Даниъл Силва
Предателят (71)

71. Владимирска област, Русия

Навот пръв забеляза хеликоптера. Той идваше откъм Москва и летеше опасно бързо на няколкостотин метра над земята. Деветдесет секунди по-късно още два такива профучаха над главите им.

— Връщаме се, Одед.

— Ами заповедта?

— Заповедта да върви по дяволите. Връщаме се!

* * *

Време…

Времето им се изплъзваше. То се прокрадваше тихо през гората, пробягвайки от бреза на бреза. Сега времето бе техен враг. Габриел знаеше, че трябва да го сграбчи и да го задържи. И затова му бе нужна помощта на Иван. Накарай го да говори — помисли си той. — Лоши неща се случват, когато той спре да говори.

Засега Харков мълчаливо предвождаше шествието на смъртта по заснежената горска пътека, стиснал с масивната си длан ръката на Киара. Обградени от пазачи, Габриел, Михаил и Григорий вървяха след тях.

Накарай го да говори…

— Какво е причинило падините в гората, Иван?

— Защо се интересуваш толкова от тези падини?

— Те ми напомнят за нещо.

— Не съм изненадан. Как ги откри?

— Чрез сателитите. Те се виждат чудесно от космоса. Много прави. Много еднакви.

— Те са стари, но хората, които са ги изкопали, са свършили добра работа. Използвали са булдозер. Той още е тук, ако искаш да го видиш. Спрял е да работи преди години.

— А сега как копаеш земята, Иван?

— По същия начин, но с нова машина. Американска е. Разправяй каквото щеш за американците, но те все още произвеждат страхотно добри булдозери.

— Какво има в ямите, Иван?

— Ти си умно момче, Алон. Струва ми се, че знаеш малко от нашата история. Ти ми кажи.

— Предполагам, че са масови гробове от времето на Големия терор.

— Големия терор? Това е западна клевета, измислена от враговете на Коба.

Коба бе партийният псевдоним на Сталин. Коба бе кумирът на Харков.

— А ти как би нарекъл систематичните мъчения и убийства на седемстотин и петдесет хиляди души?

Иван като че ли сериозно обмисли въпроса.

— Смятам, че бих го нарекъл дълго отлагано прочистване на гората. Партията била на власт почти двайсет години. Имало голямо количество изсъхнали дървета, които трябвало да бъдат отсечени. А ти знаеш какво се случва, когато се сече дърво, Алон.

— Хвърчат трески.

— Точно така. Хвърчат трески.

Иван преведе част от разговора на руски заради телохранителите си. Те се разсмяха. Харков също.

Накарай го да говори…

— Как е функционирало това място, Иван?

— Ще разбереш след една-две минути.

— Кога се е използвало? През хиляда деветстотин тридесет и шеста? През тридесет и седма?

Харков спря да върви. Спряха и всички останали.

— Било е през хиляда деветстотин тридесет и седма, и по-точно през лятото на тридесет и седма. Времето на руските Тройки. Знаеш ли за Тройките, Алон?

Габриел знаеше. Предаде информацията преднамерено бавно:

— Сталин се ядосвал от бавния темп на убийствата. Той искал да ускори нещата, така че създал нов начин за изправяне на обвиняемите пред съда: така наречените Тройки. Те се състояли от един партиен член, един човек от НКВД^[1] и един обществен прокурор. Не било необходимо обвиняемият да присъства по време на процеса. Повечето били осъждани, без дори да знаят, че са разследвани. Повечето процеси траели по десет минути. Някои и по-малко.

— И не се е позволявало обжалване — добави Иван с усмивка. — И сега няма да е разрешено.

Той кимна към двамата пазачи, които държаха Григорий изправен. Шествието отново потегли.

Накарай го да говори. Лоши неща се случват, когато Иван спре да говори.

— Предполагам, че убийствата са се извършвали в дачата. Затова тя има изба със специално помещение в нея — килия с отводнителен канал в средата на пода. Затова пътят не е прав, а лъкатуши. Сталинските главорези не са искали съседите да знаят какво става тук.

— И никога не са узнали. Осъдените винаги са били залавяни след полунощ и са били докарвани тук в черни автомобили. Отвеждали са ги направо в дачата и са им хвърляли хубав бой, за да бъдат лесно манипулирани. После са ги сваляли в избата. Седем грама олово в тила.

— А след това?

— Натоварвали ги в колите и ги докарвали тук, до гробовете.

— Кои са погребани тук, Иван?

— До лятото на тридесет и седма година голяма част от тежката сеч е била извършена. Коба е трябвало само да прочисти храсталака.

— Храсталака?

— Меншевиките. Анархистите. Старите болшевики, които били свързани с Ленин. Неколцина свещеници, кулаци и аристократи. Всички, които Коба смятал, че може да представляват заплаха, са били ликвидирани. После са били ликвидирани и техните семейства. Един истински революционен конгломерат е погребан под тези гори. В някои нощи човек почти може да ги чуе да спорят за политика. И най-хубавото е, че никой не знае, че те са тук.

— Тъй като ти си купил земята след падането на Съветския съюз, за да си сигурен, че мъртвите ще си останат погребани?

Харков спря да върви.

— Всъщност бях помолен да купя тази земя.

— От кого?

— От баща ми, разбира се.

Иван бе отговорил без колебание. Раздразнен отначало от въпросите на Алон, сега той сякаш се наслаждаваше на разговора. Габриел предполагаше, че сигурно е лесно да се освободиш от тайните си пред човек, който скоро ще умре. Той се опита да измисли друг въпрос, който да накара Иван да продължи да говори, но не бе необходимо. Харков поднови лекцията си без допълнително напомняне:

— Когато Съветският съюз се сгромоляса, настана опасно време за КГБ. Говореше се да бъдат разсекретени архивите. Да се извади на показ мръсното бельо. Да се назоват имена. Старата гвардия бе ужасена. Те не искаха КГБ да бъде влачено в калта на историята. Но имаха и други мотиви за запазване на тайните. Виждаш ли, Алон, те не смятаха да останат дълго извън властта. Дори и тогава крояха планове за завръщането си. И успяха, разбира се. КГБ под друго име отново управлява Русия.

— А ти владееш последния масов гроб от времето на Големия терор.

— Последния? Едва ли. Не можеш да забиеш лопата в земята на Русия, без да попаднеш на кости. Но този тук е доста голям. Както изглежда, под тези дървета има закопани седемдесет хиляди души. Седемдесет хиляди. Ако това някога стане обществено достояние… — Гласът му пресекна, сякаш за момент не намираше думи. — Да кажем, че това може да причини значителни затруднения на Кремъл.

— Затова ли президентът с такава охота толерира твоите занимания?

— Той си получава своя дял. Царете получават дял от всичко.

— Колко трябваше да му платиш за правото да отвлечеш съпругата ми?

Харков не отговори. Габриел го притисна, за да види дали може да предизвика нов пристъп на ярост.

— Колко, Иван? Пет милиона? Десет? Двайсет?

Харков се завъртя на пета.

— Уморих се от твоите въпроси, Алон. Освен това няма да ходим по-далече. Твоят безименен гроб те очаква.

Габриел погледна над рамото на Киара и видя купчина прясна пръст, покрита с тънък слой сняг. Той й каза, че я обича. После затвори очи. Отново чу нещо.

Хеликоптери.