Даниъл Силва
Предателят (23)

23. Лаго ди Комо, Италия

Лаго ди Комо се намира в североизточния край на област Ломбардия, само на няколко километра от швейцарската граница. Имащо Y-образна форма, езерото е заобиколено от високи алпийски върхове и територията около него е осеяна с живописни градчета и села. Едно от най-дълбоките езера в Европа, то, за съжаление, е и едно от най-замърсените. Всъщност неотдавнашно изследване, направено от група италиански еколози, установи, че нивото на бактериите надвишава шейсет и осем пъти нормите за безопасно къпане на хората. Виновни за това са остарелите канализационни системи по крайбрежието, оттичащите се дъждовни води от близките ферми и лозя и намаляването на валежите и планинската снежна покривка, приписвано — правилно или не — на глобалното затопляне. Под натиска на местната туристическа индустрия правителството обеща да предприеме драстични действия, за да предотврати замърсяването на езерото да достигне положение, от което няма връщане. Обаче повечето италианци не затаиха дъх при това изявление. Тяхното правителство приличаше повече на очарователен мошеник — добро в обещанията, но не толкова добро в изпълнението им.

Ала когато застанеше на терасите на Вила Тереза, човек забравяше, че прекрасните води на езерото са замърсени по какъвто и да е начин. Наистина, в определени моменти на деня и при подходяща светлина и климатични условия, човек можеше да си представи, че няма такова нещо като глобално затопляне, няма войни в Ирак и Афганистан, няма световна финансова криза и няма потенциална заплаха, която да се развихри някъде отвъд пръстена от защитни планински върхове. Построена през XVIII век от богат милански търговец, вилата се издигаше на свой собствен малък полуостров. Беше триетажна, червеникавооранжева на цвят и до нея се достигаше само с плавателен съд — факт, който хер Хайнрих Кивер, главен оперативен директор на „Матрикс Текнолъджис“ в Цуг, Швейцария, намираше за много привлекателен.

Изглежда, хер Кивер търсеше уединено място, където неговите служители да могат да завършат работата по голям проект, без да бъдат разсейвани, в обстановка, вдъхновяваща за велики идеи. След кратка обиколка той заяви, че Вила Тереза е самото съвършенство. Договорът бе подписан на чаша кафе в градчето Лальо, където живееше американска филмова звезда, чието широко отразявано от медиите присъствие край Лаго ди Комо бе според мнението на много от постоянните посетители най-лошото нещо, което се е случило на езерото след изобретяването на бензиновия двигател. Хер Кивер плати целия наем със сертифициран чек, издаден от неговата банка в Цюрих. След това уведоми представителя на агенцията, че иска пълно уединение, което означаваше никакви камериерски услуги, никакви готвачи или последващи обаждания от агенцията. Ако възникнели някакви проблеми, обясни той, агентът пръв щял да научи.

Хер Кивер се настани във вилата още същия следобед заедно с две жени. Едната бе удивителна брюнетка с лице като на руска икона; другата — привлекателна италианка, придружена от двама приличащи си телохранители. Без знанието на агенцията за отдаване под наем, хер Кивер и телохранителите имаха кратък, но разгорещен спор преди провеждането на щателно претърсване на имота за скрити микрофони или друго подслушвателно оборудване. Доволни, че вилата е безопасна, те се настаниха в стаите си и зачакаха пристигането на останалите гости. Те бяха общо шест — четирима мъже и две жени, и пристигнаха не от Цуг, а от анонимна на вид административна сграда, намираща се на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Бяха пътували поотделно до Европа под фалшиви имена и с фалшиви паспорти в джоба. Трима от тях бяха кацнали в Рим и бяха продължили с кола на север, а другите трима бяха кацнали в Цюрих и бяха шофирали на юг. По някакво чудо те пристигнаха на територията на частната вила с разлика от само пет минути. Хер Кивер, който ги посрещна, заяви, че това е добър знак. Шестимата новопристигнали се въздържаха да изразят мнение. Бяха плавали и преди под ръководството на хер Кивер и знаеха, че в спокойните води често се зараждат морски бури почти или без никакво предупреждение.

Същото се отнасяше и за новото попълнение към този прославен екип от оперативни агенти — Олга Сухова. Те естествено я познаваха по име и реноме, но никой от тях не бе срещал на живо известната руска журналистка. Габриел се зае с представянето им с умишлената уклончивост, която владееше само един ветеран от тайния свят. Той каза на Олга малките им имена, но не спомена настоящите им длъжности, нито миналите им професионални подвизи. Колкото до Алон, за него шестимата гости бяха като табула раза — инструменти, предоставени му от по-висша сила.

Те се приближаваха до нея по двойки и внимателно се здрависваха. Жените — Римона и Дина — дойдоха първи. Римона бе около тридесет и пет годишна, с дълга до раменете коса с цвета на йерусалимския варовик^[1]. Майор от Цахал — израелските въоръжени сили, тя бе работила няколко години като аналитик към Аман, преди да се прехвърли в Службата, където сега бе част от специалното звено, занимаващо се с Иран. Дина, дребна и тъмнокоса, работеше в Службата като специалист по въпросите на тероризма, чиито ужаси лично бе преживяла. Един октомврийски ден на 1994 година тя бе стояла на телавивския площад „Дизенгоф“, когато един атентатор самоубиец от „Хамас“ бе взривил бомба, закачена на колана му, в автобус № 5. Онзи ден бяха загинали двадесет и един души, сред които майката и двете сестри на Дина. Самата тя бе тежко ранена в крака и още леко накуцваше.

След това се приближиха двама четиридесетгодишни мъже — Йоси и Яков. Висок и оплешивяващ, Йоси понастоящем бе прехвърлен в „Руското бюро за научни изследвания“, както Службата наричаше сега своя аналитичен отдел. Той бе изучавал антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше с подчертан английски акцент. Яков, набит здравеняк с черна коса и сипаничаво лице, имаше вид на човек, който не се занимава с книги и учение. В продължение на много години той бе работил в Отдела по арабските въпроси към израелската служба за вътрешна сигурност Шабак, вербувайки шпиони и информатори на Западния бряг и Ивицата Газа. Също като Римона, той наскоро се бе прехвърлил в Службата и сега внедряваше агенти в Ливан.

После дойде странна двойка от противоположни на вид мъже, които обаче имаха една обща характеристика. И двамата говореха свободно руски език. Първият беше Ели Лавон. С дребна фигура, рядка прошарена коса и интелигентни кафяви очи, той бе смятан за най-добрия проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Ели бе работил рамо до рамо с Габриел в безброй операции и бе най-близкото нещо до представата на Алон за брат. Също както при Габриел, връзките на Лавон със Службата бяха доста слаби. Професор по библейска археология в Йерусалимския еврейски университет, той често можеше да бъде открит да пресява пръст и да отделя артефакти от древното минало на Израел в дълбоки до пояс изкопи на някои археологически разкопки. Два пъти годишно Лавон преподаваше техника на проследяването в Академията и постоянно отлагаше пенсионирането си заради Габриел, който никога не се чувстваше истински спокоен на терен, ако легендарният Ели Лавон не му пазеше гърба.

Мъжът, застанал до Ели, имаше очи с цвят на глетчер и бледо лице с фини черти. Роден в Москва, в семейството на еврейски учени дисиденти, Михаил Абрамов бе дошъл в Израел като тийнейджър седмици след разпада на Съветския съюз. Наречен някога от Шамрон „версия на Габриел без съвест“, Михаил се бе присъединил към Службата, след като бе служил в специалните войски Саярет Маткал, през което време бе елиминирал няколко от висшите ръководители на терористичните организации „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“. Дарбите му обаче не се изчерпваха с боравенето с оръжие; предишното лято в Сен Тропе той се бе внедрил в антуража на Иван Харков заедно с агентката от ЦРУ Сара Банкрофт. От всички, събрани във вилата край езерото, само Михаил бе имал рядкото неудоволствие да сподели трапезата с Иван. След това той призна, че това е било най-ужасяващото преживяване в неговия професионален живот — признание на човек, който бе преследвал терористи из безплодните земи на Окупираните територии.

По коридорите и в конферентните зали на булевард „Цар Саул“ тези шест души бяха известни под кодовото име „Варак“ — еврейската дума за светкавица — заради способността им да се събират и да нанасят мълниеносни удари. Те бяха действали заедно, често в условията на непоносим стрес, на тайни бойни полета, простиращи се от Москва до Марсилия и до изключителния карибски остров Сен Бартелеми. Обикновено се държаха много професионално, с малки прояви на егоизъм и дребнавост. Понякога привидно тривиални въпроси, например разпределението на спалните, предизвикваха изблици на детински сръдни и раздразнителност. Като не можеха сами да разрешат спора, те се обръщаха към Габриел — мъдрия ръководител, — който уреждаше нещата с разпореждане, което някак си не бе в полза на никого, но те в крайна сметка го приемаха за справедливо.

След като обезпечиха защитен канал за свръзка с булевард „Цар Саул“, всички се събраха на работна вечеря. Хранеха се като едно семейство, каквото бяха в много отношения, макар че разговорът им бе по-предпазлив от обикновено, което се дължеше на присъствието на външния човек. От любопитството, изписано по лицата им, Алон разбра, че са чули някои слухове в Тел Авив. Слухове, че дните на Амос са преброени. Слухове, че Габриел скоро ще заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Само Римона, племенница на съпругата на Шамрон, се осмели да попита дали това е вярно. Тя го направи шепнешком и на иврит, така че Олга да не разбере. Когато Алон се престори, че не я е чул, Римона скришом го срита в глезена — отмъщение, което само един родственик на Ари можеше да дръзне да извърши.

След вечерята отидоха в голямата зала и там, застанал пред припукващия в камината огън, Габриел проведе първото официално съвещание за операцията. Григорий Булганов — руският дезертьор, който на два пъти бе спасил живота на Алон — бил отвлечен от Иван Харков и отведен в Русия, където по всяка вероятност бил подложен на жестоки разпити, които щели да завършат с неговата екзекуция. Те щели да го върнат, каза Габриел, и да изхвърлят от бизнеса агентите на Иван. Търсенето им щяло да започне с организирано от тях самите отвличане и разпит.

В друга страна и в друга разузнавателна служба такъв план можеше да бъде посрещнат с проява на недоверие или дори с насмешка. Но не и в Службата. Тя си имаше дума за подобно необичайно мислене: мешуга, или на иврит — „побъркано“. В Службата нито една идея не бе мешуга. Понякога колкото повече мешуга имаше, толкова по-добре. Това бе начин на мислене. Именно то правеше Службата велика.

Имаше и нещо друго, което я отличаваше от другите служби: свободата, която чувстваха по-нисшите служители да правят предложения и дори да оспорват предположенията на висшестоящите. Габриел не се засегна, когато екипът му започна безкомпромисна критика на плана. Въпреки че бяха еклектична смесица — всъщност повечето никога не бяха възнамерявали да стават полеви агенти, — те бяха осъществили някои от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. Бяха убивали и отвличали, бяха извършвали актове на измама, кражба и фалшифициране. Бяха вторите очи на Алон. Неговата обезопасителна мрежа.

Обсъждането продължи един час. По-голямата част от него бе проведена на английски заради Олга, но от време на време те преминаваха на иврит от съображения за сигурност или защото мисълта им не можеше да бъде изразена на никакъв друг език. Имаше спорадични изблици на гняв или на случайни обиди, но през повечето време тонът беше любезен. Когато бе разрешен и последният въпрос, Габриел приключи съвещанието и раздели екипа на групи. Яков и Йоси щяха да осигурят превозни средства и да обезопасят пътищата. Дина, Римона и Киара щяха да създадат фалшива организация и да изготвят всички необходими уебсайтове, брошури и покани. Говорещите руски Михаил и Ели Лавон щяха да се занимават със самия разпит, като Олга щеше да им бъде консултант. Габриел нямаше друга конкретна задача, освен да контролира и да се притеснява. Така и се полага, помисли си той, защото това бе ролята, която Шамрон бе играл толкова пъти преди.

В полунощ, когато масата бе почистена и съдовете — измити, всички се качиха по стаите си, за да поспят няколко часа. В техния шефски апартамент Габриел и Киара тихо се любиха. След това двамата легнаха един до друг в тъмнината. Той гледаше в тавана, а тя го галеше с пръст по бузата.

— Къде си? — попита го Киара.

— В Москва — отвърна й.

— Какво правиш?

— Наблюдавам Ирина.

— Какво виждаш?

— Още не съм съвсем сигурен.

Тя помълча известно време.

— Никога не си толкова щастлив, колкото когато те са наоколо. Може би Узи е прав. Може би Службата е единственото семейство, което имаш.

— Ти си моето семейство, Киара.

— Сигурен ли си, че искаш да ги напуснеш?

— Да.

— Чух, че Шамрон има други планове.

— Обикновено е така.

— Кога ще му кажеш, че няма да приемеш работата?

— Веднага щом измъкна Григорий от ръцете на руснаците.

— Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да се приближаваш твърде много до Иван. — Целуна го по устните. — Той обича да унищожава хубавите неща.