Даниъл Силва
Предателят (19)

19. Оксфорд

Оксфордският градски автобус № 5 тръгва от гарата, минава през района на търговския център „Темпларс Скуеър“, над моста Магдален и стига до далечния квартал Блекбърд Лейс. Габриел и Олга се качиха пред колежа „Ол Соулс“ и слязоха на първата спирка на Каули Роуд. С тях слязоха още петима пътници. Четирима от тях тръгнаха по пътя си. Петият — мъж на средна възраст, повървя малко след тях, преди да влезе в църквата на ъгъла на Джун Стрийт. От нея долетяха гласовете на молещите се.

— Всяка сряда има вечерна служба.

— Изчакайте вътре, докато взема нещата ви.

— Искам да се сбогувам с Касандра и да се уверя, че е добре.

— Не ми ли вярвате, че ще я нахраня?

— Обзалагам се, че не обичате животните.

— В действителност е точно обратното. И имам белези, с които да го докажа.

Те завиха по Ректъри Роуд и се отправиха право към вратата на Олга. Нейният велосипед още бе облегнат на казана за боклук зад ниската тухлена стена. На бравата висеше лимоненозелена диплянка, рекламираща нова индийска храна. Олга я свали, преди да мушне ключа в ключалката, но той отказа да се завърти. После някъде на притъмнялата улица забоботи автомобилен двигател. Алон усети, че тилът му пламва.

За обикновен човек двете последователни събития вероятно нямаше да означават нищо. Но за такъв като Габриел те бяха като примигваща неонова табела, предупреждаваща за опасност. Обръщайки бързо глава надясно, той видя, че колата приближава с висока скорост и загасени фарове откъм Сейнт Клемънтс Стрийт. Шофьорът бе широкоплещест и държеше спокойно волана с две ръце. Алон забеляза, че точно зад него от отворения прозорец се подава предмет с позната форма — полуавтоматичен пистолет, снабден със заглушител.

Бяха хванати в капан точно както Григорий бе попаднал в клопка преди тях. Ала това нямаше да бъде отвличане. Щеше да бъде елиминираща операция. За да оцелеят през следващите десет секунди, от Габриел се изискваше да действа отбранително — нещо, което нарушаваше десетилетия натрупан опит и обучение. За съжаление, нямаше избор. Беше дошъл невъоръжен в Оксфорд.

Той направи крачка назад и нанесе силен ритник на вратата. Солидна като стена, тя не помръдна. Като хвърли поглед наляво, Алон видя малкия участък земя, настлан с бял чакъл. Когато първите куршуми се забиха във фасадата на къщата, той сграбчи Олга за ръката и я принуди да залегне зад ниската тухлена стена.

Стрелбата трая не повече от пет секунди — колкото да се изпразни един пълнител, помисли си Габриел — и шофьорът не спря, за да може стрелецът да смени пълнителя или оръжието. Алон повдигна глава, докато автомобилът вземаше лекия завой на пътя, и успя да затвърди първоначалното си впечатление за марката и модела.

„Воксхол Инсигния“.

Лимузина.

Тъмносиня.

Мисля, че го наричат тъмносин металик…

— Ще ме смачкате.

— Добре ли сте?

— Така мисля. Обаче ми напомнете никога повече да не ви разрешавам да ме изпращате до вкъщи.

Габриел остана на земята още миг, после се изправи и отново нанесе ритник на вратата, този път подсилен от притока на адреналин и гняв. Бравата поддаде и вратата се отвори с трясък, сякаш ударена от взривна вълна. Като пристъпи внимателно в антрето, той забеляза чифт котешки очи, които го гледаха спокойно от долния край на стълбите. Олга грабна котката и я притисна до гърдите си.

— Няма да тръгна оттук без нея.

— Просто побързайте, госпожице Чесникова. Искам да тръгнем, преди хората с пистолета да се върнат, за да довършат работата си.