Даниъл Силва
Предателят (75)

75. Тиберия, Израел

А какво бе станало с Иван? Много седмици след кошмара в брезовата гора край Москва той остана извън полезрението. Носеха се слухове, че е бил арестуван. Слухове, че е избягал от страната. Дори слухове, че е бил отведен от ФСБ и убит. Естествено те бяха фалшиви. Иван спазваше друга голяма руска традиция — вътрешното изгнание. За него то не бе съпроводено с непосилен физически труд или оскъдни дажби храна. Гулагът на Харков бе укрепеното му като крепост имение в Жуковка — тайното селище на олигарсите, издигащо се западно от Москва. Освен това разполагаше с Екатерина да облекчава раните му.

Въпреки че името на Иван никога не бе свързано публично с мястото за екзекуции във Владимирска област, разкриването на масовите гробове, изглежда, навреди на неговите позиции в Кремъл. В някои кръгове усилено се говореше, че фирмата на Харков за проучване и експлоатация на мини е изтървала важен строителен проект. Както и че нощният му клуб внезапно е излязъл от мода заедно със силовиките и свързаната с тях друга Москва. И че продажбите в луксозния му автосалон неочаквано са намалели. Това бяха неверни тълкувания, макар че бяха по-показателни за проблемите на руската икономика, отколкото за реалното намаляване на богатството на Иван. Нещо повече, неговата оръжейна търговия продължаваше да се развива с бързи темпове, като продажбите на оръжие бяха едно от малкото светли петна в иначе мрачния световен финансов климат. И наистина, британското, американското и френското разузнаване забелязаха рязко повишаване на броя на самолетите на Харков, които се приземяваха на изолирани писти от Близкия изток до Африка и отвъд нея. А руският президент продължаваше да получава своя дял. Царят, както обичаше да казва Иван, винаги взема своя дял.

Наблюдението на Агенцията за национална сигурност разкри, че Харков е запознат със систематичното ликвидиране на оперативната група на Антон Петров и че това изобщо не го притесняваше. Според него те го бяха предали и заради това заслужаваха съдбата, която ги бе постигнала. Всъщност през цялото това лято на възмездие умът му изглеждаше обсебен само от два въпроса: Били ли са децата му на борда на американския самолет, който бе кацнал в Конаково? И наистина ли бяха написали изпълненото с омраза писмо, което му бе дал пилотът?

Естествено децата и майка им знаеха отговора заедно с американския президент и шепа от най-висшите му служители. Знаеха го също и членовете на малкия екип от израелски разузнавачи, които се събраха по залез-слънце през първия петък на август в древния град Тиберия. Поводът бе шабат, мястото бе вилата от варовик с цвят на мед на Шамрон, която гледаше към Генисаретското езеро. Присъстваше целият екип заедно със Сара Банкрофт, която бе решила да прекара августовската си отпуска с Михаил в Израел. Имаше съпрузи, които Габриел никога не бе срещал, и деца, които бе виждал само на снимки. Наличието на толкова много деца бе тежко за Киара, особено когато видя лицата им, озарени от светлината на празничните свещи. Докато Геула казваше благословията, Киара хвана ръката на Габриел и я стисна силно. Той я целуна по бузата и отново чу думите, които тя му бе казала в Умбрия: Ние скърбим за мъртвите и пазим спомена за тях в сърцата си, но продължаваме да живеем.

Лятото, прекарано край езерото, бе направило чудеса с външния вид на Киара. Кожата й бе силно загоряла и пищната й тъмна коса бе придобила златисти и кестеняви оттенъци. Тя с лекота се усмихваше по време на вечерята и дори избухна в смях, когато Бела се скара на Узи, че си взема втора порция от прочутото пиле с марокански подправки на Геула. Като я гледаше, Габриел почти можеше да си представи, че нищо от това не се е случило в действителност. Че е било само сън, от който двамата най-сетне са се събудили. Разбира се, това не беше вярно и никакъв период от време нямаше да излекува напълно раните, които Иван им бе нанесъл. Киара приличаше на наскоро реставрирана картина, ретуширана и блестяща с новото си лаково покритие, но все още повредена. С нея трябваше да се отнасят много внимателно.

Алон се бе опасявал, че събирането ще бъде повод да преживеят отново ужасните подробности от случая, но той бе споменат само веднъж, когато Шамрон заговори за важността на това, което бяха постигнали. Като евреи, всички те имаха близки, чиито тленни останки бяха превърнати в дим в крематориумите или бяха заровени в масови гробове в прибалтийските страни или в Украйна. Споменът за тях се пазеше чрез възпоменателните огньове и в картотеката на Залата на имената в „Яд Вашем“. Обаче нямаше гробове, които да посетят, нямаше надгробни плочи, над които да поплачат. Чрез действията си в Русия екипът на Габриел бе дал такова място на близките на седемдесет хиляди души, убити в гората във Владимирска област. Бяха платили ужасна цена и Григорий не бе оцелял, но със своята саможертва бяха дали някаква справедливост, а може би дори покой, на седемдесет хиляди неспокойни души.

През останалата част от вечерята Ари ги забавляваше с истории от миналото. Той беше най-щастлив, когато бе заобиколен от семейството и приятелите си, и доброто му настроение като че ли смекчи дълбоките бръчки на състареното му лице. Но на него се четеше и тъга. Операцията бе травмираща за всички тях, но в много отношения тя бе най-тежка за Шамрон. С хладнокръвното си и творческо мислене той бе спасил живота им. Но повече от час през онази ужасна сутрин Ари се бе страхувал, че трима от агентите му, двама от които обичаше като свои деца, са изправени пред страшна смърт. Подобна операция изискваше висока емоционална цена и Ари я плати по-късно същата вечер, когато покани Габриел да се присъедини към него на терасата за разговор на четири очи. Двамата седяха на мястото, където Габриел и Киара се бяха оженили; Шамрон спокойно пушеше, а по-младият мъж се бе загледал в синьо-черното небе над Голанските възвишения.

— Тази вечер жена ти изглежда лъчезарна. Почти като нова.

— Външният вид може да бъде подвеждащ, Ари, но тя наистина изглежда прекрасно. Предполагам, че трябва да благодаря за това на Геула. Очевидно добре се е грижила за нея, докато ме нямаше.

— Геула умее да изправя хората на крака дори и когато не знае какво ги е съсипало. Трябва да кажа, че за нас беше удоволствие Киара да ни гостува това лято. Да можеше и моите деца да идваха по-често.

— Може би щяха да го правят, ако не пушеше толкова много.

Шамрон дръпна за последен път от цигарата си и бавно смачка фаса.

— В действителност изглеждаше, като че ли и ти също се забавляваш. Или просто си ме заблуждавал?

— Вечерта беше прекрасна, Ари. Всъщност точно от това се нуждаехме всички ние.

— Хората от екипа ти те обожават, Габриел. Биха направили всичко за теб.

— Те го направиха, Ари. Само попитай Михаил.

— Мислиш ли, че той наистина ще се ожени за тази американска девойка?

— Тя се казва Сара. Със сигурност, като евреин от Тиберия, не би трябвало да имаш проблем да запомниш това име.

— Отговори на въпроса ми.

— Ще бъде глупак, ако не се ожени за нея. Тя е забележителна жена.

— Но не е еврейка.

— Можеше и да бъде.

— Смяташ ли, че от ЦРУ ще я оставят при тях, ако тя се омъжи за един от нас?

— Ако не го направят, ти трябва да я наемеш. Ако не беше Сара, Антон Петров можеше да убие Узи в Цюрих.

Шамрон не отговори нищо, а запали друга цигара.

— Как е той? — попита Габриел.

— Петров? — Ари направи безразлична гримаса. — Не е много добре.

— Какъв е проблемът?

— Изглежда, е успял да избяга от институцията за задържане и разпити. Група бедуини намерили тялото му на осемдесет километра южно от Беер Шева. Но лешоядите вече се били добрали до него. Чух, че гледката не била приятна.

— Съжалявам, че не успях да поговоря за последен път с него.

— Недей. Докато беше в Европа, успяхме да изтръгнем още едно признание от него: че по заповед на Иван миналата година е убил двамата руски журналисти от „Московская газета“. Но имайки предвид деликатните обстоятелства около неговото признание, не сме в състояние да изпратим информацията на френските и италианските власти. Засега и двата случая ще останат официално неразкрити.

— Какво направихте с петте милиона евро, които Петров остави в „Бекер и Пул“?

— Накарахме го да ги прехвърли на Конрад Бекер, за да покрие щетите, които нанесохте в банката му. Впрочем той ти изпраща поздрави. Обаче ще бъде изключително благодарен, ако провеждаш своите банкови операции някъде другаде.

— Бяхте ли принудени да оправяте и други бъркотии?

— Всъщност не. Нашата дезинформационна кампания успя да отклони подозренията от нас и да ги насочи към Иван. Освен това хората, които убихте, не бяха съвсем добри и почтени граждани. Те бяха бивши главорези от КГБ, които се занимаваха с убийства, отвличания и изнудвания. Що се отнася до европейската полиция и службите за сигурност, ние сме им направили услуга.

Шамрон се загледа мълчаливо в Габриел.

— Помогна ли ти?

— Кое?

— Това, че ги уби.

Алон погледна към черните води на езерото.

— Извърших ужасни неща, за да си върна Киара, Ари. Извърших неща, които никога повече не искам да правя.

— Но?

— Да, помогна ми.

— Единадесет — каза Шамрон. — Иронично е, не мислиш ли?

— В какъв смисъл?

— Първата ти задача възникна, защото от „Черният септември“ убиха единадесет израелци в Мюнхен. А при последната ти задача двамата с Михаил убихте единадесет руснаци, които бяха отговорни за отвличането на Киара и смъртта на Булганов.

Между тях настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от смеховете на празничната трапеза.

— Моята последна задача? Мислех, че ти и премиерът бяхте решили, че е дошло време аз да ръководя Службата.

— Чете ли докладите за физическото ти здраве? — Шамрон бавно поклати глава. — Сега не си в състояние да поемеш отговорността да ръководиш Службата. Не и когато сме изправени пред задаващата се иранска заплаха. Не и когато жена ти се нуждае от твоето внимание.

— Какво искаш да ми кажеш, Ари?

— Казвам, че си освободен от обещанието, което ми даде в Париж. Казвам ти, че си уволнен, Габриел. Сега имаш нова мисия. Направи отново бебе на жена си, и то колкото се може по-бързо. Не си толкова млад, синко. Скоро трябва да имаш друго дете.

— Сигурен ли си, Ари? Наистина ли си готов да ме пуснеш?

— Сигурен съм, че винаги ще намерим нещо за теб. Обаче няма да е да седиш зад бюрото в директорския кабинет.

— Имаш ли предвид някой кандидат?

— В действителност ние вече се спряхме на един. Ще съобщим това следващия месец, когато Амос си подаде оставката.

— Кой е той?

— Аз — каза Узи Навот.

Габриел се обърна и видя Навот да стои на терасата, скръстил яките си ръце пред гърдите си. В полумрака той поразително приличаше на Шамрон на младини.

— Блестящ избор, нали?

— Нямам какво да кажа.

— Поне веднъж. — Навот се приближи и сложи ръка на рамото на Алон. — Двамата с теб имаме чудесна система. Ти отказваш една работа и те я дават на мен.

— Но и в двата случая правилният човек получава работата, Узи. Аз щях да бъда ужасен директор. Мазел тов.

— Наистина ли го мислиш?

— През следващите години Службата ще бъде в добри ръце. — Габриел наклони глава към Шамрон. — Сега, ако можем да накараме Стареца да слезе от седалката на велосипеда…

— Хайде да не се увличаме. Обаче нека изясним едно нещо. Узи няма да бъде моя пионка. Той сам ще си е господар. Но естествено аз винаги ще бъда тук, за да предложа някой съвет.

— Независимо дали го иска или не.

— Внимавай, синко. Иначе ще го посъветвам да се отнася сурово с теб.

Навот се отдалечи и се облегна на парапета.

— Какво ще правим с него, Ари?

— Според мен трябва да го заключим в една стая със съпругата му и да го държим там, докато тя забременее.

— Дадено. — Узи погледна към Алон. — Това е заповед. Няма да нарушиш още една моя заповед, нали, Габриел?

— Няма, сър.

— Е, какво ще правиш с цялото това свободно време?

— Ще почивам. После… — Алон сви уклончиво рамене. — Честно казано, нямам никаква представа.

— Само да не ти хрумне да напуснеш страната — подхвърли Шамрон. — Засега адресът ти е улица „Наркис“ № 16.

— Трябва да работя.

— Значи ще ти намерим някоя картина за почистване.

— Картините са в Европа.

— Не можеш да отидеш в Европа — каза Шамрон. — Още не.

— А кога?

— Когато се оправим с Иван. Тогава ще можеш да си тръгнеш.