Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Defector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 21гласа)

Информация

Сканиране
in82qh(2014)
Корекция
plqsak(2015)
Форматиране
in82qh(2015)

Издание:

Даниъл Силва. Предателят

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Американска. Първо издание

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978–954–26–0989–6

История

  1. —Добавяне

Пета част
Разплата

73. Йерусалим

В дните след края на срещата на върха на Г-8 в Москва три на пръв поглед несвързани статии излязоха скоро една след друга. Първата се отнасяше за несигурното бъдеще на Русия, втората — за нейното тъмно минало. Последната успя да засегне и двете и в крайна сметка се оказа най-полемичната. Но пък това трябвало да се очаква, мърмореха ветераните от британското разузнаване, тъй като героят на статията не бе някой друг, а Григорий Булганов.

Първата статия се появи точно седмица след срещата на върха и бе свързана с руската икономика, а по-специално с нейния най-важен отрасъл — енергийната промишленост. Тъй като бе добра новина, поне от гледна точка на Москва, руският президент реши да я съобщи лично. Той го направи на пресконференция в Кремъл, заобиколен от няколко от най-близките си съветници — всичките ветерани от КГБ. В лаконично изявление, придружено с неговия специфичен триумфиращ поглед, президентът съобщи, че Виктор Орлов — бившият олигарх дисидент, който сега живееше в Лондон, най-сетне е бил заставен да се подчини. Всички акции на Орлов в сибирския нефтен гигант „Русойл“ щели незабавно да преминат под контрола на „Газпром“ — руския държавен нефтено-газов монополист. В замяна на това, каза президентът, руските власти се съгласили да свалят всички углавни обвинения срещу Орлов и да оттеглят искането си за неговото екстрадиране.

От Даунинг Стрийт в Лондон приветстваха жеста му като „държавнически“, докато ветераните от Министерството на външните работи, занимаващи се с въпросите на Русия, и политическите институти открито се запитаха дали не е задухал нов вятър от Изтока. Виктор Орлов сметна подобна спекулация за безнадеждно наивна, но репортерите, които присъстваха на спешно свиканата от него пресконференция в Лондон, си тръгнаха с чувството, че той вече е бита карта. Решението му да предаде акциите от „Русойл“, обясни той, се основавало на реалистичната преценка на фактите. Сега Кремъл бил управляван от хора, които нямало да се спрат пред нищо, за да получат това, което желаят. В борбата с такива хора, призна той, не можело да се постигне победа, а само смърт. Или може би нещо по-лошо от смъртта. Виктор обеща да не мълчи, после изведнъж съобщи, че няма какво повече да каже.

Два дни по-късно на малък прием на Даунинг Стрийт № 10 на Виктор Орлов дискретно бе връчен първият му британски паспорт. Беше му предоставена и възможността да направи обиколка из Бъкингамския дворец, воден лично от кралицата. Той направи много снимки на личните покои на Нейно величество и ги даде на своя декоратор: скоро на Чейни Уок бяха забелязани камиони за доставка и минувачите понякога можеха да зърнат Виктор, работещ в кабинета си. Очевидно той най-сетне бе решил, че е безопасно да дръпне завесите и да се порадва на прекрасната гледка към Темза.

Сюжетът на втората статия също водеше началото си от Москва, но за разлика от първата, тя като че ли остави руския президент без думи. Статията се отнасяше за разкриването в една брезова гора във Владимирска област на няколко масови гроба, пълни с жертви на сталинския Голям терор. По предварителни изчисления броят на труповете възлизаше на около седемдесет хиляди. Руският президент подмина находката като „маловажна“ и се противопостави на призивите да я посети. Подобен жест щеше да бъде политически риск, тъй като Сталин, починал преди повече от половин век, все още беше сред най-популярните личности в страната. Той неохотно се съгласи да нареди да бъдат прегледани архивите на КГБ и НКВД и даде разрешение на Руската православна църква да построи на мястото малък мемориал — разбира се, след като бъде одобрен от Кремъл. „Но да оставим угризенията на германците — каза той при единствения си коментар. — В крайна сметка не трябва да забравяме, че Коба е извършил тези репресии, за да подготви страната за наближаващата война срещу фашистите“. Всички присъстващи бяха потресени от безпристрастния тон, с който президентът говореше за масовото убийство. Както и от факта, че той спомена Сталин със старото му партийно военно прозвище — Коба. Обстоятелствата около откриването на мястото за екзекуции никога не бяха разкрити, нито самоличността на собственика на имота. „Това е заради неговата собствена сигурност — настоя говорителят на Кремъл. — Историята може да бъде опасно нещо“.

Третата статия се появи не в Москва, а в руския град, наричан понякога Лондон. Тя също се отнасяше за смърт, но не за смъртта на хиляди хора, а само на един човек. Споменаваше се, че тялото на Григорий Булганов, дезертьор от ФСБ и много популярен дисидент — очевидно жертва на самоубийство, — е било намерено на един пуст док на река Темза. Скотланд Ярд и Министерството на вътрешните работи се скриха зад претенциите, че това касае националната сигурност, и дадоха оскъдна информация по случая. Все пак те признаха, че Григорий е бил в известна степен психически нестабилен човек, който не е успял да се приспособи добре към живота в изгнание. Като доказателство изтъкнаха, че Булганов се е опитвал да поднови отношенията си с бившата си съпруга, макар че пропуснаха да споменат, че същата тази съпруга вече живееше в Обединеното кралство под нова самоличност и правителствена защита. Беше разкрит и доста любопитният факт, че неотдавна Григорий не се е явил на финалната среща от турнира по шахмат на Централния лондонски шахматен клуб — среща, която се е очаквало да спечели с лекота. Противникът на Григорий — Саймън Финч, се появи за кратко пред пресата, за да защити решението си да приеме служебната победа и титлата. След това той се възползва от шума около него, за да пропагандира най-новата си кауза — унищожаването на противопехотните мини. Издателите на Булганов — „Бъкли и Хобс“, съобщиха, че Олга Сухова — приятелка на Григорий и също дисидент — любезно се е съгласила да довърши „Убиец в Кремъл“. Тя се появи за малко на погребението на Булганов в гробището „Хайгейт“, преди да си тръгне, съпроводена от няколко въоръжени охранители, и да се върне към своя потаен живот.

Мнозина в британската преса, в това число и репортерите, които бяха общували с Григорий, отхвърлиха правителственото твърдение за самоубийство като пълни глупости.

Поради липсата на други факти обаче на тях им оставаше само да спекулират, което те направиха без никакво колебание. Очевидно, казваха репортерите, Григорий е имал врагове в Москва, които са искали неговата смърт. И несъмнено, настояваха те, някой от тези врагове го е убил. „Файненшъл Таймс“ изтъкна, че Булганов е бил доста близък с Виктор Орлов, и предположи, че смъртта на дезертьора може по някакъв начин да е свързана с аферата „Русойл“. От своя страна, Виктор нарече мъртвия си сънародник „истински руски патриот“ и основа фонд за свобода на негово име.

И с това историята отшумя, поне що се отнася до масовата преса. Обаче в интернет и в някои от най-скандалните жълти издания тя продължи да бъде тиражирана в продължение на седмици. Хубавото на конспирациите е, че обикновено един умен репортер може да намери начин да свърже две събития, без значение колко са различни те. Ала нито един от репортерите, които разследваха тайнствената смърт на Григорий, не се опита да я свърже с новоразкритите масови гробове във Владимирска област. Нито направиха връзка между руския дезертьор и съкрушената двойка, която дотогава вече бе намерила убежище в тихия малък апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим. Имената на Габриел Алон и Киара Дзоли не бяха замесени в историята. И никога нямаше да бъдат.

* * *

Те и преди се бяха възстановявали от травми след операции, но никога по едно и също време и никога от толкова дълбоки наранявания. Физическите им рани зараснаха бързо. Другите отказваха да се изцелят. Те се криеха зад заключени врати, охранявани от въоръжени мъже. Тъй като не можеха да издържат повече от няколко секунди да бъдат разделени, ходеха един след друг от стая в стая. Любеха се ненаситно, сякаш всяка среща можеше да е последна, и рядко имаше моменти, в които не се докосваха. Сънят им бе накъсван от кошмари. Сънуваха, че се гледат един друг как умират. Сънуваха килията в избата на дачата насред гората. Сънуваха хилядите хора, които са били убити там, и хилядите, които лежаха в безименни гробове под брезите. И разбира се, сънуваха Иван. Всъщност именно него Габриел сънуваше най-много. Харков постоянно присъстваше в подсъзнанието на Алон — облечен с елегантните си английски дрехи, стиснал в ръка пистолет „Макаров“. Понякога бе съпровождан от Екатерина и телохранителите си. Обикновено беше сам. Винаги бе с насочен в лицето на Габриел пистолет.

Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.

Киара нямаше желание да говори за своето изпитание и Габриел не я притискаше. Като дете на жена, която бе преживяла ужасите на концентрационния лагер Биркенау, той знаеше, че тя страда от остра форма на вина — вината на оцелелия, — което бе нейният личен ад. Киара бе останала жива, а Григорий бе умрял. А той бе загинал, защото бе пристъпил встрани, изпречвайки се пред куршума, предназначен за нея. Това бе картината, която Киара виждаше най-често в сънищата си: Григорий — пребит и едва можещ да се движи, събрал силата да застане пред пистолета на Иван. Киара бе кръстена в кръвта на Булганов. И тя беше жива заради саможертвата на Григорий.

Останалата част от преживяванията си Киара споделяше откъслечно и понякога в странни моменти. Една вечер, по време на вечеря, тя описа с подробности на Габриел момента на залавянето й и смъртта на Лиор и Моти. Два дни по-късно, докато миеше съдовете, Киара разказа какво е да прекараш всичките тези часове в тъмнина. И как по веднъж на ден, само за няколко минути, слънцето обагряло в алено снежната пряспа пред малкото прозорче. И накрая, един следобед, докато сгъваше прането, тя през сълзи призна, че е излъгала Габриел за бременността си. По време на отвличането била в деветата седмица и изгубила детето в килията на Иван.

— Беше заради опиатите — обясни Киара. — Те убиха детето ми. Те убиха твоето дете.

— Защо не ми каза истината? Никога нямаше да тръгна по следите на Григорий.

— Страхувах се, че ще ми се ядосаш.

— За какво?

— Че съм забременяла.

Габриел се свлече в скута на Киара с обляно в сълзи лице. Бяха сълзи на вина, но и на ярост. Въпреки че Иван не го знаеше, той бе успял да убие детето му. Макар и неродено, все пак бе неговото дете.

— Кой ти слагаше инжекциите? — попита той.

— Онази жена. Виждам смъртта й всяка нощ. Това е единственият спомен, от който не бягам. — Тя избърса сълзите си. — Искам да ми обещаеш три неща, Габриел.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че ще си имаме бебе.

— Обещавам.

— Обещай ми, че никога няма да се разделим.

— Никога.

— Обещай ми, че ще ги убиеш всичките.

На следващия ден тези две човешки развалини сами отидоха на булевард „Цар Саул“. Заедно с Михаил, те бяха подложени на щателни физически и психологични прегледи. Същата вечер Узи Навот прегледа резултатите. След това той позвъни на Шамрон в дома му в Тиберия.

— Колко са зле? — попита Ари.

— Много.

— Той кога ще е готов да се върне на работа?

— Ще е нужно известно време.

— Колко време, Узи?

— Може би никога.

— А Михаил?

— Той е развалина, Ари. Всички те са развалини.

Шамрон потъна в мълчание.

— Най-лошото, което можем да направим, е да го оставим да бездейства. Той има нужда да се върне към работата си.

— Да разбирам ли, че имаш някаква идея?

— Как върви разпитът на Петров?

— Той оказва голяма съпротива.

— Иди в Негев, Узи. Накарай разпитващите да се постараят повече.

— Какво искаш?

— Искам имената. На всичките.