Даниъл Силва
Предателят (58)

58. Москва

Макар че световната финансова криза бе причинила икономически трудности на всички промишлено развити страни, малко държави бяха западнали повече и по-бързо от Русия. Подхранвана от стремителния ръст на цените на петрола, икономиката на Русия се бе разраснала с главозамайваща скорост през първите години на новото хилядолетие само за да се разбие отново на земята с резкия спад на цените на петрола. На нейния фондов пазар цареше бъркотия, банковата й система бе в руини и някога покорното й население сега протестираше шумно с искания за помощ. В средите на западните външни министерства и разузнавателни служби се опасяваха, че отслабващата икономика на Русия може да провокира Кремъл да отстъпи още повече към положението на Студената война — мнение, споделяно от няколко ключови европейски лидери, които ставаха все по-зависими от Русия заради доставките на природен газ. Именно тази загриженост ги бе подтикнала да проведат спешна среща на върха на Г-8 в Москва посред зима. Те смятаха, че ако покажат уважение към грубияна, той може да промени поведението си. Поне така се надяваха.

Ако срещата се бе провела в друга от страните от Г-8, пристигането на лидерите и техните делегации едва щеше да бъде отразено от местните медии. Но срещата се провеждаше в Русия, а Русия, независимо от твърденията й за противното, още не беше нормална страна. Средствата й за масова информация или бяха собственост на държавата, или се контролираха от нея, и телевизионните канали предаваха на живо всеки път, щом президентски или премиерски самолет се спуснеше от оловносивото небе над Шереметево. Според обясненията на руските репортери, западните лидери идваха в Москва, защото бяха лично повикани от руския президент. В света царял смут, предупреждаваха репортерите, и само Русия можела да го спаси.

За сметка на това, американският президент неизбежно понасяше критики. В момента, когато неговият самолет се появи на хоризонта, редица руски държавници и коментатори се изредиха пред камерите, за да изразят неодобрението си към него и онова, което той символизираше. Световната икономическа криза била по вина на Америка, викаха те. Америка била съсипана от алчност и високомерие и заплашвала да повлече надолу и останалия свят. Слънцето залязвало за Америка. Прав й път!

Габриел установи малки разногласия по този въпрос в салоните и ресторантите на хотел „Метропол“. Предобед той се изпълни с журналисти и бюрократи; всички носеха гордо своите официални акредитиви за срещата на Г-8, сякаш висящото на найлонов шнур парченце пластмаса им даваше правото на достъп до светая светих на властта и престижа. Акредитационната карта на Габриел беше в синьо, което означаваше, че той има достъп, какъвто простосмъртните нямаха. Тя висеше на шията му, докато закусваше под сводестия витражен таван на прочутия ресторант на „Метропол“, като си служеше със своето блекбъри като щит по време на цялото хранене. На излизане от ресторанта той бе притиснат до стената от група френски репортери, които поискаха да узнаят мнението му за новия американски план за стимулиране. Въпреки че Алон заобиколи въпросите им, французите очевидно бяха впечатлени от факта, че той се обърна към тях свободно на родния им език.

Във фоайето Габриел забеляза няколко американски журналисти, скупчени пред изхода за Театрални проспект, и бързо се измъкна през задната врата на Площада на Революцията. През лятото еспланадата бе претъпкана с търговски щандове, където човек можеше да си купи всичко: от кожени шапки и матрьошки до бюстове на убийците Ленин и Сталин. Сега, в разгара на зимата, само най-храбрите се осмеляваха да излязат там. Удивителното бе, че на нея нямаше и следа от сняг или лед. Габриел долови миризмата на препарата за размразяване, който руснаците използваха, за да постигнат този резултат. Той си спомни историите, които Михаил му бе разказвал за силните химикали, изсипвани от руснаците по улиците и тротоарите. Препаратът можел да съсипе чифт обувки само за няколко дни. Даже кучетата отказвали да вървят на местата, посипани с него. През пролетта трамваите се запалвали, защото електрическите им инсталации били разядени от месеците въздействие на препарата. Ето как Михаил, като дете в Русия, бе чествал настъпването на пролетта — с изгарянето на трамваи.

След минута Габриел го забеляза да стои до Ели Лавон точно пред Възкресенските порти. Лавон носеше куфарче в дясната си ръка — знак, че Алон не е бил следен, като е напуснал „Метропол“. Московските правила… Габриел тръгна наляво през сенчестата арка на портата и излезе на просторния Червен площад. Узи Навот, с дебело палто и кожена шапка, стоеше в подножието на Спаската кула. Часовникът на кулата в златно и черно показваше 11,23 часа. Навот се преструваше, че сверява часовника си с него.

— Как беше влизането в Шереметево?

— Без проблеми.

— А в хотела?

— Без проблеми.

— Добре. — Узи мушна ръце в джобовете си. — Да се поразходим, господин Дейвис. По-добре е да вървим.

* * *

Те се отправиха към „Василий Блажени“, навели глави и привели рамене срещу пронизващия вятър: московското тътрене. Навот искаше да прекара колкото се може по-малко време в присъствието на Габриел. Така че, без да се разтакава, мина направо към работата.

— Снощи ходихме до имота, за да поогледаме.

— Кои бяхте?

— Михаил и Шмуел Пелед от московската ни централа. — Навот замълча за миг, после добави: — И аз.

Габриел го погледна косо.

— Тук си, за да ръководиш, Узи. Шамрон заяви ясно, че не иска да се замесваш по никакъв пряк начин в операцията. Ти си твърде високо в йерархията, за да бъдеш арестуван.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Значи е добре за мен да се бия с руски убиец в швейцарска банка, но ми е забранено да се разхождам в гората?

— А това ли беше, Узи? Разходка в гората?

— Не точно. Дачата се намира на километър от шосето. Пътят, водещ до нея, е обграден от двете страни от брезова гора. Тесен е. По него може да мине само една кола.

— Има ли порта?

— Няма, но пътят постоянно е препречен от рейндж роувър с охранители.

— Колко близо успяхте да стигнете до дачата?

— Достатъчно близо, за да видим, че Иван кара двама нещастници да стоят отвън през цялото време. И достатъчно близо, за да сложим безжична камера.

— Как е сигналът?

— Не е лош. Всичко ще е наред, ако тази нощ не натрупа сняг над метър и осемдесет. Виждаме предната врата, което означава, че можем да видим, ако някой влиза или излиза.

— Кой наблюдава камерата?

— Шмуел и едно момиче от московската централа.

— Къде са те?

— Скрити в един малък мръсен хотел в най-близкото градче. Преструват се на любовници. Очевидно съпругът на жената обича да я бие. Шмуел иска да я отведе и да започнат нов живот. Знаеш историята, Габриел.

— Сателитните снимки показват, че има пазачи зад къщата.

— Видяхме и тях. Държат там трима души през цялото време. Те са статични, разположени са на стотина метра един от друг. С очила за нощно виждане не ни беше трудно да ги видим. На дневна светлина… — Навот сви едрите си рамене. — … те ще паднат като мишени в стрелбище. Просто ще трябва да отидем там, докато е още тъмно, и да се опитаме да не измръзнем до смърт преди девет часа.

Бяха подминали „Василий Блажени“ и наближаваха югоизточния ъгъл на Кремъл. Право пред тях бе река Москва, замръзнала и покрита със сиво-бял сняг. Навот смушка Алон да свие надясно и го поведе по крайбрежната улица. Сега вятърът духаше в гърба им. Като подминаха двама отегчени на вид московски милиционери, Габриел попита Узи дали е видял при дачата нещо, което да налага промяна на плана. Навот поклати отрицателно глава.

— А какво ще кажеш за оръжията?

— В оръжейната стая на посолството има всичко. Само кажи какво искаш.

— „Берета 92“ и „Мини Узи“, и двата с шумозаглушители.

— Сигурен ли си, че миниузито ще свърши работа?

— В дачата ще е тясно.

Те минаха покрай още една двойка милиционери. Вдясно от тях, над червените стени на древната крепост, се виждаше богато украсената жълто-бяла фасада на Големия кремълски дворец, където сега течеше срещата на Г-8.

— Какво е положението с рейндж роувъра?

— Беше доставен снощи.

— Черен ли е?

— Разбира се. Хората на Иван карат само черни рейндж роувъри.

— Откъде го взехте?

— От местно представителство в северната част на Москва. Шамрон ще се вбеси, когато види цената.

— Регистрационните номера?

— Погрижили сме се за тях.

— Колко време ще отнеме, за да стигна от „Метропол“ дотам?

— В нормална страна — най-много два часа и половина. Тук… Михаил иска да те вземе в два часа сутринта, просто за да е сигурен, че няма да има проблеми.

Бяха стигнали до югозападния ъгъл на Кремъл. От другата страна на реката се издигаше колосална сива жилищна сграда, увенчана с въртящата се емблема на „Мерцедес-Бенц“. Известна като „Дом на набережной“, тя бе построена от Сталин през 1931 година като дворец на съветските привилегии за най-елитните представители на номенклатурата. По време на Големия терор той я бе превърнал в къща на ужасите. Близо осемстотин души — една трета от обитателите й — били измъкнати от леглата им и убити в едно от местата за екзекуции, каквито имало в околностите на Москва. Тяхното наказание практически било винаги едно и също: нощен побой, куршум в тила, бързо заравяне в масов гроб. Независимо от кървавата му история, „Дом на набережной“ сега се считаше за една от най-престижните жилищни сгради в Москва. Иван Харков притежаваше луксозен апартамент на деветия етаж. Той беше едно от най-ценните му притежания.

Габриел погледна към Навот и забеляза, че той се взира в малкия тъжен парк срещу жилищната сграда: Блатния площад — сцена на може би най-известния спор в историята на Службата.

— Онази вечер трябваше да ти счупя ръката. Нищо от това нямаше да се случи, ако те бях замъкнал в колата и те бях извел от Москва заедно с останалата част от екипа.

— Така е, Узи. Нищо от това нямаше да се случи. Никога нямаше да открием ракетите на Иван, а Елена Харкова щеше да е мъртва.

Навот пренебрегна забележката.

— Не мога да повярвам, че пак сме тук. Бях се заклел кракът ми никога повече да не стъпи в този град. — Той погледна Алон. — Защо, за бога, Иван иска да има апартамент на такова място? Тази сграда е обитавана от призраци. Човек почти чува писъците им.

— Веднъж Елена ми каза, че съпругът й е върл сталинист. Къщата му в Жуковка е построена на терен, който някога е принадлежал на дъщерята на Сталин. А когато си е търсел жилище близо до Кремъл, Харков е купил апартамента в „Дом на набережной“. Първият собственик на апартамента на Иван е бил висш функционер в Министерството на външните работи. Главорезите на Сталин са го заподозрели, че шпионира за германците. Те го отвели в Бутово и му пуснали един куршум в тила. Очевидно Иван обича да разказва тази история.

Узи бавно поклати глава.

— Някои хора търсят хубава кухня и красива гледка. Обаче, когато Иван си търси място, иска кърваво минало.

— Нашият Иван е уникален.

— Може би това обяснява защо е купил хиляда и петстотин декара безполезна брезова гора и мочурище край Москва.

„Да — помисли си Габриел, — може би е така“. Той погледна назад към крайбрежната улица и видя да се приближава Ели Лавон, все още държащ куфарчето в дясната си ръка. Когато мина край тях, Лавон леко сръга Габриел в гърба. Това означаваше, че срещата е продължила достатъчно дълго. Навот свали ръкавицата си и протегна ръка.

— Връщай се в „Метропол“. Дръж главата си наведена. Опитай се да не се тревожиш. Ще я върнем.

Алон стисна ръката на Узи, после се обърна и пое към Възкресенските порти.

* * *

Макар че Навот не разбра това, Габриел не се подчини на заповедта да се върне в стаята си в хотел „Метропол“ и вместо това отиде до улица „Тверская“. Като застана пред административната сграда с № 6, той се загледа в рекламните постери на витрините на туристическата агенция „Галактика“. Единият показваше руска двойка, която обядваше и пиеше шампанско край ски пистите на Куршевел; на другия се виждаха две руски нимфи, които се припичаха на плажовете на Френската Ривиера. Иронията, изглежда, убягваше на Ирина Булганова, бивша съпруга на предателя Григорий Булганов, която седеше примерно зад бюрото си, долепила телефонната слушалка до ухото си. Имаше толкова много неща, които Алон искаше да й каже, но не можеше. Не още. И така той стоеше там, гледайки я през покритото със скреж стъкло. „Реалността е състояние на ума — помисли си Габриел. — Реалността може да бъде каквато искаш да бъде“.