Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Defector, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Предателят
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Американска. Първо издание
Художествено оформление на корицата: Георги Станков
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978–954–26–0989–6
История
- —Добавяне
32. Северната част на щата Ню Йорк
Паркът Адирондак — обширна площ с девствена природа, простиращ се на над двайсет и четири хиляди квадратни километра в североизточната част на щата Ню Йорк — е най-големият обществен природен резерват в Съединените щати. Приблизително с размерите на Върмонт, той е по-голям от седем други американски щата — в действителност е толкова голям, че националните паркове Йелоустоун, Йосемити, Глейсиър, Голям каньон и Грейт Смоуки Маунтинс биха могли всичките да се поберат в неговите граници. Габриел не знаеше тези факти, преди да изтече един час от излитането на самолета, когато неговият пилот, ветеран от програмата на ЦРУ по предаването на затворници, най-сетне му бе разкрил коя е дестинацията им. Прогнозата за времето бе доста страховита: ясно небе с максимални температури около нула градуса. Алон предположи, че пилотът е превърнал градусите от Фаренхайт към Целзий заради своя пасажер чужденец. Не беше.
Няколко минути след десет часа самолетът се приземи на регионалното летище Адирондак край езерото Саранак. Ейдриън Картър бе уредил на паркинга да бъде оставен един „Форд Експлорър“. По някакво чудо моторът запали при първия опит. Габриел включи парното на най-силното и прекара няколко плачевни минути в стържене на леда от прозорците. Като седна отново зад волана, вече не чувстваше лицето си. Термометърът на форда показваше минус осем градуса. „Това е невъзможно — помисли си той. — Сигурно уредът не е изправен“.
Картър, който бе предпазлив като никого другиго, се бе разпоредил никой да не приближава до мястото с каквото и да е предаващо или получаващо сигнал устройство, в това число и GPS навигационна система. Алон следваше списък с инструкции, които му бяха дадени на борда на самолета. Като напусна летището, той зави надясно и кара по шосе 186, до селцето Лейк Клиър. После направи още един десен завой по шосе 30 и се насочи към горното езеро Сейнт Риджис. Първо стигна до езерото Спитфайър, после до долното езеро Сейнт Риджис, след това до университетското градче Пол Смитс. На няколкостотин метра след входа на университета минаваше Кийс Милс Роуд — лъкатушещ междуселски път, който водеше на изток към един от най-отдалечените краища на резервата. Някъде в тази част на Адирондак фамилията Рокфелер притежаваше огромно лятно имение, снабдено със собствена железопътна гара, за да спира на нея частният семеен влак. Целта на Габриел, макар и доста по-малка от имението на Рокфелер, бе не по-малко уединена. Входът бе от лявата страна на пътя и както го бе предупредил Картър, лесно можеше да се пропусне. Първия път Алон го подмина и трябваше да продължи да кара още осемстотин метра, преди да намери подходящо място да направи обратен завой на заледения път.
Тясна пътека минаваше направо през гъстата гора в продължение на около стотина метра, преди да стигне до охраняема метална порта. Не се виждаше никакво друго заграждение или бариери, но Габриел знаеше, че мястото е осеяно с камери, топлинни сензори и детектори за движение. Нещо бе регистрирало приближаването му, защото портата се отвори с плъзгане още преди да спре колата. От другата страна видя към него да се носи с пълна скорост през поляната един джип „Гранд Чероки“. Зад волана седеше мъж в средата на петдесетте със стойка на военен. Той се казваше Ед Филдинг. Бивш офицер от специалните части на ЦРУ, Филдинг отговаряше за охраната.
— Предупредихме ви, че входът трудно се открива — каза той през отворения си прозорец.
— Наблюдавали сте ме?
Филдинг само се усмихна.
— Нали не сте забравили да оставите вкъщи мобилния си телефон?
— Не съм.
— А вашето блекбъри?
— Обиждате ме.
— Нямате тайни писалки или рентгенови очила?
— Единственото електронно нещо, което притежавам, е ръчният ми часовник и ще се радвам да го хвърля в близкото езеро, ако това ще ви накара да се чувствате по-спокоен.
— Ако не е някое тайно израелско устройство, което предава или приема сигнал, можете да го задържите. Освен това всички езера са замръзнали. — Филдинг включи отново двигателя. — Трябва да изминем още известно разстояние. Карайте зад мен. Иначе може да бъдете застрелян от някой снайперист.
Филдинг се понесе с пълна скорост през поляната. Докато стигнат до следващата редица дървета, Алон бе скъсил разстоянието. След осемстотин метра пътят се заизкачва по стръмен хълм. Въпреки че бе изринат от снега и опесъчен по-рано тази сутрин, повърхността му вече бе здраво замръзнала. Филдинг напредваше без проблем, но Алон полагаше огромни усилия, за да не буксува фордът. Той превключи двигателя на ниска предавка и опита отново. Този път гумите осъществиха сцепление с леда и автомобилът бавно пое към билото. За десетте секунди, които му бе отнела маневрата, Филдинг бе изчезнал от погледа му. Габриел го откри минута по-късно, спрял на едно разклонение. Те поеха наляво и караха още три километра, докато стигнаха до поляна в най-високата част на имението.
В средата на поляната се издигаше голяма, типично адирондакска вила; островърхият й покрив и просторните тераси гледаха на югоизток към слабата топлина на обедното слънце и замръзналите езера Сейнт Риджис. Близо до края на гората се издигаше втора вила — по-малка от главната къща, но величествена сама по себе си. Между двете постройки имаше ливада, на която две топло облечени деца усилено правеха снежен човек, наблюдавани от висока тъмнокоса жена, облечена с кожух. Като чу шума от приближаващите се автомобили, тя се обърна с бдителността на животно, но след няколко секунди вдигна ръка за поздрав.
Габриел паркира зад джипа на Филдинг и изключи двигателя. Докато успее да отвори вратата, жената вече тичаше тромаво към него през дълбокия до коляно сняг. Тя обви ръце около шията му и го целуна по двете бузи.
— Добре дошъл на единственото място в света, където Иван никога не ще ме открие — каза Елена Харкова. — Боже мой, Габриел, не мога да повярвам, че наистина си тук.