Даниъл Силва
Предателят (31)

31. Джорджтаун, Вашингтон, Окръг Колумбия

Ресторант 1789 — забележителност на Джорджтаун, се счита за един от най-изтънчените във Вашингтон и за един от малкото, които още изискват господата да носят сако. С това предупреждение Картър изпрати Габриел до „Брукс Брадърс“, където в рамките на десет минути той си купи габардинен панталон, риза от оксфордски плат^[1] и необходимото синьо сако. Обаче не взе вратовръзка. Както повечето израелци, Алон носеше такава само по принуда или когато е под прикритие. Освен това, ако си сложеше вратовръзка, Сара можеше да си направи погрешен извод. И бездруго сакото щеше да му създаде достатъчно проблеми.

Той пристигна няколко минути по-рано и бе уведомен от салонната управителка, че дамата му вече е настанена. Алон не бе изненадан; лично бе ръководил обучението на Сара Банкрофт и я смяташе за един от най-добрите агенти по призвание, които бе срещал. Знаеща езици, пътувала много и изключително образована, тя работеше като помощник-куратор в музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, когато Габриел я бе вербувал да открие ръководител на терористична мрежа, криещ се сред обкръжението на саудитския милиардер Зизи ал Бакари. След операцията Сара бе назначена на постоянна работа в Центъра за борба с тероризма към ЦРУ. Алон я бе ползвал отново предишното лято и с помощта на една фалшива картина я бе запознал с Елена Харкова. По време на операцията Михаил бе играл ролята на американското гадже от руски произход на Сара и те бяха прекарали заедно няколко нощи в петзвезден хотел в Сен Тропе. Габриел смяташе, че привличането се е породило именно тогава.

Не бе доволен от това по няколко причини, от които не на последно място бе нарушаването на забраната му за сексуални връзки между членовете на екипа му. Обаче гневът му мина бързо. Алон знаеше, че уникалната комбинация между стреса и скуката понякога може да доведе до романтични авантюри, когато агентите са на терен. Знаеше го от собствен опит. Преди двайсет години, докато се подготвяше за важна екзекуция в Тунис, той бе имал любовна афера с придружаващата го за прикритие агентка и едва не бе разрушил брака си с Леа.

Салонната управителка го поведе през приглушено осветената зала към една ъглова маса близо до камината. Сара седеше леко извърната, така че да може дискретно да наблюдава цялото помещение. Носеше черна рокля без ръкави и двуредно перлено колие. Светлата й коса се спускаше свободно върху раменете, а големите й сини очи блестяха на топлата светлина на свещите. Едната й ръка държеше столчето на чаша с мартини. Другата леко подпираше брадичката й. Когато я целуна по бузата, долови уханието на люляк.

— Може ли да ти поръчам едно такова? — попита тя, като почука с показалеца си с перфектен маникюр по чашата.

— По-скоро бих изпил лакочистителя ти.

— С резенче лимон ли го искаш или само с лед? — Тя погледна към салонната управителка. — Чаша шампанско, моля. Нещо изискано. Той е имал дълъг ден.

Салонната управителка се отдалечи. Сара се усмихна и вдигна мартинито към устните си.

— Казват, че не е хубаво да се пие вечерта преди полет, Сара.

— Щом мога да преживея една от твоите операции, мисля, че ще мога да преживея и един трансатлантически полет с малко джин в кръвоносната си система.

— Значи в Европа? Там ли те изпраща Картър?

— Ейдриън ме предупреди да бъда нащрек с теб. Няма да измъкнеш информацията от мен.

— Мисля, че имам право да знам.

— Наистина ли? — Сара остави чашата си и се приведе над масата. — Може да ти е трудно да повярваш, Габриел, но аз всъщност не работя за Службата. Назначена съм в Националната тайна служба на ЦРУ, което означава, че не ти, а Ейдриън Картър ми възлага задачите.

— Би ли казала това малко по-високо? Не съм сигурен дали готвачите и миячите на чинии успяха да те чуят.

— Не беше ли ти, който ми каза, че почти всеки важен професионален разговор, който си провеждал, е бил на обществено място?

Истина беше. Безопасните квартири бяха безопасни само ако не бяха подслушвани.

— Поне изключи някои места заради мен. Ще спя по-спокойно, ако знам, че в своята безкрайна мъдрост от Лангли не са решили да те изпратят в Саудитска Арабия или Москва.

— Можеш да спиш спокойно, защото оттам не са решили нищо подобно.

— Значи е в Европа?

— Габриел…

— Каква работа ще вършиш?

Тя въздъхна отчаяно.

— Свързана е с непрестанните усилия на моето правителство да се бори със световния тероризъм.

— Колко храбро. А като си помисли човек, че преди четири години подготвяше изложба, наречена „Импресионисти през зимата“.

— Надявам се, че това беше комплимент.

— Така е.

— Очевидно не одобряваш да работя на терен без теб.

— Вече изказах своите опасения. Обаче Ейдриън ти е шеф, не аз. И ако той мисли, че е уместно, тогава кой съм аз да оспорвам преценката му?

— Ти си Габриел Алон, ето кой си.

Появи се сервитьор. Той им даде по едно меню и накратко ги запозна с вечерните специалитети. Когато си отиде, Габриел прегледа предястията и колкото се може по-безпристрастно попита дали Михаил е наясно за пътуването на Сара. Тъй като въпросът му бе посрещнат с мълчание, той вдигна очи и видя, че тя го гледа напрегнато, с порозовели страни.

— Добре е, че не се държеше така, когато беше около Зизи и Иван — подхвърли Алон.

— Михаил ли ти каза?

— Всъщност шефът на Националната тайна служба го спомена в един разговор.

Сара не отговори нищо.

— Значи е вярно, така ли? Наистина ходиш с член на моя екип.

— Ревнуваш или си ядосан?

— Защо, за бога, да ревнувам, Сара?

— Не можех вечно да изпитвам несподелена любов към теб. Трябваше да продължа.

— И не можа да намериш друг, освен човек, работещ за мен?

— Странно е как се получи. Предполагам, че в Михаил имаше нещо, което ми се стори познато.

— Връзката с мъж, който работи за разузнавателната служба на чужда страна, не е най-умният ход за кариерата ти, Сара.

— В Лангли имат проблем със задържането на блестящ млад талант. Те са склонни да променят някои стари правила.

— Може би ще трябва да си поговоря на четири очи с шефа на отдел „Кадри“. Може да се разколебаят.

— Не би посмял, Габриел. Ти също нямаш право да се намесваш в личния ми живот.

Личният живот на Сара, помисли си Алон, бе напълно съсипан в 9,03 часа сутринта на 11 септември 2001 година, когато самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“, изпълняващ полет 175, се бе разбил в Южната кула на Световния търговски център. На борда на обречения самолет бил младият, завършил Харвард адвокат Бен Калахан. Бен успял да проведе един разговор през последните мигове от живота си — и той бил със Сара. Оттогава тя бе допуснала да се влюби само в един друг мъж. За съжаление, този мъж беше Габриел.

— Трябваше да помислиш повече и по-сериозно, преди да се обвържеш с човек, който убива хора, за да се прехранва. Михаил е извършил много ужасни неща заради родината си. — Алон замълча, после добави: — Неща, които понякога ще му пречат да бъде край теб.

— Напомня ми за някого, когото познавам.

— Това не е шега, Сара. Става дума за твоя живот. Освен това е всеизвестно, че на израелските мъже не може да се разчита. Достатъчно е да попиташ някоя средностатистическа израелка.

— Всъщност израелските мъже, които познавам, са направо чудесни.

— Това е, защото ние сме най-добрите от най-добрите.

— В това число и Михаил?

— Нямаше да е в моя екип, ако не беше такъв. Колко време си прекарала с него?

— Той идва тук няколко пъти и веднъж се срещнахме в Париж.

— За теб е опасно да бъдеш сама в Париж.

— Не бях сама. Бях с Михаил. — Помълча и добави: — То е почти като да съм с теб.

Думите й увиснаха за момент между тях.

— Затова ли е всичко, Сара?

— Габриел, моля те.

— Защото ще се почувствам зле, ако Михаил бъде наранен по някакъв начин.

— Сигурна съм, че единствената, която ще пострада, ще съм аз.

— Не и ако зависи от мен.

Тя се усмихна за първи път, откакто бе споменато името на Михаил.

— Щях да ти кажа тази вечер. Ние просто изчаквахме, докато се уверим, че е… — Гласът й секна.

— Докато се уверите за какво?

— Че е истинско.

— И така ли е?

Тя хвана ръката му.

— Не се разстройвай, Габриел. Надявах се, че бихме могли да го отпразнуваме.

— Не съм разстроен.

Сара погледна към чашата му с шампанско. Той не я беше докоснал.

— Искаш ли нещо друго?

— Лакочистител. С лед и резенче лимон.

* * *

Тъй като Габриел бе пристигнал във Вашингтон със знанието на ЦРУ, от интендантството му бяха дали не толкова безопасна квартира на Тънлоу Роуд, в северната част на Джорджтаун. По някаква странна прищявка на съдбата апартаментът гледаше към входа на руското посолство. Докато Алон пресичаше фоайето, сигурният му мобилен телефон завибрира в джоба на палтото му. Беше Ейдриън Картър.

— Къде си?

Габриел му каза.

— Имам нещо, което трябва да видиш веднага. Ще те вземем.

Връзката бе прекъсната. Петнайсет минути по-късно Алон се настани на задната седалка на черния седан на Картър на Ню Мексико Авеню. Ейдриън му подаде лист хартия: запис на прихванат от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен предната вечер в Москва. Подслушваният беше Иван Харков. Той бе говорил с някого от щабквартирата на ФСБ на Лубянския площад. Макар че по-голямата част от разговора бе водена на кодиран разговорен руски език, беше ясно, че Иван е дал нещо на ФСБ и сега иска да му го върнат. Това нещо бе Григорий Булганов.

— Прав беше, Габриел. Иван е предал Григорий на ФСБ, за да могат и те да си уредят сметките с него. Очевидно разпитите във ФСБ вървят твърде бавно за вкуса на Харков. Той е похарчил много пари, за да пипне Григорий, и вече се е уморил да чака. Обаче добрата новина е, че Булганов е жив.

— Има ли някакъв начин да накарате ФСБ да го задържат при тях?

— Никакъв. Нашите отношения с руските служби се влошават с всеки изминал ден. Няма начин те да допуснат намесата ни в чисто вътрешни дела. А и честно казано, ако ролите бяха разменени, и ние нямаше да го допуснем. От тяхна гледна точка, Григорий е изменник и предател. Бъди сигурен, че искат да го убият толкова много, колкото и Иван.

— Има ли нещо за мен от Центъра за контраразузнаване?

— Не още. Кой знае? Може твоят приятел Анатолий да е дух.

— Не вярвам в духове, Ейдриън. Ако знаем нещо за Иван, то е, че не би поверил отвличането на Григорий на някого, когото не познава.

— Така действа той. Всичко за него е лично.

— Така че е възможно някой, който е прекарал доста време край Иван, да е срещал този мъж в някакъв момент. — Габриел направи пауза. — Кой знае, Ейдриън? Тя може даже да знае истинското му име.

Картър нареди на шофьора да кара обратно към безопасната квартира, после погледна към Алон.

— Утре сутринта в шест часа ще дойде да те вземе кола. Опасявам се, че този път трябва да действаме много предпазливо. Няма да знаеш къде отиваме, докато не излетиш.

— Какво да си облека?

— Картър се усмихна.

— Топли дрехи. Много топли дрехи.