Даниъл Силва
Предателят (21)

21. Монмартър, Париж

Жилищната кооперация се издигаше в източния край на Монмартър, близо до гробището. Имаше малък вътрешен двор и елегантно стълбище, покрито с протрита пътека. Апартаментът се намираше на третия етаж; от прозореца на комфортно обзаведената всекидневна можеше да се види белият купол на базиликата „Сакре Кьор“, ако Шамрон не закриваше гледката. Като чу скърцането на вратата, той бавно се обърна и дълго гледа Габриел, сякаш се чудеше дали да го застреля, или да го хвърли на подивелите бездомни кучета. Носеше сив костюм на ситно райе и скъпа копринена вратовръзка с цвят на полирано сребро. Те му придаваха вид на застаряващ средноевропейски бизнесмен, който е направил състояние по непочтен начин и никога не е губил на бакара.

— Липсваше ми на обяда, Ари.

— Аз не обядвам.

— Дори и когато си в Париж?

— Ненавиждам Париж. Особено през зимата.

Той измъкна табакера от горния джоб на сакото си и отвори с палец капачето.

— Мислех, че окончателно си спрял пушенето.

— И аз си мислех, че завършваш картината в Италия. — Шамрон извади цигара, почука три пъти края й върху капака на табакерата и я мушна между устните си. — И се чудиш защо не се оттеглям.

Запалката му проблесна. Не беше очуканата стара „Зипо“, която ползваше вкъщи, а лъскава сребърна запалка, от която по команда на Ари лумна синьо пламъче. Обаче цигарата му беше от обичайната марка. Турска и без филтър, тя изпускаше остра миризма, която бе уникална за Шамрон, както специфичната му походка и непреклонното му намерение да смачка всеки, който е достатъчно глупав да му се противопостави.

Да се опише влиянието на Ари Шамрон върху отбраната и сигурността на Израел бе равносилно на това да се обясни ролята, която водата е изиграла за зараждането и поддържането на живота на земята. В много отношения Шамрон беше самата държава. Беше се сражавал във войната, довела до възстановяването на Израел, и бе прекарал следващите шейсет години в защита на страната от множеството врагове, които се стремяха да я унищожат. Звездата му бе блестяла най-ярко по време на войни и кризи. Беше назначен за първи път за директор на Службата малко след катастрофата на войната Йом Кипур през 1973 година и бе служил като такъв по-дълго от всеки друг шеф преди и след него. Когато серия от публични скандали бе съсипала репутацията на Службата, той бе помолен да се върне на работа и с помощта на Габриел бе възвърнал на Службата предишната й слава. Второто му пенсиониране, както и първото, беше принудително. В някои среди то бе свързвано с разрушението на Втория храм^[1]!

Сега Шамрон бе в ролята на сивия кардинал. Въпреки че вече нямаше официален пост или звание, той оставаше скритата ръка, която ръководеше израелската сигурност. Не беше необичайно да влезеш в дома му посреднощ и да намериш няколко мъже по ризи, насядали около кухненската маса, да си крещят един на друг сред гъст облак от цигарен дим, а клетата Геула — неговата многострадална съпруга — да седи в съседната стая с плетката си и любимия си Моцарт в очакване момчетата да си тръгнат, за да раздигне масата.

— Успя да вдигнеш доста шум от другата страна на Ламанша, синко. Но пък това ти стана специалитет. — Шамрон издуха струя дим към тавана, където той се завъртя в полумрака като струпващи се буреносни облаци. — Твоят приятел Греъм Сиймор очевидно се бори да запази поста си. Мазел тов^[2], Габриел. Не е лошо за три дни работа.

— Греъм ще оцелее. Винаги го прави.

— И на каква цена? — Ари зададе въпроса по-скоро на себе си. — Даунинг Стрийт и висшият ешелон на МИ5 и МИ6 вдигат врява за твоите действия. Те правят неприятни предложения да се преустанови сътрудничеството с нас по широк кръг деликатни въпроси. Точно сега се нуждаем от тях, Габриел. Ти също.

— Защо и аз?

— Може да е убягнало от вниманието ти, но моллите в Техеран са на път да произведат своята ядрена бомба. Новият ни министър-председател и аз споделяме една и съща философия. Не смятаме, че трябва да седим със скръстени ръце, докато другите планират нашето унищожение. И когато някои хора се канят да ни изтрият от лицето на земята, предпочитаме да вземем думите им на сериозно. И двамата сме изгубили семействата си при първия холокост и няма да изгубим родината си при втори такъв — или поне не и без бой.

Шамрон свали очилата си и огледа дали стъклата не са замърсени.

— Ако бъдем принудени да нападнем Иран, можем да очакваме ожесточен отпор от тяхната помощна армия в Ливан: „Хизбула“. Сигурно знаеш, че делегация на „Хизбула“ неотдавна е предприела тайно пътуване до Москва, за да попазарува. И не са търсили матрьошки и кожени шапки. Отишли са да се срещнат с твоя стар приятел Иван Харков. Говори се, че той им е продал три хиляди РПГ–32^[3]. Очевидно им е направил чудесна отстъпка, защото е знаел, че ще използват оръжията срещу нас.

— Сигурни ли сме, че е бил Иван?

— Чухме името му да се споменава в няколко прихванати разговора. — Ари отново си сложи очилата и изгледа втренчено Алон. — С противници като Иран, „Хизбула“ и Иван Харков ние се нуждаем от приятели, където можем да ги намерим, Габриел. Ето защо имаме нужда от добри взаимоотношения с британците. — Той направи пауза. — Затова трябва да приключиш безкрайния си меден месец и да се върнеш у дома.

Алон виждаше накъде води това. Той реши да не улеснява задачата на Шамрон, като зададе насочващ въпрос. Видимо раздразнен от преднамереното му мълчание, Ари смачка цигарата си в пепелника на масичката за кафе.

— Новият ни премиер дълги години бе твой почитател. Същото не може да се каже за чувствата му към настоящия директор на Службата. Двамата с Амос са служили за кратко в Аман — израелското военно разузнаване. Омразата им е била взаимна и продължава и до ден днешен. Амос няма да оцелее дълго на този пост. Миналата седмица, по време на неофициална вечеря, министър-председателят ме попита кой искам да бъде следващият шеф на Службата. Естествено казах му твоето име.

— Достатъчно ясно дадох да се разбере, че не се интересувам от тази работа.

— Чувал съм и преди тази реч. Става досадна. Или по-точно казано, не отразява настоящата действителност. Държавата ни е изправена пред заплаха, която няма аналог в историята й. Ако не си забелязал, точно сега не сме много популярни. А иранската заплаха означава още по-голяма нестабилност и потенциално насилие в целия регион. Какво смяташ да правиш, Габриел? Да си седиш във фермата в Италия и да реставрираш картини за папата?

— Да.

— Това не е реалистично.

— Може би не и за теб, Ари, но точно това възнамерявам да правя. Дадох живота си за Службата. Изгубих сина си. Изгубих съпругата си. Пролях кръвта на други хора, както и моята. Приключих. Кажи на премиера да избере някого другиго.

— Той се нуждае от теб. Страната ни се нуждае от теб.

— Малко преувеличи, не мислиш ли?

— Не, просто бях искрен. Страната ни е изгубила вяра в потенциала на своите лидери. Обществото ни започва да се дразни. Хората се нуждаят от някой, на когото могат да вярват. Някой, на когото могат да се доверят. Някой безупречен.

— Аз бях убиец. Въобще не съм безупречен.

— Беше боец на тайния фронт. Даде справедливост на онези, които не могат сами да я потърсят.

— И през това време изгубих всичко. Едва и сам не загинах.

— Но животът ти бе реставриран точно като някоя от твоите картини. Имаш Киара. Кой знае? Може би скоро ще имаш друго дете.

— Има ли нещо, което трябва да знам, Ари?

Запалката на Шамрон отново проблесна. Следващите му думи бяха казани не на Алон, а на осветения купол на „Сакре Кьор“.

— Върни се у дома, Габриел. Поеми ръководството на Службата. За това си роден. Бъдещето ти е било предопределено, когато майка ти те е нарекла Габриел.

— Каза същото, когато ме вербува за операцията „Божи гняв“.

— Така ли? — Стареца се усмихна слабо при спомена. — Нищо чудно, че тогава ми отговори с „да“.

Шамрон бе намеквал за този сценарий години наред, но никога преди не бе го заявявал толкова недвусмислено. Габриел знаеше твърде добре как ще прекара остатъка от живота си, ако бъде достатъчно глупав да приеме предложението. Не трябваше да търси друг пример освен човека, стоящ пред него. Ръководенето на Службата бе съсипало здравето на Ари и бе опустошило семейството му. Страната гледаше на него като на национално богатство, но що се отнася до децата му, той бе бащата, който никога не бе бил при тях. Бащата, който бе пропускал рождени дни и годишнини. Бащата, който бе пътувал в бронирани коли, заобиколен от въоръжени мъже. Това не бе животът, който Габриел искаше, нито възнамеряваше да наложи на любимите си хора.

Ала да каже това на Шамрон сега не беше алтернатива. По-добре да му остави малка надежда и да използва положението в своя полза. Ари щеше да разбере това. Той щеше да направи същото, ако ролите им бяха разменени.

— С колко време ще разполагам, преди да поема ръководството?

— Това означава ли, че ще приемеш работата?

— Не, означава, че ще обмисля предложението… при две условия.

— Не обичам ултиматумите. ООП научиха това по трудния начин.

— Искаш ли да чуеш условията ми?

— Ако настояваш.

— Първото е да довърша картината.

Шамрон затвори очи и кимна в знак на съгласие.

— А второто?

— Ще изведа Григорий Булганов от Русия, преди Иван да го убие.

— Опасявах се, че ще кажеш това. — Ари си дръпна за последно от цигарата и бавно я остави в пепелника. — Виж дали има някакво кафе на това място. Знаеш, че не съм способен да обсъждам операция без кафе.