обичайните процедури за безопасност. В друго нарушение на традицията, целият екип пътува с един и същ самолет: полет 315 на „Ел Ал“ за Лондон. Само Габриел имаше роля, която трябваше да изиграе тази вечер; той се отдели от останалите на летище Хийтроу и се отправи към Чейни Уок в Челси. Малко след шест часа Алон зави по „Чейни Гардънс“ и почука два пъти с кокалчето на показалеца си по задната врата на един черен ван без маркировка. Греъм Сиймор отвори вратата и му направи знак да се качи. Мишената бе на мястото. Мечът бе готов. Нощното нападение скоро щеше да започне.