Даниъл Силва
Предателят (76)

76. Йерусалим

Габриел и Киара положиха решителни усилия да изпълнят дословно заповедта на Навот. Те рядко намираха причина да напускат апартамента: през август в Йерусалим бе горещо като в пещ и през деня бе непоносимо топло. Излизаха само по тъмно, но дори и тогава за кратко. За първи път от много години Габриел изпита нужда да нарисува собствена творба. Обектът му естествено бе Киара. Само за три дни той й нарисува поразително красив актов портрет и като го завърши, го подпря на стената до долния край на леглото им. Понякога, когато стаята бе потънала в мрак и той бе опиянен от целувките на Киара, бе почти възможно да обърка картината с реалността. По време на една от тези халюцинации телефонът на нощното шкафче доста изненадващо иззвъня. С Киара, обгърнала с бедра кръста му, Габриел се изкуши да не отговаря. Той неохотно вдигна слушалката до ухото си.

— Трябва да поговорим — каза Ейдриън Картър.

— Слушам те.

— Не е за телефон.

— Къде?

Срещнаха се на закуска два дни по-късно на терасата на хотел „Цар Давид“. Когато пристигна, Габриел завари Картър, облечен в измачкан костюм от поплин, да чете „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Не бяха се виждали от много месеци. Всъщност последната им среща беше на летище Шанън в Ирландия на сутринта след срещата на върха на Г-8. Съгласно споразумението с руския президент, на Габриел, Киара, Михаил и Ирина Булганова бе разрешено да напуснат Москва по същия начин, както бе пристигнал Габриел: заобиколени от агенти на тайните служби, на борда на така наречения „автомобилен“ самолет. Те бяха слезли от самолета при кацането му за зареждане с гориво и всеки бе поел по своя път. Ирина бе придружила Греъм Сиймор във Великобритания, докато Габриел, Киара и Михаил бяха отлетели за Израел заедно с Шамрон. Онази сутрин Картър бе толкова развълнуван, че пропусна да поиска от Алон официалния американски паспорт, с който той бе влязъл в Русия. Ейдриън го направи сега, веднага щом седна отново на мястото си. Габриел го хвърли на масата с герба надолу.

— Надявам се, че не си го използвал по време на малката ти европейска ваканция това лято.

— Не съм напускал Израел, откакто се върнах от Русия.

— Добър опит, Габриел. Обаче ние знаем от много достоверен източник, че ти и екипът ти сте прекарали лятото, убивайки приятелите и сътрудниците на Антон Петров. И сте свършили страхотна работа.

— Не бяхме ние, Ейдриън. Беше Иван.

— Шефовете на нашите европейски централи също са чули тези слухове.

Картър разтвори паспорта и започна да го прелиства.

— Не се притеснявай, Ейдриън. Няма да намериш нито една виза в него. Не бих погодил това на теб или на вашия президент. Съпругата ми е жива благодарение на вас. Никога няма да мога да ви се отплатя.

— Мисля, че балансът на нашата сметка все още клони силно в твоя полза. — Картър отпи от кафето си и смени темата: — Чухме, че са на път промени на кормилото на булевард „Цар Саул“. Излишно е да казвам, че в Лангли са доволни от избора. Винаги съм харесвал Узи.

— Но?

— Естествено ние се надявахме следващият шеф да си ти. Разбираме защо това няма да е възможно. И всички ние искрено подкрепяме решението ти.

— Нямаш представа какво облекчение е за мен, че имам подкрепата на Лангли, Ейдриън.

— Помъчи се да контролираш това твое саркастично израелско остроумие. — Картър попи устните си със салфетката. — Мислил ли си за бъдещите си планове?

— За момента с Киара трябва да останем тук. — Габриел кимна към двойката телохранители, седнали през две маси от тях. — Пазени от деца с пистолети.

— Можете да дойдете в Америка. Елена казва, че сте добре дошли по всяко време. Всъщност тя каза, че иска да построи в имението къща за теб и Киара. Ако бях на твое място, щях да бъда изкушен да приема предложението й.

— Това е, защото си израснал в Нова Англия и си свикнал със зимите. Аз съм от Долината на Израил.

— Тя не се шегува, Габриел.

— Моля те, благодари на Елена и й кажи, че оценявам предложението й, но не мога да го приема.

— Децата й ще бъдат много разочаровани. — Картър подаде на Алон един плик. — Те ти написаха писмо. Всъщност то е адресирано до теб и Киара.

— За какво е?

— Писмо за извинение. Искат да знаеш колко много съжаляват за това, което направи баща им.

Габриел извади писмото и мълчаливо го прочете.

— Прекрасно е, Ейдриън, но кажи на децата, че не трябва да се чувстват виновни за действията на баща им. Освен това, никога нямаше да успеем да върнем Киара без тяхната помощ.

— Очевидно са направили доста добро представление в базата „Андрюс“. Филдинг каза, че е било направо забележително. Руският посланик нищо не е заподозрял.

Алон върна писмото в плика и се усмихна. Макар че руският посланик не го разбра, той се бе оказал участник в една сложна измама. Николай и Анна наистина се качиха в самолет С-32 на американските военновъздушни сили в базата „Андрюс“, но по настояване на Габриел те бяха държани далече от руското въздушно пространство. Всъщност само секунди след като минаха през вратата на кабината, те отидоха направо в колата за кетърингово обслужване на самолета, където ги чакаше Сара Банкрофт. Десет минути след като посланикът си тръгна, Николай и Анна се присъединиха към майка си на борда на гълфстрийма и се върнаха в Адирондак. Само писмото им бе истина. То бе написано от децата в базата „Андрюс“ и бе предадено на пилота. Според Елена, бяха мислили наистина всяка дума в него.

— Преди няколко месеца моят директор се сблъскал с руския посланик на един прием в Белия дом. Той още е разтревожен заради случилото се. Очевидно живее в страх от гнева на Иван. Прекарва в Русия колкото се може по-малко време.

Габриел мушна писмото в джоба на ризата си. Картър със сигурност не бе изминал целия този път до Йерусалим, за да вземе паспорта и да предаде писмото, но изглежда, не бързаше да подхване разговор за истинския повод на посещението си. Сега четеше вестника си. Сгъна го на четири и го подаде на Алон.

— Виждаш ли това? — попита той, като почука с пръст заглавието.

Беше статия за новия паметник на мястото за екзекуции във Владимирска област. Макар че бе малък и скромен, той вече бе привлякъл десет хиляди посетители за голямо огорчение на Кремъл. Много от посетителите бяха роднини на убитите там, но повечето бяха обикновени руснаци, които идваха да видят нещо от тъмното им минало. След откриването на паметника репутацията на Сталин рязко бе спаднала, както и тази на настоящия режим. В действителност все повече руснаци започваха да изразяват своето недоволство. Репортерът на „Хералд Трибюн“ се питаше дали руснаците ще бъдат толкова склонни да приемат едно авторитарно бъдеще, ако говорят по-открито за тоталитарното си минало. Габриел не беше сигурен. Той си спомни нещо, което Олга Сухова му бе казала веднъж, докато се разхождаха из Новодевичето гробище. Руснаците никога не бяха имали истинска демокрация и вероятно никога нямаше да имат.

— Тук пише, че руският президент още не го е посетил.

— Той е много зает човек — вметна Картър.

— Мислиш ли, че съжалява за решението си да го направи публично достояние?

— Боя се, че той нямаше избор. Ние се договорихме да запазим в тайна всичко около аферата и да прикрием смъртта на Григорий с тази нелепа история за самоубийство. Обаче гробовете не бяха част от сделката. Всъщност казахме недвусмислено на Кремъл, че ако не кажат истината на руския народ, ние ще го направим вместо тях.

Алон сгъна вестника и понечи да го върне на Картър.

— Виж материала под статията.

Той бе за нова поредица от кръвопролития в Конго, при които бяха загинали повече от сто хиляди души. Материалът бе придружен със снимка на обезумяла майка, която държеше тялото на убитото си дете.

— Познай кой помага да се раздухва огъня? — попита Ейдриън.

— Иван?

Картър кимна утвърдително.

— Миналия месец той достави там два самолетни товара с оръжие. Картечници, ръчни противотанкови гранатомети, автомати АК-47 и няколко милиона патрони. И какво, мислиш, каза руският президент, когато го помолихме да се намеси?

— Кой Иван?

— Нещо от този род. Ясно е, че никакво ухажване или сладки приказки няма да убедят Кремъл да спре операциите на Харков. Ако искаме да го извадим от бизнеса, трябва да го направим сами.

— Докато е в Русия, той е недосегаем.

— Така е, но само докато стои в Русия. Обаче, ако я напусне…

— Няма да го направи, Ейдриън. Не и докато е в червения списък на Интерпол.

— Друг човек би се замислил, но Иван е импулсивен. — Картър подпря брадичка на дланите си и се загледа в стените на Стария град. — По наши сметки това лято ти и екипът ти убихте единадесет руснаци в Европа. Чудим се дали бихте проявили интерес към още една цел.

Сърцето на Габриел се разтуптя. Следващите му думи бяха изречени много по-спокойно, отколкото се чувстваше:

— Къде отива той?

Картър му каза.

— Там няма ли още съдебно преследване срещу него?

— Според Лангли, въпросната страна няма реално желание да го преследва.

— Защо?

— По политически причини, разбира се. И заради петрола. Тази страна иска да подобри връзките си с Москва. Тя смята, че арестуването и даването под съд на личен приятел на руския президент ще доведе до ответни мерки от страна на Кремъл.

— Разузнавателната служба на въпросната страна знае ли, че Харков се е запътил към тях?

— Имайки предвид нашата загриженост за тяхната политика, решихме да не уведомяваме шпионите им. А и това би затруднило реализирането на другите ни възможности.

— Какви други възможности?

— Струва ми се, че имаме три.

— Коя е първата?

— Да го оставим да се наслаждава на своята почивка и да забравим за това.

— Лоша идея. А втората възможност?

— Да го арестуваме ние и да го съдим на американска територия.

— Твърде сложно е. Освен това ще предизвика криза в отношенията между Съединените щати и важен европейски съюзник.

— И ние така си помислихме. Всъщност смятаме, че няма да можем да действаме на територията на въпросната страна. — Картър замълча, после добави: — Което ни отвежда до третата възможност.

— Която е?

— Кахол ве’лаван.

— Колко сигурни сте, че Иван ще бъде там?

Картър му подаде досието.

— Абсолютно сигурни сме.